Колко е трудно да се пише за спорт знаят само тия, които са се пробвали. Да предадеш цялата динамика, емоция и да го разкажеш така, че този който чете да го изгледа без да има нужда от видео. Имам предвид качествено писане, разбира се. Да се анализира, да се сравнява. Там е работата. Иво не пише само за спорт. За нещо много повече. За душата. За болката. За щастието. За волята. За изпитанието. За силата. Да изцедиш последната капка пот, последното мускулно влакно, да дадеш повече отколкото очакваш. Да надминеш себе си. Да поставиш своя личен рекорд. Да напишеш своята история.
Оставам по средата на първата опашка за автограф и възможност за няколко думи. Самото му отношение е достатъчно красноречиво. Първо се здрависва с всеки, после пише посвещение и едва тогава се подписва, преди да се снима с човека до себе си. Уважение. Отношение. Човещина. Подплътила всяка негова дума по редовете на историите му. По време на чакането се заговарям с едно момиче, което държи два екземпляра и ми разказва с въодушевление колко бързо я е прочела и как я е подарила на всичките си близки. Напълно я разбирам. Самият аз съм направил същото. Дори й признавам, че един герой от книгата е мой личен приятел и ми е още по-скъпа.
Иво прекъсва подписването, за да каже няколко думи. Скромен. Развълнуван. Насълзен. Бурни аплодисменти още преди да е започнал да говори. Ръкоплясканията са признанието за историите, които той твърди, че се разказват сами. Въпреки че съм завършил филология не намирам аналогия на неговия талант и стил. Гордея се, че е българин. Ръкопляскам така, както съм ръкопляскал на головете на Стоичков или Бербатов. С преклонение пред един гений. Чувството му за хумор бързо развеселява пълната книжарница.
Най-точните думи изрече баща му. "Човек си мисли за себе си, че е различен от другите и обикновено става нещо съвсем друго. Иво си мислеше, че е обикновен, хората, че е талантлив, а той е гениален. Радвам се, че вече съм известен като бащата на Иво Иванов". Предполагам, че за един баща няма по-голяма гордост. Така се случи, че докато говорят аз се озовах пред майката на Иво. Тя ме потупва по рамото и ме пита Извинете, вие ли сте Даката, който написа онзи текст за Иво? и след моя утвърдителен отговор се обръща към хората около нея - Това момче е най-големия фен на Иво. Междувременно той слиза от втория етаж и ме прегръща.
Чакам търпеливо на втората опашка за автографи. Изобщо не поглеждам и часовника. Идва и моят ред. Обещал ми е да я подпише още преди да си я бях купил. Времето настъпи. Разговорът ни е кратък, защото след мен чакат и други. Разделяме се с прегръдка и обещанието да се срещнем пак. Запознава ме с издателя си и е категоричен, че той ще издаде и моите книги. Е, аз още не съм ги написал.
Тръгвам си. Щастлив. Имах удоволствието да си кажа няколко думи с Иво Иванов лице в лице. Перото, което може да вдъхнови всеки. Да му подари надежда, да му даде сила, да му прошепне Не се предавай, можеш още, можеш повече! Не знам дали ще издам книга, но знам, че бих подарил неговите книги на всеки човек. А ако не може да чете, бих му ги прочел.Хората имат нужда от надежда, от една братска прегръдка и от няколко добри думи.
Няколко пъти опитвам да напиша финал и не мога. Никак не ми се получава. Защото историите на Иво са такива - безкрайни. Вечни. Истински. Естествени. Едно момиче на опашката каза, че мазохистично ги чете отново, знаейки, че ще се разстрои. А в живота си аз съм научил, че само истинските неща предизвикват сълзи. Фалшът не може да трогне никого, колкото и да е лъскав. Та, Иво, Соколе - ти не просто вдигна летвата високо, ти я постави там където и Стефка Костадинова не може да скочи, а нейният рекорд стои непоклатим. Велик българин, велик творец и преди всичко огромен човек.
Поздравления и до нови срещи!
С благодарности,
Даката
Няма коментари:
Публикуване на коментар