събота, 22 септември 2012 г.

Бизнес между врагове – топ 10 на трансферите между Интер и Ювентус

През това лято шампионът на Италия Ювентус се стремеше към трансфери, които да добавят дълбочина и качество за първото участие в Шампионската лига от сезон 2009/10 г. Междувременно Интер излезе от срамен сезон, в който смени три треньора по пътя към шесто място в крайното класиране на Серия А.

В Интер работят упорито, за да се подсигурят да не повторят разочароващия сезон. Диего Форлан напусна в посока Бразилия, а Жулио Сезар беше продаден на Куинс Парк Рейнджърс, заменен от новата покупка Самир Ханданович. Договорът на Лусио бе прекратен по взаимно съгласие и той подписа с Ювентус – най-големият враг на „нерадзурите“.

Новото попълнение беше посрещнато със смесени чувства от най-верните поддръжници на „бианконерите“. Отборът се сдоби с опитен и способен защитник, който умее да държи топката. Докато преминаването може и да е спорно, то със сигурност не е първото.

От години играчи се местят в двете посоки, а огорчението на двете агитки регистрира различни нива. Предстоящата класация сочи топ 10 на трансферите между Интер и Юве. Тя е изградена на базата на уменията, отношението на феновете към трансфера и представянето на играчите в новия им отбор.

10 – Джовани Ферари

Връщайки се назад във времето, роденият в Милано халф е част от много успешния отбор на Ювентус от началото на 30-те години, който печели пет пъти Скудетото. През 1935 г преминава в Интер. Играе за отбора от родния си град пет години, печелейки два пъти Скудетото, а през 1939 г и Купата на Италия.

9 – Лусио

Още не е ясно какво точно ще бъде влиянието на Лусио в Ювентус, но добавя решаваща дълбочина в центъра на защитата за гиганта от Торино. Контузията на Джорджо Киелини на финала на Европейското първенство ще му даде шанс за изява.

В ерата след скандала Калчополи и с нагряно както никога Дерби д`Италия, този трансфер е спорен. Фактът, че е свободен трансфер помогна за утехата на някои ювентинци, а феновете на Интер бяха ядосани от грешките му в предния сезон.

8 – Алдо Серена

Това преминаване е доста интересно, като Серена има няколко престоя в Интер (и Милан) преди да се присъедини към Ювентус преди сезон 1985/86 г. Осигури няколко години стабилна служба за „бианконерите“, отбелязвайки 21 гола в 51 мача. Нападателят е известен с пропуснатата дузпа на 1/2-финала на Световното първенство през 1990 г, но трябва да бъде запомнен и като един от топ играчите на Интер в кратката им доминация в края на 80-те години.

Той стана голмайстор на Серия А през сезон 1988/89 г, а Интер спечели Скудетото. Тъжно за Алдо репутацията му сред интеристите пострада, когато премина в градския противник Милан (отново) преди старта на сезон 1991/92 г. С 10 мача в два сезона за Милан не успя да се разпише нито веднъж и се отказа на 33 г.

7 - Едгар Давидс

Освен че беше основна фигура в големия отбор на Ювентус от края на 90-те години (печелейки 3 пъти Скудетото), Давидс има и престой в Интер. Въпреки големия си успех със „Старата госпожа“ Давидс беше безцеремонно даден под наем на Барселона по средата на сезон 2003/04 г. Докато беше нежелан в Торино, той помогна за съживяването на закъсалия по това време Барселона, извеждайки каталунския отбор от средата на класирането до второ място за няколко месеца. През лятото беше продаден на Интер, където изигра една година при подписан договор за три сезона. Контрактът беше прекратен и „Питбула“ премина в Тотнъм със свободен трансфер. Въпреки продажбата в Интер, Давидс остана любимец на ювентинците заради многото му заслуги към клуба.

6 – Роберто Бонинсеня

Той е измежду тези заменили Интер с Ювентус. Бонинсеня беше страхотен талант за „нерадзурите“ и остана в клуба осем сезона, в които отбеляза 113 гола в почти 200 мача. Доста добър голов рекорд, а 24-те му попадения (най-доброто постижение в кариерата му) през сезон 1970/71 г помогнаха на Интер да спечели Скудетото. Неговият пик дойде в началото на 70-те, преди да позалезе към средата на десетилетието.

Тогава беше трансфериран в Ювентус на 33-годишна възраст. Отчасти и заради годините му така и не намери индивидуален успех с Ювентус, като този в Интер, отбелязвайки по десет гола в първите два сезона, за да остане резерва в третия и да продължи кариерата си във Верона. Въпреки това спечели два пъти Скудетото с Ювентус, както и Купата на УЕФА през 1977 г.

5 – Салваторе Скилачи

Като Алдо Серена, Тото Скилачи стана много популярен с изявите си на Световното първенство през 1990 г. За разлика от Серена, Тото се знаеше със сила , а не с грешка. Той беше новак на международната сцена, но шокира света, отбелязвайки шест гола, за да спечели Златната обувка. Преди началото на Световното играеше за Ювентус, но представянето му повиши очакванията на феновете из цяла Италия.

За нещастие на Тото той не успя да повтори представянето си с националния отбор и на клубно ниво. Високите очаквания и контузиите продължиха да създават проблеми в остатъка от времето му в Ювентус. Една година след голмайсторския приз от Световното той бе продаден на Интер, където продължи да разочарова. След като напусна и миланския клуб продължи с футбола в японската Джей лига, където повъзстанови репутацията си, макар и на по-ниско ниво.

4 – Фабио Канаваро

Сега определян като може би най-добрият защитник на своето поколение, когато Канаваро се присъедини към Интер през 2002 г още не беше станал световен шампион и не бе спечелил Златната топка. Със сигурност беше известен като един от най-добрите бранители в Серия А и Европа, но още не беше славния Фабио, който знаем сега. Той беше взет в Милано, като част от граденето на нов състав след травматичния сезон през 2002 г и в дебютната му кампания отборът вървеше доста добре.

През следващия сезон феновете копнееха за полуфинала в Шампионската лига и второто място, след като Интер се срина до четвърто място в крайното класиране на Серия А. Канаваро имаше здравословни проблеми и беше пратен в Ювентус, като част от размяна през лятото. Със „Старата госпожа“ Канаваро стана защитник от световна класа, който щеше да изведе Италия до световния връх. После в разгара на скандала Калчополи той напусна в посока Реал (Мадрид). Завърна се при торинци за сезон 2009/10 г, но изявите му бяха предимно разочароващи.

3 – Марко Тардели

Докато Канаваро е известен с основното си лидерство на Световното първенство през 2006 г, Тардели е популярен заради един от най-добрите моменти в историята на световните първенства – Плачът на Тардели. Грубият халф се обезсмърти с отпразнуването на своя гол за 2:0 при победа на Италия с 3:1. Той преживя много триумфи през десетте години с Ювентус, печелейки пет пъти Скудетото и напълни шепите си с много други трофеи, сред които и Купата на европейските шампиони през 1985 г. Този финал на „Хейзъл“ се запомни с ужасната трагедия, оказвайки се последен за Тардели с екипа на Ювентус. Следващият му клуб?

Познахте – Интер. Халфът записа прилично количество изяви през двата си сезона в Милано, но така и не се доближи до формата си в Ювентус, отчасти и заради възрастта си (подписа на 31 г), както и заради по-ниското качество на съотборниците му. Огледално на опита си като играч, Тардели направи разочароващ престой в Интер и като треньор през сезон 2000/01 г, а няколко години по-късно се присъедини към административния щаб на Юве. Периодът му и като член на управата на „бианконерите“ също не беше успешен, но след това стана уважаван треньор – помощник на Джовани Трапатони в ирландския национален отбор.

2 – Патрик Виейра

Този играч е класиран толкова напред основно заради един фактор – Калчополи. Виейра изигра само един сезон с Юве – 2005/2006 г, когато беше спечелено Скудетото. Очакваше се да бъде голяма част от бъдещето на Ювентус след платените 20 милиона евро за халфа. След успешната първа година с Юве, избухна Калчополи и клубът беше пратен в Серия Б. Виейра реши да напусне торинци, за да подсили най-големия враг Интер, който плати по-малко от половината сума дадена от „бианконерите“. Заради напреженията между Юве и Интер покрай Калчополи този трансфер стана много спорен, а Патрик Виейра загуби уважението на ювентинците. Той се превърна във важна част от Интер в края на първото десетилетие на 21 век, печелейки няколко последователни сезона Скудетото преди да премине в Манчестър Сити през януари 2010 г, където прекара последните си 18 месеца като футболист.

1 – Златан Ибрахимович

Това е големият удар. Перфектната трансферна буря – Калчополи, Интер – Юве, звезда, успешен период след напускането на Юве. Сега всички знаем Златан като един от топ нападателите в света, но също така е известен и като нелоялен играч, който се интересува най-вече от парите. С този трансфер той започна да си създава тази репутация. Беше голям голмайстор в първата си година в Юве и важна фигура през втората. Тогава дойде Калчополи. Мнозина привърженици, играчи и управници се надяваха шведът да остане и да помогне на торинци във възстановяването.

За огорчение на тези хора Златан отчаяно искаше да напусне Юве, за да се върне в Серия А. Неговият агент, небезизвестният Мино Райола, заплаши да се обърне към съда за прекратяване на договора му, ако от клуба не се съгласят да трансферират Ибра. „Бианконерите“ го продадоха и то на Интер. Дни след сделката за Виейра шведът беше продаден за 24,8 милиона евро, а Ювентус спечели осем милиона евро спрямо платената цена от 16 милиона при закупуването му. Продажбата не беше фискална загуба, като тази на Виейра, но беше най-раняващата. Ибрахимович продължи да е шампион, но с екипа на Интер, превръщайки се в топ нападателя на Серия А.

Кратък престой в Барселона сложи край на времето му с Интер, но тогава той се премести в омразния съперник на „нерадзурите“ (и Ювентус) Милан. Феновете на Ювентус и Интер се отрекоха от него, но Ибра остана един от най-добрите футболисти в Серия А, помагайки на Милан да стане шампион през 2010/11 г. В обозримо бъдеще Ибра остава най-спорния трансфер между Интер и Ювентус.

Ирански футболист по чудо не остана без ръка – маха бомба от терена секунди преди експлозията

Футболист в Иран почти загуби ръката си, след като хвърли настрани предмет долетял на терена от публиката. Мигове по-късно играчът осъзна, че това всъщност е експлозив. Видео на инцидента показва как той за малко избягна сериозна контузия, докато се отървава от малкия предмет, който се взривява при контакта си с рекламното пано зад тъча.

В миналото феновете най-често хвърляха монети, запалки и седалки, но рядко бомба е попадала на игралното покритие. Мачът между местни отбори се играеше в град Исфахан, дом на едно от иранските ядрени съоръжения, които предизвикват толкова спорове по света.

Инцидентът стана кратко след като Международната агенция по атомна енергия към ООН изрази загриженост, че Иран продължава да нарушава директивите за обогатяване на уран и създава ядрени оръжия.

На терена официалните лица и футболистите избягаха надалеч от дима, а мачът бързо беше прекратен – сега полицията разследва случая.

сряда, 19 септември 2012 г.

Да обичаш Борусия (Дортмунд)


Всички имаме мечти. Някои са малки, някои са големи. Някои съществуват само за малко, някои са в нас през целия ни живот. Този текст е за една мечта, която живя в мен 15 години преди да се сбъдне.

Всъщност семената на мечтата бяха посяти на плодотворната почва на 1990 и 1992 г. 1990 г се помни със Световното първенство в Италия и обединението на Германия. Самият аз я помня като годината, в която се влюбих в немския национален отбор, благодарение на два успешни мача срещу Англия и Аржентина. Тогава бях на 6 години.

Минаха две години и дойде време за Европейското първенство в Швеция. Не помня какво съм направил, но получих разрешение от родителите си да си купя официалния албум с лепенки на турнира (публикуван от Панини, легендарна компания в бизнеса) и похарчих джобните си пари за лепенки. Албумът така и не бе завършен, но между всички лепенки, които имах, една получи специално внимание от мен. На тази лепенка беше играч с червена коса на име Матиас Замер и той играеше в любимия ми отбор – Германия.

Какво друго може да иска малко червенокосо момче освен идол, какъвто беше Матиас Замер – с червена коса, отлични умения и играещ за моя любим национален отбор? Около година по-късно през 1993 разбрах, че Замер е преминал от италианския Интер в немския Борусия (Дортмунд). Въпреки че не бях чувал за този клуб преди, нямах против трансфера, тъй като вече играеше в Германия. Като подарък Борусия (Дортмунд) започна успешен период по това време, което ми даде първи възможности да видя Замер в клубен екип и останалите от отбора на БВБ по телевизията, благодарение на излъчването на Шампионската лига. През добрите стари дни футболът все още се излъчваше предимно по безплатни канали. Като на всички играчи дойде времето и на Замер да се откаже към края на десетилетието заради сериозна контузия в коляното, въпреки че изигра последния си мач с екипа на Борусия през 1997 г срещу Арминия (Билефелд). От 1993 до 2000 г, когато се отказа официално и стана треньор на БВБ, аз станах твърд привърженик на „жълто-черния“ клуб и неговото пенсиониране не беше достатъчно, за да прекъсна връзката си с Борусия.

Въпреки че съм фен на клуба вече три десетилетия, само веднъж съм бил в Дортмунд, през лятото на 1998 г на път за Франция. Е, ако броим спирането за 5 минути на влака в основната гара в града, като още едно посещение (не помня нищо друго освен оповестяването Следваща спирка Дортмунд и влакът спираше, докато пак заспах). Тогава съм бил два пъти. Всъщност е странно как не съм ходил там по-често, като не е много далече от моя дом в сравнение с много други места по света, които съм посетил (бил съм на всички континенти с изключение на Африка). През последните няколко години планирах пътуване до Дортмунд като награда за себе си за завършването на университета, но през миналата година други планове ме принудиха да забравя този. Преди да забележа и повечето от тази година мина преди да започна да го направя сега.

Пътуването беше планирано много набързо. В последния ден на октомври инцидентно проверих дали има останали свободни билети за оставащите домакински мачове тази година. Единственият мач за който още се продаваха билети беше срещу Хамбургер. Дори за него имаше под 200 пропуска. Обадих се на колега и бивш състудент, когото трябваше да сменя на кораба през месеца. Той ми каза, че смяната на екипажа ще е към края. Това ме устройваше и отидох да си купя билет за мача. Когато го направих вече бяха останали под 150 места, така че уцелих последния момент. По това време още не бях мисли как ще пътувам и къде ще отседна. Бързо стана ясно, че никъде близо около Дортмунд няма свободни легла в хостели и хотели през цялото време на престоя ми (мислех да пристигна в четвъртък и да си тръгна в събота или неделя). Тогава си спомних, че членувам в мрежата на разменено гостоприемство и започнах да търся някой, който би искал да приюти футболен любител. Да намеря такъв човек беше изненадващо лесно и най-доброто – той също беше фен на БВБ. Ще наричам домакина си Роберта, защото тя не беше съгласна, че Роберт Левандовски е доказал, че заслужава платените за него пари миналото лято. За нещастие заради други нейни планове тя можеше да ме подслони само за една вечер, а търсенето на място за втората нощ не се оказа плодотворно, така че се очертаваше да обикалям по улиците. Имах предложение от други финландски фенове, които бяха в града за мача да се опитаме да се срещнем на централната гара около полунощ след двубоя и да ме вземат в тяхната квартира извън града за нощувка, но комбинацията – финландци – петъчна вечер – футбол – празник – бирена държава – фенове на Байерн между тях, накара реалиста и песимиста в мен да не се надява много на този вариант въпреки добрата им воля и се подготвях да прекарам нощта навън.

Да намеря начин да пътувам на разумна цена до Дортмунд не се оказа лесна задача като намирането на подслон. Открих директна автобусна линия (е, с едно прекачване за 15 минути, но офертата беше представена като „директна линия“) от Стокхолм до Дортмунд, но нямаше удобна възможност за връщане, тъй като първият автобус обратно към Стокхолм тръгваше в понеделник. С радост предпочетох да пътувам с автобус, за да си спестя всички възможни препятствия, като изригнал вулкан. След дни на търсене и претегляне на възможностите реших да се върна през Берлин и Стокхолм. Всичко на всичко щях да пътувам 39 часа на отиване, да прекарам максимум 45 часа в Дортмунд и 48 часа, за да се върна у дома. Не звучи като весело пътешествие, нали?

Вторничната вечер преди мача дойде и беше време да започна пътешествието на живота си. На пътническия ферибот до Швеция бивш състудент ме чакаше, като този път му се случи да работи на ферибота, който ползвах. От последната ни среща беше минала почти година и нощта премина доста бързо, докато си разкажем какво ни се е случило през последните 12 месеца след края на ученето. Изненадващо е колко много може да се каже за живота и работата в морето между хора за които това е ежедневие. Този път имах собствена каюта (в региона на Турку често се случва тази фериботна компания да дава безплатни круизни билети, какъвто ползвах при това преминаване), но заради страхотното време с бившия ми състудент, почти не я използвах.

Гадното нещо на фериботите между Турку и Стокхолм е времето в което пристигат в шведската столица. В 6:30 сутринта няма почти нищо отворено в града (с изключение на жп гарата и автобусната гара, само два магазина), но за моя изненада движението в града вече беше натоварено въпреки ранния час. След половин ден разхождане из Стокхолм се качих на автобуса за Дортмунд, който дойде навреме. Започнаха спомените от 90-те години, когато родителите ми имаха навика да сгънат малко дрехи, да натоварят мен и сестрите ми в колата и да обикаляме из Европа. По пътя качихме още пътници и с наближаването на Хамбург автобусът бавно се напълни.

Преди обед в четвъртък най-сетне пристигнах – в Дортмунд! Автобусът ме остави пред централната гара и първото което реших да направя е да вляза и да я разгледам отвътре и да огледам има ли места за нощта след мача. Големи части от сградата бяха покрити и очевидно се правеше основен ремонт на втората най-натоварена гара в Германия. За нещастие нямаше подходящо кътче за спане, но оставих това притеснение за по-късно. Стадионът на Борусия е на юг от гарата и до него може да се стигне след час ходене. По пътя намерих туристическа информация и се сдобих с карта и пътеводител. След един час пред очите ми беше дългоочакваната гледка - „Вестфаленщадион“ с капацитет от 80 720 места.

В стадиона има музей, който носи името „Борусеум“. Надявах се да го посетя, но вратите на музея и магазина за фенски артикули бяха заключени въпреки че нямаше табели, че не работят в четвъртък. 17 години от живота си подкрепям БВБ и няма нищо което може да застане между мен и любовта ми към клуба. Исках да си купя нов шал, след като подарих първия си на едно момиче. От предишната си визита помня, че имаше още един фен магазин между два парка и се отправих натам. Това е един от най-големите фен магазини на който и да е спортен клуб в света. Големият му асортимент от фен артикули е завладяващ, поне за човек като мен, който има възможност да го посети веднъж на 12 години. Сред всички неща намерих шал за мен. Тъй като нито майка ми, нито баща ми ме накараха да се влюбя в Борусия не можех да взема от тези шалове на които пише Благодаря ти, че ме направи привърженик на БВБ. Вместо това трябваше да открия шал с текст изразяващ лоялността към клуба. Разбира се си купих и други неща. По-късно разбрах, че има фен магазин и срещу самия стадион.

На следващия ден отидох отново до магазина, за да изпратя картички на родителите и сестрите ми. Реших, че е време да пенсионирам и предишната си тениска, която беше от сезон 1998/1999 г. Този път си купих с номер и име, нещо което не бях правил от 2002 г. След Матиас Замер, нямаше много футболисти на БВБ, които да ми направят впечатление, както той. Такива бяха Томаш Росицки, Кристоф Метцелдер, Роман Вайденфелер, Нури Шахин и Шинджи Кагава и Марио Гьотце. Надявам се последният да остане за дълги години в клуба и да бъде звездата на Световното първенство в Бразилия през 2014 г. Избрах неговото име и номер върху домакинския екип, който ще обличам на всеки мач за следващите десет години.

След дълго чакане дойде вечерта и стана време да се тръгва към Вестфаленщадион. Колкото повече наближавах, толкова по-силно започна да бие сърцето ми и започвах да се чувствам все по-еуфорично. Повечето от възбудата успокоих в Борусеум, който всъщност не ми каза нищо ново. Толкова много пъти вече бях чел историята на клуба. По-интересно ми беше да видя трофея от Шампионската лига, който БВБ спечели през 1997 г. При първата си визита на огромния фен магазин музеят още беше част от него и да видя големия трофей беше момент, който смрази кръвта ми. Не извадих късмет, тъй като купата беше дадена за реставрация.

Когато излязох от Борусеум вече беше време за проверка на билетите и отваряне на портите към стадиона. След като преминах проверката на охраната бях на луната. Главата ми и всичко останало от тялото ми бяха като пера и всички симптоми, че бях болен по време на пътешествието изчезнаха някъде в еуфорията, възбудата, делириума и огромното щастие от всяка крачка, с която навлизах все повече във Вестфаленщадион. Тук идва и точката, в която вербалните ми умения не могат да опишат чувствата ми, но предполагам можете да си представите скалата на емоциите, които преживях в дъждовната петъчна вечер на разпродадения футболния стадион, който стана свидетел на победа с 2:0! 17 години чакане свършиха и пикът на моето пътуване беше постигнат. След 90 невероятни минути на страхотен футбол от домакинския отбор беше време да се върна към центъра на града.

За остатъка от нощта дъждът вече нямаше никакво значение, бях толкова щастлив. Кръчмите, баровете и ресторантите по пътя от Вестфаленщадион към центъра започнаха да се пълнят с хора, които идваха от мача. Прекарах нощта с чаша кафе в МакДоналдса до гарата. Запознах се с една холандска двойка, като момичето изглеждаше по-върлата фенка на БВБ. Останаха много изненадани, че съм пътувал 2 дни за мача и ще пътувам още 3 дни, за да се прибера. Те смятаха своите 3 часа път за дълго време.

Смятах да завърша разказа си с думите от песента на немската певица Нена, която подгряваше публиката преди мача - „Ще отида с теб където пожелаеш, дори до края на света“, но вместо това ще цитирам най-добрия английски мениджър Браян Клъф - „Не бих казал, че това беше най-доброто пътешествие в живота ми. Но със сигурност принадлежи на топ 1“.

Каунис Каурис,
Турку, Финландия