понеделник, 8 декември 2014 г.

Пазете се от себе си!

Всичко вече е казано, но малко е разбрано. Кимахме с глава, но само ни заболя вратът. На всички врати на новото начало в сръбския футбол се намира Параграф 22. Кой ще ни избави сега? Чии ръкави сега да хванем, докато се напъваме да излезем от кишата, в която се претопиха нашите амбиции? На никой и ничии.  На сръбския национален отбор могат да помогнат само тези, които му изневериха и се отрекоха от него. Да, да. Тук думите са за вас.

Футболът е спорт от много малки вълнения и задоволства.

Първата тренировка. Последният мач. Мирисът на камфор в съблекалнята. Мирисът на фъстъци на трибуните. Рабона и чилена. Сомбреро, което не е шапка и оксфорд, който не е град. Падащият лист в която и да е част на годината. Завоят на Кройф. Рулетката на Зидан. Ръката на Марадона и неговия крак. Окървавеният Тери Бъчър и усмихнатия Роналдиньо. Налудничаво самоувереният Мануел Нойер и само лудия Вини Джоунс. "Жълтата стена" и червената "Коп". Север и юг. Суперкласико и Ел Класико. Вечните дербита и Дерби на вечните неприятели. Verrou Карл Рапан и Pela Direita Флавио Коста. Каквото и да е от Пеп Гуардиола и Жозе Моуриньо. Скърцането на Лес Кортс и ехото на Ноу Камп. Маракана и Маракана. Грандиозният Ацтека и още по-грандиозния Свангаскард. Пума Кинг и Световната купа. На едно място тигри, орли, летящи магарета, прилепи, слонове, змейове, дяволи, ангели, фараони, императори, крале, принцове, трактори, парни валяци, малки самолети, жълти подводници, револвери, самураи, пирати, топчии, убийци с детски лица, стари дами, капризни диви, урагани, циклони, феномени, сини, небесносини, бели, зелени, пурпурни, черно-бели, червено-бели, трикольори. Топката във вратата. Топката извън вратата. Топка.

Заради това е най-обичаният измежду всички спортове.
Футболът е и спорт на един голям парадокс.

Изглежда прост. Неговият смисъл, който се развива от игра за тълпата в средновековна Британия до средство за морално възпитание във викторианските училища, е прост. Правилата, които са съставени в една лондонска кръчма на 8 декември 1863 г, около седем часа вечерта, са прости. По-скоро ненатрапчиви, ако правилата изобщо могат да са такива. Трябват две врати и трева между тях и играта може да започне. Заменете двете врати с четири камъка, а тревата с каквато и да е настилка, която може да ви препъне или отнесе, и нищо не се променя значително. Всичко може да бъде футболен терен. И всеки може да играе футбол. Всеки го и играе.

Но футболът е и комплексен. Като такъв ви дава възможност да се изразите. Начините по които се подхожда към топката, как се обработва, как се отнема са толкова много колкото и начините по които се пише или композира. И точно тази негова експресивност го прави достъпен и го подлага на външни явления. Или външните явления заради тази изразителност са станали достъпни и предмет на футбола?

Какъвто и да е въпросът, разрешението е като на дилемата за кокошката и яйцето, но футболът и неговото политическо и социално обкръжение стоят във вечно съседство. Преплитат се и излизат едно от друго толкова изчерпателно, че не може да се разделят. Никой не може с пълна сигурност на своята оценка да отсъди къде е краят на едното и началото на другото.

Съществуват клубове, които функционират като политически субекти, чак и ако техните роли понякога нарочно са митологизирани - Реал Мадрид, Барселона, Атлетик Билбао. Има и клубове, като Селтик и Рейнджърс, които дори не са политически ориентирани, но самата им есенция е обърната към една от двете крайности в шотландското общество.

Тук е и обърнатият пример. Силвио Берлускони употреби властта и успеха си с Милан да даде начало на политическата си кариера. Неговата партия за една нощ, познавайки Берлускони сигурно проведена бурно, стана парламентарна суперсила. Нарича се Forza Italia и своето име, а може би и методология, дължи на трибуните.

Трескавата страст на трибуните се събра, съчлени и изригна на улиците на Кайро в една арабска пролет. На площада Тахрир египетската революция осъществиха и браниха Ахлави, ултраси на Ал Ахли, вече известни с борбата си в продължение на година с полицията и привържениците на Замалек. Самият факт, че съществува социална категория "привърженик" е симптоматична. И в Белград на пети октомври, този най-щастлив и най-нещастен ден в новата сръбска история, многобройни протестиращи, бранещи се от дима и сълзите, покриваха лица с шаловете на един от двата най-големи клуба в града.

Някога, докато Желязната завеса разделяше европейския континент с леденото си безсмислие, имаше клубове - Динамо Дрезден и букурещкия Стяуа, първи изплуват в съзнанието, които са употребявани като пропагандни памфлети. Тяхната мисия, някога успешна, а после не, беше да покажат силата на комунизма и изправността на поддържащата система ценности.

Съществуват и някои заблуди във връзка с тези винаги натегнати докрай взаимоотношения. "Футболната война", която се води няколкостотин часа между Хондурас и Ел Салвадор в края на 70-те години, не е имала никаква връзка с футбола. Така както и шута на Звонимир Бобан срещу словенския съдия на Максимир през 1990 г не даде началото на разпадането на Югославия, както може би някъде сте чули. А самият факт, че тези заблуди са се разширили и влезли във вътрешните джобове на колективното съзнание показва колко е свързан футболът с това което наричаме всекидневен живот.

И това е тази негова сила. Това е противоречието на футбола, толкова сладко, че от него лепнат пръстите - най-хубавата игра на света изобщо не е игра. Футболът е политика и политическо съобщение. Футболът е общество и обществено съзнание. Футболът е култура и културна идентичност.

Заради това е най-обичаният между всички случайни житейски начинания.

И в Сърбия не е различно. И тук се обича футбола. Обича се сякаш сме задължени, както се обича невъзпитано дете или немилосърден бог. Земя на баскетбола, водната топка, а отскоро и тениса - отдадена на футбола.

Затова е проблем, който малко разбират. И това е най-големият проблем. Заради това тази наша любовна история е толкова трагична. Забравете недостатъците на основните инфраструктури, ретроградните методи в треньорските процеси, кафкианския бюрократски апарат, неразрешения проблем с властовата структура на клубовете, хората с оцветени вратовръзки и оцветени биографии в ложите на стадионите, комерсиализирането на таланта, непредубедеността на селекционера и двумислието на президента и неговите подчинени... Всичко това е решимо. Главно.

Но ние не разбираме футбола. Не виждаме, или поне се правим, че не виждаме ефекта, който във футбола има по-широк контекст от самата игра. Твърде кратко го дефинираме, защото футболът нито започва, нито завършва на стадиона. Също така кратко дефинираме и самия израз "национален отбор".

Това е много повече от 11 играча на терена, 18 в протокола, 30 в широкия списък. Националният отбор е най-доброто от флората и фауната на някоя държава, част, върху чийто рамене стоим всички останали. Той е околна среда, енергия, която се създава навсякъде и тогава се изразява на терена.

И това не е нищо ново. Още като е създаден, там някъде измежду памтивека и незапомнените времена, футболът е бил имитация на живота. Някои от най-привлекателните отбори, играчи и идеи са били лицето на околността.

В Аржентина по време на 20-те години се създава стил на игра, който се нарича la nuestra (наш начин), който представлява използване на футболните игрища на метода познат като criolla viveza (домакинско лукавство). Думата е за начина на живот, законите и подзаконите се приемат за нечестни и потиснически, създадени да бранят силните и богатите. Затова всеки отделно трябва да намери начин да ги заобиколи или направо да ги игнорира.

Това е причината на симулирането да се гледа много различно в тази и някои други южноамерикански страни, отколкото в по-голямата част на Европа. Головете на Марадона срещу Англия на 1/4-финала на Световното първенство 1986 г, красивият и измамния, също се приписват на странностите на "домашното лукавство".

Головете не са били считани за важното в началото на "ла нуестра", а въображението, техниката и забавата. Много по-важно от победата било да се играе футбол по истински начин.

Главен представител на този стил е Ривър Плейт от 40-те години. Отборът на Ренато Чезариньо, култовия La Maquina, до днес служи като мерна единица за красив футбол.

Ясно е, че такъв поглед на футбола е примамлив, но е неустойчив. Междувременно поводи на страната са направили така, че la nuestra да оцелее годна за употреба и до днес. През 1938 г Аржентина отказва да изпрати отбор на Световното първенство, защото организацията на турнира не е присъдена на тях, а войната и външната политика на Хуан Перон поставят държавата в изолация. В своите двадесетгодишни ръкави "ла нуестра" е успяла да се развие необезпокоявано. Без международни мачове и евентуални загуби в тях, нищо не е провокирало ревизиране на тактическите подходи. Така аржентинският футбол отишъл най-далече в естетизма.

Това което са демонстрирали аржентинците (и в по-малки измерения уругвайците) проучили и аналитично разложили австрийците. Сред тактиците е започнало сериозно да се разкрива, че футболът е обхванал слой на обществото, който инстинктивно теоретизира и който е свикнал да размишлява чрез абстрактни конструкции. Модерният начин на разбиране на футбола и дискутирането за него е измислила главно еврейската буржоазия във Виена.

В тези разправии и футболни дебати в кафенетата на града, който е свикнал да бъде културен център на Европа, се появила "дунавската школа". Светът за първи път видял и за пръв път се уплашил, гледайки австрийския "вундертим". Отбор, воден от Хуго Майзел, приел идеите на Джими Хоган, треньор, който за футболния генезис има ролята на старозаветния Авраам, е първият от няколко велики, но нереализирани състава.

Матиас Синделар, убедително най-добрият футболист, лъжлива деветка половин век преди да се роди изобщо Лионел Меси, станал член на отбора след натиск от драматурзи, писатели и критици. Те виждали в неговата игра същия израз, който бил част от техните творчества.
Тогава се случва Аншлус. Хитлер започва войната, всички мачове прекъсват. Еврейската интелигенция в Средна Европа бързо изчезва, губи се бомбастичния дух на виенските кафенета, а Дунав отново става само река. (Хитлер не остава длъжен на футбола. На
Олимпийските игри в Берлин, Германия, третата сила в света е унизена след загуба от Норвегия на 1/4-финала. Това е първият и последен мач, който Хитлер някога е гледал.)

Фашизмът унищожава един отбор, но не и преди да създаде друг. Виторио Поцо, човекът, който осмисля "метода" или ако ви харесва повече формацията W-W, извежда Италия до две световни титли. Тази Италия играе в черни екипи. Поцо е употребявал параноичния милитаризъм, който грабва италианското общество и създава отбор, който играе с решителност, безпощадност и характерната празноглава гордост. В състава имали Джузепе Меаца, Силвио Пиола и аржентинеца Луис Монтио, но италианците играели агресивен и циничен футбол.

Разглеждана е персонификация с идеите на Бенито Мусолини в такива размери, че Виторио Поцо на практика е отлъчен през 50-те и 60-те години. Това е и причината стадион Деле Алпи да не е кръстен на името на все пак великия треньор, както е било планирано първоначално.

Някъде по същото време в Северен Лондон модернистичните обществени тенденции водят до първото футболно изумление. Хърбърт Чапман, който донася първата титла на Арсенал, е първият мениджър в модерния смисъл. Преди всичко той е бил изобретател. Първи е говорил за рефлектори и номера на екипите, въвел е бялата топка, за да е с добра видимост от зрителите, сложил е часовник на стадиона (да, онзи часовник), сложил белите ръкави на тениските на Арсенал, за да са очевидни за периферното зрение, пускал грамофонни плочи на полувремето и първи ползвал табло с магнити да демонстрира на играчите си тактическите си замисли. А те са били брилянтни.

Чапман измисля третия бек и формацията W-M, като отговор на либерализираното правило за засада от 1925 г, но още по-важно от това, той е първият треньор, който използва контраатака.
Арсенал е играл директен футбол, с бързи придвижвания от отбрана в атака. Това е бил футбол сведен до функционалност и икономичност, в който всяко докосване до топката е било важно и оправдано като Чехова пушка. С такива игри Арсенал е бил видното усещане за духа на времето, в буквална хармония с трибуните в стил арт деко на Хайбъри.

През това време СССР е в своята самоналожена отделеност от всички и всичко. След революцията новата власт решава да приключи връзките, съюзите и членствата в международни организации, а това засяга и футбола. Заради това W-M в Русия стига чак през 1937 г и то в краката на баските, които са на турне, чиято цел е да привлече вниманието към мъката на баските след Гражданската война в Испания. Баските са били толкова добри, а самите те толкова изостанали, че бързо видели, че е време за перестройка.

Борис Аркадиев, първи от великите съветски футболни мислители, въвежда W-M, но константно променя местата на играчите. Така е създадена "организираната безредица".

След края на Втората световна война Динамо от Москва отива на турне, и то не къде да е, а в Англия, ролите са разменени. Сега те са тези, които одушевяват публиката. Сега гледат на тях като на мъдреци от далече. Англичаните гледат изумени, а вдъхновението на руската душа е подсилено от общата потреба на славянските народи за отхвърляне на догмите. Тази експедиция на отбора е под опеката на КГБ и остава запомнена като passovotchka. Ще минат осем години преди още един отбор по подобен начин да обърка и унизи Англия.

Унгария през първата половина на 20 век е под политическото влияние на Австрия, а също и под футболното. След края им се създават условия за развитието на нови, ендемични идеи.
Унгарският национален отбор, известният Aranycsapat (Златен отбор), който до финала на Световното първенство през 1954 г и "бернското" чудо не е губил 36 мача, е базиран на едно такова.

Селекционерът Густав Шебеш променя принципа на Мартон Букови, като обръща W, като ротира пет офанзивни футболисти, практически получил схема M-M. Всички знаят за Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш или Золтан Цибор, но М-М позволява да блесне един друг играч. В играта на Нандор Хидегкути на Уембли през 1953 г, за победата на Унгария за чиято доминация шестте гола не казват достатъчно, светът вижда първия плеймейкър, първата "десетка".

Но преди всичко унгарците са уравновесен отбор, съставен от футболисти от еднакъв калибър. Това е бил "социалистически футбол" от една социалистическа страна.

В средата на 60-те години недостигът на храна и още някои необходимости за живот, причинени от войната, престава. Това най-сетне позволява на Виктор Маслов да изпълни визия, която дълго се въртяла в ума му.

Коя е тази визия? Най-голямата и най-значителната, която футболът е виждал до ден днешен. Като се гледат снимки от десетилетията след войната - дали руснаците от 40-те, унгарците от 50-те или бразилците от 60-те - модерното око веднага му е ясно колко бавен е черно-белия футбол. Играчите са имали 3-4 секунди с топката преди изобщо да ги доближи противник. По днешните стандарти това е немислимо.

Тази компресия на играта и намаляване на времето за размисъл на играчите е това, което разделя стария футбол от съвременния. Пресата е измислена от Маслов, който я налага в Динамо Киев (заедно с формацията 4-4-2), но не е могъл да я използва докато не се сдобил с подходящите състезатели. С право е считан за баща на модерния футбол.

Първият, който го копира с разумно количество успех е Освалдо Зубелдия. Треньор на Естудиантес, първият отбор извън Буенос Айрес, който става шампион на Аржентина и три пъти подред е първенец на Южна Америка, в който играят Карлос Билардо и Хуан Рамон Верон (баща на Хуан Себастиан), бил е познат и по нещо друго. Били са груби и безкрайно мръсни, един отбор с по-лоша слава от този на Интер, воден от Еленио Ерера. Те са първите за които е прилепен израза antifutbol.

Такъв като техния футбол е толериран в Аржентина само в два случая. Първият е при загубата с 1:6 от Чехословакия на Мондиала през 1958 г, който води до неистово отхвърляне на канона "ла нуестра". Вторият е още по-значим - пучът, с който идва на власт Хуан Карлос Онгания. Естудиантес, брутален и послушен, е бил образ и възможност за притопляне на неговата нова Аржентина.

На Стария континент някои хубави идеи създават условия за развитие на един по-хубав футбол. Терминът "тотален футбол" влиза в употреба като отговор на играта на националния отбор на Холандия на Световното първенство през 1974 г, а префиксът totaal още по-рано е използван в научните дисциплини и сегменти на холандското общество. Термин за индивидуалност в системата е характерен за тази страна, преди всичко в нейната архитектура.

Всички постройки трябвало да имат индивидуална характеристика, но трябвало да бъдат свързани помежду си, по такъв начин видът и заедността им да създават изглед на комплексен елемент. Тази прилика била мотото на тогавашните строители на сгради.

Сега вместо "сгради" сложете думата "футболисти" и ще получите описание на Аякс и Холандия на Ринус Михелс.

Този треньор е първият, който схваща, че футболът е игра, в която най-важното е пространството и този, който добре го контролира - направете го голямо, когато имате топката и противникът няма да може да я вземе, направете го малко, когато владението е в съперника и ще му бъде много тежко да я запази. Без желание да се омаловажава направеното от специалиста, който е избран напълно легитимно за най-добър през изминалия век, той не е дал своя лична идея, а е адаптирал вече съществуващи навици в своята среда.
Много повече от случайност е, че манипулирането на пространството във футбола за пръв път се е появило точно в Холандия. Нейната равна и често залята от вода земя, както и фактът, че е най-гъсто населената страна в Европа, кара нейните жители да манипулират пространството всеки ден. Холандците са безумно прецизни и усърдни като стане въпрос за разстояние. Само е трябвало да се пусне инерцията, за да се пренесат тези размисли и на тревния терен.

Приликите следователно са основни. Не, това не е достатъчно точно. Те са решаващи. Историята на футбола им е напоена. А ние тук между сливите сме с възможности за продължаващи вражди. И заради това футболът страда, много повече от който и да е друг спорт.

Меценатите на сръбския спорт не са институциите или съюзите, това са родителите или самите спортни дейци. Ако ги няма тези луди ентусиасти нямаше да има нито Новак Джокович, Иван Шпанович, Емир Бекрич, Милица Мандич, ватерполистите, хандбалистите, чак и баскетболистите.

Във футбола, спорт изразител на тънкости, който играят над 200 милиона души и който е единственият истински глобален спорт, през който циркулират немислими количества пари, подобни индивидуални усилия много бързо биват неутрализирани.

Във футбола, вятърните мелници са големи, неизбежни и непобедими. Тежко е да бъдеш успешен във футбола повече отколкото във всички други спортове. Заедно. Умножено по две.

Но самият футбол не е еднообразен. Националните и клубните отбори имат една, но фундаментална разлика. Докато и на двете места парите са важни, само футболът на клубно ниво зависи от тях. Националният футбол зависи от емоция. Работи с тях, а без тях е безсмислен и нула.

В Сърбия пари за върховен футбол няма, нито някога е имало. Емоция някога може и да е имало, но и тя си е тръгнала безследно. С нея се изгуби и националния отбор.

Атмосферата е в паническо бягство и яростта става атмосфера, заядлива и сълзотворна само за едно полувреме. Понякога само по време на атака, ако е лоша. А тогава калейдоскопичната поредица само продължава. Пораженство, истерия, високомерие, апатия, освирквания, аплаузи, полет в стратосферата, падане в Марианската падина, освирквания, сълзи, освирквания, освирквания... На кого не би му било мъка след такъв емоционален идиотизъм?

Сръбската репрезентация прилича на някога обичан сериал, който отдавна е трябвало да свърши и който сега прави епизоди, които никой не гледа или ги гледа с голяма мъка. Как по друг начин да обясним онези десет хиляди човека, които дойдоха на стадиона на Партизан да гледат мача с Франция. Същият отбор на Сърбия, със същия треньор и на същия стадион, в мача с Албания го гледа три пъти повече публика. Тези не дойдоха заради една основателна причина. Тези хора не дойдоха заради футбола. Тези, които са, на които им е по-приятно да гледат Мергим Маврай и Анси Аголи от Карим Бензема или Пол Погба, дължа извинение.

Синиша Михайлович по време на своя престой начело разпозна тази обърната съдба, този circulus vitiosus във футбола в Сърбия, и пожела да прекъсне това. Всички знаем какво стана. Сече без упойка, пречупи без евфемизми и отстъпки. Междувременно, неговата програма, колкото и да беше вярна в основата си, беше деспотична, в някои ръце чак и насилствена.

От друга страна Дик Адвокат не призна нищо и не направи нищо. Но не го и интересува. Дори и да го, много са малки шансовете да се справи по-добре от Бомбардьора от Борово село или който и да е друг юнак от сръбската футболна елегия преди него. Нередностите в тукашния футбол не са нещо, което един човек може да почисти, било със своето идване, работа или в края на краищата със своето напускане.

Сръбският футбол не се нуждае от промени, а от тераформиране. Подобно на онова, което е предхождало пробуждането на футбола в Холандия.

Тежко е днес, познавайки неговата репутация на либерализъм и прогресивност, да си спомним Амстердам след войната. И ако несъмнено се стигна до таблоидизацията на бохемския му дух, все още се знае, че този град винаги има революционни идеи. През 50-те години нищо такова не се е подразбирало.

Албер Камю в своя роман "Падане", който излиза през 1956 г, говори за един досаден Амстердам, "в който векове едни и същи пушачи с лули гледат същите дъждове как падат в същите канали". А разположението на тези канали в концентрични кръгове дават повод на Камю да опише града като ад.

Ако не прилича на място на футболен просперитет, то е, защото не е било. Заседнало общество дава заседнал футбол. Холандският национален отбор от средата на 1949 до същия период на 1955 г не е ставал и за шега. Изиграл е 27 мача, а победил само в два.

Тогава нещо се променило. На улиците, не на стадиона. Амстердам през 60-те години става столица на младежки бунтове. Създаване на държава с благосъстояние, сред растящия просперитет на Европа, довел до постепенно изтребление на традиционното социално разделение. Авангардът се обвил в изкуството, а после и сред останалите.

Не е минало много време преди културната революция да стане и футболна. Структурите и обичаите вече не са били неща, които се приемат априори, а неща, които да се случат и проучат. Подривната гражданска мисъл се превърнала в самоувереност, че и във футбола трябва да се пробва съществуващото и да се опита нещо ново. Участието на Холандия на Мондиал 1974 г е второто за държавата. Стига до финал, който губи нещастно. Играе финал и на следващото Световно първенство и пак нещастно губи, а оттогава е неразделна част от футболния елит. Холандските майстори са захвърлили четките и оттогава прекарват времето си с топката.

Как днес би описал Албер Камю Сърбия? С какво би я сравнил? Като отговорите на това, може да сте близо до отговора защо нашите национали играят по един начин в най-ценната тениска, а по съвсем различен във всички останали.

Може да стане очевидно защо Бранислав Иванович изглежда като бюст срещу играчи, които е озаптявал мощно само няколко дни преди това в мач от Шампионската лига. Или защо Душан Тадич, който е сред най-добрите в последната третина на терена във Висшата лига, а може би и в света, изглежда сякаш чудовища са му откраднали таланта.
Ако играят в някоя друга държава и за някоя друга държава, успехът на нашите национали изглежда по-вероятен. По-малко препречен, ако не друго. Така произходът и емоциите свързани със Сърбия, те са изоставени на милостта и немилостта на чудни ветрове, които сякаш само тук духат.

Но надежда винаги има. Тя не е достатъчна, може да помислят някои, но няма да са прави. С надеждата се започва. Това не е онази надежда за която се хващат удавниците за които няма място в спасителните лодки, а истинска, най-истинската надежда.

Сърбия ще има национален отбор, който ще бъде повече от група класни играчи, които спорадично се събират в Стария Пазов. Сърбия има право да очаква успех във футбола, и това разбира се важи и за категорията играчи.

Сърбия трябва веднъж да има свой национален отбор. Заблудите се разкриват, идеите се разпръсват, времената не могат нищо друго освен да се менят, а футболът винаги е тук и в сърцето си винаги е същия. Футболът ще ни изчака, докато бъдем готови. Ще ни даде друга възможност, а след нея още колко възможности ще са ни нужни. И ние веднъж ще се възползваме от нея.

Някога и ние ще престанем да сме отклонение от футболния наратив. Законът за големите числа е на наша страна, когато вече никой не е. Ние можем да му помогнем, като разберем, че успехът не е нещо до което се достига, а нещо, което чрез продължително и взаимно между всички нас усилие, става достъпен.

Сърбия сигурно някога ще има свой национален отбор. Но това ще бъде тогава, когато на нас самите ни е по-добре. И тогава когато ние самите сме по-добри.

Лука Йевтович, РТС, Сърбия

сряда, 19 ноември 2014 г.

Историята на една храчка

Ще ви разкажа историята на една храчка. Родена в пастта на много зейнали неуморни усти. Изсмукала всичко от вакуума между ушите на собствениците си. Злобни и завистливи, немощни и покорни. Заедно само в ненавистта и негативизма. Специалисти по отношение на чуждия живот и пълни аматьори в собствения си. Изтъкнати критици зад клавиатурите и изключително тихи очи в очи. Верни на лицемерието си. Не е важно, дори не е нужно да имат аргументи. Имат мнение. Щом са казали - така е. Те знаят. Знаят всичко.

Та тази храчка е рецидивист. Излиза всеки път, когато някъде някой българин претърпи загуба. Опитва упорито да му се залепи на лицето. Да постави клеймото на неудачник, на глупак, на пълен провал. Най-лесни и удобни са мишените от спорта и културата, колкото остана от тях изобщо. Когато някой избере да отиде в чужбина - предател, сребролюбец и т.н. Когато някой избере България - балък, не е достатъчно талантлив и т.н. Печеливш ход няма. Отърване от храчката също. Материал има за всички дръзнали да се опитат да постигнат нещо.
На Кубрат Пулев много му се радваха. Давай, Кобра! Мачкай, Кобра! Създаде се еуфория. Хора, които се интересуват минимално от спорт знаеха на кой ден, от колко часа, по коя телевизия ще се боксира. Кубрат загуби в петия рунд. Няма смисъл от описания, ако не всички, много видяха. Какво казал след това. Как не проявил необходимото уважение към шампиона. Нямам намерение да го защитавам. Няма и да застана на страната на храчещите. Не съм късопаметен. Дори напротив.

За пръв път българин стигна до мач за световната титла в тежка категория. Нещо, което не съм и помислял, че ще доживея да видя. Още повече, че когато започнах да следя бокса в тази категория господстваха чернокожите. Пулев може да е всякакъв, но беше претендент. До такъв мач не се стига със случайност. Не събаряш някой пиян чичка с едно сполучливо кроше в кръчмата и да те водят да се боксираш пред 15 000. Зад пътя към върха стои труд. Някои имат повече талант, други повече упоритост. Всеки знае за себе си какво е вложил. Нужни са, разбира се, и пари. За да инвестират, значи е забелязан потенциал, никой не влага в куци коне. Дори и да му остане единствен опит в живота за световния пояс от еди коя си федерация (в бокса са повече от една), поне стигна до там и беше първият.
Вчера две дами в центъра на София си коментираха нещо за мача. Вълнение още има. Хубаво беше, че имаше доста хора, които да го посрещнат на летището и да му покажат, че има и такива, които не му се изхрачиха на аркадите. Не му седнаха на гърдите, като падна на пода в петия рунд. В едно съм убеден - Кобрата искаше да се изправи. Искаха го и половината в залата, които развяваха българското знаме и показаха, че по отношение на боен дух не всичко е останало в историята. Искаха го и доста от тия, които го гледахме по телевизията. Искаха го заради него и заради себе си. Всеки в живота си е бил в нокаут. Буквално, преносно, не е толкова важно. Тялото може да те предаде. Духът никога. Ако го имаш. Ако не си малодушно човече, което само чака някой да падне. В калта до теб. За да не ти е самотно.

Битият бит. Време е за култовата реплика, с която искаме да се покажем колко сме мъдри и начетени - "Историята помни само победителите". Има още нещо. Историята не помни мишоците. За които чуждият труд и неговите плодове са нищожни. Всички тия, които са били големи надежди, но никой не ги знае и в квартала им. Всички тия, които оправдават провалите си с фактори извън себе си. Всички тия, които нямат достойнството да си признаят, че ги мързи. Да се затичат, да се наведат, да се изпотят. Но не и да храчат обилно. По всички тия, които стискат зъби и опитват. Имат воля и характер. Имат амбиция. Защото всички искат да успеят, но малко искат да се напънат. По-лесно е да се назобиш и да грабнеш пищака или да си отвориш краката и устата. Много по-лесно е. Няма спор. А каква собствена цена плащат тия "лесните" не искам и да знам.
Голям праз, че Кличко натупал Пулев. Важното е, че чичо Пеци си държеше бирата на шкембето и псуваше вдъхновено.  Той беше голям бияч преди Х години. От него трепереше квартала, казармата, изобщо всички. Жалко за пропиляната легенда. Нищо. Чичо Пеци боготвори Тайсън. Нищо, че лежа повече по затворите, отколкото се би по ринговете. Нищо, че Холифийлд му направи главата мека, а той слезе от ринга и пита журналистите "Спечелих ли?". "Железния Майк" не знаеше къде е. Поиска си реванш и в безсилието си отхапа и ухото на Ивендър. Какъв спортсмен! Възпитан човек, истински шампион! Все пак е Майк Тайсън. Величието. А Кубрат Пулев оня ден беше в киното, ама там чичо Пеци беше мълчалив. Липсваше му ентусиазъм да псува. Иначе не му е проблем да го нокаутира и той тоя "загубеняк". Пеци си глътна храчката. Тя е само за пред телевизора и компютъра. Там му е силата. Цялата сила. Чичо Пеци се възмущава от липсата на уважение в Кобрата, защото самият той е примерен гражданин, който не псува, не пие, не бие жена си, щото срещу други съперници изпитва известни затруднения, даже и секс прави тихо да не обезпокои комшиите.
По-рано същата вечер едно малко момиченце и две момчета представиха България на културната сцена. В детската Евровизия. Спря им осветлението, спря им звука. В някакъв хамбар пригоден за концертна зала. Западняците също имали проблеми. Организационни, технически и всякакви. Децата го преживяха. След като спря всичко дори се чу как Крисия каза Sorry. Извини се. За да покаже, че българските деца са красиви, талантливи и възпитани. Тя нямаше никаква вина за случилото се, но реагира като шампион. Второто място е успех. Най-големият ни досега. Всички видяха и чуха какво могат тримата. Както и всички видяха Йордан Йовчев втори в Атина, но един огромен и признат шампион.  С вдигната ръка от третия на стълбицата. Ехидните ще кажат, че ние все сме "моралния шампион". Хора, които изчерпват понятието хигиена с минаване под душа, няма да пропуснат своя шанс да блеснат с фразата "Ние сме малък, но много прост народ". Без да разберат, че нечистоплътността на душата не може да се скрие под парфюма. Те имат своята версия за пропуснатата победа. В роклята на Крисия, в имената на момчетата, в мелодията на песента. "Абе добре е, ама можеше и по-добре".
Със сигурност можеше. Ако те бяха пяли, свирили, композирали, гримирали, обличали... Все пак децата донесоха надежда и щастие. Дано след няколко години не напуснат България. Както и тия деца, които печелят олимпиади и други държави ги забелязват и им предлагат бъдеще. Защото днес е модерно да се снимаш с Крисия, Хасан и Ибрахим. В президентството, в парламента, в кметствата на общини и градове. Безсрамно се нареждат до децата, сякаш с нещо им помогнаха. На артистичните, на спортните, на тези в неравностойно положение, всъщност децата изобщо не трябва да се делят на каквито и да е. За държавата детето е 35 до 50 лв на месец. Толкова струва бъдещето. Крисия, Хасан и Ибрахим са втори в Европа, без да разбират от геополитика, а тия дето уж я разбират не могат да извлекат държавата от последното място, но си лъскат имиджа с успелите. Sorry, децата на България са върха, а дъното е във властта.
Съвсем умишлено за накрая оставих националния отбор по футбол. Темата изобщо не е за коментар, но се намести покрай боксовите и музикални страсти. Като не им се играе, да си ходят. Имат си клубове, получават си заплатите, гладни няма да останат. Никой не е по-голям от България. Като не им идва отвътре - сбогом. Ръководството до оня ден имаше доверие в Любо Пенев. Вече няма. Ще го махнат и готово. Решиха проблемите. Младежите също падаха серийно. Ще си отиде Мето Деянов и пак готово. Както си отиде и Александър Димитров. Треньорите са виновни. Те са виновни и за на практика фалиралите клубове и за школите в жалко състояние с много малки и пренебрежими изключения. От 2005 г БФС прави революцията в българския футбол. Минаха 3 световни - 2006, 2010, 2014, 2 европейски - 2008 и 2012, по всичко изглежда и 2016, въпреки новият регламент за класиране. Пет първенства с тенденция за шесто и не се чува нищо за оставка на властта. Каквито и треньори да слагаха - нищо.
Празният стадион с Малта и издънката в резултата не са достатъчен повод за един морален ход. Четирима от 14-те, които "играха" са в клубове от Б групи. Един е бетонирана резерва в Русия, а друг се бори за място в Шотландия. Това е действителността. Класическите подигравки относно малтийците - бармани, сервитьори, рецепционисти, пикола, не намериха никакво основание. Поглеждайки нашия състав, кой би искал изобщо да е треньор? Разочарованието е голямо. Трудна победа с Азербайджан, загуба с автогол на наша земя от хърватите, загуба по комичен начин от Норвегия и тотално фиаско с Малта. След изцепката на I. I. Popov, така му пише на тениската, да се натряска с уиски, за негов наследник логично е да бъде избран Капитан Морган, макар че е ром. Всички са виновни. Аз не виждам никаква разлика в сравнение с времето на Батето, освен, че той поне имаше чувство за хумор и можеше да се шегува и със себе си.

Много храчки се разлетяха в Изпълкома. Тия, които преди да влязат вътре храчеха срещу него си плюха в устата. Не им е сефте. А Лечков плюе Любо Пенев, но без паса на Пенев към Костадинов в Париж, "златното" кубе щеше да си е само кубе. Отговорник за националните отбори, много загрижен за тях. Затова плю и по Бербатов - голмайстор №1 в историята на националния отбор. Някои ще кажат "Да, ама с голове срещу Малта, Хърватия и ...". Е, днес вече няма кой да вкара и с Малта, и с Норвегия, и с Хърватия. Отговорникът си мълчи за други фигури в отбора, които се ползват с наследствени права. За там храчки няма. Новият треньор ще отиде към скамейката с присъдата "да седне убития". Нищо, важното е, че се ходи с костюм на работа, а дали се работи това е съвсем друго. Гневът на хората към случващото се се посреща жлъчно с брадатия лаф "В България всеки разбира от футбол". По всичко личи е верен, щом още се намират камикадзета да водят национални отбори, в които с гарантирани места са пияници, некадърници и любители на залаганията.
Та това беше историята на една храчка. Една огромна храчка, съставена от безброй малки. Откакто се помня слушам колко са тежки времената. Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че тежка е простотията, наглостта, безпардонността и злобата. Сто пъти по-добре е да си тъп и добродушен, вместо умен и зъл. Не съм сигурен, че съществува общество. Около коя кауза има обединение? Дори и с медицинските сестри в Либия, имаше българи, които открито си казаха, че допускат умишлено да са заразили децата със СПИН. Всеки има право на мнение. Демокрация е. Потресаващо е усещането за липса на общност. Да видиш поредното престъпление и да се обърнеш с гръб, ни видял, ни чул. Докато не се случи на теб, не е твой проблем. И така докога и докъде? Докато храчките не удавят цял един народ. Дано не.

понеделник, 27 октомври 2014 г.

Имобиле не може да замести Левандовски

 Какво се случи с Борусия (Дортмунд)?

Отобрът достигна финала на Шампионската лига през миналата година и очарова неутралните със свободния си динамичен футбол в ерата на Юрген Клоп, но изживява кошмарен сезон на вътрешната сцена.

Записаха четири поредни загуби и се намират на едно място над чертата над зоната на изпадащите, на 14 точки зад лидера и голям враг Байерн (Мюнхен) преди гостуването на Алианц Арена в събота.

Проблемите в Дортмунд са очевидни. Те често създават безброй шансове, които остават нереализирани, за да бъдат брутално наказани от Майнц, Хамбургер, Кьолн и за последно от Хановер.

Голямата причина за провала пред гола е преминаването на Роберт Левандовски в Байерн през това лято по правилото Босман.

Освен че е нападател от световна класа и смъртоносен в завършването, цялата система на БВБ беше изградена около максимилизирането на неговите таланти. Хенрих Мхитарян и Марко Ройс са добри в атака, способни да създават шансове за който и да е отпред, докато скоростта на Пиер-Емерик Обамеянг винаги е заплаха, но Левандовски беше лепилото, което държеше всичко заедно.

Задачата да бъде заместен се падна на двама - Чиро Имобиле, 20 милиона евро платени на Торино, и Адриан Рамос, покупка за 10 милиона евро от Херта.

Колумбиецът трябваше да е втори избор, но досега никой от двамата не сработи. Ранната контузия на Ройс не помогна на голмайстора на Серия А за сезон 2013/14 г да се аклиматизира към новите си съотборници, новата среда и новото първенство.

Имобиле показа проблясъци на какво е способен, особено в Европа. Неговият гол при убедителната победа с 2:0 над Арсенал у дома беше великопелен, взимайки топката от центъра и пласирайки я в мрежата с прецизен удар в ъгъла. Неговите две попадения в Бундеслигата към момента също демонстрираха качествата му.

Но добрите му моменти са твърде рядко и напоследък дори остана резерва за сметка на Рамос. Въпреки всичките си качества, на Имобиле му липсва подвижността на Левандовски. 26-годишният поляк беше способен да тероризира защитниците с неуморното си тичане, принуждавайки ги да правят грешки, които той и колегите му в атака да реализират.

Неговото разбирателство с Ройс и преди това с Гьотце беше още едно важно оръжие, което позволяваше дортмундци да нападат за секунда. Имобиле просто е различен играч и трябва да развие умение да подава с едно докосване, което правеше предишната деветка толкова смъртоносна.

Бившият защитник на БВБ Кристоф Метцелдер смята, че Имобиле просто е грешна покупка.

"Системата на Клоп е истинско предизвикателство за нов играч. Нужно е време. Но трябва да се запиташ дали Имобиле, нападател в наказателното поле, има място в тактиката на Клоп. Дортмунд има нужда от нападател, който може да играе повече, нещо в което Левандовски беше перфектен. Дали Имобиле го може? Имам съмнения", заяви Метцелдер.

Разбира се, не би било мъдро да отписваме кариерата на Имобиле в БВБ толкова рано. На самия Левандовски му трябваше много време да се устрои в клуба и дори първоначално беше наричан Леванфлопски от привържениците на Байерн.

Въпреки че полякът дойде от Лех (Познан), а не от топ първенство като Серия А, той беше национал и имаше голям опит в родината си преди големия трансфер в Германия.
Имобиле, въпреки че играеше за средняка Торино, беше голмайстор на Серия А, изпреварвайки доказани нападатели като Карлос Тевес и Гонзало Игуаин.

"Твърде рано е да съдим сега. Лукас Бариос и Левандовски първоначално също имаха проблеми, когато дойдоха в Дортмунд. Няма да е нормално да очакваме ново попълнение да се впише перфектно за шест седмици", заяви изпълнителният директор на БВБ Ханс-Йоаким Ватцке.

"Борусия (Дортмунд) беше най-доброто решение за мен. Теоретично в Германия има повече пространство, защото няма толкова тактика. Нещата не тръгнаха добре за нас. Имаме много контузени играчи", сподели 23-годишният Имобиле.

Тепърва предстои да се види дали той ще докаже, че струва 20-те милиона дадени за него. Когато се изправи срещу Левандовски на Алианц Арена в събота ще има малцина привърженици на дортмундци, които не искат стария им герой все още да носеше "жълто-черен" екип.

Крадци убиха капитана на ЮАР

Капитанът на националния отбор на ЮАР Сензо Мейва беше застрелян в дома на приятелката си, докато се опитвал да я предпази от нахлули крадци. 27-годишният вратар на Орландо Пайрътс е починал в неделя, след като е бил прострелян в гърдите в къщата на приятелката му Кели Кумало, местна актриса и певица, в град Вослоорус, близо до Йоханесбург.

"Двама мъже са нахлули в къщата и искали мобилните телефони, пари и други ценности. Сензо опитал да защити Кели, защото единият насочил пистолет срещу нея", заяви шефът на сигурността в провинцията Сизакеле Нкоси-Малубане.

В неделя полицията оповести, че двама са нахлули в къщата на Кумало около 20 ч местно време. Трети е чакал пред къщата и всичките са изчезнали след стрелбата. Мейва е обявен за мъртъв при пристигането му в болницата, добавя полицията.

Треньорът на ЮАР Ефраим Машаба успокояваше няколко от съотборниците на Мейва, които пристигнаха в болницата малко след стрелбата.

"Можем да уверим всички южноафриканци, че ще направим всичко възможно да намерим убийците на Мейва", обеща полицай в своя туитър, предлагайки награда от 8500 паунда за информация.

Мейва беше капитан на ЮАР в последните четири квалификации за Купата на африканските нации и не допусна гол, а в събота пази за своя клуб, който се класира за 1/2-финалите за Купата на лигата.

"Това е тъжна загуба, както и да се погледне - за семейството на Сензо, роднините му, Орландо Пайрътс и за нацията", сподели президентът на "пиратите" Ървин Коза.

Смъртта на Мейва отново прикова вниманието върху насилието с оръжие в ЮАР след по-малко от седмица след присъдата на параолимпийския атлет Оскар Писториус, който получи пет години за убийството на приятелката си Реева Стеенкамп.

Повече от 17 000 души са убити в ЮАР между април 2013 и март 2014 г, нарастване с 800 души в сравнение с предишната година, показва полицейската сводка.

вторник, 21 октомври 2014 г.

Трагичната съдба на ученика на Роки

На върха на кариерата си е имал всичко - шампионски пояс, пари, слава, роли в киното и ръст, който сваляше жените. Всичко пропаднало в нощта, когато е диагностициран със СПИН. Тогава за него започва друг вид борба, която ще завърши трагично. Това е историята на бившия шампион по бокс, внук на Джон Уейн и ученик на Роки - Томи Морисън.

В света на бокса някак незабелязано мина новината, че през миналата година почина бившия световен шампион в свръхтежка категория Томи Морисън. Човекът, който носеше прякора Дука, по модела на роднината си Джон Уейн (роднински връзки с Джон Уейн никога не са официално потвърдени), умря на 44 години след усложнения, заразен от СПИН. И въпреки че беше прилично добър боксьор, Томи Морисън е помнен от мнозина в ролята му на ученик на Роки в петата част на филма, където си партнира със Силвестър Сталоун.

Томи Морисън ще остане запомнен като "великата бяла надежда" на американския бокс, човек, който на върха си победи и Джордж Формън (след като той се върна от пенсия), но и като човек, който плати скъпа цена за порочния живот, който водеше. Жиовтът и кариерата на този боксьор в някои моменти наистина приличат на холивудски филм, за съжаление с нещастен край.

Томи Морисън е роден през 1969 г в Арканзас, но по-голямата част от живота му преминава в Оклахома. Израства в нефункцуионално семейство. В своята младост майка му едва се спасява от присъда за убийство, докато по-големият му брат лежи 15 години за изнасилване. Най-големият му проблем е с бащата алкохолик, който често бил майка му и него. Както сам е признал в неофициален разговор с един репортер, майка му е финансирала първата му татуировка, докато баща му го е въвел в секса, завеждайки го в стриптийз клуб, когато е 14-годишен.

Интересното е, че именно родителите му са го вдъхновили да се занимава с бокс, а затова е имал и подходящи гени, имайки предвид, че по-големият му брат и двамата му вуйчовци са боксьори. Томи започва да тренира на 10 г, а на 13 с фалшива лична карта се явява на конкурса "Toughman Contest", който дава шанс на аматьорски боксьори да се изявят на ринга (на мачовете е било забранено участие на боксьори под 21 г). В едно интервю за "Ню Йорк Таймс" Морисън разказва, че е загубил само една от срещите в турнира.

На 19 години Морисън, вече е аматьорски боксьор с голям брой мачове зад себе си, печели регионалната титла в свръхтежка категория "Златната ръкавица на Канзас Сити". Участвал е и в националните квалификации за Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. В директен бой с Рей Мърсър губи със съдийско решение и остава извън отбора за участие на Олимпиадата. Като аматьор Морисън има много двубои, 315 от тях спечелени с нокаут.

Тогава вече е известен със силен удар с опустошително ляво кроше и се очаква бляскавата му кариера. Началото на професионалния му път е свързано с насилие. Преминава при професионалистите през ноември 1988 г и в 21 срещи има 17 успеха с нокаут. Част от американската публика вижда в него "голямата бяла надежда" на американския бокс, човекът, който ще прекъсне доминацията на тъмнокожите шампиони.
С ръст от 188 сантиметра, дълга руса коса и тяло от над 100 кг, Морисън като млада боксова звезда бързо привлича вниманието на Холивуд. Силвестър Сталоун, който през 1989 г подготвя петата част на "Роки", вижда в Морисън съвършения лош герой. Мнозина смятат, че в сценария Сталоун е изградил ролята на Томи "Машината" Гън точно от реалния Томи. Младият боксьор прочел сценария, в който играе ученик но Роки, който по-късно се обръща срещу учителя си. Снимките започват през 1990 г, Морисън си взел шест месеца извън ринга и се отдал на филма. Останалото е история.

Бързо след завръщането между въжетата, сега вече звезда на и извън ринга, Томи Морисън получава шанс да се окичи с шампионския пояс в свръхтежка категория. През октомври 1991 г на ринга го чака старият противник Рей Мърсър, който вече е отнел мечтата на Морисън за участие на Олимпиада три години по-рано. Мърсър показал, че е проклятие за Морисън. В петия рунд първо го разтресъл, а след това със серия опустошителни удари го свалил на пода. И днес този нокаут се смята за един от най-бруталните в последното десетилетие на 20 век. Изглеждало, че мечтите на мнозина за "голямата бяла надежда" никога няма да се изпълнят. В 28-ия си професионален мач Морисън записва първата си загуба.
Въпреки това, Морисън получава втори шанс две години по-късно, когато в борба за шампион на версията WBO го чака Джордж Формън. Завърнал се от пенсия, Формън запълва празнотата, оставена от влизането на Тайсън в затвора и слабата конкуренция в свръхтежката категория, искайки да стане шампион и в по-напреднала възраст. Публиката се подготвяла да гледа аткрактивен мач между двама боксьори със страшни удари, старият шампион и младия лъв.

Самият Морисън преди мача казва: "Ако не победя, хората ще ме сложат в същата кофа с Бобик, Квери и Куни (също смятани за "бели надежди"). Като бял боксьор си двойно повече под ударите на критиката и трябва да се доказваш повече, отколкото тъмнокожите или латиносите."

Морисън се доказал, срещу Формън не се втурва, преднината натрупва рунд след рунд и накрая печели със съдийско решение. Публиката очаквала нокаут, но Морисън се докопал до титлата в свръхтежка категория.
За съжаление не се радва дълго на титлата. Шампионският пояс защитава само веднъж, срещу Тим Томашек, а в следващия бой срещу тогава още анонимния Майкъл Бент губи с нокаут в първия рунд. Неочакваната загуба в мача, който трябвало да е загрявка за боя с Ленъкс Луис оставя Морисън без осем милиона долара, които е трябвало да спечели, ако защитава пояса срещу британския боксьор.

Тогава вече се говори и за разгулния живот на Морисън, който започва да прилича на екранния си герой от "Роки" - славата удря в главата младия боксьор. Неговият дългогодишен треньор Том Вирджетс веднъж споменава, че Морисън е "магнит за проститутки". Интересно е, че в един и същ момент е имал брак с две жени едновременно, докато харчел немилостиво парите си. Този начин на живот ще коства много на Морисън три години по-късно.
Популярният "Дук" още веднъж печели титла, този път версия IBC, когато през 1995 г побеждава Донован "Бръснача" Радок. В следващия бой го чака Ленъкс Луис, който с нокаут в шестия рунд му отнема пояса. След мача британецът казва само добри думи за Морисън, особено за опустошителната му ляв ръка, казвайки, че е един от най-добрите в ударите, срещу които някога е излизал.

Това е и последния голям бой на Морисън на ринга. Когато през февруари 1996 г се подготвя за мач срещу Артур Ведерс, след рутинен лекарски преглед и анализ на кръвта, Спортната комисия на Невада установила, че Томи е заразен със СПИН. Когато и вторият тест е положителен Морисън излиза пред репортерите и обявява, че вече никога няма да се бие на ринга, а за болестта е виновен "безразборния и необуздан стил на живот". От тогава за 27-годишния боксьор започва друга борба, извън ринга.
След страшната новина първи в подкрепа на Морисън е Меджик Джонсън, който няколко години по-рано шокира света с признанието, че е заразен със СПИН. Той окуражава Томи и го съветва на всяка цена да слуша съветите на лекарите. За разлика от Меджик, който и днес бори вируса, Морисън води своя битка срещу болестта, но така и не приема факта, че наистина е заразен. Въпреки че заявява, че повече няма да се боксира, записва още един мач преди пенсия срещу Майкъл Род, но срещата се провежда в Япония, а парите отиват за хуманитарни каузи.

След началния шок, Морисън се отнася странно към болестта. Популярността и славата, които е градил години, за кратко време се разрушават. Някогашният шампион бързо е забравен и оставен сам да се справи с драстичната промяна в живота. С това не се е справил по най-добрия начин.

След собственото признание, дори и след като се установило, че е болен от СПИН, Морисън продължил да прави незащитен секс. Веднъж казал, че по този начин не се пренася вируса, а само в случаи, когато незащитен секс правят гейовете, което е божие наказание. Това не е единствената странност и скандалност в бурния живот, който е водил.
В началото на 2000 г лежи в затвора заради притежание на дрога и оръжия, няколко пъти е арестуван за шофиране в нетрезво състояние и други нарушения.

По това време Морисън започва "нова страница" в своя живот, като твърди, че изобщо няма СПИН и тестовете от 1996 г са измама. Обяснява, че на тези изследвания е дал положителен резултат за антитела, които се появяват при поява на вируса, но не и за самия вирус. В интервюта обяснява, че е жертва на завера между завиждащи колеги и корумпирани мениджъри и заради това е останал без многомилионни договори. Останала е запомнена неговата фраза "Повече вярвам на адвокати, отколкото на доктори".

Мислейки, че всичко което се случва е заговор против него, нерядко е твърдял, че СПИН въобще не съществува, а е измислица на докторите. Тогава вече мнозина се съмняват в психическото му здраве, особено когато в края на 1999 г се подготвял за края на света и началото на новия милениум, в който да се телепортира.
Интересно е, че в своето отричане на болестта намира нова сила да тренира отново, обявявайки завръщане на ринга. Чак и показва резултати от тестове, в които няма следи от вируса в неговата кръв, излизайки с различни истории, да е излекуван, или че никога не е бил болен. За своите прегледи е получил и подкрепа от феновете, които горещо искали да видят завръщането на големия шампион.

Морисън успява за кратко да се върне на ринга. През януари 2007 г, след 11 г пауза, анализите на резултатите от кръвта са негативни за наличие на СПИН и така след лекарски преглед получава позволение да се бие. През следващия месец Морисън побеждава Джон Касъл и така наистина поставя под съмнение резултатите от тестовете през 1996 г. Междувременно неговият бивш агент Ранди Ланг публично заявява, че Морисън е подменил кръвта, а Томи отговаря, че Ланг му отмъщава, че го е уволнил, като е разбрал, че не е истински адвокат.
В разгара на спора, докато Морисън упорито твърди, че няма СПИН, привлича на своя страна и някои специлиасти. Експерти по болестта посочват, че Томи не може да бъде излекуван от СПИН, а единственото логично обяснение е резултатите от 1996 г наистина да са били неточни. Междувременно в началото на 2008 г Морисън успява да победи в Мексико американския боксьор Мат Вейшър.

За последен път Морисън излиза на ринга през 2009 г, когато в Уайоминг, въпреки препоръките на медицински специалисти, участва в демонстративен мач, смесващ бокс и кик-бокс, срещу Кори Уилямс. Тогава отново се губи от боксьорския свят, появявайки се в медиите само като отрича съществуването на вируса СПИН.
Последният опит на Морисън да се върне на ринга е през 2011 г, но пропада, защото в Квебек отказва да тества кръвта си пред надзора на специалисти. През следващата година здравето на Морисън се влошава. Въпреки това той упорито вярва, че не е болен от СПИН, поддържан от тогавашната си съпруга Триш, която твърди, че докторите са направили грешка и мъжът й има неврологично заболяване, наречено синдром на Гилен-Баре.

През 2013 г Морисън завършва в болница в Небраска, където по думите на докторите е броял последните си дни. Новинарката от американската телевизия И-Ес-Пи-Ен Елизабет Мерил, която е била в къщата на Морисън при последното позвъняване от болницата, получава потвърждение от майката Даян, че синът й през цялото време е бил болен от СПИН, въпреки че се е борил да докаже обратното.

Томи Морисън умира на 1 септември 2013 г на 44-годишна възраст в болница в Небраска. В професионалната си кариера има 48 победи (42 с нокаут), три загуби и едно равенство.

Някои ще го помнят като още една "голяма бяла надежда" на американския бокс, която никога не изпълни очакванията. За други ще остане шампион и човек, който плати цената на собствените капризи. Всички ще помнят прякора му "Дук" и твърдението, че е роднина на Джон Уейн. Холивуд ще го помни като съвършения лош герой. Боксът сигурно никога няма да го забрави.

петък, 17 октомври 2014 г.

Цената на футбола: Защо запалянковците се трупат към Борусия (Дортмунд)

Мотото на Борусия (Дортмунд) е "Echte liebe" или "Истинска любов" - и то казва всичко. Прозвучава последният съдийски сигнал на магичния Вестфаленщадион. Дортмунд загуби у дома.

И въпреки това никой от играчите не изчезва в тунела. Никой от привържениците не напуска стадиона. Упорити, решени, 25 000 запалянковци, които религиозно се трупат в митичната южна трибуна продължават да пеят на своя отбор.

Треньорът Юрген Клоп се присъединява към играчите си на ръба на наказателното поле, където стоят пет минути в страхопочитание, взирайки се нагоре към една от най-великите гледки в европейския футбол, "Gelbe Wand" (Жълтата стена), море от блестящи тениски, шалове и знамена. Кули от дим се извисяват от джобовете на привържениците и вълни от шум каскадно падат по стръмната тераса върху футболистите.

Тази любов е безусловна.

Моменти като този доказват защо Борусия (Дортмунд) е един от последните велики романтични клубове. Билетите - и бирата - са евтини, атмосферата е дива и прелъстителна и запалянковците, а не парите, са на първо място.

Когато Борусия стигна финала в Шампионската лига през 2013 г, клубът получи 502 567 заявки за 24 042 билета. Целият град е с население 580 956 човека. Истинска любов, наистина.

Футболът е всеобхващащ тук, достига до всеки аспект на живота. Един фен дори напуска клубния магазин, след като току що си е купил косачка, брандирана с Борусия. Шансът да изживееш тази любовна афера привлича повече от 1000 привърженици от Англия за всеки домакински мач.

Трудно е да се повярва на това число, но разходка около стадиона и британския акцент се чува сред 80 000 на Сигнал Идуна Парк. "Скачаме на влака през канала", казва Матю Джерард, от Кент.

"Правим цял уикенд. С билетите, преспиването, транспорта, това пътешествие ни струва 65 паунда. Когато помислиш, че ми струва 51 паунда, за да гледам мач на Арсенал през миналия шампионат, може да видиш предимствата".

Друга група, която се наслаждава на бирата и немските наденици извън стадиона носи фланелки на Стоук, виждат се и такива с екипи на Астън Вила, Челси, Арсенал, Ливърпул и Порт Вейл. Когато откриеш, че голямата част от 55 000 притежатели на сезонни билети в Дортмунд са платили средно по 9 паунда, за да видят този мач, това нашествие започва да придобива ясен смисъл.

Джак, фен на Челси, е тук с двама свои приятели от Лондон.

"Цените в Англия са твърде високи", казва той. "Но тук, всичко е евтино. За привърженика е по-добро усещане, а атмосферата е невероятна".

В Дортмунд все повече са наясно с английската инвазия. От клуба дори правят обиколки на стадиона на английски език. "Зашеметяващо е", споделя маркетинговият директор Карстен Крамер. "Винаги е хубаво когато английски запалянковци ми казват, че на цената на полета, две бири и мач, те не плащат повече отколкото за мач в Англия."

"Защо билетите са евтини? Футболът е част от живота на хората и искаме вратите ни да са отворени за цялото общество. Ние имаме нужда от хората, те дават сърцата си, емоциите си за нас. Те са най-важния актив на клуба."

Тази фраза се употребява от много клубове, но две истории демонстрират защо това са много повече от думи тук в Дортмунд. В последните месеци доставчиците на клуба поискали да се повишат цените на бирата за пръв път от три години. Но от Борусия казали Не.

"Какъв е икономическия смисъл за клуба да повиши цената с 10 цента?", пита Крамер. "За цялостния икономически успех на клуба не е важно да повиши цената на литър бира. Това пак са пари, но не са много за клуба. Но това влияе на нашите привърженици, ако харчат парите си мач след мач."

Халфът на Германия и Байерн (Мюнхен) Бастиан Швайнщайгер наскоро беше запитан дали се страхува повече от играчите на Борусия (Дортмунд) или техния треньор. Той отговори така: "Жълтата стена ме плаши най-много.". Южната трибуна има капацитет да щурмува емоциите с дивата си страст и шум. Повече от 25 000 души стоят в Жълтата стена по време на мачовете от Бундеслигата. В Европа обезопасителните релси се подменят от седалки.

Пума, производителят на екипировката на клуба, също поискал да вдигнат цените на екипите след три сезона на една и съща стойност. От Борусия отново отговорили с Не.

"Опитваме се да сме максимално честни. По-лесно е да поискаме пари от спонсорите, отколкото от привържениците", допълва Крамер.

В Борусия планират да пуснат безплатен безжичен интернет за всички запалянковци в стадиона от януари. Другите клубове правят същото, но не точно по начина на Борусия.

Докато клубът иска да окуражи запалянковците да се свързват с него онлайн, да поръчват храна и да пускат туитове, след като мачът започне в Дортмунд искат хората да приберат телефоните си, да използват ръцете си да пляскат, очите си да гледат и гласовете си да пеят.

И за да са сигурни, че ще бъде така, в клуба обсъждат планове да заглушават wifi сигнала след началото на мача. Да подкрепяш отбора е да сте заедно отначало докрай.
По тази причина в Дортмунд не продават питиета в корпоративните ъгли по време на мача. По тази причина говорителят на стадиона изисква привържениците да се върнат по местата си навреме за началото на второто полувреме. Клубът може да разреши на запалянковците да харчат повече пари, купувайки храна и напитки. Но не в Дортмунд.

"Ние сме футболен клуб", казва Крамер. "Ако футболът не върви правилно, остатъкът от бизнеса няма да работи. Бизнесът е част от влака, но не е двигателя."

Крамер влиза в стаята, след като е прекарал повечето от последните 15 минути в разговор по телефона с привърженик, който има оплакване - да, такива съществуват.

"Важно е привържениците да знаят, че техните тревоги се взимат под внимание, че като клуб ние имаме усещане какво искат те", заявява той.

"Нашият СЕО е в дълбоки разговори с привържениците, имаме пет момчета, които работят само за тях. Нашите запалянковци знаят, че ни е грижа какво мислят."

Привърженикът Марк Куамбуш, от Кайн Цвани, кампания на поддръжниците за запазване на евтините билети, признава, че е горд от това в което се е превърнал Борусия, разраствайки се с поглед към Англия, като дом на футболната душа.

Статистика на Борусия (Дортмунд)
Притежатели на сезонни билети - 55 000
В чакащия списък за сезонни билети - 30 000
Капацитет на стадиона - 80 645
Средна посещаемост - 80 291 (най-високата в света)
Брой фенове посетили мачовете през 2013/14 г - 1 855 000


"Когато бях млад, всички гледахме английски футбол, трибуната Коп и казвахме "Да, това е същността на футбола", казва той.

"Сега, когато отиваме на английски мачове, стадионите са тихи и всъщност е доста скучно. Ако искаш много пари от хората, променяш атмосферата. Ако искаш много пари от хората, то играта вече не е на хората".

Пламенната атмосфера в Дортмунд е причината да им завижда цяла Европа, но тя не е там случайно.

Клубът държи цените на билетите ниски точно, за да осигури присъствието на всички прослойки на обществото в публиката. Няма такова нещо като "бригада за скаридени сандвичи" в тези части.

"Цените също се повишават и се повишиха през последните сезони. Но Дортмунд е един от домовете на фен културата сега, всякакъв тип човек в този град може да си позволи да отиде на стадиона", добавя Куамбуш.

"Не само възрастните хора или богатите. Това не е случая в Англия".

Важно е да се помни, че това е клуб управляван от привържениците, за привържениците. Правилото на Бундеслигата за 50+1 % изисква клубът да бъде собственост на членовете му. Всички, с изключение на 3 от 36 клуба в Бундеслигата са собственост или са контролирани от членовете си, като изключенията са Волфсбург, Байер (Леверкузен) и Хофенхайм.

Този модел е повод за завист от мнозина в Европа, особено когато е толкова успешен, като в Дортмунд от 2010 г, ставайки двукратен шампион в Бундеслигата и достигайки финала в Шампионската лига.

"Трябва да намериш своя път", заявява Крамер. "Не съм толкова арогантен да мисля, че нашият път може да е правилен за всички клубове".

"Този път съответства на базовите ценности на нашия клуб. Ние сме много, много земен клуб."

"Ако знаеш зад какво стои твоят клуб, това ти помага да знаеш как да действаш. Но аз мога да сложа сумите към други клубове и да кажа ето ви. Това е пътят на Борусия, и за нас, със сигурност е най-правилният".

Моделът на Борусия може да не е толкова атрактивен за тези клубове, които са решени да правят пари над всичко останало. Сумата, която Арсенал печели от мач е много по-голяма от тази на немския клуб, въпреки че има 20 000 седалки по-малко на своя стадион.

"Това е впечатляващо", добавя Крамер. "Но ако поискаме такива цени, ще загубим хората. А хората са най-важните за нашия клуб".

Английските привърженици ще продължават да се тълпят към този небляскав ъгъл на Германия. Това е отравящо изживяване, евтино е, а футболът е сред най-добрите в Европа. Какво да не му харесваш? Може би това, че Германия напомня на английските запалянковци на нещо, което те мислят, че играта в тази страна забрави.

Модерният футбол може да е земя на спортните супер звезди, но в Германия привърженикът е цар.

Бен Смит, Дортмунд, Би Би Си Спорт

понеделник, 13 октомври 2014 г.

Немският футбол отвътре: Истинска любов вдъхновява поклонниците на Борусия (Дортмунд)


След като си посетил определена бройка футболни стадиони те започват да се смесват в паметта, но нещо във Вестфаленщадион в Дортмунд пробива през замъгления поглед. Големият марш от операта Аида на Верди гърми през говорителите на стадиона и се взирам в многото жълто-черни знамена в Южната трибуна, най-голямата в Европа. Все едно гледаш в кратер на вулкан. На терена съставите на Борусия (Дортмунд) и Арсенал загряват преди сблъсъка в Шампионската лига.

В кръчмата Бюргермайстер на няколко стотин метра от стадиона казах на мой приятел, че за пръв път идвам на този стадион, така че беше нещо като поклонение за мен. "Жалко е, че не можа да дойдеш за шампионатен мач", каза ми той. Шампионската лига изисква само седящи места, което намалява капацитета на Южната трибуна от 25 000 на повече от половината, така хората, които обикновено стоят и пеят един до друг са разделени на различни седалки, което има ефект върху атмосферата. "Най-големите мачове обикновено не са най-добрите, ако разбираш какво имам предвид".

Тихо го проклинам, че ми развали поклонението, но в момента Южната трибуна представя такова шоу, че ме кара да се чудя какво ли е когато е наистина пълна. Настрана от огромното количество знамена и транспаранти, няма нищо фантазьорско около този стадион, само прости, стръмни, прави склонове катерещи се към небето във всички страни. Сивите седалки фокусират вниманието върху масата привърженици в жълти тениски. Плейлистата е оптимистична - Jump на Ван Хален, Happy Birthday To Ya на Стиви Уондър, шум от двигател на голям хеликоптер, You'll Never Walk Alone.

Тогава започва неофициалния клубен химн - Dortmund, Unsere Stadt - Дортмунд, нашият град. Това е сиропирана рок балада от типа, който подлудява немските футболни клубове. Певецът очевидно е приятел на треньора Юрген Клоп. Хиляди привърженици пеят с думите на песента, която звучи като нещо между Еverything I Do I Do It For You и Allentown.

Дортмунд, нашият град
Е известен в цял свят,
защото той има нещо,
което другите градове нямат

От тук идва стоманата,
въглищата и бирата!
Най-честните хора
дойдоха тук от Рур!

Но истинската причина
хората да обичат този град
се нарича БВБ, БВБ 09!

Борусия Дортмунд, ти си нашата любов
Борусия Дортмунд, ти и само ти
Борусия Дортмунд, ти ни даде толкова много.

Мачът е пред началото си и дортмундските привърженици вдигат много шум, но тези с които говорих по-рано не изглежда да му отдават значение. В Борусия има много контузени - Ройс, Хумелс, Пишчек, Блашчиковски, Шахин, Кагава, Гюндоган както винаги. Хората казваха, че 1:1 ще е добър резултат.

Може би те трябва да си припомнят думите от Dormund, Unsere Stadt: "Черно-жълто море от знамена / Южната трибуна се тресе / противникът усеща гръм от ясно небе / когато изпита тази сила."

Изглежда точно така още от първата минута, когато Киърън Гибс тръгна да преследва една загубена топка, тогава промени мнението си и се дръпна назад. Арсенал започна да се защитава и опитваше да гради играта от задни позиции. Футболистите му бяха преследвани до грешка. Целият мач се проведе в тяхната половина. Те опитват обичайния си стил на подаване, но не могат да получат контрол. Точно преди края на първото полувреме Чиро Имобиле пробива от центъра и бележи. Точно след почивката Пиер-Емерик Обамеянг пробива през средата и вкарва. Арсенал беше напълно надигран.

Накрая играчите на Борусия останаха на игрището и извършиха ритуализирано отпразнуване с публиката. Те чакат в центъра на терена, докато привържениците им правят серенада от всички ъгли, после отиват и танцуват пред Южната трибуна, известна като Жълтата стена.
Гледката е впечатляваща, макар и да е едва първия мач от Шампионската лига за сезона, но тази връзка между играчи и привърженици е каквото маркетинговите специалисти може да нарекат БВБ USP.

Повече от клуб

Дортмунд е тихо място. Не е красив град. Не е голям културен център като Мюнхен, с блестящи кули и покрити със сняг алпийски върхове зад южния силует. Единственото нещо в южната гледка на Дортмунд е Сигнал Идуна Парк. Клубът е най-голямото нещо в града и когато печели, чувството е, че всички са участвали в победата.

Разбира се, немските футболни привърженици наистина са свързани с клубовете си по различен начин от тези в САЩ или Англия, например. Разликата е вплетена дори и в езика.
Ако има едно нещо с което е известна американската спортна култура, което все още изглежда леко извънземно е може би техният начин на отношение към отборите, като към "франчайзи". Има нещо патетично в описанието на световно известни спортни институции, като Бостън Ред Сокс или Далас Каубойс с дума, която повече се припознава с местните клонове на МакДоналдс или Дънкин Донътс.

В Ирландия и Англия отборите често са наричани "клубове". На немски, думата е Verein и означава нещо съвсем различно. Най-близкият превод на "ферайн" е съюз. Докато "клуб" има нотка на ограничен достъп - като голф клубовете, клубове на тайни членове, клубна класа - "ферайн" включва приобщаване (немската дума за голф клуб е... "golfclub"). Докато американското "франчайз" показва доста очевидно, че привържениците са потребители, докато английското "клуб" е нещо, което публиката следва, а не е участник в него, хората, които пълнят Вестфаленщадион, за да гледат Балшпиелферайн Борусия 09 нямат нищо общо с фенове, а членове на огромна асоциация.

Колективът

Може би причината да празнуват толкова много тази вечер е, че току що видяха абсурдно добро представяне. Статистиката след мача показва, че Борусия имаше 24 опита за гол срещу 4 за Арсенал. Алексис Санчес е загубил топката 27 пъти. Таблоидът Билд оцени представянето на Месут Йозил с 6. Това звучи като разумна оценка, като изключим, че в Германия играчите се оценяват от 1 до 5, като пет е най-лошото.

"Ние наистина искахме да бъдем пресираща машина на терена тази вечер", казва Клоп по телевизията. "Ще помня този мач, защото футболът, който обичам изглежда така. Хареса ми колко подготвени бяхме, колко енергични бяхме, колко добре се съсредоточихме и как се борихме. Това е мач за моята колекция."

От гледната точка на Клоп най-задоволителната статистика е, че отборно Борусия е изминал 11 км повече от Арсенал. Това, както той винаги е отбелязвал е сякаш имаш още един човек на терена. Да надработиш противника е есенцията на стила на дортмундци.

Някой задава въпрос за броя пъти, в който Борусия принуди Арсенал да сбърка в неговата половина. Клоп се усмихва широко. Е, тяхната половина е най-доброто място за спечелване на топката. Един пас и вече си пред вратаря.

Неговата пресконференция свърши, Клоп тръгва да напуска стаята, спирайки да побъбри с отделни журналисти по пътя, излъчвайки увереност, харизма и чар.

В този момент, никой не подозира, че Борусия ще направи серия от четири поредни мача без победа в първенството, изоставайки на 10 точки зад Байерн след едва седем кръга. Битката за титлата на домашната сцена е завършила преди да започне.

Философия

През 2012 г в интервю за списание Щерн Клоп разкри някои от постулатите на треньорската му философия. Какво иска той от играчите: "посвещаване, ентусиазъм и радост". Неговата трансферна политика: "Без задници, без идиоти, дори да могат да ритат топката доста добре". Неговият отбор винаги ще тича по-далече и по-бързо от противниците си, ще ги преследват в тяхната половина, за да не се налага да се защитават в своята. Клоп с право е считан за майстор по мотивация, но неговата формула всъщност е проста: той иска упорита работа, с правилното отношение. Упоритата работа е вечната тактика на подценявания, а никой подценен не е работил повече от Борусия (Дортмунд).

С най-младия състав във всяко от петте най-силни първенства в Европа, дортмундци изникнаха от нищото, за да спечелят Бундеслигата през 2011 г, последва домашен дубъл през 2012 г и финал в Шампионската лига през 2013 г. Клоп убеди играчите си, че заедно те могат да победят целия свят. Те греят с енергия и идеализъм. Отборът и градът живееха в красив сън.

За нещастие, реалността бързо нахлу под формата на супер богати европейски клубове, които дойдоха за най-добрите футболисти на Борусия. Първо Нури Шахин отиде в Реал (Мадрид). После Шинджи Кагава подписа с Манчестър Юнайтед. В Дортмунд се справиха с тези липси. Но тогава Марио Гьотце премина в Байерн (Мюнхен). Шест месеца по-късно, Роберт Левандовски подписа предварителен договор, за да се присъедини към Гьотце в Бавария.

Шахин и Кагава се провалиха в чужбина и се завърнаха в Дортмунд - доказателство колко ценни се усещат при Клоп. Загубата на Гьотце и Левандовски в полза на най-големия им враг е по-трудна за преглъщане. Никой клуб не може да загуби играчи с такава класа и да продължи сякаш нищо не се е случило.

Кръвоизливът на най-добрите футболисти има омаломощаващ ефект по-голям от внезапното отслабване на титулярните 11, защото всеки предполага, че останалите звезди скоро ще ги последват.

Големите немски играчи, които все още са в Борусия са Матс Хумелс и Марко Ройс. Хумелс, който всъщност е юноша на Байерн преди да дойде в Дортмунд на 20 г, казва каквото искат да чуят привържениците. "Печелим достатъчно тук в Дортмунд", заяви той в интервю от миналата седмица. "Винаги ще има някой, който може да даде повече пари от БВБ, но Дортмунд направи голям прогрес през моето време тук. Във всеки случай, вярвам, че е достатъчно за мен. Все още имаме да минем много път напред тук."

Ройс също казва подобни неща в миналото, но има твърде много слухове, че ще напусне Германия, за да се приеме, че остава твърдо. Неговият агент представлява и Гьотце, и Кроос, който напусна Байерн за Реал (Мадрид) през това лято. В края на сезона Ройс ще е на 26 г и ако ще преминава някъде, то следващото лято изглежда като идеален момент.

В далечен план единственият начин Борусия да задържи най-добрите си футболисти е да им предложи същите пари, които могат да печелят и другаде. В момента те получават 7 милиона евро от техния производител на екипировка Пума. Договорът на Манчестър Юнайтед с Адидас е за 10 пъти по-голяма сума. Въпреки това в Дортмунд имат много възможности за развитие. Знаците на промяната, която вече протича, могат да бъдат видяни на стадиона, на който построиха нова част към северната трибуна: "BVB Fan-Welt", огромен търговски обект, който продава всякакъв вид предмети украсени с клубния слоган "Echte Liebe" - Истинска Любов.

Маркетингът на Борусия (Дортмунд) е умен - преди финала за Купата на Германия с Байерн през май, жълто-черни плакати се появиха из целия град със закачливи надписи, насочени към берлинчани. "Хей Берлин - страхотно е да се видим отново! извинявайте за целия шум!" и подобни.

Маркетингът си е маркетинг, но има цена, която трябва да платиш, за да се продадеш. БВБ се гордее с това, че е автентичен символ на своята общност, но трябва да се превърне в ненаситно корпоративно чудовище, за да се състезава с Байерн и другите богати европейски клубове. В Бюргермайстер преди мача с Арсенал, привърженици се кикотеха на съобщението на клуба, че ще вдигне собствения капитал чрез емисия акции за различни корпоративни партньори, предполагайки, че новото мото на клуба ще е "Kapitalorientierte Liebe" - Капиталноориентирана любов.

Дали метаморфозата ще си струва? Може би несигурността на какво ще прилича клуба в бъдеще подсилва усещането за носталгия към недалечното минало. Един привърженик, който ходи на стадиона от близо 25 години ми каза, че вярва, че дори да станат шампиони отново, вероятно няма да е толкова хубаво като през 2011 и 2012 г. Този отбор беше отговорът на Дортмунд на лисабонските лъвове. Дори ако Байерн може да бъде спрян, като му вземат най-добрите играчи, тези привърженици не са алчни достатъчно да повярват, че ще видят повече от един отбор като този в живота си.

Кен Иърли, Айриш Таймс

четвъртък, 9 октомври 2014 г.

14 500 км са нищо за истинската любов. Echte liebe

Увлечението на САЩ към истинския футбол е главозамайващо в момента. Световното първенство отвори очите на масата американци, че светът на футбола излиза извън Англия или MLS. Получавам все повече коментари за екипите ми на Борусия (Дортмунд), тениските, значително повече отколкото през последните четири години. Познанието не е задълбочено познаване на клуба, като обикновено се изчерпва с въпроси като "Защо продадохте Левандовски?" или "Как позволихте на Гьотце да си тръгне?". Но освен това ме питат и как следя Бундеслигата, като не говоря немски?, а най-често искат да чуят отговора на "Защо Борусия (Дортмунд)?"

Германия, а съответно и Бундеслигата, е объркващо място за американците. Извън Октоберфест, обмяната на студенти, военните връзки и Дейвид Хаселхоф, обикновената американска култура не разбира по-голямата част от немската култура. В САЩ футболът все още е на пето място по посещение на мачовете и рейтинг на телевизионна гледаемост. Въпреки това аз ще обясня, рационализирам и покажа логиката на моя избор.

Истината е, че бях уязвим. Играех футбол (и бях доста добър) като дете. След първенствата за деца до 12 години, системите в САЩ не съществуваха и се пренасочих към баскетбола. С риск да прозвуча като пропилян бивш талант, който лае "Можех да бъда голямата работа... да съм някой, вместо провал", футболът в САЩ не беше популярен или лесен, когато бях млад. Най-голямото ни постижение беше домакинството на Световното първенство и отвратителните ни изкуствени дънкови екипи. Победата над Колумбия през 1994 г сега се оценява по-високо, отколкото тогава, защото тогава никой (в това число и аз) не осъзнаваше какво точно се случва. Винаги следях спорта (но никога агресивно) и се интересувах от мачовете (когато успявах да ги гледам), но никога нямах причина да се вълнувам за който и да е клуб.

Като се има предвид, че американският професионален спорт е огорчен, тъжен свят. Когато бях дете, местният хокеен клуб се премести от Минесота (може би столицата на хокея в САЩ), в ТЕКСАС. В Тексас няма сняг. В Тексас няма и хокей на открито. В този ход НЯМА СМИСЪЛ. Гледах как милиардери съсипват местните отбори с апатия и принуждаваха местните власти да плащат за стадионите и залите, докато клубовете задържат цялата печалба, генерирана от съоръженията. Ти си задължен да вярваш в някой, който управлява отбор от наемници на които не им пука за теб или твоя интерес към техния отбор, докато си ПЛАЩАШ и КУПУВАШ.

Животът ми ме свърза много с областта Рур. Посетих региона Рур/Райн удивително често за някой, който не е местен. Дори предшествениците ми не са от този регион. Първият ми опит в Европа не беше като колежанин, който се напива с парите на родителите си. Бях на турне с банда. Първото ми посещение на Европа беше в туристическа хижа в Есен. Прекарах време в Дюселдорф, Бохум и Дортмунд, изнасяйки шоу програми, отсядайки в гадни хотели, преминавайки от един на друг. Когато работата ми започна да ме задържа повече време в Дортмунд и срещах хората, прекарвайки дъждовните вторници или съботи в града, беше непредотвратимо.

Структурата на собственост в Германия е образцова. Германия се бори с непреодолимото желание на местни и чужди милиардери плейбои и корпорации инвестиращи в отбори, като маркетингови двигатели, и като американец, аз мразех това влияние върху спорта и обичам наличието на базово ядро в държавата, което се бори срещу това. Може да гледаме всеки да рита топка на терена.

Немските клубове може да имат вариращи нива на корпоративни поемания и може да продават акции на отворения пазар, но това е спорт, в който са нужни милиарди, за да се води успешно. Простият факт за мен е, че правилото 50+1 е занитващ пример за правилността на първенството. Всеки американец на когото кажа за правилото 50+1 го намира за правилно, коректно и добро. Никой не харесва изветрелите индивиди в САЩ като Франк МакКорт, Доналд Стърлинг, или Джери Джоунс и таблоидната драма, която ги следва. Обратно, Газпром е голям спонсор на Шалке. Всички знаем какво прави "Разенбалшпорт Лайпциг", а Хофенхайм е спортен процъфтяващ град, който едва се побира в определението клуб. Независимо от тези случаи, все още има правило, което ограничава и предпазва някой като Винсент Тан, Роман Абрамович или Глейзър да навлезе, да ремонтира цялата история и да третира сърцевината на цял град и култура като тесте лепенки Панини или някоя видео игра. Не съм израснал в Германия, но ситуацията с РазенБулШит Лайпциг ме обижда, защото е в разрез с основната причина поради която намирам немския модел за толкова привлекателен. Това е най-близкият способ до демократичен контрол над ходовете на милиардерския бизнес и фактът, че все още може да бъде защитен е нещо добро.

Нематериалният и истински ефект на клубното членство и ограниченията относно това колко от клуба може да бъде собственост на един човек или компания увеличи интереса ми. Хората могат с точност да кажат "нашия отбор". Професионалният спорт като източник на индивидуална (и групова) гордост е далечно и абстрактно понятие, но в Германия, можеш наистина да опишеш клуба като "ние" и "наш" и да използваш тези лични местоимения от първо лице и да не звучиш като загубеняк. Разбира се, има маркетингови офиси и хора съсредоточени над това да ме накарат да похарча максимално много пари, но знам, че тези разходи имат много по-голяма стойност, отколкото някога ще имат в САЩ. Мога да правя всичко това, като знам, че чуждестранен петролен магнат не може да купи любимия ми отбор и да промени цветовете му в ярко зелено за добър късмет.

Немските спортове не са от популярните в САЩ. Трябва да ги потърсиш. Да се потрудиш. Английските и испанските медии са лесно достъпни и преведени в САЩ. Немските просто не са. Без интернет, нямаше да е възможен какъвто и да е достъп, но в такъв свят живеем. Това изживяване е близко до детството, когато открих ъндърграунд музиката. Трябваше да си поръчвам албуми по пощата и да търся доста, за да ги открия. Имах късмет, че най-добрият независим магазин за продажба на записи в САЩ беше на 10 мили от дома ми, докато растях. Когато откриеш нещо неразривно важно, което не е преобладаващо около теб, се чувстваш уникално и специално. Но не по този хипстърски начин " аз съм готин, аз харесвам нещо, което ти не и искам това да си остане така". Специалното е това, че искаш да кажеш за него на всичките си приятели. Намерих нещо, което ще ви отвее. Намерих нещо, което няма да видите в ежедневието си. Елате да видите. Дори с израстването на футбола в САЩ, специално по отношение на БВБ и повечето от Бундеслигата (дори Байерн) все още трябва да се поразтърсиш. Трудно е да се обясни на някой от Германия, който е заобиколен от спорта и историята на първенствата, битката със статуса на аматьори, възхода и падението на обещаващи клубове, както и народните разкази за хора, като за герои от техния епос. Като американец, историята ме притегля към случаите с Грийн Бей Пакърс в НФЛ и техният граждански модел на собственост или битката на милиардната NCAA и статута им на аматьори колежани.

Колкото повече време прекарвах в Дортмунд, започнах да изпитвам все по-топли чувства към града. Стана ми познат. Понаучих и малко от езика, стана ми по-лесно да се ориентирам. Запознавах се с все повече хора в Дортмунд и чрез връзката с БВБ, те осъзнаха, че това не беше културно любопитство, футболен туризъм, или някакъв самотен бизнес пътешественик със Стокхолмския синдром. Първоначално имаше объркване. Как, или по-точно ЗАЩО американец обича Дортмунд толкова много? Когато те разбраха, че аз наистина се събуждам в 6:30 всяка съботна сутрин, за да хвана всеки мач, правейки закуска на децата на полувремето и планирайки живота ми около всеки мач, бях приет и третиран като един от местните. Със сигурност, аз бях местен, който не може да говори немски, но това не ме прави по-различен от няколко от играчите, така че всичко е наред. Моят ентусиазъм срещна реципрочно отношение като домакинско гостоприемство и ме посрещаха с дух, който не заслужавам, но наистина оценявам. Отидох на мачове и седях далече от лудостта, стоях прав, пеех, крещях и се заливах в бирен душ на Трибуната, отивах и сядах в най-далечния ъгъл на стадиона и бях щастлив да имам шанса да пия бира по време на мача, вместо кафе. Странният ми фанатизъм беше посрещнат с отворени обятия, а е хубаво да знам, че не съм сам на 9000 мили разстояние.

Постоянните ми пътувания започнаха през 2010 г, но пикът им дойде през 2011. Вероятно можех да отида в Хамбург, Щутгарт, Бохум, Мюнхен, или в който и да е друг град или клуб, но животът ме прати в Дортмунд. Моята работа ме прати там, когато се зароди специалния микс от играчи и уникален игрови стил. Сезон 2010/11 г беше изненада за малцината хора, които познавах и аз не можах "да схвана", както разбирам сега. Знаех малко за този отбор, а той стана шампион... изглеждаше много лесно. Но когато добавиш всички други фактори към това, силата беше магнетична. Сега, пет години по-късно, вълнувам се за април, когато ще доведа дъщерите и съпругата си на техния първи мач, за да видят за какво винаги приказва татко.

И това, приятели мои, е КРАТКАТА версия защо съм тук. Както е казано "познанието е половината от битката".

Карл, 09.10.2014 г