понеделник, 16 май 2016 г.

Историята на Сивия анцуг

Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.

Не бих се сетил, че е жив и здрав и вероятно така луд, ако неговата кръгла, сега вече поостаряла глава с дълбоки бръчки, не се беше появила между лепенките на новия албум на Панини.

Габор Кирали, човече; той още играе, той още е гордостта на Унгария, онзи анцуг това лято ще бъде моден детайл в държавата на високата мода и високия футбол, на Европейското първенство във Франция.

Премина под радарите и заради своите години, но и заради своята националност: за унгарския национален отбор не се е хабило толкова мастило, още от онези два мача през ноември 1997 г, когато във върха на мощта си Югославия им вкара 12 гола за четири дни - а само Миятович им набута седем! - и така ренесансът в унгарския футбол беше отложен с двадесет години.

А ето, цяло пълнолетие по-късно, държавата, която подари на човечеството "Мощните маджари", които обърнаха футбола наопаки за няколко години, които промениха играта и побиха здраво модерните й темели, само за да изчезнат под съветския ботуш - оттогава унгарците станаха "тежкари", още една държава от Източния блок, която ще развие индивидуалните спортове: имайки тонове олимпийски медали от плуване, атлетика, вдигане на тежести, борба - отново играят футбол на голямата сцена, докато онези, които своевременно така лесно им дърпаха ушите сега седят вкъщи, посрамени...

Но няма да разваляме една от интересните, а и странни истории, с неуспехи; това е, все пак, история за него, най-стария футболист, който след по-малко от месец ще търчи по френските ливади, който ще стане рекордьор по брой мачове за националния отбор - в момента тази титла, със 101 мача, дели с Йозеф Божик, най-добрият приятел на Ференц Пушкаш и един от редките участници в златното поколение на унгарския футбол, който остана в държавата и в един клуб - своя Хонвед; и който, повече от много футболисти, и повече от това което може би заслужава като вратарски способности, е разпознаваем толкова лесно по цял свят, заради това сиво долнище на анцуг, който още в първите минути става зелено от тревата.

Да, едно нещо е сигурно, колкото и това, че на 14 юни ще се срещнат Австро-Унгария - в Бордо играят Унгария срещу Австрия - докато звучи унгарският химн: там ще бъде сив анцуг, дори и да е 40 градуса, дори и небесната звезда да гори в неговото чело, Кирали ще го носи.

Легендата разказва, че този обичай Габор спазва още от средата на деветдесетте, когато е талантлив новобранец в своя Халадаш. Отборът е бил на ръба на изпадането, Кирали, който носи основно черен анцуг, за да се предпази на неугледните терени в Унгария, казва, че той бил за пране, така сложил сив и не получил гол; в следващия мач отново носил него и не допуснал гол, и в следващите девет Халадаш не е изгубил, което било достатъчно този ритуал да стане продължителен, а Кирали със себе си в Берлин, когато го купува Херта, понася пълен куфар със сиви анцузи, с които го помнят и разпознават.

Спортистите и така са суеверни, чак и онези, които се отличават с интелигентност, често правят лудории, за да донесат на себе си и своя отбор късмет, дали обръщайки се към свещеник, целувайки амулет или като Лоран Блан, плешивия Фабиен Бартез в темето; не е Кирали единственият, далеч не, но е интересен, защото гони своите пълни две десетилетия, където и да е и каквито и перипетии да му се сервират.

Но хайде да не го свеждаме само до анцуга и само на шоу: Габор Кирали е много повече от това. Проблематичен, гласовит, невъздържан - англичаните биха казали: еретичен - склонен на грешки, но и способен да изглежда за противниковите нападатели като непробиваема стена от която топката лесно се отбива, единственият наследник на легендарния Джула Грошич, който ще започне модата на "вратаря-либеро", може би е и последният вратар на който се гледа през пръсти, който не пази само мрежата, а и традицията на "ексцентричност" на тези самотни грамади на ивицата на терена.

Модерният футбол не е само пари, организация, маркетинг на първи план или невнимание към привържениците; той накара футболистите да бъдат по-професионални, премахна тютюна и алкохола от съблекалните, от играчите направи модерни гладиатори, които живеят да играят и играят, за да живеят. Най-дълго от тази мода се опазиха вратарите, на тях се позволяваше да бъдат "луди", на тях им се разрешаваше да бъдат свои, техните грешки се разбираха, а тяхното помрачаване на ума беше почти насърчавано, така до преминаването между двата века.

Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.

Остана само той, в бронята на старата вратарска школа.

Габор Кирали, син на баща си, също футболист - Ференц Кирали, играл в двата мача на Халадаш срещу Милан през 1982 г, най-важните в историята на клуба - умен тип, който отраснал до австрийската граница и мечтаел да стане професионален футболист, ще каже, че това е съвсем случайно, че той нищо не прави преднамерено, но ще говори за професия, която във футбола носи много повече неизвестности: ако не знаете на кой крак се е събудил вашият вратар и дали ще получи гол "между ушите" в първата минута, това може да ви нервира, но е дяволски интересно за гледане.

Кирали вече в Херта показва, че притежава разкошен талант, че не се плаши да сложи главата си срещу бутонка, че може да спаси и невъзможното; в неговия втори сезон, Херта игра в Шампионската лига, и Михаел Прец, Али Даеи, Дариуш Вош и Киетил Рекдал, и Пал Дардай и нещастния, депресивен Себастиен Дайслер, успяха да минат група с Челси, Милан и Галатасарай, главно благодарение на спасяванията на Кирали.

Тогава изглеждаше, че може всичко, но това всичко не винаги означава всичко добро - това което изглеждаше като начало на големи успехи се превърна в люлка, в която привържениците на Олимпийския стадион ще вдигат Кирали към небето или ще го псуват. Една събота би донесъл три точки, а в следващата сам самичък ще подари толкова, и така в кръг...

Пътят на Кирали го отвежда в Англия: тамошните таблоиди веднага ще забележат, че той има инициали GK, а привържениците на "Селхърст парк" ще се надяват, че "бръмбарите" в главата му ще изчезнат под светлините на богатата Висша лига.

Не, отново е същото: когато има ден, Габор може да спасява и с крака, и без да гледа, ще привлича топката сякаш под анцуга има огромен магнит. Когато не е - а доста често не му било ден - на Кирали топката му пада от ръката, най-ниският играч от съперниците можел да го надскочи в малкото наказателно, а излизанията извън наказателното поле завършвали или пагубно или комично.

Между върха и дъното, между уважението и презрението, и така сезон след сезон: в Ютуб да кажем, можете да намерите клипове, които се казват "Най-добрият вратар в историята на Херта" и "Най-лошият вратар на Фулъм изобщо", и нещо което се казва "Унгарският крал" и е доста иронично...

Когато, а това е историята на неговия живот, Кирали изгубил титулярното си място в Кристъл Палас, пообиколил още малко Англия, Астън Вила и Бърнли, за да се върне в Германия, във втора Бундеслига, в Мюнхен 1860.

Там отново е онзи старият и подсетил на началото на кариерата си, но не можело и без проблеми: след няколко мирни сезона, Кирали като в старите дни отново подивял, ударил своя съотборник Гари Кагелмахер по време на мач, наказан е и преместен във втория отбор. Единственият, естественият, а и последният ход за унгареца било завръщане вкъщи, в Халадаш, там откъдето започнало всичко, там където преди двадесет пролети по игра на случая за пръв път ще обуе сивия анцуг.

Но за всички тези години, които отново говорят доста за качеството на унгарския национален отбор, Кирали никой не успя за дълго да го махне от състава. Изглеждаше за година-две, че това ще бъде Адам Богдан, който гради кариера в Англия, в Болтън, за да седи сега на пейката на Ливърпул; но унгарците първо ги пое старият ортак на Габор от Херта Пал Дардай, а след това и Бернд Щорк, немец, който е бил помощник-треньор в берлинския клуб, когато Кирали пристига от Унгария.

И ето го него в албума на Панини, ето го него на Европейско първенство, ето го лудият анцуг между всички ония мирни, тихи пазители на мрежите.

А че за момчето с инициали GK съдбата наистина е имала големи планове, показва още един детайл: на този 14 юни в Бордо, когато Габор Кирали ще събори рекорда на Йозеф Божик и ще стане играч с най-много мачове за националния отбор, противник ще бъде точно Австрия.
https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/d0/6b/14/d06b14e6688656f442cb881b183aed06.jpg
Така ще се завърти още една история, а средноевропейското класико - унгарци и австрийци междуособно са изиграли 136 мача, което означава, че само дуелът Аржентина и Уругвай е бил по-чест в историята - ще получи последен обрат: точно срещу Австрия, на 25 март 1998 г на Пратера, сивият анцуг за пръв път играе за националния отбор.

Първият контакт на Габор Кирали с топката през този ден беше когато спаси дузпа на Тони Полстер.

Тогава унгарците, само за няколко минути, помислиха, че имат вратар за бъдещето. А тогава Кирали допусна два смешни гола и показа сценария, който и толкова години по-късно
развеселява поклонниците на футбола.

Точно както и този мръсен анцуг, който отброява дните до края на една кариера, запазеният знак и амулет на последната издънка от ложата на ексцентричните вратари пред нейното безмилостно угасване.