петък, 20 март 2015 г.

Спортът прави ли ни щастливи?

Дали гледането на спорт ни прави щастливи? Това изглежда лесен въпрос: когато нашият отбор бие да, когато загуби не.

Само че никога не е толкова просто. Само един отбор в първенство може да спечели титлата през сезона. Само един играч може да спечели турнир от Големия шлем. Само един капитан може да вдигне трофея на Шестте нации през този уикенд. "Спортът е за хора, които губят, губят и губят", написа веднъж американският журналист Гай Талис. "Те губят мачове после губят работата си."

Губещи. Стотици хиляди губещи. Когато ООН обяви 20 март за Международен ден на щастието усещаш, че не такъв имидж са имали намерение да промотират.

Щастието е странно чувство, откривано в най-неочакваните места.
Щастието = ниски очаквания

Има смисъл зад тази безнадеждна илюзия. Проучване проведено в университета Кеймбридж от професора по неврология Волфрам Шулц показва количеството на допамин - невротрансмитер, който заедно с други неща помага за контрола на центровете за удоволствие в мозъка - което освобождаваме е директно свързано с очакванията от едно събитие.

"Всички знаем тази интуитивност около спорта - най-щастливите привърженици са тези с най-ниските очаквания", заявява Ерик Симонс, автор на "Тайният живот на спортните фенове".

"Ако изоставаш в мач и изравниш в края, това те прави много по-щастлив отколкото да си водил и да завършиш наравно, въпреки че резултатът е един и същ. Най-добрият подход като привърженик е да имаш максимална емоционална инвестиция в отбора, но минимално очакване за успех, защото това управлява освобождаването на допамин", допълва Симонс.
"Не ме интересува, че нямаме трофеи"

Това ни отвежда към Рочдейл АФК, по много критерии най-неуспешният професионален клуб в Англия.

В 108-годишната история на съществуването си, Дейл все още нямат нито един трофей. Има най-много поредни сезони в най-ниската дивизия на футболната лига от всеки друг клуб, има най-ниската средна позиция от всеки отбор в Лигата и дели с Хартлепул "честта" да играе най-много сезони без да достигне до най-горните две дивизии.

Крис Роджърс ги гледа от повече от 25 години. Неговият баща Ерик ходи на Спотланд от половин век. Защо?

"Чувстваш се част от нещо. Дори когато играем лошо, приятното са хората около които седиш. Футболът е на второ място след това което се случва на трибуните около теб", казва Крис.

"Най-щастливият ми момент като фен на Дейл беше Дарлингтън, реваншът от плейофите през 2008 г, когато Дейвид Пъркинс отбеляза страхотен гол, за да прати мача в дузпи. Спечелихме ги и това означаваше, че сме на "Уембли", за пръв път, в сезона, в който навършихме 100 години. Стокпорт ни победи. Никой не го интересуваше толкова много. Най-важното беше, че достигнахме до "Уембли", допълва привърженикът.

Дали го тормози това, че след повече от 100 години опити неговият отбор всъщост никога не е спечелил нищо?

"Не ме тормози изобщо. Понякога ме дразни, че Бъри са печелили Купата на ФА, защото техните привърженици обичат да ни го напомнят, но не ме интересува, че нямаме трофей. Ние никога не сме сигурни, че ще победим. Отидох да гледам Манчестър Юнайтед преди няколко години и играеше срещу Уулвс, и всичко за което си говореха техните привърженици в кръчмата преди това беше с колко много ще спечелят. Кой иска това? Искаш драма, искаш състезание. Да не знаеш резултата преди да си влязъл на стадиона", допълва Крис.
"Да откриеш смисъла вместо щастието"

Може да оспорите, че минавайки през спорта това всъщност е добро за нас: подготовка за по-сериозните разочарования, които животът ще ни подхвърли, източник на емпатия когато другите около нас също страдат емоционално.

Във френетичен момент, гледането на спорт често може да бъде злочесто - задушаващото напрежение, пълната липса на контрол над нещо за което ни пука много. В дългосрочен план, както хубаво е илюстрирано от прочутия профил на пенсионирания бейзболист Джо Ди Маджио, описан от Талис, може да доведе различна тъга: младите герои превърнати в смъртни и слаби, с минаването на времето и собственото ни избледняване на амбиции и мечти.

Но също така е наратив околоко който се структурират тези години, начин да останеш млад чрез подвизите на други, бягство от скуката на монотонния свят. Подкрепата към един отбор или играч, като членството в религиозна или политическа група, създава отчетлива лична идентичност за нас и другарство с иначе напълно непознати.

"Псилохозите казват, че е по-важно в живота да се намери значимост или смисъл отколкото щастие", заявява Симонс.

"Така идентифицирайки се с отбор, идеята да си част от група, е много важна. И ти получаваш това без значение дали отборът побеждава или губи. Да губиш заедно е много силно изживяване и може да ти помогне много повече в живота, отколкото повърхностната, лекомислена радост от победата."

Не трябва и да я омаловажаваме. Със сигурност това е един начин да се справим с провалите и разочарованията - да се престорим, че нямат значение в сравнение с големите неща като взаимоотношения, здраве или кариера. Но за да направим това трябва да сме скарани с възпитанието и природата.

"Ако гледате изображение на нечий мозък, ефектът от употреба на кокаин или, ако сте привърженик на Ливърпул, гледащ вашият отбор да бие Манчестър Сити е една и съща картина", разказва Симон.

"Спортът има значение. Няма космическо значение, но много малко неща имат. За теб има стойност, огромна. Той пробужда всякакви силни неща, физиологично и неврологично. Неща извън твоят контрол. Уважавай тази сила малко повече. Ако твоят отбор е загубил ужасно, легитимирай това чувство. Разбира се, че си тъжен, защото това е да си човек - да си ядосан и разочарован за неща без значение. Не се чувствай засрамен за поведението си, защото така се справяме с живота", допълва Симон.
"Спортът ни кара да се чувстваме живи"

Как тогава да се справим с този гняв и разочарование?

"Англия най-сетне спечели в Австралия през 2011 г и стана Тест отбор номер едно, но това всъщност хвърли сянка върху удоволствието ми да ги гледам сега", казва Еванс.

"В лошите периоди когато нямаш очаквания за спортна радост, твоето удоволствие се поражда от гледането на спорта, от социалната страна - хубав ден навън с други индивиди със сходно мислене, може да празнуваш и малките победи. Въпреки че се насладих на Хедингли през 1995 г, всъщност не искам да се връщам там - наполовина празен стадион, всеки се смее колко сме зле. Карл Хупър прави 60 от 30 топки, докато другите реализират 120 от 19. Но сега можейки да си спомня толкова ясно беше много по-добре, а напоследък стана зле. Гледам сегашния състав - някои в него бяха част от тези успехи - но са неспособни да го повторят. Аз мога да пресъздам в ума си колко добре се почувствах, но играчите не могат да спечелят.", завършва привърженикът.

Когато Тенисън ни каза през 1849 г, че е по-добре да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал, първият международен ръгби съюз е на 22 години от създаването си. Първият Тест между Англия и Австралия е пет години след това. Футболната лига няма да съществува още четири години преди Алфред да изскочи от поетичното си сабо.

Меланхоличното старо момче обобщи много добре чувството на спортните привърженици.

Кой иска да премине през живота изолиран от чувство? Спорт - побеждаването, губенето, надяването, мразенето, напрежението и отчаянието и много редкия възторжен момент - отваря ни към чувството, че сме живи. И ако рикоширалият далечен удар срещу Дарлингтън завърши като един от най-щастливите ни спомени, нека да бъде така.

Автор: Том Фордайс, Би Би Си Спорт, *със съкращения

вторник, 17 март 2015 г.

За плейофите, А ПФГ и още нещо

За втора поредна година в българския клубен футбол текат промени. В името на играта и повишаването на нейното качество. Така поне се твърди. Добрата стара А ПФГ с 16 отбора, която излъчваше шампиона на България след 30 кръга е в историята. Привържениците на тезата, че сме "малка" държава решиха поетапно да намалят групата на "майсторите".

Миналият сезон се състезаваха 14 клуба, които след 26 мача се разделиха на две седмици. През този 12 вече се разделиха на две шестици. От следващия ще останат 10. С мотивите, че ще останат финансово стабилни клубове, които да довършват сезона докрай и ще играят по-стойностни мачове, които да предложат по-голяма интрига. Все пак отскоро българинът трябва да свиква с модерната реалност, че и по телевизията безплатен футбол вече няма.

Дали се повиши качеството на футбола всеки може да си прецени сам. С плейофна система играят още 13 от 54 държави в Европа. С приемането на Гибралтар страните станаха 55, но Лихтенщайн няма първенство, провежда само турнир за купата. Когато въведоха плейофите за А ПФГ от БФС се аргументираха с опита на чужденците (непреодолим авторитет), но все пак пипнаха така, че такъв вариант има в още две държави.
Първенствата на Балканите

Нека се огледаме около себе си. На Балканите футболът още не се е трансформирал в модерната си бизнес версия и не е рядкост клубове с богата история да са изправени пред много несигурно бъдеще. Единствените стабилни откъм пари в региона са истанбулските грандове, които съвсем наскоро бяха наказани за уредени мачове. Някъде ги хващат, другаде никога няма доказателства.

Та на балканските земи има само още едно първенство с плейофна фаза - македонското. Съставено от 10 клуба, след изиграването на редовния сезон (по 3 мача един срещу друг) ще се разделят на шест, които се борят за шампион и класиране в Европа и четири, които преследват оцеляване. През миналия сезон са участвали 12 клуба, които са играли по 3 пъти един срещу друг.

В Сърбия и Босна и Херцеговина първенството е съставено от 16 отбора, които излъчват шампион след 30 кръга. В Хърватия, Словения и Албания титлата се решава между 10 клуба, които играят по 4 пъти помежду си. В Черна гора и Косово 12 клуба се срещат по 3 пъти. В Румъния и Турция 18 отбора определят най-добрия след 34 кръга. В Гърция също участват 18 клуба, като след края на сезона завършилите от 2 до 5 място играят баражи за класиране в Лига Европа.

Ако ни трябва обмяна на опит в непосредствена близост, винаги може да се обърнем към македонците. По всичко личи, че МФС споделя схващанията на колегите си от "Иван Асен", че управлява футбол в малка и бедна държава. Поне веднъж да имаме комшийско единомислие.
Европейски опит

Нека се отдалечим от Балканите. Все пак ние си знаем, че нашият манталитет е такъв и ни пречи за всичко. Нека тръгнем из Европата от най-близката географски държава - Кипър. 12 клуба след 22 кръга преминават към плейофи с по 2 мача помежду си. През миналия сезон също като у нас са били 14 клуба, с разликата, че последните два са изпаднали директно и не са участвали във втората половина. Дребна разлика, но не лишава един отбор в двете половини от удоволствието да почива.

Другата държава, която има първенство от 12 отбора и плейофи, в които се играят по 2 мача помежду си е Казахстан. Там регламентът предвижда изваждане на точки от актива на всеки клуб след края на редовния сезон. Може би с този модерен вариант на първенство трябва да си обясним успеха на Иртиш (Павлодар) срещу Левски.

В първенството на Израел се състезават 14 клуба, които се разделят на 6 срещу 8. В шестицата играят по два пъти помежду си, докато в осмицата по веднъж.
Шампионатът на Холандия определя третия си участник в Лига Европа с плейофи между класиралите се от 4 до 7 място на принципна - 4 срещу 7, 5 срещу 6 и победителите помежду си, като на всички етапи играят по 2 пъти.

Белгийското първенство е с интересно разпределение. Участват 16 отбора, които след 30 кръга се разделят на 3 групи - първите 6 се борят за шампион, от 7 до 14 за Лига Европа, а последните два за оставане. Преди започването на последните 10 мача в шестицата на клубовете се оставят само точките спечелени срещу останалите пет противника. Класиралите се в редовния сезон между 7 и 14 място се разпределят в две групи по 4 отбора и играят помежду си по 2 пъти, започвайки от 0 точки. Победителите в групите играят 2 мача за спечелване на последната квота за Лига Европа.
На британския остров три държави изповядват философията на плейофите - Шотландия, Северна Ирландия и Уелс. Трите първенства са съставени от по 12 клуба. В Шотландия и Северна Ирландия редовният сезон завършва след 33 кръга (отборите играят по 3 пъти помежду си). Следва разделение на две шестици, в които се играе по веднъж, за да се определи шампиона, участниците в Европа и изпадащите. В Уелс редовният сезон завършва след 22 кръга. Двете шестици играят по още два мача помежду си. До тук позната история, но един финален щрих отделя уелсците. Класиралите се от 3 до 6 място в първата шестица играят допълнителни плейофи за участие в Лига Европа. 3 срещу 6, 4 срещу 5 и победителите - в по един мач.

Колоритът на плейофите се допълва от Андора и Сан Марино. Андорците имат шампионат от 8 клуба и след изиграването на 14 кръга се разделят на две четворки, които играят по още два пъти помежду си. Шампионът играе квалификации за Шампионска лига, втория и третия за Лига Европа, седмият играе бараж за оцеляване, а осмият изпада.
Най-интересно като плейофна схема е първенството на Сан Марино, което е аматьорско. Разделено на две групи - една с 8 и една със 7 отбора. Играят по два пъти срещу отборите в своята група и по веднъж с тези от другата. Клубовете нямат собствени стадиони, а шампионатът се провежда на 5 игрища, които се избират на случаен принцип. Завършилите на първите три места в двете групи продължават в плейофна фаза. Победителите в двете групи не участват в първия кръг от плейофите, които са на преки елиминации в шест етапа, завършвайки с финал, който в един мач определя шампиона. В Лига Европа участва носителят на купата на страната. Всичко това се разиграва върху територия от 61,2 кв км с население от около 32 500 човека.
Българският футбол се намира в деликатно положение. С единият крак се е запътил смело към модерното бъдеще, с другия стои в сладките спомени на минали успехи, а по средата, както се казваше в един прословут ученически бисер, е грозната действителност. Вечните и свeщенните ЦСКА и Левски се движат по ръба на финансовия крах и мъчителната борба за лиценз. Стълбовете са разклатени из основи. Дано не се стигне до там, че подобно на гърците с Акропола да водим туристи и да показваме - тук беше стадиона на ФК Левски, някога имаше и 4 сектора, а тук беше стадиона на ЦСКА, някога от него и най-големите си тръгваха с наведени глави. ЦСКА и Левски са като Майк Тайсън - някога славни и яростни бойци, които банкрутираха заради тези, които имат достъп до парите им.

България не е само ЦСКА и Левски, не е и Лудогорец и Литекс, Славия и Локомотив София, Ботев и Локомотив Пловдив, Берое Стара Загора и Черно Море Варна. България е всички тях и всички останали клубове от градове и села. Всеки иска силно първенство и хубав футбол. Проблемите са много и вместо да се решват, те се задълбочават. По логиката на събитията - най-важното беше мачовете да станат платени, защото по стадионите и без това отдавна посещаемостта рядко надминава 1/5 от капацитета. Само че терените в Надежда, на "Тича" и още много подобни не заслужават HD. Картина като слънце, терен като блато. В Пловдив на "Лаута" липсва сектор, а "Христо Ботев" съвсем го няма. Вторият по големина град в България. В Бургас имат стадион, а нямат клуб за А ПФГ. В Разград се строи, в Левски се строи. Футболът се провежда с цената на огромни компромиси, защото ако се спазват прецизно правилата ще се играят по 6 мача на година.
Интересно ми е да се обяви след края на сезона колко души са отишли по стадионите и са гледали мачовете от втората половина на шампионата. Да се сравни и с миналия сезон. Нека стане ясно какъв е реалният интерес на хората. Дали формулата с плейофите е работеща. Тя не е чисто нова за българския футбол. Имаше един опит на Професионалната футболна лига на Валентин Михов преди години. Провалил се опит. Мой приятел се абонира за платения канал, за да си гледа Формула 1. Той не се интересува от мачове, нито от български, нито от чужди. Затова като се вади статистиката нека се има предвид, че има и такива хора. Макар и малко наистина. За мащабите на България А ПФГ от 16 отбора си беше добър вариант. Просто в България няма 16 човека, които да искат и да могат да управляват футболни клубове успешно. В малките градове без подкрепата на общината футболът отдавна да е изчезнал безследно. Предстои да се разбере дали някой клуб може да стане истинско акционерно дружество. Когато 15 човека пътуват 60 км от Дупница до София, а в сектора отсреща има да речем 1500, които живеят на 1-2 км от стадиона, значи нещата отиват по дяволите. Каква е системата - плейоф или fuck off?