Мнозина се страхуват от това, че футболът губи своето човешко лице, мнозина усещат, че ще дойде ден когато всички ще изглеждат еднакво, роботизирани, подготвени, сложени в хипербарични камери, пълни със засега продължаващи да са легални субстанции; е няма, докато има типове като Акинфенва и неговата усмивка, ще съществуват и траят футболните "оригинали"...
Всичко можеше да стане Адебайо Акинфенва. Можеше да е общ работник, можеше да е шофьор на автобус, можеше да бъде охрана в нощен клуб или статист във филми на Гай Ричи, но защо да спираме тук, можеше в Айлингтън, там където облагородяването е най-важно, да отвори един от онези хипстърски ресторанти или бирария и да печели добре от новите богаташи, които се заселиха в севера на Лондон от деветдесетте.
Само футболист не можеше да стане, имал е твърде много килограми, твърде много мускули, бил е твърде бавен, макар че по симпатичен начин изглеждал сякаш не е наясно с това.
Като ходил на проби по разни клубове, мечтаейки за екипа на Ливърпул - от Лондон е, но в годините докато растял за Ливърпул играел един Джон Барнс и любовта трябвало да е само една - и когато му се смеели и когато почтено и благосклонно му казвали да се занимава със силова работа, да стане охрана, той само отмахвал с онази голяма глава.
Всичко е можел да стане Адебайо Акинфенва, само футболист не; и ето го, двадесет и повече години от тези откази, ето продължава да е футболист, играе в трета английска лига, но това не го прави по-малко футболист, напротив, играе с усмивка и е достатъчно добър да влезе и да донесе обрат.
Направи това "Звяра", както се нарече сам когато разбра, че от тялото си може добре да печели (така се нарича и пристойно продаваната му автобиография, за която предговорът написа Стивън Джерард), може би повече отколкото е направил във всички онези клубове в които е играл, в мач от предишния кръг.
Неговият Уикъмб, в който се задържа повече отколкото е свикнал - измежду останалото, и защото мениджърът Гарет Ейнсуърт няма нищо против футболисти в напреднали години, Уондърърс и така са най-старият отбор където и да се появят - дочака Саутенд, в повторение на един финал плейоф на Уембли, и беше 1:3 когато Байо влезе в игра, а накрая беше 4:3, с една негова асистенция и още едно плашене и разхвърляне на защитници.
След мача, Акинфенва туитна - вече казахме, че е прегърнал цялата тази новопридобита слава, още откакто го откриха децата в играта ФИФА - нещо просто, а истинско: "37 години и продължавам да се наслаждавам на всяка минута".
Затова, предполагам, в ерата на релефните играчи и еднаквите звезди, той стана толкова популярен. Със своите рядко кога по-малко от стотина килограма, равномерно разхвърляни по всяка част на тялото, Акинфенва (особено защото е нападател!) представлява логическа грешка, вирус, който се всели във футболната система и остана тук.
И сега е странна реклама за тази игра, момъкът, който се наслаждава на всеки миг, защото знае, знае това много добре и знае това повече отколкото всички ние, че той не трябваше да е тук, и че всичко, а най-много логиката и физиката, е било против него.
И когато от трибуните му викат, че е изял всички сандвичи, а после е изял и половината от своите съотборници и част от публиката, Байо само се смее, малко е това което не се отбива от него, а опитите за духовитост не могат, колкото и да са заядливи, дори да приближат това което е преживял още като дете.
Това е било когато чак в Уотфорд, а Уотфорд тогава не е бил установен участник във Висшата лига, му казали да зареже футбола и да използва своите мускули за някакви други цели, а Акинфенва отишъл в страна известна само с баскетбола, съответно за него непозната с каквото и да е, и е бил, ще разказва по-късно, първият чернокож в литовския футбол.
Думата за традиционната нетърпимост към чужденците (да не употребим някоя по-тежка дума) в балтийските държави оставяме за някой друг път, но Акинфенва - да си го представим тогава, на 18 години, от Лондон, в квартала на Дъглас Адамс, Тони Блеър, героят Ник Хорнби, се преселва в пристанищното градче Клайпеда, не знае езика, не познава никого, освиркват го и му крещят онези маймунски звуци през всичките 90 минути (не противниковите привърженици, а онези, които са с шаловете и знамената на неговия клуб!) - нищо от това не му пречи полека да стане футболист.
От Литва в Бери Таун, в Уелс, еднакво нефутболна нация, а тогава започва неговата разходка по повече или по-малко нискоразредни отбори, от Бостън Юнайтед до сегашния Уикъмб, с няколко по-значими имена каквито са Милуол, Суонси или АФК Уимбълдън, духовен наследник на онази стара "Лудата банда" в която точно би паснал, да беше някое десетилетие по-стар.
Четиринадесет клуба е сменил Акинфенва, на четиринайсет стадиона е бил култов герой, във фланелката на почти всеки е вкарвал голове, оставал е без работа и е бил уволняван и си е публикувал номера в УотсАп, за да си намери нов ангажимент, само никога не се е отказвал от желанието да бъде нападател, и никога не е преставал да се смее.
Повече от 216 гола в без малко 700 мача, това е статистика от която мнозина не биха се засрамили, па да играеш и в междуобщинското първенство на Уилтшир, а не да си професионален футболист във физически и психически изискващи първенства каквито са Чемпиъншип, Лига 2 или Конференцията.
Почти седемстотин са това и урок за вдъхновение, за това как животът и футбола возят горе и долу и понякога обратното, за онова когато животът, гените и удостоверението за раждане ти раздадат едни карти, а ти ги продупчиш като в някакъв салон в Дивия Запад, па зачеркнеш двойки и тройки каро и от тях направиш валета и дами.
Байо Акинфенва вече има бъдеще в джоба, би могъл, като лик с толкова последователи и предложения, отдавна да се появява в риалитита, но Байо Акинфенва никога няма да изневери на своя футбол, игра, която е била достатъчно великодушна и достатъчно луда на него, със 100 и кусур кила, с физика на кечист, онзи зеления супер герой или, в най-добрия случай, играч за американски футбол, да му даде да заиграе на Уембли и да вкара гол на Ливърпул и на 37 навършени години да продължава да бъде човек, който ще решава мачове, донася обрати, ще се смее на терена и когато вкара гол в прегръдката си ще вземе двойно по-лек съотборник.
Не заигра във Висшата лига, никога не е спечелил някой важен трофей, но направи нещо много повече, чак и ако трябва да се спуснете някой ранг, на стадиони, които приемат десетина хиляди души и където стилът на игра не пречи на някой като него.
Мнозина се страхуват от това, че футболът губи своето човешко лице, мнозина усещат, че ще дойде ден когато всички ще изглеждат еднакво, роботизирани, подготвени, сложени в хипербарични камери, пълни със засега продължаващи да са легални субстанции; е няма, докато има типове като Акинфенва и неговата усмивка, ще съществуват и траят футболните "оригинали".
Всичко можеше да стане Адебайо Акинфенва, само футболист не. Тази събота, неговият Уикъмб гостува на бившия клуб АФК Уимбълдън; някога е посрещан с расистки крясъци, този път целият стадион ще му се поклони, и никой няма да помисли, че е трябвало да бъде общ работник, шофьор на автобус, охрана в нощен клуб, нито някой ще го обвини, че е изял всички сандвичи, а после е изял и половината съотборници и част от публиката.
Автор: Марко Прелевич
.jpg)
