Канга отново в Звезда

Новият-стар футболист на Цървена звезда е Гейлор Канга, полузащитник, който в предишния престой в екипа на сръбския шампион донесе голяма радост на всички, които носят червено-белите цветове в сърцето. Халфът от Габон подписа тригодишен договор и не можа да скрие усмивката след завръщането в Белград.

- Доволен съм, че отново съм тук. Върнах се заради добрите отношения с хората от клуба, както и заради амбициите, които изразиха при разговорите. Ще се опитам да допринеса колкото мога повече. Известни са ми всички цели, които носи със себе си екипа на Цървена звезда, а смятам, че моят опит може да бъде важен фактор до тяхното осъществяване. Готов съм - изтъкна Канга.

Полузащитникът роден през 1990 година тепърва очаква детайлно запознаване с треньорския щаб и съотборниците.

- Нямах много възможности да разговарям със Станкович, с оглед на това, че едва вчера дойдох. Като играч е постигал големи резултати и успехи, а като треньор, изглежда би могъл да повтори това. Ще имаме възможност да се опознаем по-добре. Що се отнася до отбора, имаме доста млади играчи. Надявам се с добра работа да постигнем резултати и да изпълним целите, а те са титла и класиране в груповата фаза на европейски турнир - подчерта Канга.

Щастлив заради завръщането на Канга в Цървена звезда е и спортният директор Митар Мркела.

- Канга няма нужда да се представя специално, всички го знаете добре. При нас имаше два чудесни сезона, а решихме да го върнем заради характера и способността да поема отговорност когато е най-трудно и най-важно. Надявам се, че и във втория мандат в Белград ще има толкова успех - изтъкна Мркела.

Гейлор Канга е роден на 1 септември 1990 година в Ойему. В родния Габон, чийто титулярен национал е, е променил три клуба - Мангаспорт, Мисиле и Мунана, в които е повече от успешен, па последва заминаване в Русия. Там подсилил Ростов за който в 82 мача е вкарал осем попадения и записал 14 асистенции, след което се премести в Цървена звезда. Ще се окаже, че 1 юли 2016 година е бил голям ден за Цървена звезда, защото Канга стана неин нов член. За година и половина, в 59 срещи постигна 13 гола и записа 21 асистенции, а неговият гол срещу Краснодар е обявен за най-хубав за изминалото десетилетие от звездашите. Последва трансфер в пражката Спарта за която в 81 мача постигна 31 гола и записа 16 асистенции, а точно оттам се връща в червено-белия екип.

Канга получи тениската с номер 8.

Писмо до футбола

Като бира без алкохол. Като кебапчета без лук. Или, както би казал Синиша Михайлович, като жена без цици.

Миха е някой, който не си сдържа езика, па не се колебае да използва такива, живописни описания да съобщи онова което мисли. Този път, неговото мнение съвпада с това на най-голям брой хора.

Като човек, който напълно живее с футбола, толкова, че води мачове и докато се бори против левкемия, треньорът на Болоня каза една голяма истина.

Такива думи, колкото и да не са допаднали на разни борци за полово равноправие, може би и най-точно описват онова което гледаме от средата на май. Футбол без привърженици - може, но само ако няма съвсем, ама нищо по-добро. В противен случай, благодаря, но, не, благодаря.

Може би това отношение изглежда малко жестоко, но хайде да се върнем на кебапчетата без лук и да опитаме да опишем придобитото впечатление и през тази призма.

Футболът пред празни трибуни представлява онова недовършено ядене от вчера, в момента в който стомахът ви праща ясен сигнал, че спешно му е необходима храна, а знаете, че доставката ще пристигне едва след час. В най-добрия случай.

Тогава не остава нищо друго освен да посегнете към него, наясно, че нито един залък няма да е наслада и че в някой по-добър момент всичко щеше да завърши в кофата. Така че, ядете само защото трябва, въпреки че с най-голямо удоволствие не бихте.

Точно такова усещане предизвиква футболът на пустите стадиони, които често носят и названието храмове, защото човек на тях е най-близо до (футболното) божество. От Англия и Испания, през Германия и Италия, па до всяка държава в която топката се въртя след "рестарта" на сезона.

Навсякъде е същото. И няма място за дискусии дали някъде е по-добре или по-зле. Еднакво лошо е. Няма и нужда да се използва изтърканата фраза, че за вкусовете не трябва да се спори. Да му допада, може би, на някого онова което гледа в предходните два месеца и половина.

Просто, футболът без привърженици няма вкус. Или, ако го има, е много горчив. Безвкусен. Такъв, че ви оставя без апетит и убива желанието да се храните с него.

Затова ще ви излъже всеки, който ви каже, че всички тези хора на видеостените и тяхното радване пред камерите на мобилните телефони, таблети и лаптопи с плода на гърба, са достатъчно добри да създадат футболна атмосфера.

Няма да говори истината онзи, който твърди, че му харесват звуковете от удрянето на топката, гласовете на треньорите и играчите в паузите между две тишини, вместо песните на привържениците, и че скандиранията от озвучителната система са убедителни...

Не са. Лоши са и лъжливи. Еднакво колкото и онези лица направени от картон, залепени по трибуните, които "присъстват" на мачовете.

По тази следа, поставя се въпросът дали такъв футбол изобщо има смисъл, па чак и в тази "или-или" ситуация - или да се играе без публика или да не се играе въобще?

Каква е целта на представлението, ако няма кой да го гледа? Но, наистина да гледа. Да заживее с него и да му се наслади. Не да се следи повърхностно чрез онова което при своето създаване е охарактеризирано като "прозорец към света", па да се промени канала когато някоя сцена не му допадне.

В това няма смисъл. Нито чар. Най-фини емоции и да не споменаваме. Беше ясно, че те няма да се пробудят още в първия мач от продължението, когато от известната Жълта стена в Дортмунд крещеше тишината. Още по време на това, често вряло рурско дерби реалността ни удари шамар - нищо не е същото, и няма да бъде.

Празнина. Като онзи момент в който схванете, че трофея чакан 30 години ще отпразнувате сами. Щастието е хубаво само докато се споделя...

Футбол, който не буди чувства, не служи за нищо. Футбол, който от запалянковците прави пасивни консуматори на продукт, ускорява роботизацията на обществото. Допринася към това да престане да ни е важно дали сме червени, сини, бели или черни. Прави така, че да гледаме на мачовете като на нули и единици, с онези "лазерни" очи, които не са в състояние да заискрят, когато обичаният отбор победи с гол в последната минута.

Сякаш всичката тази въведена технология (кой каза ВАР?) не ни разваля достатъчно усещането.

Дали тази "божествена" игра, създадена, за да хората заради нея да забравят проблемите на всекидневието и да побягнат в някаква по-хубава реалност, заслужава такова, странно заместване?

Не.

Играта в която се влюбваме още във времето в което не сме наясно какво означава влюбването не заслужава да крачи по този път. Не заслужава да ни стане безразлично заради нея.

Не заслужаваме и ние да останем без чувствата, които буди. Какво ще ни остане тогава? На какво да се радваме? Не заслужаваме да ни се сервира нещо което само носи същото име като футбола, защото без запалянковци, това, със сигурност, не е този спорт.

Заслужаваме повече. Знаем и по-добре.

"Ако ме питат дали съм за това футболът да продължава да се играе без публика или изобщо да не се играе, защото няма привърженици по трибуните, бих гласувал за това да не се играе!", посочи Синиша Михайлович.

Да бъдем търпеливи. Да изчакаме. Нищо не трае вечно. Дори и тази чума, чието име не трябва да изговаряме...

Футболе, върни се при нас когато отново станеш себе си.

Автор: Боян Маринкович

11 приятели за Туньо: Танк, ловец, пластир за нос

Той беше култовият играч на деветдесетте години с лицето от криминално досие: Трифон Иванов. Почина от сърдечен удар преди четири години, днес щеше да навърши 55 години (27 юли - б.р.). Веднъж тръгнахме да търсим следи за големия мълчалив човек. Спомен.

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст е публикуван за първи път през януари 2014 г.

Въпреки че Велико Търново със своите 70 000 жители е само шестнадесетият по големина град в България, след разпадането на Византийската империя през XIV век, той завоюва титлата „Трети Рим“ за себе си. Може би малко самонадеяно, но достатъчно, за да се брои сред най-красивите градове в страната 700 години по-късно. Кварталът около стадион Ивайло не е представителен за него. Вдлъбнатините по улиците и нестабилните сгради, върху които висят климатиците, повече напомнят на съветския реализъм, отколкото на средновековния романтизъм. И тревата на ОФК Етър Велико Търново изчезна под могили от пръст и развалини поради липсата на мерки за поддръжка.

Мъжът, който се появява под една от трибуните на стадиона, принадлежи във всяка колекция от култови футболисти. Неговата панинова снимка е извлечена, за да плаши децата или да накара възрастните да се смеят. Междувременно обаче Трифон Иванов е изтеглил косите назад и има няколко сиви косми в брадата на отшелника. Ярко оцветената фланелка от деветдесетте години отстъпи място на кожено яке, раирана риза Lacoste и малко неравномерно изрязани дънки. Но е добър избор да прикрие пълнотата на Иванов, натрупана през дванадесетте години от пенсионирането му.

Но едно нещо не се е променило и до днес: лудият му изглед от спалнята от все още забележително кривото лице.

Освен това той все още решително влиза във всяка нова среща. В миналото грубият централен защитник винаги е подготвял бърз удар или удар с лакът за нападателя, който пази, стил на игра, който съотборникът му Христо Стоицков веднъж обобщи в едно кратко изречение: "Той не взема затворници." Когато Иванов се съгласи на среща след дълги преговори, веднага даде да се разбере какво ни очаква: „Моля за сериозно отчитане. Неотдавна дойдоха журналисти, защото бяха чували, че през цялото време седях на брега на езерото и си купих танк. Току-що ме попитахте за това." Е, съобщението е пристигнало, но как се появи слухът за закупуването на танка? „Това не е слух. Като играч всъщност купих стар армейски танк, пробвах го веднъж или два пъти на полетата наоколо и след това исках да се отърва от него. Просто мисля, че има много по-интересни истории за разказване!"

„Като играч направих заглавия“

Това вероятно е вярно, дори ако Трифон Иванов всъщност е запазен човек. Докато Балъков, Стоичков, Лечков и други бивши съотборници от славния български отбор от 1994 г, който елиминира Германия на четвъртфинал на турнира на Световната купа, станаха треньори или мениджъри, след като се пенсионира през 2001 г., той не искаше да има нищо общо с футболния цирк. "Като играч направих заглавия, днес искам да живея спокоен живот и да се посветя на семейството си." В крайна сметка Иванов малко се отърва от него. Наскоро той стана регионален представител на Българския футболен съюз, за който също се говори, че е свързан с няколко финансови затруднения, както се носи слух. От друга страна той говори за смирение: „Спортното ми образование все още беше на 100 процента финансирано от правителството и след краха на комунистическия режим всичко това изчезна. Затова сега се опитваме да отворим отново спортните училища, за да дадем шанс на талантливите хора да се развиват.“

Изглежда Иванов живее между днешния ден и края на хилядолетието.

Сега в България има осем такива училища, а Иванов предстои да построи друго във Велико Търново. В кабинета му има плосък екран в единия ъгъл, към него включен видео рекордер, а в другия ъгъл - лаптоп и факс. Изглежда Иванов живее между днешния ден и края на хилядолетието. Така също отговаря, че той няма имейл адрес. "Искам да остана на заден план. Много хора дори не знаят, че изобщо правя това."

Но какво е незабравимо: Иванов беше централен защитник, който винаги имаше нещо диво в него. Ги Ру, който го покани на проби в Оксер през 1992 г, помни: "Той беше безстрашен защитник, който се справи с всяка отбранителна акция." Хуан Мерино, управител на клуба през деветдесетте години в Бетис Севиля, където Иванов играе от 1990 г., а след това отново от 1993 г., има подобни спомени: „Когато го видях за първи път, бях напълно впечатлен. Изглеждаше като ловец, сякаш идваше направо от дивата природа. Той се вписва перфектно в картината, която сте имали на мъже от Източния блок по онова време. Някой, когото не искаш да срещаш сам в тясна алея през нощта." Лице като това на криминално досие, което все още води до това, че Иванов редовно е гласуван за най-грозния играч досега и малък турнир в Бразилия се играе под негово име.

„В един момент някой ме нарече„ вълкът “; това остана и мога да живея добре с него. Но не мисля, че уплаших нападателите с външния си вид. Уважението се развива само от това, което показвате на тревата, а не защото имате рога или дълги коси."

Трифон Иванов всъщност не идва от страната, но всъщност не и от града. Той е роден в село Горна Липница, но се премества във Велико Търново на четиригодишна възраст с баща си, дърводелец и майка си, шивачка и двете си сестри. Магистралата от столицата София все още завършва няколкостотин километра по-рано и ви оставя по един селски път, който се навива над мъгливите хълмове на Балканите, които се наричат ​"​Стара планина“, покрай пътя стари коне обработват ниви.

Трудно е да си представим, че петима от 22-мата български национали на Световното първенство през 1994 г са учили тук. "Имаше шест големи спортни училища в България. Нашите събраха най-добрите играчи на север", обяснява Иванов. Той се присъедини на единадесетгодишна възраст, първоначално като централен нападател, преди да бъде преквалифициран от един от треньорите си, за да стане централен защитник. Разумно решение. „Той беше уникален в тази позиция, много талантлив, технически много силен и се разви невероятно, толкова много, че веднага стана началник на отбраната във всеки отбор“, припомня Красимир Балъков, който израства с Иванов, който беше с една година по-голям.

Две характеристики на характера на Иванов са се развили във футболното училище: по-голяма любов към играта от тренировките и склонност към бунт срещу всяка власт. Когато започна, клубът беше насрочил три тренировки на ден. Това беше проблем за Иванов, защото той бързо „не искаше повече да бяга“. По-късно това беше потвърдено, както потвърди Гилберт Грес, треньор на Иванов в Нюшател Ксамакс през 1994 г: "Когато бягахме в гората, не беше като той да ходи или да се опитва да излъже, той просто ходеше в ритъма си. Обаче той не можеше да бъде много по-бърз, защото имаше напълно криви крака."

„И наистина името ми не беше в списъка“

Иванов може би е бил последният, който бяга, но първи е устоял на заповедите. „Нашият младежки треньор беше много добър, но и много стриктен“, разказва Балъков. „Той често ни наказваше, ако не направим точно това, което казва. Обратно в комунизма главата ви беше обръсната като наказание и Трифон често имаше много къса коса." Така че не е изненадващо, че Иванов се почувства предизвикан от Гилберт Грес, който е известен със своята строгост.
„Например, не ни беше разрешено да ходим на тренировки с кабриолет и, разбира се, направих точно това. Затова направих всичко, което той забрани”, казва Иванов. Ситуацията между играча и треньора обаче беше напрегната от самото начало, защото президентът на клуба, а не Грес, беше ангажирал българина. "Когато дойдох на тренировка, Грес ме попита кой съм и какво по дяволите правя тук."

И тогава Иванов разказва историята как един ден напуснал тренировки, без да вика предварително на Грес, че той няма представа за футбола. Треньорът, от друга страна, има съвсем различни спомени от връзката им: „Каква глупост! Пиеше ли, когато каза това? Винаги беше много уважаван, дори и да беше малко див. Когато започнах да тренирам, се ръкувах с всеки от моите играчи и той беше единственият, който се справи.“

Може би Иванов има малко желание да бъде запомнен като добър или уважаван играч и предпочита образа на боен кон. „Когато Грес изнесе речта си преди домакински мач, аз не слушах както обикновено. Тогава станах да се подготвя, когато съотборник ме погледна странно: "Защо се загряваш, изобщо не играеш?" И наистина името ми не беше в списъка. Затова отидох в кафенето на трибуните, за да гледам играта от там. Изпих кафе, пуших цигара и изведнъж президентът застана зад мен: "Какво правиш тук? Не играеш ли? Ще се погрижа за това". Влязох в 15-ата минута, спечелихме с 2:1 и вкарах победния гол.“

От другата страна на конферентната маса в кабинета си в катакомбите на стадион „Ивайло“ Иванов запалва тънка дълга цигара, когато секретарят на клуба пита: "Кафе? Чай? Уиски?" Когато Иванов дебютира в първия отбор на Етър Търново тук на стадиона, той беше на осемнадесет години. Пет години по-късно той се премести в столицата, за да сформира най-добрия отбор в историята на ЦСКА София с Христо Стоичков, Любослав Пенев и Емил Костадинов. При режима на комунистическия диктатор Тодор Живков футболистите не бяха допуснати да заминат в чужбина преди 28-годишна възраст, но с падането му през 1989 г. портите се отвориха и всички се почувстваха като нещо ново. Пенев замина за Валенсия, Костадинов за Порто, Стоичков за Барса.Иванов избра Бетис Севиля, но началото там беше трудно. „Когато пристигна, той не проговори нито дума на испански и общуваше само с другите чрез жестове, като глух“, спомня си Хуан Мерино, мениджър на Бетис по онова време.
Но Иванов не беше успешен само в спорта. „Той дори успя да говори с андалуски акцент“, казва Морено.

„Президентът попречи на трансфера“

„Трифон имаше голяма уста, това беше една от причините екипът да го направи капитан. Той имаше топките да каже онова, което никой друг не се осмели да направи и той продължи по барикадите, изправен пред някаква несправедливост." Проблемът обаче беше, че основният акционер и президент се промени между първия и втория му ангажимент в Севиля. Новият човек се казваше Мануел Руиз де Лопера, беше на вид като Хесус Хил и Хил от Севиля и не придаваше голямо значение на общуването. „Инфраструктурата на клуба беше лоша, условията на труд бяха всичко друго, но не и идеални, а заплатите не винаги се изплащаха навреме.Трифон обвини Лопера на турне, че неговото ръководство на клуба ще бъде подходящо за Третия свят."

Когато Роналд Куман е контузен за няколко месеца във ФК Барселона през 1993 г., клубът се приближава до българина. "Предложиха ми договор, но президентът предотврати трансфера", обяснява Иванов, докато изпуши третата си цигара. „Той каза, че нашият екип няма да работи без мен. Не мога да го обвиня, от негова гледна точка може да е било правилното решение. Но ако се бях преместил във ФК Барселона, може би кариерата ми щеше да е много различна." Има втора оферта, която се оказа пропусната възможност. От ... Щурм Грац. „По това време бях в Аустрия Виена и Ивица Осим, треньорът в Щурм Грац, искаше да ме вземе. Но жена ми имаше нещо против това навремето. След това Грац се класира за Шампионската лига през следващите три години." Вълкът обаче подчертава, че в противен случай грешните решения в живота му могат да бъдат преброени на пръстите на една ръка, включително два червени картона. „Веднъж трябваше да пропусна шест мача, защото играч от Линц ме обиди като мръсен българин и след това забих лакътя в брадичката му. И на приятелски през 1991 г. срещу Италия в София, Джанлука Виали плю в лицето ми. Следващият миг, когато той беше на пода, беше като Зидан и Матераци. Греших, но никое човешко същество не контролира емоциите си през цялото време.”, поне не и Трифон Иванов.

В мача за трето място на Световното първенство ’94 България вече губеше с 0:4 от Швеция след 40 минути, когато Иванов беше заменен две минути по-късно и пипна фланелката си на тревата. „Помолих треньора да ме извади предварително, защото всеки играеше за себе си, но той не искаше. След като не успях да попреча на Ларсон да вкара четвъртия гол, се обърнах към пейката: сменете ме или ще изляза от терена."

Удивително е, че Трифон Иванов е един от малкото български играчи от своето поколение, които играха в Шампионската лига, през 1996 г. с Рапид Виена. По времето преди мача с Манчестър Юнайтед, треньорът произнесе реч час и половина преди старта, Иванов напусна съблекалнята за кратко. Когато се върна, беше останал само един съотборник, останалите бяха отишли ​​във фен магазина.„Когато се върнаха, им казах, че поне можеха да чакат, докато срещата приключи. Те трябваше да се подготвят за този мач, сякаш отиват на война, а в съзнанието си те вече са губещи." Рапид загуби с 0:2, но Иванов поне успя да задържи Ерик Кантона на каишка. След финалната свирка той си проправи път към тунела на играчите, докато останалите се нахвърлиха върху Краля, за да получат фланелката му. „Но Кантона ги бутна назад и каза:„ Екипът ми е за Иванов“. Това беше наистина скъпоценен момент за мен, защото такъв страхотен футболист ме уважи."

"Сменете ме или ще изляза от терена."

Както разказва Трифон Иванов, този момент сигурно е бил един от най-красивите в неговия футболен живот. Всичко останало, от друга страна, отпада малко, толкова специално, колкото беше. Като първия му мач в националния отбор през 1988 например. Той влезе в приятелския срещу ГДР и вкара победния гол веднага. Когато той весело празнуваше, съотборниците му охладиха ентусиазма на новодошлия: "Успокой се, момче, тъкмо започваш!". Или дербито през 89-а срещу Левски София, което бе спечелено с 5:0. Иванов бе вкарал първия гол, преди Стоичков да вкара пакет от четири и да излезе с номер 4 във втория мач, за да унижи истински съперника. Голът от воле на Иванов срещу Уелс в квалификациите за Евро 1996. "Вероятно сме играли срещу най-добрия отбор, който Уелс някога е имал с Райън Гигс и Вини Джоунс. Вкараха ни в наказателното ни поле и голът ми гарантираше, че все пак можем да спечелим. Но не, не ми е любим." Не, той вкара любимия си гол срещу Русия през 1997 година. Той гарантира, че България се класира за Световното първенство във Франция. В личната му зала на славата му е трудно да избере този мач или легендарната победа във Франция през 1993 г., когато България се класира чрез гол на Костадинов в последната секунда. „Играхме толкова силна игра по онова време, че бях абсолютно сигурен от първата до последната секунда, че ще спечелим.“

В последната фаза на кариерата му обаче все още имаше голямо разочарование. След като стигна до полуфиналите в САЩ, Световната купа във Франция се превърна в катастрофа четири години по-късно. „Определено бях най-тъжният от всички тях, защото бях капитан на този отбор, който игра напълно под своето ниво. Тогава вътре в екипа имаше конфликти, които накараха чувството на общност да изчезне. След този провал нямах друг избор освен да прекратя международната си кариера. Бе свършило."

Дори клубната му кариера всъщност не започна след това. Той достигна връх между 1995 и 1997 г. в Рапид Виена. Иванов игра в Шампионската лига и стигна до финала в Купата на носителите на европейските купи, който бе загубен от Пари Сен Жермен. Той стана и австрийски шампион и носител на купата. В Австрия той също се научи "да пия бира, дори ако харесвам главно уиски, никога водка или шнапс, само 12-годишен Черен етикет." И той се беше срещнал с Ханес Нуза, собственик на веригата бензиностанции Avanti и спонсора на фланелката на Рапид. „Той дойде в София с частния самолет и неговите адвокати и ми каза:„ Сега играеш за Рапид!“ Седмица по-късно той изпрати самолета си да ме заведе до Виена." Очите на Иванов потъмняват. Нуза, когото той нарече татко, почина през 2007 година. „Бях му любим играч. Той направи много за мен и аз направих много за него. Карах едно от петте му Ферарита и живеех в къщата му, докато той строи нова на брега на Дунав.“ Иванов не беше подписал договора си с Рапид, а лично с Нуза. Когато напусна Рапид и се присъедини към Аустрия като спонсор, Иванов го последва един сезон по-късно. И също така, когато Нуза премина в малкия виенски клуб Флорисдорфер в пета австрийска лига, Иванов игра последните си три професионални години там.

"Все още има малък вълк в човека"

Нуза също му помогна да се подготви за професионална кариера след футбола. След като Иванов искаше да отвори банка с бившите си съотборници през 1995 г. - краткотрайно приключение, за което днес се смее - той купи кафене в центъра на София, преди да отвори две бензиностанции край Велико Търново. Нейното име: Гама, в чест на двете си дъщери от първия му брак: Галина и Марина. "Но ще ги продавам. Това не е моето нещо." Особено, тъй като има много хобита за поддържане, които са свързани основно с тракащи двигатели. „Харесвам екстремни неща: каране на джет, каране на АТВ, мотокрос. Обичам тръпката да управлявам бърза машина с мощен двигател “, казва той. Откакто отиде на запад, той харчеше пари за двигатели с високи обороти. Когато наскоро той отиде на екскурзия в САЩ с бизнесмени от Велико Търново, това дори доведе до проблем с издаването на визи. „Човекът от американското посолство ми каза: "Получаваш визата, но си излъгал. Вие посочихте само шест автомобила като ваша собственост, но знам, че притежавате много повече." Но не съм виновен, ако няма достатъчно място във формулярите."

Удивителното при тази моторизация е, че Иванов твърди, че нищо не надхвърля природата. „За мен най-добрият начин да се отпусна е да ходя на риболов или на лов с приятели. Не става въпрос за убиване на животни, просто искам да прекарам време сред природата." Но в Трифон Иванов все още има малко вълк в човека.

Почивай в мир, Трифон!

Автор: Томас Питрел