четвъртък, 29 януари 2015 г.

Имало някога една Бразилия

Бразилският футбол е бил златния стандарт на тази игра, паролата, която се запомня и преди да се научат всички правила. Днес е сънлив, прокажен и, което е най-тъжното, скучен. Между китното минало и дистопничното настояще стои един мач. Но не става дума за мача в Бело Оризонте от преди няколко месеца, който не се споменава. Футболът в Бразилия доживя по-рано своя климакс и своя катаклизъм. Около тридесет години по-рано...

Играч в жълта тениска и сини шорти, без гримаса, която би издала усилие, пробива по лявата страна. Тогава спира, от каприз, съвсем не от нужда, и отиграва топката към съотборник в средата на терена. Полузащитникът без да поглежда дава пас към друг, който прави бавни стъпки и има съмнителен избор на прическа. Този сменя фланга и подава сега към играча отдясно, но не преди остроумно да сопне задъхването и почервенелия си пазач. Сцени на дрибъл, усмивки, подавания, неуспешни шпагати, още усмивки, сменят се във водовъртеж.

Накрая топката стига до Него, свръхзвуковата звезда на "Селесао". Той се обръща към вратата, свободният му крак е съвършено позициониран до топката, тялото е над нея. Лявата ръка следва десния крак, който се премества от бедрото, но главното движение е с отправна точка в пищялите. Удря топката в средата, но не с целия крак, а с онази скрита част между палеца и показалеца, за която знаят само избраните.

Голът е толкова красив, че първо спира въздуха, а чак после се чуват виковете на екзалтацията. Това е и гол, който поражда съчувствие - прекъсва мъката на недораслия и измъчения противник. Нещо като футболна евтаназия.

Трибуните и терена стават едно в голямо щастие, което само футболът може да освободи.

Изведнъж, празнуването се прекъсва и се появява госпожата, която има проблем с прането на любимата риза, която е изцапала, копаейки градината (защо изобщо е носила любимата си риза, докато е копала в градината остава голяма мистерия на нашата ера). За щастие, успяла е да излезе като победител от това неудобство. Скоро и тя изчезва и сега получаваме възможността да се занимаем с вечната борба между шампоана и пърхота. Докато гледаме близкия план на масаж на непознат скалп, нещата ни стават ясни. Това са реклами. Незабавно сменяме канал, леко раздразнени.

За това умопомрачение, признаваме това, сами сме виновни. Трябваше незабавно да разберем. Чак и като се филтрира хиперболата, ясно е, че нещо не е наред. Кога сме, но наистина, гледали за последно Бразилия да играе атрактивен и вълнуващ футбол.

За начало, o jogo bonito е лъжа. Това е маркетингова уловка в която вярваме, както сме повярвали и в още някои нонсенс стереотипи за Бразилия. Как беше онова, земя на самбата? Най-популярният вид музика в Бразилия е сертанежо, който прилича на американското кънтри или мексиканското ранчеро. Самбата не е придобила по естествен път култовия си статут, а по палячовски път. Авторитарният и наподобяващ фашистки режим, който е управлявал през 30-те и 40-те години, търсил в тази музика на бившите роби в Рио и намерил в нея средство за насърчаване идеята за ползите от един обикновен живот.

Бразилия не е земя на безгрижни хора и щастливи следобеди на плажа. Това е земя на хора, които протестират заради социални неравенства и корупция, които стоят непроменени още от онова време, когато от нашата страна на океана, Наполеон решил, че Франция не е достатъчно голяма за неговия вкус. Като отидете в Бразилия няма да ви чакат девойки с шапки от плодове. Докато шетате по привлекателните булеварди и фоайета, има по-голям шанс да ви оберат, отколкото да не ви.
Но не всичко е фабрикация. Бразилия е земя на футбола. Нация, която се установила на континента, който е "открит" преди около 500 години, и която е напълно формирана от големите миграции от Европа и Близкия Изток в края на 19-ти и началото на 20-ти век, във футбола винаги е виждала начин да остави своята следа и да бъде наблюдавана. Бразилия само вече не е земя на красивия футбол. И каквото са направили, това чак и илюзионистите на "Найк" вече не могат да скрият.

За да бъде по-лошо, или по-смешно, o jogo bonito дори не е и автохтонен бразилски израз. Него го препоръчва Пеле в края на седемдесетте години в своята автобиография, около времето когато е завършил кариерата на футболист и скоро започнал плодовитата кариера на самохвалко и саморекламиращ се.

В Бразилия красивият футбол се нарича futebol arte, но него рядко го споменават, защото и рядко го виждат. Това което днес се играе в Бразилия се нарича futebol forca. Това се чува често и е много отвратителна форма на футбола, която се базира на краен прагматизъм и атлетизъм. Това е един циничен футбол, който се отмята от принципите от които е започнал, като дете което се плези след като е успяло да побегне на безопасно разстояние. Да ви кажа честно, създаден е да носи победи и главно това е и правил.

Играейки по такъв начин, Бразилия два пъти е световен шампион, а веднъж финалист на Мондиал. До 1997 г този национален отбор никога не е печелил Копа Америка извън своята територия, а после триумфира в четири от пет поредни турнира. Единственият проблем е тази негова фаустовска цена.

Летящи бекове, промушване между краката, еластичност, ножици, станаха място за среща на тактически нарушения, удари в пищялите, дърпания, бутания, забавяния и симулации.

Бразилия беше най-грубият отбор на неотдавна завършилото Световно първенство. В 1/4-финала, на мача с Колумбия, видяхме 54 нарушения, от които 31 са направили играчите на Луиш Фелипе Сколари. Нямаше как някой да не бъде контузен в този груб мач, а в косвените обстоятелства това беше Неймар.

Но дори това не е най-лошото. На финала на Копа Америка през 2007 г Аржентина - с Рикелме, Верон и още тогава невероятния Меси - беше абсолютен фаворит срещу Бразилия. Но уви, Бразилия в този ден в Маракаибо направи повече от 40 фаула за 90 минути. Накрая празнува, а как и да не, а вдругиден всички са забравили по какъв начин е спечелен трофея.

Привържениците, разбираемо, бяха готови да пренебрегнат това като става въпрос за националния отбор, но клубовете в Бразилия останаха сами. Смята се, че последният отбор, който е спечелил Бразилейро, играейки привлекателен футбол, е Крузейро през 2003 г. Неприятният футбол е следван от празни трибуни. Американската МЛС лига е по-гледана от бразилския шампионат, а един Сиатъл Саундърс е наблюдаван от повече хора от да кажем Фламенго, клуб за който официално викат повече от 30 милиона души.

В един момент изглеждаше, че Бразилия може да се върне към традиционните добродетели. Мано Менезес стана селекционер през 2010 г с ясното намерение да промени степента на посоките и отново да въведе техниката, комбинативността и здраво количество импровизации като основни постулати. Междувременно, щетата вече е била твърде голяма и неговото избиране е имало ефекта на поставяне на гипс на вече загнояла рана.

Когато futebol forca, този размъкнат и кривоглед футбол, стана неин първи избор, Бразилия в голяма степен се отрече от истинските съзидателни футболисти. Някога ги произвеждаше с постоянство и ефикасност, които биха задоволили и Хенри Форд. Днес от тях няма достатъчно да напълнят форд фиеста с три врати. Бразилия не е имала играч сред тримата номинирани за Най-добър в света още от Кака, който спечели наградата през 2007 г.

Заради това футболът на Менезес нямаше как да играе. Наближаваше Мондиалът, нещо спешно трябваше да се направи, и така отново Сколари пое националния отбор.

Бразилия спечели Купата на конфедерациите, достигна и полуфиналите на Световното първенство, но тогава... Мач, който не може да се опише по правилен начин. Не можеше да се предвиди от онези, които не са го гледали, а още по-малко от тези, които го. Реалността беше по-силна от фикцията, мълчанието удуши изразяването. Мачът срещу Германия е толкова невероятен, че просто трябва да е случаен.

Никога в миналия век националният отбор на Бразилия не е губил след половин час игра с пет гола разлика. Никога повече това няма да се повтори в този век, нито в следващия. Никога в миналия век немците на Световно първенство не са постигали четири гола за 360 секунди. Никога това няма да направят отново в този век, нито в следващия.

Германия е блестящ отбор, който имаше своя ден. Бразилия не е блестящ отбор и в този ден игра ужасно. Този, който трябваше да е най-добър на терена, Давид Луис, игра сякаш е в онзи сън, в който въпреки всичко познато, не можете да стигнете там за където сте тръгнали.

Резултатът от мача е случайност, но и случайността е обусловена от десетилетия лутане по пътеки настрана. Тя нямаше да се случи, никога нямаше да се случат предпоставките за нея, ако Бразилия не престана да бъде Бразилия.
Бразилците обичаха топката. Обичаше ги и тя тях. Когато я предадоха, тя им го върна със силата на беса на една измамена любовница.

Това беше още един път, в който синовете утешаваха бащите. На тях, още недостатъчно асимилирали идеята според която футболът е нещо повече от причина да избягат от училище, загубата просто им се отрази по-малко. Единствено не им беше ясно защо техните бащи, някои чак изобличени от сълзи, не говорят за головете на стадион Минейрао и всичко онова което се случи между тях. Защо не кълнат Мюлер, Клозе или Кроос, а някакъв си там италианец, някакъв Паоло Роси...

Кой изгаси светлината?

През 1982 г в Испания се провежда последният истински романтичен Мондиал. Адидас направи Танго Испания, последната кожена топка с която е игран този турнир. Мрежите на вратите още не са придобили твърдия, правоъгълен облик който виждаме днес, а бяха поставени така, че вратите приличаха на луксозни шатри. Футболът все още беше най-популярния спорт в големия и неизследван свят, вместо глобално село. Националните отбори, които дойдоха извън Европа бяха почти непознати, а мачовете даваха онзи приятен тон мистичност и позитивно безпокойство. А най-много се шепнеше за Бразилия...

Прологът на техните приказки беше просто страхотен. През май 1981 г Бразилия победи Англия, Франция и Западна Германия, европейският шампион, като гост и то за по-малко от седем дни. В Междуконтиненталната купа през декември същата година Фламенго много лесно смаза отбора на Ливърпул, който за седем години беше първенец на своя континент четири пъти. Само трима играчи от един такъв бразилски отбор се считаха за достатъчно добри да влязат в националния отбор за този Мондиал. И разбира се, Бразилия спечели всички мачове в квалификациите за най-големия от всички турнири.

Някои вярваха, че отборът на Теле Сантана е добър колкото и онзи от 1970 година. Повече бяха тези, които вярваха, че са били и по-силни. Всъщност, това не беше и отбор, а агломерация на невероятни индивидуални таланти.
Капитан беше Сократес (никога никой футболист не е носил по-подходящо име). Този доктор по медицина и борец за демокрация е автор на цитата, който трябва да стои като предисловие в книгите за правилата на този спорт: "A beleza vem primeiro, a vitoria e secundaria. O que importa e alegria" (Красотата е на първо място, победата на второ. Щастието е важното (превод на автора)).

До него, като втори trequartista, стоеше Зико. "Малкия петел" беше онази идеална мека десетка, каквито растат само в Южна Америка. В този момент вероятно е бил най-добрият футболист на планетата.

До тях се бяха настанили Фалкао и никога достатъчно споменавания Тониньо Серезо. Първият беше един международник на място. В отбора на Рома, където беше най-скъпоплатения играч на планетата, спечели първата шампионска титла в следвоенното време, заради което е наречен "Краля на Рим". Колумбиецът Радамел, който сега напада за Манчестър Юнайтед, е кръстен на него.

Серезо, доведен син на цирков клоун, и сам умееше да е комичен. Като тръгваше в контраатака изглеждаше като някой, който се е спънал и с бърза крачка се опитва да избегне падането. Тичаше така, че беше трудно да се различи на коя страна ще тръгнат частите на тялото му. Но никой не се смееше, когато топката беше в краката му. С бърза мисъл и изведнъж съвършено координиран, отдясно той правеше играта на Бразилия да изглежда ритмична и нежна.

Това беше ядрото на състава, в който още се отличаваха Едер на мястото на втория нападател и блестящите бекове Леандро и Жуниор. Това беше отбор без никакъв баланс. Защитната двойка Луизиньо - Оскар беше едва задоволителна. Най-големите проблеми, междувременно, Бразилия имаше пред двете врати.

Валдир Перес беше продължител на традициите на неубедителните бразилски вратари. Между тях той беше като този приятел, който доброволно отива на вратата, защото знае, че е извикан само, за да е четна бройката на играчите. Сержиньо беше тромав и небрежен нападател, който играеше сякаш по грешка е обул футболните обувки на по-големия си брат. Въпреки че и до днес е останал най-добрият стрелец в историята на Сао Пауло, беше ясно, че той е тъпият предмет в този екип от скалпели. Никога нямаше да е в състава, ако Рейналдо или Карека бяха здрави.

Учудващо, очевидността на неговите недостатъци само допринесе противниците им да се плашат още повече. Те не усещаха потребност да крият своите недостатъци или да ги компенсират, сякаш казваха: "Да, те наистина не са прекомерно добри, но на нас ни стигат и седем играча да ви победим". Така и стана.

Пред тях подред паднаха (или може би поклониха) отличен СССР, Шотландия с най-силния си състав, Нова Зеландия и световния шампион Аржентина, която в своя състав добави младеж на име Диего Марадона.

Бразилия игра сякаш не осъзнаваше съществуването на противника. Нападаха всички, браниха се само с няколко, а това правеха с ентусиазма на тийнейджър на който е казано да си оправи стаята.

Топката се появяваше в едната част на терена, изчезваше, а тогава се появяваше в другата, пак се губеше и отново се появяваше във вид на заек, после на гълъб, а после в някакъв трети. Тяхните мачове бяха сюрреалистични представления.

Разликата между тази и всички следващи бразилии се виждаше в начина на провеждане на протоколните изисквания. По време на изпълнението на химна нямаше и следа от онзи литургичен транс, който във футбола веднага стана стандарт. Това беше група от пропаднали особняци, която не можеше да се нареди в права линия докато слуша официалната песен на своята земя. Сякаш всички са подреден ред от считащи за срамно отрицанието от личната си идентичност.

В дуела с Италия им трябваше само точка за преминаване към полуфиналите, заради което мачът изглеждаше като формалност. "Адзурите" дотогава не впечатлиха никого на турнира. Вкараха само четири гола, срещу 13 от бразилците, а първата групова фаза преминаха с три равенства, само заради това, че вкараха гол повече от дебютанта Камерун.

Италианците, както винаги правят, бяха красива и напудрена купчина, в която изпъкваха само три лица - четиридесетгодишния Дино Дзоф, легендарните Гаетано Ширеа и Паоло Роси.

Последният, носейки екип с номер 20, с превити рамене и нервни очи, изглеждаше като лош актьор, който играе наркоман. Роси се върна към футбола само два месеца по-рано, след двугодишно наказание заради уреждане на мачове. До този момент беше много слаб на полето и без някакъв осезаем ефект.

Нещастният Валдир Перес признал преди този мач, че се плаши, че Роси може точно срещу него да се оживи. Оказа се, че е по-добър ясновидец отколкото пазител на мрежата.

Италия до Световното първенство в Испания вече беше напуснала катеначото, което се оказа недорасло в лицето на системите, които станаха доминантни по време на седемдесестте. Техният треньор, Винченцо Енцо Беардзот, следователно игра il gioco all`Italiana, което може да се преведе като "игра по италиански начин".

Замени главния недостатък на скандалната "верига", а той разбира се беше липсата на достатъчно крака в средата на терена. Италианците тръгнаха по пътя на холандците и немците, в това либерото да се играе от всестранни футболисти. Вместо прехвърлените бекове, каквито били Ивано Бласон и Армандо Пики, либеро сега станал изкълчен офанзивен футболист. Това му е позволявало във владението да влезе в маневра и да помогне на дистрибуцията на топката. Но преди всичко, това е била много предпазлива позиция.

Италианците не са били оборудвани да гонят резултат, и техният единствен шанс е бил първи да постигнат гол. Така се случи, и то в петата минута. Бруно Конти измина 30 метра с топката. В нападение се включи Антонио Кабрини, който в асиметричната формация на своя наставник покриваше лявата страна. Футболистът на Ювентус прати топката в наказателното поле на Бразилия, а гола вкара Роси, с хубав удар с глава.

Изглеждаше прекалено лесно, защото така и беше. Нито първият, нито втория, а и третия футболист на Италия, който участва в тази атака не беше приближен, правилно атакуван или покрит. Този гол е образец на мача - Бразилия нападаше, Италия се бранеше.

Само седем минути по-късно, редът във Вселената отново е възстановен. Бразилия изравни. Зико изведе Сократес, той излъга Дзоф, пращайки топката в близкия ъгъл.

Всичко щеше да е наред, ако тогава Серезо не направи един напречен пас в своята половина. Това е този пас на който се решават само гениите или будалите, и за който първо ви казват треньорите, когато започнете да играете футбол. Сбърка, Роси взе топката и отново вкара гол.

На полувремето бразилците се прибраха разстроени, а и уплашени, но от тунела се върнаха с усмивки. Имаха 45 минути да спасят мача и Световното първенство. Това им беше достатъчно. Слънцето скоро залезе зад бетонните трибуни на Естадио де Сария, но никой не забеляза това. Бразилия блестеше. Много възможности бяха пропуснати, преди Фалкао най-сетне да изравни.

Когато отново имаха подходящ резултат, Теле Сантана извади Сержиньо и пусна в игра Пауло Исидоро, още един играч в средата на терена. Но неговите играчи не разбраха намигването. Вместо да се примирят и да стегнат своите линии, те продължиха да нападат. Италианците все по-често използваха пространството, което по този начин им беше подарено.

Тогава Перес безпричинно направи ъглов удар. Всички играчи на Бразилия бяха в наказателното поле, но успяха само да си попречат един на друг. Паоло Роси постигна своя трети гол.

Последните минути на мача протекоха в лудо нападение на бразилците. Преди края искаха от съдията да признае гол на Оскар след подаване на Едер, въпреки че беше ясно, че топката не премина голлинията. Несвикнали със загуби, не знаеха как да скрият своето отчаяние.

Краят на мача донесе песни и скандирания от трибуните, но беше очевидно и някакво богобоязливо мърморене. Неудобство обви някогашния стадион на Еспаньол. Като да влезете в пространство без да почукате и там да видите нещо, което не смеете. Как въобще се случи това? Как някой, който е толкова очевидно по-силен, не е победил? Дали наистина футболът е толкова несправедлив?

Този отбор на Бразилия, с Холандия на Кройф от 1974 г и Унгария на Пушкаш от 1954 г, остава най-добрият, който никога не е печелил Световно първенство. Остава и по-добър от много, които са го.

Във време на политически безпощадности и икономическа мизерия при военната хунта, на бразилците беше необходим изход. Този отбор им даде това. Спортът, в края на краищата, ще остане винаги най-доброто бягство от реалността. Техният провал като отбор е бил непоносим. Все още лудите глави се усещали сякаш италианците разобличили присъщата слабост на целия техен народ.

Когато Бразилия загубила от Уругвай през 1950 г, на известната "Маракана", Бразилия отхвърлила белите екипи, които носила дотогава и ги заменила с жълтите, които гледаме и днес. Този път преобличане не е било достатъчно. Техният отбор окуцял на турнира и дошъл моментът да се ревизира цялото отношение към футбола.

Погрешните схващания на треньорите в бели престилки

По-късно Зико каза, че това е бил деня в който е умрял футболът. Прекали, което може да му се прости, но футболът от този ден наистина остана без големите парчета наивност и невинност, които имаше дотогава. От този 5 юли 1982 година във футбола вече не беше достатъчно да избереш 11-те най-добри футболисти и да ги пуснеш да играят по собствено усмотрение. Системата победи, и продължи да побеждава и до днес. Индивидуалният талант винаги ще има своето място, но само включен в някаква отправна точка, винаги защитен и покрит. Всеки Зидан оттогава има своя Макелеле.

Бразилците трябваше да реагират. Тръгнаха в реформи, а тези, които са ги водили откриват широката динамика в нараненото бразилско общество.

Част от оправданието за военния пуч в Бразилия през 1964 г е ангажирането на т.нар. технократи за управление на икономиката и спиране на нарастващата инфлация. Желанието за бюрократични експерти след това постепенно се разширила и в останалите сфери на обществото. Футболът дълго се съпротивлявал, но загубата от Италия го накарала да отстъпи и най-накрая да спусне моста до долу.

Изтъкнати бивши играчи, които работят като треньори станаха рядкост в Бразилия. Повечето са треньори технократи, а твърде често дипломите са им от областта на физическата подготовка. На тях не им е убегнало, че средностатистическият футболист през последните 30 години е станал с осем килограма по-тежък и с пет сантиметра по-висок. Заключили, че бързите и силни играчи означават смаляване на пространството за игра на терена, което подкопава възможността за проактивен футбол, позиционно нападение и прекомерното владение на топката. Това наложило необходимостта играта да се измести от средата на игрището и да се премести към периферията на терена. Контраатаката е нападението на бъдещето, викали с гордост големите новатори.

Бразилия еволюирала по техните напътствия. Централните полузащитници, някога най-добрите техничари в света, станаха гладиатори с броня от мускули, стражи, които пазят крепостта, докато бековете скитат в крайната третина на терена.

На сметката на технократите и техните схващания е и променената околна среда, в която се намират полузащитниците днес. Играта вече дълго, по-точно откакто се появиха холандците със своя тотален футбол, се стреми към универсалност на играчите. Вещината да се играе на няколко позиции, в двете фази на играта, се смята за едно от най-важните свойства на играчите. Това не важи само за централните полузащитници. Той спря, обърна се и отиде в другата посока, към специализация.

Когато четирилинейните формации (4-2-3-1, 3-4-1-2, 4-1-4-1, ...) замениха трилинейните (4-3-3, 4-4-2, ...) като преобладаващи, се стигна до очевидна промяна на ролята на полузащитника. Това означаваше, че класическите "box to box" полузащитници от осемдесетте години станаха анахронични. Сега имаме офанзивен полузащитник (плеймейкър, trequartista) и централен, сравнително защитен полузащитник. Може този процес на разслоение на полузащитниците да продължи дотолкова, че самият израз полузащитник в един момент да стане безнадеждно неуточнен и произволен. Чезаре Прандели ни показа как може да изглежда бъдещето. В мача срещу Ирландия като част от подготовката за Световното първенство, тогавашният селекционер на Италия излезе в много необичайната  Y формация, в която играчите в средата на терена са разпределени в три линии.
Междувременно, сега, и без тези новатори, животът на полузащитниците се промени. Различните играчи по различен начин играят футбол, което означава, че по различни начини са отговорили на новите рестриктивни обстоятелства. Това се вижда най-добре при полузащитниците, които и сами са се разкъсали и допълнително се специализираха.

Футболната номенклатура сега познава няколко вида централни полузащитници, но ние ще говорим само за двамата с най-голямо значение. Regista е креативният тип, този който прекарва най-много време с топката, насочва нейния поток и сменя ъгъла на нападението. Андреа Пирло е блестящ пример за интерпретацията на тази позиция. Чаби Алонсо може да се каже, че също е отличен пример (този от мюнхенския Байерн, а не от Реал Мадрид).

Другият тип е деструктивен. Той играе с по-малко тактическа импровизация, опитва да спре линията на подавания на противника и изпълнява дефанзивни корекции на съотборниците. Основната му цел е да отнеме топката, а когато я постигне, да подаде на най-близкия си съотборник и да се подготви за нова ситуация, в която неговите услуги ще са необходими. Хавиер Масчерано и Найджъл Де Йонг правиха това на Мондиала на високо ниво.

Разликата между тези две категории полузащитници е имало и по-рано, но никога не са били толкова важни и емпирично изразени като днес.

Отборите, които играят с двама полузащитници обичайно комбинират двата типа (по такъв начин Чаби Алонсо и Масчерано играха в Ливърпул). Дори и това беше твърде екстравагантно за Бразилия. Така Фалкао и Серезо, а преди тях Жерсон и Клодоалдо, се претвориха в Луис Густаво и Паулиньо, Жилберто Силва и Фелипе Мело, Жилберто Силва и Зе Роберто, Жилберто Силва и Клеберсон.

Не би било справедливо да назовем централния полузащитник най-важният играч в състава, но е напълно сигурно, че той е ветропоказател за играта на целия отбор. Невъзможността да намери по-добро решение на тази позиция от Жилберто Силва, претворен от централен защитник, на цели три световни първенства, най-добре говори за същинския дефект на футбола в най-голямата южноамериканска страна.

Но технократите не се интересуват от това. Те гледат на футбола с очите на патолог. Мръщят се и кимат с глава като запазват грешката в играта сякаш е под въпрос съмнителен кръвен тест.

Треньорите технократи живеят в света на статистиката. Това което не могат да сметнат, не могат да контролират. Броят докосванията до топката, добавят повърхността от терена, която покрива всеки играч, изваждат центриранията и всичко това умножават с бройката спечелени въздушни дуели. Вместо тактика те разработват формули и алгоритми. Една от тях е и тази, която казва, че нападение, което се състои от седем или повече подавания има малък шанс да завърши с гол. Това е, да не бъде объркано, част от официалните футболни догми в Бразилия в този момент. На тях не им трябват майстори в средата на терена. Те не знаят какво да правят с тях.

И така Бразилия вече не опитва да преодолее съперника със спокойно нападение и да направлява потока на топката. Това сега е футбол на мига и внезапни проблясъци. Бразилия се претвори в онези отбори, които виждат в ъгловия удар за противника възможност самите те да вкарат гол.

Има причина заради която футболът се "играе", вместо да се "работи", "изпълнява" или "извършва". Бразицлите са я забравили. Забравиха и, че футболът е единственият спорт, в който физическото превъзходство не води неизбежно до превъзходство на самия терен. Марадона беше набит и кривокрак. Гаринча е роден с няколко телесни деформации. Меси е висок 169 сантиметра, до които нямаше да достигне, ако година след година не е правил много неприятната терапия на хормона на растежа. Това са играчи, които са били най-добрите във времето в което са играли или още играят, а сега няма да минат и проби в академиите на водещите бразилски клубове.
Мнозина са се надявали, че след Световното първенство, е дошъл момент да се отхвърлят истините, които вече не работят и да измислят някакви нови идеи. Или още по-добре, да се изкопаят онези, които отдавна са забравени.

За съжаление, това няма да се случи. Бразилците са толкова объркани, че отново избраха обърнат треньор. Карлос Вери, познат като Дунга, за пръв път пое Селесао преди осем години, когато нямаше никакъв треньорски опит. Много малко е придобил от тогава, макар че успя да прекара няколко месеца на пейката на Интернасионал. Когато играеше, единствената връзка, която имаше с надарените с техника футболисти беше тази да ги рита с бутонките и блъска с лактите. По подобен начин размишлява и сега като треньор.

Дунга е в зависимост от контраатаката и прекъсването й и през своя първи мандат ги издигна до максимум. Няма причина сега да бъде нещо друго.

Бъдещето, точно както и настоящето и близкото минало, изглеждат много мрачно за Бразилия. С всяко следващо поколение бразилските играчи все по-малко приличат на знаменитите предшественици, докато рецесивният ген на някогашния и неземен футбол продължава да бледнее може би до окончателното си изчезване. Много жалка гледка, наистина.

Но, нас ни теши внезапната мисъл за която веднага се хващаме, има изход. Реалността не трябва да бъде задължаваща и ограничаваща. Поне това е същото като във времето на Зико, Сократес, Фалкао, Едер и чудесния Тониньо Серезо.

Въртим се припряно около себе си. Накрая намираме дистанционното и го взимаме в ръка. Рекламите не започнаха отново. Облекчение.

Играч в жълта тениска и сини шорти, без гримаса, която би издала усилие, пробива по лявата страна...

 Автор: Лука Йевтович

вторник, 27 януари 2015 г.

От Реал (Мадрид): Не нарушаваме правилата на ФИФА

В официално изявление от европейския шампион съобщиха, че са предоставили цялата изискана информация и отвърнаха на "необосновани и спекулативни" новини, които ги обвяняват в престъпване на правилата.

В Реал са уверени, че са спазили разпоредбите на ФИФА, въпреки че Световната футболна централа започна разследване срещу тях по обвинение за няколко чуждестранни играчи под 18 години.

ФИФА изиска информация от Испанската футболна федерация за всички непълнолетни футболисти в отбора, както и в клубове, които си сътрудничат с носителя на трофея от Шампионската лига.

Разследването е фокусирано над привличането на 51 футболисти, но от Мадрид направиха дълго изявление защитавайки невиността си, като настояват, че не са нарушили никакви правила относно непълнолетните играчи.

"Реал (Мадрид) брани защитата и коректното и здраво развитие на младежите чрез стриктно придържане , без изключения, към правилата на статута и трансфера на играчите, и е в пълно съгласие такива разследвания да бъдат доведени до край", се казва в изявлението.

"Реал (Мадрид) отговори , предоставяйки цялата информация изискана от Комитета в установените срокове и в пълни документни детайли".

"Реал (Мадрид) и ИФФ, през които преминава разследването, останаха напълно доволни с предоставената информация и потвърдиха стриктно придържане към правилата на регистриране в абсолютно всеки случай".

От Кралския клуб предоставиха информация за всичките 51 младежи, които са обект на интерес за ФИФА. 23 са били регистрирани в други испански клубове преди това, а 10 имат испанска националност. Един играч го има два пъти в списъка, шест са били над 18 в момента на регистрирането, двама непълнолетни са получили разрешение, а други двама са били регистрирани преди настоящите правила да влязат в сила.

Двама са били отхвърлени и никога не са били част от клуба, регистрацията на един все още чака окончателното решение на Спортния арбитражен съд, а четирима под 12 години са привлечени според новите правила.

Барселона получи наказание да не прави трансфери в два прозореца заради нередности в привличането на младежи през миналата година, наказание, което остана и след обжалване, но директорът на мадридчани Емилио Бутрагеньо бързо отхвърли всякаква възможност клубът да получи такова наказание.

Реал обикновено е тих през януарския прозорец, но този път беше зает, привличайки 16-годишните Минк Мартин Пеетерс и Мартин Йодегард, 19-годишното крило Марко Асенсио и бразилския халф Лукас Силва, докато близо са и договори за 18-годишния вратар на Ривър Плейт Аугусто Баталия и 16-годишния нападател на Милан Хаким Мастур.

От ФИФА признаха, че се води разследване, но отказаха да разкрият детайли. "На този етап няма формални дисциплинарни действия. Не може да бъде предоставена повече информация", обявяват от централата.

понеделник, 26 януари 2015 г.

Бразилските клубове в криза - не плащат заплати, а дълговете нарастват

Само няколко месеца след най-големия футболен турнир на земята, който се проведе в Бразилия, страната навлезе в нова криза - половината от професионалните футболисти и официални лица не получават заплати. Според оценки проблемите с изплащането на месечните възнаграждения са засегнали 90% от клубовете.

Паричната криза е дълбока не само за футболистите, но и за треньори, технически и медицински щаб, банки и доставчици - 80% от професионалните клубове в Бразилия в момента са на висок финансов риск, много от тях близо до фалит.

В основата на проблема е структурата на клубовете - "Сдружения с нестопанска цел". Резултатът от това е контрол на клубовете от привържениците, често богати и известни, но без представа от професионална управленска структура или за агресивен комерсиален план.

Докато грижата и любовта към клуба ги има, отговорността твърде често липсва.

Това може да се види по спиралата на заплатите в Бразилия през последните десет години в сравнение с нивата на повечето европейски клубове.

Треньори получаваха по 300 000 евро на месец, кондиционни треньори на заплати от 50 до 75 000 евро, а 19-годишни хлапета подписващи договори за 100 000 евро месечно станаха често срещани.

Намаленията бяха непредотвратими и първия виден знак беше оттеглянето на съдиите зад вратите, за да бъдат спестени 700 000 евро през сезон 2015 г.

В държава, в която 40 милиона души официално живеят под прага на бедността, да имаш клубове, в които най-ниската заплата е 35 000 евро може да доведе само до финансова катастрофа. Като добавим и че средната посещаемост на мачовете в бразилската Серия А е не повече от 13 800 души на мач, то проблемите винаги ще са близо на хоризонта.

Билетите за бразилските запалянковци, според скорошно проучване в Европа, Северна и Централна Америка, и Азия, са най-скъпите в света, пресмятайки средната заплата спрямо това колко билета за футболен мач могат да бъдат закупени с нея. Цената на билета варира от 12,50 до 12,73 паунда за двубой от Серия А. Със средната заплата на бразилски работник за седмица той може да си купи 14,2 билета. В сравнение средният британски привърженик може да купи 14,3 билета за Висшата лига.

В края на октомври 2014 г поне 28 от 40-те клуба, които играят в Серия А и Б, имат закъснения в изплащане на заплатите.

Някои не могат да плащат и т.нар. "имидж права", объркващо и сложно разбирателство между футболиста, агента и клуба, като компонент от заплатата на играча, базиран на времето в което се показва с клубната тениска по телевизии, или в кампании и промоции.

Това не удари само малките клубове, но също така и по-големите и по-масивно подкрепяните отбори, които имат проблеми да изплащат надниците и имидж правата.

Коринтианс, най-популярният клуб в най-важния град в Латинска Америка, който е трикратен световен шампион, който през 2012 г спечели Световното клубно първенство, както и титлите в Бразилия и Южна Америка, беше принуден да продаде няколко играча в Европа. Дори и с трансферите и със средна посещаемост от 23 000, клубът призна, че ще има проблем с някои имиджови права и плащания към кредитори.

Атлетико (Минейро) закъснява със заплатите с четири месеца, дори след като продаде Роналдиньо на мексикански клуб наскоро.

Флуминензе, който се опитва да си осигури място в Топ 4 на Серия А и да се класира за Копа Либертадорес, закъснява с три месеца в плащанията.

Бахия, Гремио, Витория и Гояс флиртуваха с финансовите проблеми през целия сезон.
Дори лидерът в първенството - Крузейро имаше отлагания в плащанията, през март и април 2014 г, а двама ценни играчи - Винисиус и Уолъс трябваше да бъдат продадени, за да се генерират така нужните пари.

Палмейрас страдаше от същия проблем, но намери различно решение - много богатият президент Пауло Нобре наля близо 40 милиона евро в клуба.

Клубове като Ботафого, Португеза и Коритиба са сред тези, които са на ръба на банкрута.

Клубът на Загало, Гаринча и Жаирзиньо - Ботафого е изправен пред големи неприятности, след като пет месеца не е плащал заплати, а играчите играят за публиката и богати привърженици, които даряват пари за възнагражденията им.

Футболистите на Коритиба, водени от бившата звезда на Фенербахче Алекс, излязоха на терена с плакат на който пишеше: "Скъпи Привърженици, вие сте нашата единствена мотивация - 3 месеца без да получим заплати. И много празни обещания от нашия президент. Заедно ще се борим до края".

Стачки, отлагания, боеве и адвокати станаха ежедневие в бразилската Серия Б. Във Вашко Да Гама, който си осигури място в елита през следващия сезон, заплати не са давани два месеца. В Санта Крус след стачка на футболистите, най-сетне бяха платени заплатите за август.

Може би ситуацията е най-тежка в Португеза, най-известният клуб с португалски корени, извън Португалия, разположен в самия център на Сао Пауло. С изпадането в Трета дивизия, със средна посещаемост от 900 привърженици на мач, Португеза вече продава и стадиона си.

Опит на играчите в Бразилия да се обединят и да получат гласност на исканията си започна миналата година с група наречена "Бом Сенсо ФК" (Добър и смислен футболен клуб). Сред тяхните искания беше футболисти, които не са получили всичките си пари, предвидени по договор, за повече от 30 дни, да могат официално да разтрогнат с клуба.

Мнозина бразилски привърженици мислеха, че загубата с 1:7 от Германия през лятото беше краят на техния свят. Сега бразилският футбол може буквално да види края на клубовете си в свят, който е напуснат от привърженици, спонсори и всякаква надежда за финансово спасение.

Рикелме обяви оттеглянето си

Легендарният аржентински полузащитник Хуан Роман Рикелме обяви оттеглянето си. 36-годишният маестро игра за Бока Хуниорс в три различни периода, както и в Барселона и Виляреал преди да се завърне в Архентинос Хуниорс в последните дни на кариерата си.
С наближаването на края на дните му в Архентинос Хуниорс, №10 беше свързван с преминаване в САЩ, но аржентинският герой обяви в интервю пред местна медия, че слага край на кариерата си.

"Реших повече да не играя футбол. Сега съм просто запалянко. Ще отида и ще страдам на стадиона. Много съм доволен от кариерата си. Насладих се максимално на футбола. Надявам се и хората да са се наслаждавали заедно с мен. Опитах се да имам хубави времена. Опитах да дам всичко, което мога на привържениците на Бока, Аржентина, Виляреал и Барселона, в младежкия и мъжкия отбор. Аз съм от хората, които взимат решения спокойно и премислят доста. Сега е ясно, че излизам във ваканция, ще се насладя на време с децата си. Отсега нататък моят футболен живот свършва и започва нов. Нека видим какво предстои", сподели Рикелме.

Той е петкратен шампион и трикратен носител на Копа Либертадорес с Бока Хуниорс,  а с Виляреал има две купи Интертото. Избиран е за футболист на Аржентина четири пъти, за пръв път през 2000 и за последно през 2011 г.

петък, 23 януари 2015 г.

Балада за последния художник

Когато той поеме топката, всичко се променя. Шумът спира и го заменя тишината на ококорените очи. Нещо ще се случи. Сега става интересно. Той играе футбол с вещина, която няма никой, и с нехайство което не е позволено на никой друг. Той е паузата преди завършващия удар, преход към рефрена, дъх въздух преди зората. Той играе футбол така както се решава геометричен проблем, но същевременно и инстинктивно, с гръбначния мозък. Той е необичаен и специален. Той е плеймейкър. Той е десетка. Опитайте да го запомните. Преди него имаше доста такива, или поне подобни. След него вече няма да има нито един.

Стои в тълпата, която набъбва и подскача от заспало празнуване, но на всички е ясно, че е неин център. Честити и приема честитки. Междувременно, не се смее, както и всички останали. Неговата жестикулация дори не е обусловена от напрегнато въодушвление. Мислите го драскат. Той винаги действа така сякаш знае някаква страшна тайна и с всички сили се труди да не я каже на никого, но този път е различно. Това не е неговата обичайна меланхолия.

Дълбоките очи сега са перфектни корита за сълзи, които не могат да избършат всички ръкави на света и да ги скрият напълно. Архентинос Хуниорс се върна в реформираната първа лига на Аржентина. Хуан Роман Рикелме изпълни задачата, която постави пред себе си, когато се завърна в клуба, в който е играл като дете, но не може и да е напълно щастлив. Песента "инчаде" се спуска по трибуните на стадион "Диего Армандо Марадона" в скромния квартал Вила Генерал Митре в централната част на Буенос Айрес, по-милозвучна от всичко което имате на портативната си музикална уредба. Но на него, издължените крака на феновете на терена, играчът който винаги се е движил в техния ритъм и по начин, който им е най-приятен, тя сега не му е толкова важна. Отдалечава се от нея, като вятърът който го блъска по мократа кожа.

Още размишлява за тези 90 минути мач срещу отбор, чието име никога не сте и най-вероятно никога няма да чуете - в този разказ не е важно. Тогава треньорът, спазвайки куртоазия и футболната конвенция, го извади от игра. Протоколът трябва да се спазва, а той заповядва такива футболисти да бъдат поздравявани. Рикелме напуска терена и се заклатушка като умиращ милонга танцьор до пейката на резервните играчи. Вероятно никога повече няма да се върне.

Това е прощаването с един величествен футболист. Но много повече от това, това е прощаването с една идея и една концепция. Рикелме и в този ден, като в останалото време от по-голямата част от живота си, носи номер десет на гърба. И това е най-важното във всичко това.

Футболът не е точен спорт, не и рационален, но това не значи, че номерата са съвсем ирелевантни. Номерата могат да са много важни, това поне важи за тези на екипите. Тежко е да си представим футбола без тях. Те не са присъствали винаги. Както и трите точки за победа, червените и жълти картони, смените, наказателното поле (и самите вратари), номерата са се появили между другото. Промушили са се от хаоса на първобитния футбол и му помогнали да се развие.

И с появата си станали много важни. Да, идентифицирали са играчите, но започнали да правят и много повече от това. Говорили са отвратително, но винаги надеждно детайлно за свойствата на всеки един отделно. Било е достатъчно да погледнете гърба му и знаете какво може да очаквате от този футболист, какво умее той, какво прави добре, а и какво трябва да избягва. Това понякога умее да има и комично отражение.
Английската ФА, тогава, както и днес, вероятно най-влиятелният национален съюз, въвел като задължителни номерата на екипите през 1939 година, забравил или просто не е забелязал, че системата W-M заменила пирамидата (2-3-5) като основен модел за подреждане на отборите. Централният халф (централният играч в средата на терена) станал дефанзивен, съответно централен или трети бек. Междувременно, забравили големите промени, разпределили му екип с номер пет, и заради това днес стоперите в по-голямата част на света се идентифицират с този номер. Това е причината и някои до днес да продължават да наричат централния бек централен халф, което, разбира се, е фундаментално погрешно.
Играчите са установили особена връзка с номерата. И повече от това. Играчите са били номера. А никой повече от този футболист, който носеше екип с номер десет. Той стана най-обичаният футболен син, но и вероятно най-малко разбрания.

За да го разберем правилно въобще трябва да скочим няколко десетилетия назад. Трябва да скочим и до луната.

Приземяването на Аполо 11 на повърхността на земния сателит беше първото голямо глобално събитие в телекултурната ера. Второто велико глобално събитие на телекултурната ера беше Световното първенство в Мексико, проведено по-малко от година по-късно (1970 г - б.а.).

Малките стъпки на Нийл Армстронг и голямата крачка на Карлос Алберто преди удара за четвъртия гол на финала на стадион "Ацтека" бяха предопределени, от самия момент на случването им, за неопределено време да бъдат възпроизвеждани отново и преразказвани, в безбройни форми. Никога по-рано събитията не са имали толкова непосредствено влияние, толкова универсално значение, а това, разбира се, защото едновременно са ги гледали огромен брой хора. Това е малък дял от свързаността между двете начинания, които се считат за апогей на миналия век в своите области.

За начало, в рамките на подготовката за шампионата, бразилците използват тренировъчна програма на НАСА. Краят на Корейската война маркира началото на дълъг икономически бум в САЩ, който трае до средата на 70-те години. Той, напълно ясно, финансира американската космическа програма. Той е отворил и пазара за сурови бразилски материали, което помогнало на най-голямата държава в Южна Америка да намали безработицата и да вдигне заплатите, което довело и до увеличение на харченето. Това довело до създаването на градската средна класа, както и до голяма диспропорция между качеството на живот в градовете и селата. Голямата миграция на населението и експанзията на градовете са били неизбежни.

Това сега ще прозвучи сурово, както и всяка истина, но това са съвършени условия за футбол. Имало е достатъчно богатство да се създаде футболна инфраструктура, но и достатъчно бедност да се създаде социална продукция на индивидуален талант, който не възниква в сянката на академията, а в калните и прашни улици.

Американците победиха СССР в космическото състезание, Бразилия победи Италия на финала на турнира, но тях вече никой не ги споменава. В случая с кацането на Луната това е разбираемо, или поне по-лесно да си го представим като някакво голямо начинание, извършено не над земен и осезаем противник, против извънземна бариера, а за общото добро на човечеството. Така и заради начина по който е постигнат започнало да се гледа и на триумфа на Бразилия. Футболът бил толкова красив, че просто трябвало да е за доброто на човечеството.

Най-забележителната и илюзорна природа на бъдещето, която обявяват тези две събития. Пеле, Тостао, Ривелиньо, Жерсон, Клодоалдо, Жаирзиньо, в бляскави екипи, излъчвани от сателити в дневните стаи на милиони хора по света, и то цветно, работеха като пълномощници на съдбата. Това са били играчи препълнени с вещина и не са били срамежливи, когато е трябвало да я демонстрират, но в тяхната игра изглежда е имало още нещо освен ексхибиционизма. Имало е някакво желание да не се говори само за себе си, а да се каже нещо и за футбола, да се величае той, да му се подари нещо, да му се върне за всички щастливи мигове, които ни е дал. В края на краищата, не можете да бъдете най-добрите в света в нещо, а да не го обичате, и това е изходната основа за играта, която омая света.
Те не са били апостоли на една нова ера, на каквито приличали, а бегълци от стария свят. И тъй като няма човешки колонии и заселници на Луната, Марс, Кеплер 22-б или Татуин, футболът останал прикован към земните стремежи. Футболът, който тогава играели бразилците престанал да бъде възможен.

Турнирът в Мексико, заради жегата и надморската височина, правил невъзможна пресата или какъвто и да е вид организирано затваряне на противника. За последен път на голям турнир е имало простор и Бразилия разполагала със съвършено сглобен отбор да се възползва от него. Никога вече талантът няма да бъде пуснат непринудено да броди по терена. Аржентинците през 1978 година играли такъв футбол без намордници, но това са били само спорадични блясъци. Бразилия опита това само още веднъж, през 1982 г, но се провали ефектно.

В Европа започнала да владее тактиката, взимайки първите жертви.

Добродетелен нов свят

Физиономията на футбола винаги е зависела от разногласие и дебат между противоречива сила и стремеж. Техника за разлика от физическа подготовка, красота против цинизъм, индивидуалното срещу колективното, прагматичност срещу идеализма, работа като контраст на таланта. Пермутация и пречупване на тези големи ценности са причината еволюцията на футбола никога да не престава, но и причина тя да не е линейна, нито циклична, а напълно произволна.

Първата международна среща, изиграна през 1872 година, между подбрани отбори на Англия и Шотландия, може да се смята за отправна точка на този вихър. Въпреки че мачът завършва без победител и голове, разглеждан е като изключително интересен, защото демонстрира две напълно противоположни схващания за футбола. Англичаните, на терена подредени в, гледано от дистанция, ненормалната формация 1-2-7, играли без почти никакви взаимодействия. Всичко е било подредено около дрибъла и употреба на очевидното физическо превъзходство. Били са уверени, че техният начин е правилен, не само от спортна, но и от морална гледна точка. Подаването е считано за страхливост.

Шотландците са били малко просветени. Много по-леки и пъргави, своята игра базирали на пасове и колаборации. Затова играли в донякъде умерената формация 2-2-6 (някой би помислил, че мач с общо трима защитника трябвало да предложи поне един гол).

Другите също не гледали на подаването като нещо, което трябва да се анатемоса и шотландската игра, както е наречена, бързо се разширила. Джими Хоган, англичанин с ирландски произход, станал най-големият й авторитет. Работил и провеждал лекции в Австрия, Унгария, Германия и Швейцария.

Победил детайлът, едва доловимото спечелило над драматичното, и играта с подавания се наложила като стандарт. Някои от най-силните отбори - австрийския Вундертим, Динамо (Москва) от 40-те години, унгарския Аранчапат са продукт на продължението. Всеки от тях, с различна степен на разбиране на дълбочината на своите постъпки, допринесъл за създаването на системата.

Междувременно, футболът продължил да е последователност на индивидуалната борба. Всички са играли отбрана "човек срещу човек", което освен да е рестриктивно и репресивно, пречело на пълното срастване на съотборниците в едно цяло. Сега дошъл редът на бразилците да помогнат.

Изидор Дори Куршнер, един от последователите на Джими Хоган, който продължил разпространението на неговите идеи, донесъл W-M в Бразилия и така започнал процесът на модернизация на футбола в земята, която сега нарича своя национален отбор Pentacampeao (петорният шампион).

Тези успехи са били още далече през 1950 година. На Мондиала, който са организирали, вкарали 22 гола в шест мача, но били объркани от двата, които им вкарал Уругвай пред официално 173 850 зрители на последния мач. След случилото се, логично било да потърсят недостатъка в своята игра, забелязвайки го - чупливата отбрана. Бързо намерили решението.

Първи е Мартим Франциско, добавил към преправената система W-M, която в Бразилия била позната като "диагонала", в своя отбор Вила Нова оттеглил един играч от маневрата и от него направил този, който и днес наричат quarto zagueiro, съответно четвърти защитник (да, бразилците, тези пърхащи принцове, първи са играли с четирима футболисти в задната линия). Това разчистило гъсталака и павирало пътя за още важна модификация.

Зезе Морейра с Флуминензе, а след това и с отбора на Бразилия на Мондиала през 1954 г, въвел зоновата защита, с което елиминирал необходимостта за лудото гонене на зачислените противникови играчи - принцип заради който най-вече бразилците се свлекли в мача срещу Уругвай. Сега за пръв път било възможно свръхтовара в критичната област на терена, главно в близост до топката, да не се създава простор, който противникът да използва. Това, с напредъка в схващането на треньорските принципи, храненето и спортните науки (легални и нелегални), довело до пресата, високата задна линия и агресивният капан за засада.

Те променили напълно динамиката на самия футбол, която дотогава приличала малко на тази, която имаме в баскетбола, водната топка или хандбала, в смисъл, че отборите просто оставяли простор един на друг и се разменяли в нападение. Междувременно сега пространството се е превърнало в нещо, което може да се контролира, смалява и увеличава по нужда, а за да се постигне това играчите трябвало да се движат в синхронизирани групи.

Всички компоненти за създаване на системата най-сетне са били налице. Останало е само някой да ги събере и стандартизира.
Валерий Лобановски се формирал като личност във време, когато Съветският Съюз отворил първата ядрена електроцентрала, изпратил Спутник в космоса, а самият Киев, градът в който е роден, бил признат за световен център на развитието на информационната технология. Ранният прототип на персоналния компютър е развит в кибернитичния институт точно в този град. Воден от тази мания на технологичния прогрес, но и със собствен аналитичен и перфекционистки насочен ум, Лобановски започнал да гледа на футбола по друг начин от останалите.

За него, футболът е система от 22 елемента - две подсистеми от 11 елемента - които се движат в дефинирана територия (терен) и подложени на ограничения (правилата на играта). Още по-важно от това, открил, че ефикасността на всеки от тази система е по-голяма от сбора на ефикасността на единиците, които я изграждат. Футболът, в края на краищата, зависи по-малко от индивидуалностите, а много повече от връзката и коалицията между тях.

Това е бил Рубикон. Точка без връщане назад. Футболът пораснал.

Перкусии, тромпети, тромбони, гонгове и туби. Ако някога е имало момент за фанфари, това е този. Системата официално пристигнала. Никога не се е появило по-голямо изобретение във футбола, нито някога вероятно ще се появи.

Нещата е трябвало да се променят. И са се променили напълно. Футболът, да употребим каубойската терминология, вече не е бил достатъчно голям за всички. Новото трябвало да потисне старото.

Как британската сабя стана швейцарски нож

"Футболът е като самолет", казал Виктор Маслов. "С повишаването на бързината, така се повишава и съпротивлението на въздуха. Заради това трябва да направите главата по-аеродинамична".

Така руснакът, който в измислянето на формацията 4-4-2 малко изпреварил Алф Рамзи, създал отборите със само един изпъкнал играч. Така обявил края на традиционните крила. Това е и причината от киевския Динамо да уцели неговата голяма звезда, футболистът, който играл на левия фланг и когото заради начина по който топката се съединявала със стапалото му наричали "Каиша".

Това е бил той, Валерий Лобановски, художник някога познат като Каиша, без съчувствие формализирал техния край когато като треньор създал система. "Футболистът Валерий Лобановски не би могъл да играе при треньора Валерий Лобановски", казал веднъж.

Причината е ясна. Неговите умения принадлежали на света преди потопа. Стенли Матюс е бил играч, който вкаменявал противниците, Гаринча можел да провре и сирене през краката, а какъв играч е бил Драган Джаич може би е най-добре да питате  Хосе Антонио Камачо. Но те вече не са имали пространство за ускоряване необходимо за тяхната техника на дрибъл да се изрази напълно. Науката безвъзвратно е отвяла тяхната магия, а индустрията разрушила техния хабитат. Станали са сираци на прехода.

Междувременно, бързината започнала само да нараства. Причината да не забелязваме това отчетливо може би е, защото тази тенденция е абсолютно всеобхватна и всепроникваща. Това което очакваме от света е във връзка с това което очакваме и от футбола. Естетиката на видеоклиповете замени естетиката на големите спектакли. Експлозията се замени от експозицията. Някога Стенли Кубрик е бил режисьор, сега е Майкъл Бей. Ако нещо привлича и държи нашето внимание, необходимо е то да е низ от редуващи се малки закачки. Фетишизирането на бързината ни пречи да видим, че се промени и жанра на футбола. В него, след класическите крила, изглеждаше, че вече няма място и за класически плеймейкъри.

В добрата част от деветдесетте години на миналия век футболът отиде към граничните области на негативността от които няма излизане. Триумфира съвсем не впечатляващия състав на Германия на Мондиала през 1990 г, следван от победата на опустошително функционалната селекция на Дания на Европейското първенство две години по-късно - датчаните, които не трябваше изобщо да участват на турнира.

После Бразилия спечели Световното първенство през 1994 г по най-небразилския от всички начини, с дузпи след финал без голове срещу Италия, с двама разрушители в средата на терена в лицето на Дунга и Мауро Силва. На този турнир, за пръв път след 1938 г, се появи националният отбор на Норвегия, воден от Егил Олсен. Той беше голям пропагандатор на идеите на Чарлс Рип, офицер, който създава много влиятелна школа на идеи в английския футбол. Рип в своите статистически изследвания дошъл до "заключението" (няма букви достатъчно големи да окажат цялата безсмисленост на неговото учение), че владението на топката е контрапродуктивно, а идеалната атака не трябва да се състои от повече от три паса. Този изразител на директния и вертикален футбол, в който топката е летяла толкова високо, че на земята се връщала поръсена със скреж, донесъл на Норвегия в един момент второ място в ранглистата на ФИФА.

Тогава, сякаш всичко това не беше достатъчно, Германия спечели континенталния шампионат през 1996 г, играейки във формация с петима защитници, които са подпомагани от още една защитна линия. Да не говорим, че титлата им донесе мерзостта наречена Златен гол в продълженията.

Изглеждаше, че футболът се е предал. Да е станал не само твърде прагматичен, а по-скоро и нихилистичен. Но тогава като в най-добрите традиции на Дисни, нещо се промени. Европейското първенство през 2000 г беше сензационен турнир. И не само това. Всичките четири отбора, които играха полуфиналите имаха в съставите си плеймейкъри зад нападателите - Зинедин Зидан, Денис Бергкамп, Мануел Руй Коща и Франческо Тоти.

Все повече отбори играха в 4-5-1 (в този случай 4-2-3-1, а по-късно все повече поклонници доби и модерната 4-3-3), което означава, че ползваха и крила. Изглеждаше, че художниците се върнаха. Казваме изглежда, защото бързо стана ясно, че това не са същите онези бохеми от миналото.

Треньорите разбраха, че не могат да излязат на терена с напълно механизирани отбори  и че е необходимо да се стигне до разведряване между системата и импровизацията. Самата дефанзивност на футбола роди нуждата от играчи, които не само да опитват да разбиват противниковите линии, а да ги повлекат на синджир, да ги примамят да гледат в една посока, докато те минават през другата.

Десетките полека станаха част от системата, вместо, както някога, да са отделени от нея. В това предназначение италианците в края на деветдесетте години развиха концепция "счупения" или "разделения отбор". Най-просто казано, седем дефанзивни играчи подсигуряват трима офанзивни. Рома на Фабио Капело ираеше с Франческо Тоти зад Пауло Сержио и Марко Делвекио. В Ювентус, Зинедин Зидан играеше зад Алесандро Дел Пиеро и Филипо Индзаги, а ги подсигуряваха Едгар Давидс, Дидие Дешан, Антонио Конте и Анджело Ди Ливио.

Еме Жаке, треньор на Франция, на Мондиала през 1998 г избра същия модел и игра в познатата схема 4-3-2-1, още един вариант на петима в средната линия, която в Европа стана популярна в края на осемдесетте и началото на деветдесетте. Зидан доби по-голяма степен свобода в играта. До него стоеше Юри Джоркаеф, още един творчески играч, а пред тях по мнението на мнозина най-слабият нападател, ставал световен шампион - Стефан Гиварш. Зад тях постоянно се намираха Дидие Дешан, Кристиян Карембьо и Емануел Пти.

След Зидан, Франция не е имала пар екселанс десетка. След Руй Коща, не е имала и Португалия. След Денис Бергкамп, в по-малка степен Уесли Снайдер, Холандия също не е имала такъв играч. След Франческо Тоти, няма да го има и Италия. Майсторството и талантът все още са тук, но са се трансформирали.

Крилата се върнаха, но променени. И сега са атрактивни като предшествениците си, но са и бегачи, в голяма степен свързани с дефанзивното изражение на позиционната дисциплина. Двамата най-добри футболисти в света, Лионел Меси и Кристиано Роналдо, започнаха кариерите си като универсални крила, които са най-опасни с топката от фланга пробиват навътре и шутират или асистират.

Малко са и едностранните нападатели от старите времена. Те са способни да донесат победата в някои мачове, но пречат на отбора да играе качествен и гладък футбол. Заради това днес са осъдени да са повече План Б (Чичарито, Майкъл Оуен във втората половина на кариерата си...), или да играят в отбори с ограничени амбиции.

Модерният нападател най-вече трябва да бъде еклектична сплав. Той е хибрид от някогашния нападателен дует, от формацията 4-4-2, когато популярните партньорства бяха - едър нападател - бърз нападател или създател - голмайстор. Дидие Дрогба и Диего Коща са пример за смесването между първите, а Тиери Анри и Давид Вийя комбинират най-добрата характеристика на вторите. Златан Ибрахимович е очарователен като футболист точно, защото е синтез от толкова различни характеристики и способности. Той е снажен, може да скача, може да поема топката с гръб към вратата, може да я поема в пространство, да решава ситуации пред вратата, а и да ги създава за съотборниците си.

Така и плеймейкърите не изчезнаха напълно, а се адаптираха. В тежестта да се впишат в системата, но и да не бъдат систематизирани и да станат предвидими, те също станаха всестранни. Вече няма плеймейкър, който да е само виртуоз. Трябва да е чевръст, бърз, готов да тича без топка във фаза атака и да е способен да я отнеме във фаза отбрана.

Ариго Саки, чийто ултрасистематизиран Милан в края на осемдесетте години е последната голяма футболна революция преди тики-така, беше треньор с изразени нападателни схващания. Междувременно, той имаше сложни отношения с Роберто Баджо, който не беше готов да се подчини на потребността на системата. "Добрият футболист", казваше Саки, не трябва непременно да е "добър играч".

Универсалността е една от най-големите и най-дълготрайни тенденции във футбола. Карлос Алберто Парейра, наставник на Бразилия през 1994 и 2006 г, предвиди деня, когато отбори ще играят с тактика 4-6-0. Барселона и Испания я прославиха (макар че понякога тяхната схема може да се номерира и като 3-7-0), но така играеха и Рома на Спалети, както и Манчестър Юнайтед с Алекс Фъргюсън, когато Роналдо още беше там.

За да функционира това, трябват абсолютно фантастични играчи, като шестимата, които непрекъснато си сменят местата в пространството, трябва да са готови да вършат огромен брой роли.

Заради това Хуан Роман Рикелме е толкова важен. Той е последният истински fantasista.
Неговото име е бойния вик на окончателното нападение на една загубила идеология.
Той въобще оцеля толкова дълго само заради дълбочината и недвусмисленото взаимоотношение което аржентинците имат с десетките. Когато треньорът Хуан Карлос Лоренцо на Мондиал 1966 г използвал 4-3-1-2, която и сега се смята за класическа аржентинска схема, enganche (кука) е станала тяхна мания. Разбира се, плеймейкърът е бил и преди това (La Maquina е имала петима), но сега той е наместен зад двама нападатели. Ерминдо Онега е бил пръв, а след него имаше още много, много, много. Аржентинците произвели играчи като Понго и Пердита и били омагьосани, а култът се възцарил завинаги.

За тях, десетката е неразбран художник, тайнствен герой пропит с романтична стойност. Той трябва да вижда това, което другите не виждат, да ги свърже всичките, но да бъде интровертен и отчужден от всички. Аржентинският плеймейкър трябва да бъде и Василий Кандински и Холден Колфилд.

За съжаление, с разпространението и общоприетостта на системата, те ставаха все по-малко търсени и още по-малко ефективни. Сещаме се за ограничения успех на някои от "новия Марадона", които дойдоха в Европа. Ариел Ортега, Пабло Аймар, Хавиер Савиола, Андрес Д`Алесандро са несъмнено талантливи, но не и функционални футболисти. Направиха достойни кариери, но никой от тях не успя в пълен размер да материализира и развие своя дар.

Рикелме се мъчеше в Барселона, а после блестеше в екипа на Виляреал, но и това не можа да продължи. Изведе този отбор до полуфиналите на Шампионската лига, а после просто колабира. Когато приближаваше топката в прочутата дузпа срещу Арсенал, малко са предполагали, че няма да я изпусне. Действаше като човек, когото чакат зверове в бездната, и се оказа, че е точно така. Никога не се оправи, а по-късно  разногласия с Мануел Пелегрини и ръководството на клуба само забързаха завръщането му в любимия му Бока Хуниорс, неговия Шангри-Ла, последното място на света където можеше да играе футбол така както иска и по единствения начин, който умее.

В Европа нямаше място за него и неговия тромав тръс заради който изглеждаше сякаш се движи през вода, докато всички около него бързат на ролери. Той е автономен вожд на отбора, който представя, на който дава лице с избора на своите ходове и решения. Събитията на терена, когато играе добре, стават проекция на него самия и неговите умствени блясъци. Но той все така е инертен като радон. Да се каже, че никога не играе дефанзивно би било неточно, но той винаги ще е последният, който ще се затича след противник. А това е немислимо и непростимо днес.

Рикелме принадлежи на времето, когато футболът беше като компания, в която никой не смее да прекрачи границата на своето работно място. Защитниците бранеха вратата, полузащитниците тичат, нападателите атакуваха вратата, а плеймейкърите мислеха. А за да правят това, трябваше да са напълно свободни, лишени от всякакви защитни отговорности. Останалите са били техни разчиствачи.

В епохата на система и високооктанов футбол нещата не функционират така. Ариго Саки казваше, че играчът със своето движение и позициониране трябва да фокусира не върху личното място, а върху топката, свободното пространство, съотборниците и противниците. Всичко е относително, нито една позиция не е фиксирана и най-важното, никой не е свободен.

Заради това Рикелме, такъв какъвто е, действа на терена не само по остарял начин, но и вече нереален. По-скоро пикселизирано, като стара видеоигра. Изглежда като правдоподобен образ на футболист, колкото и Супер Марио е правдоподобен образ на италиански водопроводчик.

Можете да решите да го гледате само като индивидуалност. Можете да го приемете като футболист с много невероятни качества и една много очевидна слабост. И това няма да е неточно, в края на краищата той е такъв, но няма да е пълно. Като само малко отдалечите поглед, става ясно, че той е и символ. От самото начало, работи, осъден е да бъде, като дете в полунощ на Салман Рушди.

Роден е в деня преди Аржентина да спечели първата си световна титла, и още тогава е белязан. Става идеал покрит в разбираема форма. Рикелме е и знак на най-познатото и най-топло клише във футбола - постоянните клишета. Като малък дошъл на тренировка омазан в сълзи и синини, треньорите разбрали, че неговият баща, вожд на местна банда в Дон Торкуату, го бие и го кара да играе мачове, които служили за нелегално залагане. Този малчуган по-късно стана официално най-любимия футболист в историята на най-обичания клуб в Аржентина.

Накрая, прости се с футбола на стадиона, който носи името на най-големия плеймейкър от всички, футболистът на който някои аржентинци се молят като на божество.

"Той е играч от времето когато животът беше бавен, а ние изнасяхме столове на улицата да играем с комшиите", описва го Хорхе Валдано. Тези улици вече ги няма. Рикелме е останал сам и е нямал с кой да играе.

Цялата негова кариера е като контур от безкрайни опити да се впише във футболната история, която го е оставила зад себе си. Той е загубен футболен артефакт. Последен от своя вид. Съединителната тъкан с други времена и с други светове. Важен не само заради това, което умее, а заради това от което е съставен и какво представлява.

Представлява концепция, която в един миг е била голяма колкото и самия футбол. Рикелме е произтекъл от тази концепция и е напълно изтъкан от нея като играч. И това трябва да означава нещо. Субстанцията от която е съставен трябва да значи нещо за нас. В противоречие, бихме били като декласирани любители на книгите, които не схващат важността на дърветата.

Тежко е да предположим, че Рикелме не е бил наясно с това. Може заради това толкова често да е действал печално. Заради това, че е бил наясно, че където и да отиде, винаги ще е на погрешно място. Бил е тромавият лодкар между средата и атаката, между необходимото и възторженото, между миналото и настоящето - но не и сегашното време и бъдещето. Може и това просто да го е изморило.

Може това да е причината за неговата замислена меланхолия. Може това да е страшната тайна, която не е посмял да каже на никого.

Автор: Лука Йевтович

събота, 10 януари 2015 г.

Трябва ти голаджия? В интернет има всичко

Интернет има отговор за много неща. По-евтина кола, полет в последната минута, супер герой, който да ти спечели мача.

Втородивизионният Уикъмб Уондърърс, воден от Лоури Санчес, гостуваше на стадион "Филбърт" за 1/4-финал от Купата на ФА през 2001 г, с проблеми във вкарването на голове.

Предната седмица мениджърът реши да търси изход от кризата с контузени, публикувайки обява на клубната интернет страница "Търси се нападател".

Журналист от Би Би Си забелязал обявата и написал материал, придавайки й по-голяма публичност. Агентът на 25-годишния Рой Есандох, свободен футболист някъде във Финландия, забелязал статията и веднага позвънил на Уондърърс , за да предложи услугите на своя клиент.

Санчес се съгласил да привлече играча. Останало както казват е история.
Кой е мистериозния киберчовек Рой Есандох?

Роден в Белфаст и отгледан в Гана, Есандох започва кариерата си в Къмбърнаулд Юнайтед в Шотландската централна лига, на 16 години. След бавен старт си проправя път до Ийст Файф и Мъдъруел, за да се озове във ВПС Вааса във Финландия, където прекарва два сезона, бележейки девет гола през втория.

Когато парите във Вааса свършват е време да потърси нов отбор и след два свободни мача с Ръшдън енд Даймъндс през миналия месец, телефонът му позвънява. Предложен му е двуседмичен договор и Есандох се съгласява да се присъедини към евентуалния убиец на гиганти. Без да посети тренировка се появява като резерва в двубой на Уикъмб. В последните мигове на битката с Лестър към него е насочено центриране.

"В следващия момент топката беше точно пред мен", заявява той.

Есандох се извисява над всички и отбелязва с глава в заключителните секунди, за да донесе победата на отбора си. С този гол в добавеното време разбива мечтите на Лестър в Купата на ФА.

"Помислих си "Не мога да повярвам - страхотно". Все още мисля за този гол", добавя Есандох.

Пристигнал в Англия само преди две седмици, той не знае имената на всичките си съотборници. Но какъв по-добър начин да изпита от първа ръка романтиката и непредвидимостта на Купата на ФА? А договорът му ще изтече преди 1/2-финалите.

"Лудост, не е ли?", усмихва се той.