вторник, 24 февруари 2015 г.

Царят на когото още не са казали, че е гол

Най-гледаната, най-динамичната, най-вълнуващата, най-неизвестната - а така крехка и немощна... В пясъка вече няма място да се закопае в него главата. Няма достатъчно количество маркетинг и пропаганда, които могат да замаскират това. На Острова се протягат и търкат очи, сякаш сънят свърши. Висшата лига (вече) не е най-добрата лига в света. Това е лига, която е застрашена от срутване в мрачните дълбини на посредствеността...

Във втората половина на 18 век, много преди някой да си помисли, че ритането на свински мехур пълен с въздух може да стане толкова важно за толкова голям брой хора, Григорий Потьомкин е станал управител на Крим. Тази територия е била опустошена в руско-турската война, на Потьомкин се паднала задачата да обнови и насели придобитата нова територия. Също така можеше да му бъде поверено между другото да почисти и Авгиевите обори, защото това не е било възможно, поне не в краткото време, което е имал. Той не е искал да коленичи в насърчителни патриотични сантименти и затова трябвало да прибегне към специална изобретателност.
Направил е сцени, които представяли села, маскирал е собствени хора като селяни, а тогава цялата пародия поставил до река Днепър, по която минал шлепът на царица Екатерина ІІ. Така той убедил своята работодателка и нейните последователи, че тази област просперира под неговия патронаж.

Така се създал пейоративния израз Потьомкини села, който служи да се означи илюзия, бляскава фасада, която прикрива отсъствието на същина.

Ако не беше този предприемчив и изобретателен руснак, семантиката щеше да ни подари някакъв друг термин с който да означим такова събитие. Без никаква дилема, един от най-добрите кандидати за такова нещо би била английската Премиер лига.

Всичко е хубаво в Премиер лигата. Богати хора на трибуните гледат богати хора в бутонки. На екипите, веднага под емблемите които датират още от 19 век, се веят реклами на компании, които владеят света. На стерилно чисти стадиони се пеят политически коректни песни. Парите на олигарси, шейхове и петролни магнати покриват тази великолепна измишльотина и я правят неустоима.

Блясъкът на Висшата лига не е само силен - той заслепява. От него често не се вижда и терена. А там долу миражът изчезва. Там долу, на най-добрата трева на света, отдавна вече не се играе най-добрият футбол на света.

Висшата лига е основана като първоначално изкопира, а след това надмина някогашната "лига на всички лиги" - Серия А. Футболът в Англия в края на осемдесетте години изоставаше с много зад онзи на континента. Хулиганство, застой в качеството на играта, петгодишно наказание за европейски мачове заради трагедията на "Хейзъл", бяха само някои от симптомите на болестта, която изглеждаше неизлечима. На първенството не му трябваше само промяна. Беше му нужна пълна метаморфоза.

Мъдрите футболни бащи видяха това и започнаха да реновират формата на мачовете.

Заради това отбрани 22 клуба се разделиха от английската Футболна лига, създавайки условията за създаването на елитната и независима Висша лига.

Тук трябва да се изтъкне, че председателят на Футболната асоциация в Англия има авторитета на трети човек в държавата, веднага след премиера и кралицата. Това показва значението на футбола, което недвусмислено улеснило и ускорило цялостния преход. В други държави този процес би бил труден и сложен, а може и чак невъзможен.

Следователно, с изиграването на първия кръг на 15 август 1992 г, приказката започнала.

Само че тази приказка, освен че не започва "някога отдавна", не завършва и така че всички "живели щастливо до края".

Висшата лига е била успех в резултатен, материален и всякакъв друг смисъл. Без да смятаме края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на изминалия век, когато английските отбори доминираха в Европа, нищо не може да се сравни със златния период на Висшата лига. Между 2004 и 2009 г, поне един английски отбор всеки сезон е играл финал на Шампионската лига. Спечелиха я два пъти.
Между 2007 и 2009 г Висшата лига е излъчила девет от дванадесет полуфиналиста в Шампионската лига.

Впечатляващите бройки не завършват тук. В споменатия период от 2004 до 2009 г някогашната голяма четворка - Манчестър Юнайтед, Челси, Ливърпул и Арсенал - изиграха 120 мача в груповата фаза на Шампионската лига, от които загубиха само 13. В цели 48 мача в елитните европейски мачове тези отбори не са допуснали гол.

Откъде такъв успех? Англичаните сами по себе си нямат толкова трофеи във футболния свят (трофея за световен шампион им донесе голлинията, която се премести няколко сантиметра напред). Те са блестящи в измислянето на спортове, но слаби когато после трябва да ги играят.

От това произлиза, че качеството идва отвън. Във Висшата лига играят футболисти от повече от 60 държави. През сезон 2007/2008 г около 35% от времето на терена са били английски играчи. Тази бройка през този сезон е още по-мизерна, паднала до малко над 32%, което е много по-малко от всички други релевантни европейски първенства.

За да привлекат тези силни чужденци, англичаните трябва да им платят адекватно - и малко повече. Марката Премиер лига е една от най-големите в света на спорта, следователно не е трудно да се намерят склонни инвеститори, но не това я прави "безобразно богата", както я наричат английските медии.

Договорът за телевизионните права на Премиер лигата е тази огромна тежест на глобалната футболна везна. Например, за периода от 2013 до 2016 г, този договор е за рекордните 5,5 милиарда паунда. Мач от Висшата лига се гледа средно от 12,3 милиона души, което е повече от мач в Бундеслигата, Примера и Серия А заедно. Това не е чудно като се знае, че мачовете от английския шампионат се гледат в 212 държави.

Тези пари се делят почти равномерно на 20 дяла, което е в разрез със създадената практика в европейския спорт. Съотношението в разпределението на парите от ТВ правата във Висшата лига, между първия и последния в класирането, е 1,54:1. В Испания това съотношение е 12,5:1, а в Италия 10:1.

Следователно, парите са причината за звездното изкачване на Висшата лига. Същите тези пари са причината и за нейното очевидно падение.

В икономиката има закон, който казва, че безкрайният растеж е невъзможен. С други думи, балон, който непрекъснато се надува трябва да пукне. Когато Премиер лигата съзнателно се съобразява с икономическите, а не спортните закони, и нейният балон сега е спукан.

Висшата лига е, в съответствие с нескритите намерения за поддържане и увеличаване на вливането на пари, самата игра и нейното качество подчинила на спектакъла. На същия принцип функционират и холивудските филми, в които смисълът е пожертван, за да се направи повече място за специални ефекти.
Всичко тръгна надолу през 2009 година (случайно или не, точно в тази година Кристиано Роналдо отиде в Испания). Тогава се размаха тенденцията на смелия футбол, който публиката обожава. За съжаление, еднакво го обичат и немилосърдно го експлоатират противниците на англичаните в европейските арени.

Броят на вкарани голове във Висшата лига скочи от 2,45 на 2,98 на мач. Това може да не изглежда твърде много, но всъщност е показателно за контекста на драстичните промени в начина на игра. Във Висшата лига все по-чести са резултати, които повече приличат на демонстративни или аматьорски мачове - 6:1, 4:6, 2:7... Такива мачове са блестящи за гледане, те са стока, която много лесно се продава, но те са, повече от всичко, почит към влошаването на качеството на футбола.

От 2009 година броят на полуфиналистите от Висшата лига в Шампионската лига падна на, за поставените стандарти, "мършавите" три отбора.

Наистина, Челси през 2012 г стана първенец на Европа, но на всички е ясно, че те никога не са били най-добрия отбор на Стария континент. Иначе, през тези години отборът от "Стамфорд Бридж" беше единственият английски представител, който изобщо премина осминафиналите на Шампионската лига.

През миналия сезон Челси се класира между четирите най-добри отбора на континента, но само защото има "Специално" предимство на пейката. Жозе Моуриньо се класира на осмия си полуфинал в Шампионската лига, нещо непостигано от друг треньор. По-точно, той никога не е отпадал на четвъртфинал в този турнир. Изглежда, че португалецът и с отбор съставен от петнадесетгодишни момичета ще отиде до самия край в най-силния клубен турнир в света.

Изминалата година беше първата от 1996 г в която нямаше представител на Висшата лига на 1/4-финалите в елитния турнир. А през тази, 2013 година, заради няколко значителни юбилея (150 години от основаването на Футболната асоциация, 90 години от изграждането на "Уембли") беше предвидена като година, която ще величае английския футбол и всичко онова, което той уж представлява.

Премиер лигата се плъзна и в официалното класиране на УЕФА, като сега, съгласно действащия коефициент, е след испанската Примера. Това класиране се прави на основата на резултатите от петгодишен период, не е изключен и нов спад.

Висшата лига вече не е футболния Ел Дорадо. Тиаго Алкантара, Пиер-Емерик Обамеянг, Кевин Стротман, Маркиньос, Йоренте, Марио Гьотце, Хенрик Мхитарян, Единсон Кавани, Неймар, Асиер Ираменди, Хамес Родригес, Жоао Моутиньо, Гонсало Игуаин. Това са само някои от играчите, които можеха да подпишат доходни договори във Висшата лига, но избраха да подпишат малко по-слаби откъм доходи договори в други първенства.

Играчите, които правят разликата и носят този необходим je ne sais quoi фактор на своите отбори показва и изборът на ФИФА/ФИФпро за най-добър отбор на годината. От 2006 година, т.е. откакто е създаден, Висшата лига е дала 18 футболисти, в сравнение с 52, които са избрани от Ла Лига.
Футболът през изминалите години продължи да прави онова, което прави откакто съществува. Промени се. Англичаните, заети да броят милионите, пропуснаха това и го пренебрегнаха.

Светът видя "гуардиолизованата" Барселона и тики-така, както и мюнхенския Байерн с футбол, който изглежда сякаш го играят доктори на физиката на стероидите. Тук са и Ювентус, който прероди напуснатата стратегия 3-5-2, и ПСЖ, отбор който, за разлика от своя английски колега Манчестър Сити, показва, че милионите могат да се харчат със замисъл и смислено.

За да бъде пълен парадоксът, недостатъците на английските отбори стават болезнено очевидни веднага след като те напуснат своето поле, това което прави Висшата лига толкова вълнуваща и възприемчива. Качеството на Висшата лига падна, но падна равномерно, така че продължава да има състезателност и неизвестност в борбата за титлата, Европа и оцеляването.

Бегъл поглед на най-доброто в Премиер лигата дава ясно прозрение за несъответствието в качеството само за няколко сезона. Челси "избутва" добре, макар че на практика играе без нападател. Ето`о не знае и сам на колко години е, Торес е като стрелец на когото са взели пушката, докато Демба Ба никой не го е виждал откакто напусна Нюкасъл (до мача с ПСЖ, разбира се).

Този Челси, дори с Неманя Матич на терена, никога не би бил конкурентен на някой Юнайтед от миналото, или "непобедимия" Арсенал от 2004 година. Челси е, както и всички отбори на Моуриньо, функционален и прагматичен, но съвсем не великолепен.

Ливърпул отново е тук, сериозен претендент за титлата след 24 години, което само по себе си заслужава внимание и похвала. Този Ливърпул е отбор, който има в състава си само един извънреден играч, а това е Луис Суарес. Всички останали са само дисциплинирани извършители на визията на треньора Брендън Роджърс.

Арсен Венгер, който много добре знае какво значи да си опустошен в Европа, признава, че "останалият свят влезе в крак с Висшата лига". Жозе Моуриньо, най-добрият демагог в историята на треньорите, причината за недостига на резултати вижда в нещо друго.

Португалецът акцентира, че програмата на Висшата лига прави клубовете недостатъчно конкурентни в международните мачове. По-малкият брой мачове в шампионата и ден повече за почивка между мачовете са това, смята Моуриньо, което дава предимство на клубовете извън Премиер лигата. Тук е, също така, и фактора натрупана умора, тъй като само във Висшата лига няма зимна почивка. Истината е, че тези обстоятелства важаха и по-рано, но Моуриньо е решил да ги забрави.
Индикации нещо да може да се промени не съществуват. Англичаните, изправени пред прилива на неприятни факти и още по-неприятни загуби, затварят очи.

Системата, която е сляпа и която подкопава техния футбол, в скоро време няма да бъде променена. Отборите от Висшата лига не отглеждат собствени таланти, защото това ще наруши космополитния дух на първенството, който гарантира финансовата мощ.

Заради тази система децата в Британия, още в ранна възраст, не са готови да направят ход или да донесат гола на победата за обичания отбор. Те се подготвят да правят шпагати, а после придобитата топка да я подават на аржентинец, испанец, бразилец, холандец, който ще направи това вместо тях. Всичко, разбира се, за много пари. След това не е и чудно, че сезонната карта за мачовете на Уест Хем струва шест пъти повече от годишната карта на Байерн (Мюнхен).

Тук е и въпросът за познатата английска гордост, която понякога граничи с аутизъм. Англичаните отказали да пуснат свой представител в първия сезон на Купата на европейските шампиони, защото "какъв изобщо е този турнир, който нарушава графика на техния шампионат".

Иначе, Купата на шампионите е започната от английската неспособност да приемат и оценят света около себе си. Когато Уулвърхемптън, предвождан от легендарния Стан Кулис, победил унгарския Хонвед през 1954 г, никой не е могъл да спре еуфорията. Това е било година след унизителната загуба от унгарския национален отбор на "Уембли", и англичаните били истерично щастливи. Отмъщение е била думата, която се повтаряла повече от няколко пъти.

Не ги е притеснявало това, че Кулис, в утрото на деня на мача, натопил терена във вода, знаейки колко са се мъчили унгарците в блатото на финала на Мондиала против Германия. "Дейли Мейл" излязъл със заглавие в което нарекъл Уулвърхемптън шампион на света. Това обявление толкова нервирало Габриел Ано, журналист от "Л`Екип" и бивш футболист, че усетил потребност да основе Купата на шампионите, само за да го опровергае.

Същата е двигателната сила и сега, половин век по-късно, заради която в Англия пренебрежително се отрича значението на Лига Европа, въпреки че там в изминалите сезони са участвали някои от най-добрите европейски клубове и играчи.

Висшата лига ще, въпреки всичко това, остане любимо футболно четиво. Тези, които консумират футбола могат да простят много от това, но не и липсата на възбуда. Във Висшата лига това често е неизмеримо. Тя е футболен еквивалент на скачането с бънджи, което във всеки миг гарантира над средното ниво отделяне на адреналин. Проблемът е че цената затова е твърде голяма.

Висшата лига намали себе си до хаотична забава, епидемия от средни отбори за домашна употреба. Тя е грандиозно хоби и - нищо повече. Като всички царства преди нея, и Висшата лига ще бъде унищожена от упадък.

Единствената разлика е, че "саундтракът" на този неизбежен крах ще бъде от аплодисменти и въодушевено скандиране на опиянени привърженици...

Автор: Лука Йевтович, след края на сезон 2013/14 г

понеделник, 16 февруари 2015 г.

15 отбора от югошколата играят на Запад

Югославия се разпадна преди повече от две десетилетия, но футболната марка продължава да се радва на силен интерес и уважение. В първенствата на Англия, Франция, Италия, Испания, Германия, Холандия, Белгия и Португалия играят общо 165 представители на югошколата (в изследването не са включени футболисти от Словения - б.а.). Това са 15 пълни единадесеторки.
Безспорно бройката щеше да бъде по-голяма, ако се вземат предвид и тези с етнически произход от държавите, които съставяха съюзната република. Някои са отдадени под наем в други отбори, но се броят към клуба собственик. Ето и как са разпределени по отделните първенства (имат се предвид само елитните дивизии):

Англия
- сърби - 7
- хървати - 4
- босненци - 3
- черногорци - 1

Общо: 15

Франция
- сърби - 6 
- хървати - 2 
- босненци - 1
- черногорци - 1
- македонци - 1

Общо: 11

Италия
- сърби - 17
- хървати - 12
- босненци - 6
- черногорци - 5
- македонци - 2

Общо: 42

Испания
- сърби - 4
- хървати - 6
- босненци - 1
- македонци - 1

Общо: 12

Германия
- сърби - 13
- хървати - 9
- босненци - 9
- черногорци - 1
- македонци - 1

Общо: 33

Холандия
- сърби - 5
- хървати - 2
- босненци - 2
- черногорци - 1
- македонци - 4

Общо: 14

Белгия
- сърби - 13
- хървати - 10
- босненци - 5
- черногорци - 2
- македонци - 4

Общо: 34

Португалия
- сърби - 4

Общо: 4
Най-голямо доверие и интерес към югошколата има в Италия, което може да се обясни и с географската близост, която допълнително улеснява скаутите от Ботуша - 42 играчи. Белгия изпреварва Германия с един футболист - 34 срещу 33. С един повече са и в Англия спрямо Холандия - 15 - 14, както и Испания - Франция - 12 - 11. Най-малко са в Португалия, където играят четирима и всичките са сърби.

Като цяло най-много са сърбите с 69 футболисти или 42%. На второ място са хърватите с 45 (27%), като само в Испания са №1 сред юголегионерите. Трети са босненците - 27 (16%). Македонците имат леко предимство пред черногорците с 13 (8%) на 11 (7%).

петък, 13 февруари 2015 г.

Дългият път обратно към величието за Депортиво (Ла Коруня)

"Те бяха големи", написа Сид Лоу за Депортиво (Ла Коруня) през 2011 г. "За известно време, те бяха сред най-големите".

Колко бързо забравяме. Забравихме отбор от северозападната провинция на Испания, който не просто беше на нивото на Барселона и Реал (Мадрид), но често ги надминаваше. Отбор с Валерон, Макай, Ривалдо и Бебето сред възпитаниците. Забравихме отбор, който спечели големи надпревари и ги спечели със стил. Забравихме, че някога наричаха Депортиво (Ла Коруня) "Супер Депор", и с пълно основание.

Сега, те вече не са "Супер Депор", а обикновеното старо "Депор".

През 2004 г, единственото нещо което застана между Депортиво (Ла Коруня) и финала в Шампионската лига беше сигналът на Пиерлуиджи Колина и попадението на Дерлей от дузпа. В този полуфинал срещу Порто беше възможността да се достигне истинско величие и те я пропуснаха. Седем години по-късно, те напуснаха топ дивизията на Испания с плач, мутирайки от многогодишен претендент за титлата и европейско страшилище през анонимност в средата на класирането до неодухотворен отбор, който изпадна.

В онази нощ през 2011 г, в която домакинска загуба от Валенсия обрече Депор на първи сезон в Сегунда от 1991 г, двама ветерани, някога виртуозния Валерон и вечно младия Мануел Пабло, гледаха с отчаяние потвърждението на изпадането дошло под формата на гол на Солдадо. Обратно през май 2004 г двамата бяха също толкова съкрушени след загубата от Порто на Моуриньо, но трудно биха си представили, че щяха да са свидетели на последователен упадък. Някъде между историческата победа над Милан с 4:0 на "Риасор" по време на славната европейска кампания и безвкусната загуба срещу Валенсия, всичко тръгна надолу за Депор.

През 2011 г, това дуо беше последният остатък от Супер Депор, чифт реликви бавно залязващи в компанията на по-слаба генерация. Сега на 38, Мануел Пабло, който е в състава година преди Депор да спечели първата си титла в Ла Лига през 1999/2000 г, все още служи на клуба като капитан. Колкото до Валерон, той знаеше какво е усещането да си част от голяма институция потънала безследно. Това беше второто катаклизмично изпадане, което плеймейкърът преживява. Той дойде в Депортиво от Атлетико (Мадрид) през 2000 г, годината в която "дюшекчиите" напуснаха Примера. По много начини, падението на Валероновия Депор повтори пътя на падението на Валероновия Атлети, отбор доведен до дъното от вакханлийската ера Хесус Хил.

Въпреки че играчи като Валерон и Мануел Пабло бяха жизненоважни за Депортиво през добрите и лошите дни, феноменът "Супер Депор" започна и завърши с Аугусто Сесар Лендойро. "Той докосна небето с тях", отбеляза "Ел Паис" през 2009 г - "спаси ги след почти 20 години във втора дивизия и ги направи шампион на Испания (2000 г), две купи (1995 и 2002 г) и обходи Европа. Направи това на цената на създаването на дълг от около 160 милиона евро". Наистина, Лендойро докосна небесата с Депортиво, но не можа да спре връщането на земята.

Той и неговия клуб започнаха взаимния си възход през 80-те години. До този момент, Депор беше почти анонимен провинциален клуб. Голяма част от неговата история се върти в Сегунда Дивисион, докато по-голямата част от сезоните в най-високото ниво са посредствени по отношение на мястото в крайното класиране. Но след влизането в Примера през 1991 г, за пръв път от 1973 г, нещата се промениха бързо за Депор. Преди това фокусиран основно върху финансовото стабилизиране на клуба и подобряването на инфраструктурата, Лендойро започна да инвестира много по-забележимо в играчи.

В състава дойдоха Бебето, Донато и Мауро Силва, както и фигури като Ривалдо, Джалминя, Костадинов, Бегиристайн и Хулио Салинас. Беше похарчено малко богатство, а в цяла Испания се надигнаха глави. Експанзивното развитие на Лендойро, комбинирано с изкусния галисийски треньор, Арсенио Иглесиас - "Лисицата от Артейхо" - имаше почти моментален ефект. Вицешампион на Примера в два поредни сезона - 1993 и 1994 г - по всичко личеше че съдбата на този среден клуб се трансформира, неговия статус заприлича на парвеню. Доказателството за появата на голямата сцена дойде със спечелването на Купата на Краля през 1995 г и последвалата победа с общ резултат 5:1 над Реал (Мадрид) за Суперкупата на Испания.

Наистина, отборът от Ла Коруня можеше да стане шампион през 1994 г, ако Барселона не стимулира играчите на Валенсия да положат допълнителни усилия срещу Депор в решаващия за титлата мач. Десет години преди дузпата на Дерлей да разбие техните сърца отново, друга дузпа отне на Депор радостта. В този случай, пропускът на Мирослав Джукич от Депор се оказа решителен, давайки титлата в ръцете на Барса. Вратарят на Валенсия Гонсалес, който спаси удара, танцуваше като луд в радостта си. През 2011 г, годината в която Депор се завърна в Сегунда, "Ел Конфиденсиал" разкри, че няколко футболисти на Валенсия са получили "състоятелна премия от Барса" в замяна на засилената концентрация в избягването на загуба в онзи мач. Колко иронично е, че преди да подпечата окончателното падение на Депор, именно "Лос Че" написа първата голяма история за лош късмет в ерата "Супер Депор".

През 1998 г начело застана Хавиер Ирурета.

"Хабо" направи малко пътешествие, когато пое треньорския пост в Депор. В предишния сезон той водеше местния враг Селта (Виго), изкачвайки го от средняк до класиране в Купата на УЕФА, но не го води в този турнир. Депор завърши на шест места зад Селта, а Лендойро беше впечатлен достатъчно, за да доведе баския специалист на "Риасор". Селта на Ирурета беше вълнуващ, добре направляван състав - Хабо беше избран за Треньор на годината през 1998 г, заради постиженията си във Виго - показвайки блясъка на Мостовой, Карпин и Мичел Салгадо, той бързо се зае да реформира ставащия все по-муден Депор.

Ирурета беше човек от севера, треньор чиято кариера протичаше почти напълно на север от Месета. Той веднъж направи популярното поклонение Камино де Сантяго, крайъгълен камък на галисийската култура, разбирайки душата на тази океанска провинция.

Въпреки че е баск, той стана почетен галисиец, неоспоримо толкова централен в култа към Депор, колкото Камино е към Компостела. Дори и през 1998 г имаше усещането, че е бил наоколо от цяла вечност, бясно дъвчейки дъвката си на страничната линия още от първия си баски клуб Сестао през 1984 г, същата година, в която Барселона нае Тери Венейбълс за треньор.

Хабо се облагодетелства от факта, че за разлика от лудите директори на Реал и Барса, Лендойро позволяваше на неговите треньори да избират своите трансферни цели. През 2000 г, когато Реал пропусна шанса да привлече Диего Тристан от Майорка, това направи Хабо. В предишната година, Ирурета върна в континентална Испания Рой Макай, след като холандецът плени населението на остров Тенерифе. С него дойде и Виктор и разбира се Мануел Пабло, така бяха положени основите за атака на титлата.

Средната линията винаги е била приоритет за Ирурета. Неговият Депор играеше във формация 4-2-3-1, структура със солидност от централна пирамида от двама дефанзивни халфове и атакуващ плеймейкър. Ирурета разпозна значението на двигателния отсек и през следващите седем години в Депор, той изграждаше отбора около двойна опорна точка. Дали бяха Мауро Силва, Джалминя, Емерсон, Серхио Гонсалес или Алдо Душер, Депор на Хабо никога не беше без солидна основа в средата.

Това позволи на съзидателните и атакуващи футболисти на Ирурета да процъфтят. През годините в състава играха грациозният Валерон, закодираният Виктор, заетият Фран и експлозивният Луке, всички захранващи бичи, клинични нападатели. След Тристан и Макай на хоризонта се появи Валтер Пандиани. Депор имаше внушителен брой атакуващ талант, както и защитна солидност, която да го подкрепя - непроницаемите Найбет, Андраде и Донато бяха за дълго бариера за противниковите атаки, а често и недооценена част от успеха на Депор.

Така че в Ла Лига, Ирурета разполагаше с амунициите да довърши работата започната от Иглесиас, успявайки във втория си сезон, през 1999/2000 г. Когато дойде титлата на Депор, това беше върхът на разказа започнат от Лендойро преди почти десетилетие. Гигантите бяха преодолени, великите сили от Мадрид и Барселона бяха смирени от провинциалисти. Победа за децентрализацията. Все пак, спрямо ресурсите налети от Лендойро, това наистина не беше триумф на малък човек, по-скоро на среден човек.

В ретроспекция, спечелването на титлата през 2000 г се оказа зенитът на "Супер Депор". Претенденти през следващите няколко сезона, "синьо-белите" не успяха да повторят успеха, но се утешаваха, разкъсвайки с откос европейския футбол, кулминирайки с полуфинала през 2004 г. За мнозина чуждестранни наблюдатели, представянията на Депортиво в Европа циментираха легендата за клуба. Поредица от величия бяха победени - Милан, Юве, Байерн и Манчестър Юнайтед бяха пронизани от меча на Депор - континентът си взе бележка. Тези парвенюта от мократа част на Иберия си заслужаваха да се гледат. Но не продължи. Не можеше да продължи.

"Голямата ми грешка беше, че не продавах играчи когато можех", отбелязва Лендойро през 2009 г. "Но илюзията печелеше титли. Сега знам, че трябва да намеря решения на проблемите, които се породиха от тази цел, но както пеят "Сините" от "Риасор" - "Как да забравя, че Депортиво спечели първенството, ако това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало?".

Както се оказа, "голямата грешка" на Лендойро се оказа много по-сериозна. Както мнозина богаташи правят, той претовари ресурсите си. Година след дузпата на Дерлей, Хабо си отиде, както и парите. На тяхно място дойде "политика за младите", която беше повече евфемизъм за отсъствието на средства за трансфери отколкото искрена амбиция за развитие на местните таланти.

Пишейки за Депортиво през 2005 г, Сид Лоу отбеляза: "Трудно е да избегнеш чувството, че това е краят на една ера на "Риасор", да избягаш от усещането за стагнация, отегчение и упадък. Всичко стана равнодушно".

Знаем, че хората с парите спряха нещата. Една по една, звездите напуснаха или се пенсионираха: до 2008 г Луке, Макай, Виктор, Мауро Силва, Джалминя, Пандиани, Капдевия, Душер, Скалони, Колочини, Найбет, Донато, Андраде и Фран изчезнаха. Съставът на Депор беше опустошен в рамките на години, докато самият Хабо беше изгонен през 2005 г след продължителни слухове за негодувание на играчите и недоволство от методите му. Нестабилният Джалминя дори стигна до там, че го удари с глава. Истината е, че играчите надраснаха и клуба, и Хабо. Баскът премина в полупенсия, след като не успя да постигне отново висотите от Галисия, нито в Андалусия, нито в Арагон по време на престоите си в Бетис и Сарагоса.

Междувременно, Реал и Барса върнаха пухкавостта на козината си, изкараха подвитите си опашки и възстановиха доминацията си. Депор отстъпи без много битка, обречен на посредственост от финансовите ограничения и административната апатия. Но когато се случи изпадането, болката не беше притъпена от далновидност. Упадъкът беше нарастващ, осезаем от 2005 г, но отчаянието от удрянето на дъното не беше по-малко тежко.

"Разбира се, през тези години начело на президентството ние също сме допускали грешки", заяви Лендойро при напускането на управителния борд на Депор през 2014 г. "Ние никога на сме отричали (това). Извиняваме се за тях, но ви уверяваме, че всичко винаги беше правено с твърдата цел да видим нашият Депортиво възможно най-високо".

Депор летеше високо и това не може да се отрече. Проблемът беше този, че като Икар, доближи твърде много слънцето.

Изпадането от Ла Лига през 2011 г доведе до положението йо-йо клуб, завърнал се през 2012 г, само за да изпадне отново през 2013 г и да се завърне в елита за 2014/15 г. Въпреки че беше първи в Сегунда 15 седмици, влезе като втори след Ейбар.

Въпреки че завръщане към славните дни изглежда малко вероятно в близко бъдеще или дори в
средни срокове, или в далечното бъдеще - Депор трябва да утвърди статуса си в Примера Дивисион, ако иска да се завърне към положение на знаменитост в испанския футбол. Опитва се със състав лишен от невероятни индивидуалности, каквито имаше някога - където играеха Макай, Тристан и Пандиани, сега е Елдер Пощига, където навремето патрулираха Мауро Силва, Серхио и Валерон, сега стоят Бергантиньос, Медунянин и Домингес.

Все пак трябва да се отбележи, че прокараната от Лендойро политика за младите таланти помогна клубът да се изкачи отново от второто ниво. Сегашният състав включва галисийци като гореспоменатите Бергантиньос и Домингес, както и Лукас, Пабло Инсуа, Сеоане и Хуан Карлос. В контраст със "Супер Депор" ерата, в Ла Коруня разчитат на местни и изглежда нещата са наред. Въпреки че започнаха неубедително, има оптимизъм, че под ръководството на Виктор Фернандес - по съвпадение треньорът, който замени Хабо в Селта - Депор може да продължи участието си на това ниво.

Лендойро си отиде, а Мануел Пабло е последният остатък от славните дни, Депор сега е много по-смирен звяр. Липсва самохвалството от ерата на милениума, заменено от мълчаливото приемане на завръщането към провинциален статус. Но със страстната самоувереност, която дефинираше Депор в неговия връх, мина звездното качество, нюхът, който ги направи любимци на толкова много хора. Обратно, отчаянието от късните години на първото десетилетие на новия век някак затихна, с нежна позитивност към реда на новото време на "Риасор".

Нека не забравяме, че този някога скромен клуб за кратко се издигна над себе си. Единственият проблем беше, че плати скъпо за това. Историята на "Супер Депор" е история за амбиция, излишък и взаимни обвинения. Тя е класическата парабола на възход и падение, завръщането на прокудения син, изиграно в екстремностите от Иберия. Надеждата е, че като по-младия син в този известен библейски пасаж, Депор си е научил урока, а другите очакват неговото завръщане:

"Нека направим пир и празнуваме. Този мой син беше мъртъв, а сега отново е жив: той беше загубен и намерен."

вторник, 10 февруари 2015 г.

Марко Ройс: Дортмунд е моят роден град, а Борусия е моят клуб

Марко Ройс посвети бъдещето си на Борусия (Дортмунд), подписвайки нов договр с намиращия се в криза немски клуб.

"Много съм щастлив с решението си. Дортмунд е моят роден град, а Борусия просто е моят клуб", обяви Ройс.

"Гледам напред към успешно бъдеще с нашия отбор и фантастичните ни привърженици зад нас. Имаме много работа за вършене", допълни звездата.

Досегашният му договор изтичаше през 2017 г, като имаше клауза за откупуването му в размер на 25 милиона евро, която почти със сигурност ще бъде премахната.

Ройс беше свързван с трансфери в Барселона и Реал (Мадрид), както и с Челси, Арсенал и Манчестър Сити, след като се превърна в един от най-желаните нападатели с изявите си в Дортмунд.

Спортният директор на дортмундци Михаел Цорк изрази задоволството си от новината.

"Той показа, че сърцето му бие за родния град и родния му клуб с това решение. Той е много важна част за бъдещето на Борусия (Дортмунд)", заяви Цорк.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Красивият ум на един луд

Човек с нови идеи е луд, докато не успее. - Марсело Биелса

Някога опитвали ли сте да изговорите една дума отново и отново? Която и да е дума... След определено време, тази дума временно губи значение. Връзката между нея и обекта или смисъла който трябва да представи се разкъсва и слушателят може да я разбере само като произволен низ от букви. Този психоложки феномен се нарича вербално засичане. Него винете и когато песента, която толкова ви е харесвала и която не сте можели да престанете да пеете, стане вбесяваща и непоносима врява.
Думите не са еднократна употреба, но е ясно че трябва да се внимава с тяхното използване. Спортните новинари не са били предпазливи, заради това думата "история", заедно със своите производни, е доста опропастена. Превъртали са я около езика, притискали в небцето, изстрелвали и слушали как се удря в стените докато най-накрая не се върнала напълно безсмислена.

Само заради това един разговор в периферията на аржентинския Росарио, който е истинското начало на този разказ, не можем да наречем исторически. Така само бихме го дискредитирали и обезценили. Както и онова дете което продължително викало "вълк", никой не би ни повярвал. А това ще е голяма щета, защото това е един много специален разговор.

До него се стигнало скоро след като Джосеп Гуардиола приключи кариерата си на играч. Несигурен дали да стане треньор, изгубен в кризата на новото начало, надявал се на анахронизъм, който всички чакаме поне в една фаза на живота.

Решил да отиде на поклонение. Седнал в самолета и отлетял в Буенос Айрес, а после към Росарио, град на революционери. Това е градът на Че Гевара, Лионел Меси, Сезар Луис Меноти и...

"Искаш да бъдеш треньор? Дали наистина толкова обичаш кръв?", попитал го Марсело Биелса още на вратата. Когато Гуардиола дал утвърдителен отговор, преминали към работа.

Невероятните 11 часа продължил asado, както в Аржентина наричат барбекюто което има почти обреден характер. Разговаряли само за футбол. По-точно, главно е говорил Биелса. До вилиците, които са станали офанзивни бекове, солниците които били задните халфове, маса и столове, които са представлявали линиите на два противопоставени отбора, Биелса открил на своя гост без инхибиция как той вижда футбола. На края на сеанса са се прегърнали, защото в този ден станали приятели, а тогава Гуардиола се завърнал в Каталония.

Какво се е случило след това се знае и от тези, които познават футбола толкова, че да го различат от куидича. Гуардиола спечели 14 трофея за четири години в Барселона. Стана най-младият треньор с трофей в Шампионската лига, и единственият който е вдигал шестте най-значителни трофея в един сезон. Никога нито един треньор на Барселона преди него не е побеждавал пет пъти подред Реал (Мадрид). В Мюнхен в първия си сезон спечели четири трофея, а неговият Байерн стана шампион на Германия още през март.

Паралелно с това, само по-дискретно, Пеп промени футболния релеф. Законите на причинността и здравия разум ни казват, че всяка кауза има последици. Като онази пеперуда, чийто красиви крила предизвикват ураган на другия край на планетата, Гуардиола със своите упражнения в тренировките е променил играта, не само отборите, които са му били поверени, но и националните отбори на държавите, в които е работил. Седем играчи на Барселона бяха на терена на финала на Мондиала през 2010 г. Седем играча на Байерн четири години по-късно. Гол на Иниеста донесе купата на неговия отбор четири минути преди края на второто продължение. Марио Гьотце направи същото, само три минути по-рано.

В Испания това застъпване на резултати и разбирания за футбола между клуб и национален отбор в голямата си част беше спонтанно дело. В Германия то беше част от по-широк план.

Някога немските отбори се дефинираха от изключителни играчи в единия от двата края на терена. Доминирането в централната третина никога не е интересувало много немците. Тогава на поточната линия на реновираната система за работа с младите започнаха да произвеждат друг тип играчи. На тях, мощни с топката в крака, им трябваше система направена за такива характеристики. Реактивен национален отбор, който загуби три полуфинала и един финал на големи турнири в изминалите осем години, трябваше да стане много проактивен.

Този zeitgeist се разви и преди идването на Гуардиола, но през миналия сезон се оформи напълно. Байерн на Пеп е завършил средно 122 паса повече на мач от този на Хайнкес. Всичките шест немски национали, които са играли при двамата треньори драстично са поправили процента на успешни подавания. Двамата вероятно най-важни играчи на Маншафта в Бразилия, Филип Лам и Мануел Нойер са напреднали най-много.

Първият е правил по 15 подавания на мач повече от миналия сезон, а със своите 562 паса е бил най-добър в този сегмент от който и да е друг футболист на Световното първенство. Зад себе си остави Тони Кроос, Джером Боатенг, Бастиан Швайнщайгер, и, истинско чудо, Хавиер Масчерано, още един играч на Гуардиола.

Нойер в Байерн е покачил пасовете от миналия сезон със 149, а прецизността им е скочила от 79 на 90%. Оттук тръгва и позиционната свобода на немския вратар заради която често прилича на допълнителен играч на полето.

Немците не милват топката като испанците, но по същия начин монополизират владението й. Германия има най-много подавания на Мондиала (общо 4157). На финала срещу Аржентина немците владееха топката в 64% от времето. Докато другите отбори изглеждаха основно сякаш някой е нахвърлил играчи по терена и се надява на най-доброто, Байерн направи Германия съгласувана и хармонична.

"Щастливи сме, че голяма част от този отбор работи с Гуардиола", каза Йоаким Льов след завръщането у дома. Никой не се опита да му противоречи.

Концепцията на Пеп е специфичен коктейл. В Гуардиола първо в Ла Масия са имплантирани идеалите на Йохан Кройф и Ринус Михелс. Тогава той продължил да придава лик на своята мисъл, оглеждайки се в Ариго Саки и Хуан Мануел Лиля. Най-важната съставка е дошла на края, когато всичко се оформило с урока, който получил в Росарио като подарък заедно с първокласно аржентинско говеждо месо.

Каталонецът със своите дидактични методи дълбоко повлия на футбола, но след като един човек, когото нарича най-добрият експерт на света, дълбоко повлия на него. Гуардиола е най-важната част на тази етиологична последователност, но не нареди той първи доминото, а Марсело Биелса. Кой е, наистина, той? Колко още футболни съдби е променил този чуден и чудесен треньор?

Кръг между квадрати

В Южна Америка живеят хора с прякори. Често името, което ви даде светът е много по-важно, живописно, от онова което са ви дали мама и тате. Марсело Биелса наричат El Loco (Луд, пр.а.). Хората, това знаем, обичат да патологизират поведението на другите. Някой е луд ако това дефинират тези около него, които решават, заради личния си комфорт, че особеностите на предмета на говорене са анормални от техните. Такива класификации най-често са неприятно продължение на недоразвитост и завист и не трябва да ги взимаме сериозно.
Най-често, но не и сега. Марсело Биелса наистина е специален. Той е живото доказателство, че необичайното може да бъде много съблазнително.

Повече от един век, футболните властимащи и длъжностни лица колаборативно са дописвали страниците на ръководството за това как би трябвало да се държи някой, който живее от тази игра. Биелса взе това ръководство и го накъса на парченца в момента в който реши да стане треньор.

Плащал е на местни тийнейджъри да се катерят на дървото и да шпионират тренировките на противнковите отбори. Със стъпки премерва ширината и дължината на терена на съперника преди да даде последните инструкции преди мача на своите играчи. Отказва да има автомобил. Като го сполети ментален срив или не му достига вдъхновение преди мач, той отива в зоологическата градина. Веднъж означил с фулмастер на обувките кой дял от стъпалото иска неговите играчи да употребяват при удар, а после, като немилосърдно подсещане, ги е носил с дни.

Биелса има егалитаристично отношение към вестникарските компании. Изрично отказва да дава интервю, защото не иска да фаворизира представител на която и да е медия. Заради това на неговите конференции, които понякога траят часове, всеки може да зададе въпрос.

Новинарите не могат да влизат в контакт с него когато си поискат, но това пък могат привържениците. И то най-младите, които често са игнорирани само заради това, че нямат портфейл. Има история че Биелса, по време на една от разходките си в Билбао, попаднал на деца, които го помолили да им се подпише в албума. Той им предложил нещо по-добро. Взел албума и им казал да го намерят на следващия ден на същото място и по същото време. По договор им върнал албума, но пълен с подписите на всички играчи от тогавашния Атлетик.

Години по-рано, когато отишъл да гледа мач от Копа Либертадорес, видял двама малчугани, които опитвали да влязат на стадиона. Отишъл при тях и им дал своите билети, а самият той бързо се върнал вкъщи, за да хване началото на мача.

Биелса е роден в семейство на адвокат и политик. Неговият брат Рафаел е бил министър на външните работи в Аржентина, а неговата сестра Мария е била заместник управител на провинция Санта Фе. Може точно от там да започва насърчението на Биелса към футбола.

Когато станал треньор на своята държава, казал на приятелите си да загубят неговия телефонен номер, а после се заключил в ранчо в пампасите където непрекъснато гледал футбол във всичките му видове и агрегатни състояния.

На Мондиала през 2002 г със себе си е взел 1800 видеозаписи на различни мачове и тренировки. Тогава разбрал, че не му е достатъчно, така че взел още 200. Веднъж на сватбата на свои играч дошъл със запис на мач на Бока Хуниорс под мишница.

Винаги с моливи с различен цвят, обиколен от планина от хартия, той, измежду останалото, разлага мачовете на петминутни периоди които после анализира с дни. Така той, в самоналожена отчужденост, гради това което се смята за най-обемната футболна библиотека на света. Сякаш, като алхимиците които между реторти и епруветки търсят панацеята, и Биелса между тези свои записи и бележки търси идеалния начин да се играе футбол.

Никога в костюм, винаги с очила каквито има вашия осемдесетгодишен комшия, Биелса води мачовете на своите отбори седнал в единия ъгъл на позволения му простор. Понякога се замисля, главата му клюмва, което му дава вид на човек на който са му паднали ключовете. Но това не трае дълго, защото хипертрофираната страст с която работи не му дава мира. Тогава става и, след неистови викове и придружаващи жестикулации, отива в другия край на означеното пространство. Ако се вярва на онези, които са броили, той през тази разходка, която се повтаря много пъти, прави точно 13 стъпки.

Завладяващ, напълно сигурно. Натрапчив, очевидно. Луд, възможно е. Но над всичко, Биелса е гениален. Ако не беше, нямаше да стане култ.

Биелсизмът има повече известни последователи от Сциентоложката църква. Освен Гуардиола, негови ученици са Хорхе Сампаоли, Маурисио Почетино, Диего Симеоне, Херардо Мартино и Едуардо Беризо. Дори и такива треньори, които нямат непосредствена връзка с него, като Юрген Клоп и Андре Вияш Боаш са прихванали много негови принципи.

Футболът в изминалите седем или осем години мина през процеса биелсификация. Междувременно, всички тези треньори само взеха назаем и адаптираха доктрината на Биелса. Те играят опитомен, PG-13 издание на неговия футбол, нямат дързостта да предложат оригинални идеи.

Futbol bielsista е необичаен, уникален и екстремен. Както когато излизате от дълъг тунел, на очите е нужно време да свикнат с него. Но когато го разберете и приемете, няма да можете да се заситите.

На половина футбол, а другата половина художествен пърформанс

Не е било така винаги, поне не напълно. Никой не се е родил като супергерой. Всеки супергерой има история на своето създаване. При всеки има ясно изпъкнал момент когато е престанал да бъде част от стадото и когато е станал по-силен, по-бърз, по-смел, различен. Винаги става въпрос за някаква травма. Някой го ухапва радиоактивен паяк, някой страда за родната планета, а някой губи с 0:6 от Сан Лоренцо в Копа Либертадорес. 

Това е бил момент когато Биелса разбрал, че трябва да промени нещо. Всички са били уверени, че ще се отрече от своята философия. Но неговият организъм още веднъж отхвърлил конформизма като чуждо тяло. Не изоставил своите схващания - подсилил ги. След три дни, които прекарал заключен в хотелска стая, решил да освободи своите най-луди футболни фантазии.

Нюелс Олд Бойс през този сезон спечели аржентинската Клаусура само с една загуба. На 1/4-финалите на Копа Либертадорес победили същия онзи Сан Лоренцо с общ резултат 5:1. На финала, след дузпи, от него по-добър все пак бил бразилският Сао Пауло.

След края на сезона Биелса напуснал клуба, който му се издължил като дал на стадиона си неговото име.

Това е, иначе, съвършеният модел на кариерата на Марсело Биелса. Освен две титли с Нюелс, както и една с Велес Сарсфийлд и олимпийско злато с Аржентина, той няма повече успехи в онзи традиционен смисъл. Неговият треньорски път е пълен с "победи за малко". Достатъчно е да се сетим за неговия Атлетик (Билбао), който с обидна лекота два пъти победи Манчестър Юнайтед, за да бъде сразен на финала на Лига Европа от мадридския Атлетико.

Не е трудно да се забележи причината за това. Неговата тактика не е само трудна за противниците, но и за нейните непосредствени екзекутори на терена, самите играчи.

Анатомията на идеята на Биелса е необходимо да се започне от неговата любима формация. Той играе в изключително рядката 3-3-1-3 система. Сплескан ромб, обиколен от две линии с по трима играчи в офанзивната и дефанзивната част, не е започнал от него, но това е неговата формация.

Тя е толкова негова, че на 3 март 2013 г в Чили, държава в която националната селекция гниеше в неизвестност преди той да я поеме, е обявен за ден на Марсело Биелса.
Интересното във връзка с тази формация е нейната прогресивност. Тя ясно показва визията на Биелса.

Футболът е капризен и нестабилен, но има една константа в неговото развитие. През десетилетията броят дефанзивни футболисти се повишава. Примитивният футбол се играл с един или двама отбранителни играчи. После се преминало на три в W-M системата, частично и в "метода", в края на петдесестте, несвързано и почти едновременно, в Бразилия и Унгария развили формации с четирима защитници.

Тогава Карлос Биярдо, още един аржентинец, на Световното първенство през 1986 г, прекъснал тази тенденция и за пръв път отнел един дефанзивен играч. Създадена е 3-5-2 формацията. "Миризливия" (прякори, прякори и само прякори) с нея спечелил Мондиала.

Тази формация продължила да бъде много успешна, особено когато отсреща отборът играел в 4-4-2, но като е станала популярна, и като я разбрали все повече отбори, така и нейните недостатъци станали очевидни.

Формацията 3-5-2 (3-4-1-2) във фаза нападание прекалено много зависи от плеймейкъра. Когато той се задуши, отборът губи целият си креативен маховик. Биелса коригирал това като направил от един централен халф офанзивен. Междувременно, и тази модифицирана формация, най-близо представена като 3-3-2-2, не решава друг голям проблем, а той е острата недостатъчност на ширина когато отборът има владение.

Затова Биелса преместил на крилото единия нападател и един офанзивен халф. Плеймейкърът отново е сам, но сега решенията които има са удвоени, заради което е по-тежко да го извадят от мача.

Пеп Гуардиола, винаги начело на новата вълна тактически иновации, е, дискретно, но много успешно, взел формацията на Биелса. Каталонецът в своя последен сезон в Барселона де факто игра 3-3-1-3, въпреки че графиката преди мач показваше нещо друго. Има ясни знаци, че нещо подобно ще развива и в Байерн.
Иначе, системите, които в своите основи имат трима играчи в последната линия на Мондиала в Бразилия се върнаха от безпътицата и много отбори играха с тях с приличен успех (Холандия, Коста Рика, Мексико, Чили). Очакваме с тях, в сезоните пред нас, да опитат и някои от най-силните отбори на нашия континент.

Биелса иска да предвиди и замести всяка възможност на терена. Заради това настоява неговият отбор винаги да прави първия ход. Той нарича това protagonismo. С който и да и против когото и да е да играе, вкъщи, като гост, на слънце, на дъжд, на върха на планината или на дъното на морето, Биелса винаги напада. Тези атаки понякога завършват и със седем футболисти в последната третина.

Биелса играе с изразена висока задна линия, смята, че има идеални 25 метра разлика между централния нападател и защитника в отбора. Когато до тъчлинията изглежда като човек, който свири на невидима хармоника, той подсеща своите играчи да държат тази гъстота и компактност.

Неговият футбол понякога е страшно вертикален. Той иска възможно най-бързо да стигне до противниковата врата с директни подавания, използвайки най вече цифровото предимство, което имат на фланговете. Все пак, ако първият удар не успее, отборът, който води Биелса печели спорната топка и е способен чрез позиционно нападение да създаде възможност за гол.

Заради гладкото протичане на топката Биелса е измислил халф, който играе защитник. Това се харесало на много треньори, които по-късно въвели това в своите отбори.

Когато загуби топката, намерението на Биелса е да възстанови владението още преди да е възможно. По тази причина пресата е друг много важен елемент на неговата игра. Но дори и тази негова преса не е обичайна.

Валерий Лобановски се смята за един от най-големите пропагандатори на пресата (с Ринус Михелс и, разбира се, Виктор Маслов), и той е разделил този сегмент на играта на три модела. Пълна преса е когато отборът притиска противника дълбоко в неговата половина. Полупреса е същото, но започва когато противникът премине половината на терена. И на края имаме лъжлива преса, случай, в който отборът показва намерение да пресира, но не прави това наистина. Тогава само един футболист напада противника с топката, докато останалите стоят в зоната си. Отбори, които предотвратяват прекомерен натиск, най-често само в началото на мачовете играят в първия вариант.

Това е, предполагате, много неприключенско за Марсело Биелса. Неговата преса започва в най-далечните кътове на противниковата половина, и там се задържа през цялото време.

Отборите на Биелса вероятно са единствените на света които почти не играят в преходи. Те са програмирани да се бранят или да нападат. Преходът е губене на време в строгите очи на Биелса. Десант на противниковата врата иска яростна атака за изгубената топка. Нападение, преса, нападение, преса, нападение, преса - и така от първия до последния сигнал.

Това редуване на двете фази на футболната игра изглежда като заучена хореография. Ако имате добри места на стадиона, това изглежда като танцувална група, която танцува на музика, която само нейният треньор чува. Дигиталната хартия не може да представи колко красиво може да бъде това.

Но това не трае твърде дълго. На играчите първо им трябва време да отработят тази система. След това, месец, два, може и цял полусезон, те са величествени. Но накрая умората винаги замазва и неузнаваемост изкривява този шедьовър.

Биелса би могъл да предотврати ограниченията на човешкото тяло и да направи тази своя система устойчива, но това означава да направи компромис. Вместо това, той само меланхолично признава: "Ако футболът се играеше от роботи, аз винаги щях да побеждавам".

Победа или нещо още по-хубаво...

Биелса е прекалено голям фундаменталист, за да е успешен. Разбира се, глупаво е и да се помисля да се постави под въпрос някакъв недостиг на желание за победа.
Жаждата за триумф на спортното поле е неразделна част от всички нас. Тя е остатък от нашия антропологичен и биологичен развой, като мъдреците или сляпото черво. Спортът е, в своето най-долно тълкуване, само замяна на война. Дори приблизително така е и започнал. Той е цивилизационно приемлив начин да изразим нашето желание за конфликт. Вече няма племена, имаме клубове и привърженически групи. Вече не печелим територии и ресурси, а турнири и първенства. Победата е задоволяване на примитивния човешки нагон. Тя е нужда, която всички усещаме, както и Марсело Биелса.

Той сам е казал, че след загубен мач не може да си играе с дъщеря си, защото усеща, че не заслужава да се радва. Играчите на Атлетик, вече напълно попаднали под влиянието на своя тогавашен треньор, толкова са били потресени от загубата на финала в Букурещ през 2012 г, че не са изкарали утешителните медали от съблекалнята. Всички треньори искат да побеждават, а единственото което ги различава е подхода към осъществяване на желанието.

Методите на Биелса наистина функционират в реалния свят, той показа това със селекцията на Чили, но за тяхната култивация е нужно време. Елитните клубове имат всичко освен това, защото на тях им е необходим резултат веднага и винаги (вижте само Манчестър Юнайтед).

Голяма щета е, че заради това Биелса никога няма да получи възможност да се разгърне със своите идеи в някой европейски блокбастър клуб. Кастовата система във футбола е сурова. Клубове от втора категория, каквито може да води Биелса, не могат да се противопоставят на мегаклубовете, които са взели целия талант достъпен на пазара.

Някой ще каже, че добрият треньор от всеки отбор може да направи победител. Това е дори неточно както и обратното твърдение, според което треньорите не са нужни, когато отборът има достатъчно качествени играчи.

Второто твърдение за функцията на треньора почти навежда на онези, които имат красивите девойки, които се усмихват и позират до великолепни автомобили на панаири. Не, отборите се раждат и умират заедно със своите треньори. Връзката между тях е неразривна и представлява основна единица в този спорт.

Треньорите не са всемогъщи. Тяхното влияние има много ясни граници. Както когато опитвате да се покриете с много малко одеяло.

Тактиката не е нищо друго освен опит да се внесе ред в хаоса, който е футболът. Това винаги е само опит, защото силите които скитат на футболните терени са прекалено силни. Късметът, или съдбата, ако вярвате в такива неща, е много силно нещо. Като треньор, единственото което можете е да намалите нейната роля колкото се може повече.

Но думата не е само за късмета. Всичко засяга крайния епилог. Дали нападателят се е наспал предишната нощ, дали защитникът се е помирил с момичето си, дали на вратаря е блеснало слънце в очите... А дори не стигнахме до онзи най-очевиден, талант и майсторски футболист, който треньорът може отново само частично да формира.

Безброй са променливите, а треньорът е само един. Той може да надъха играчите и да ги насочи в правилната посока, но играчите са тези които побеждават или губят.

Затова, като оценяваме работата на треньора, резултатът почти - още веднъж почти - не е важен.

Нашето мислене е пристрастно. Ние оценяваме това което завършва добре, а не това което е добре направено. Ние нападаме онова което завършва лошо, а не това което е лошо направено. Това просто е погрешно. Мюнхенският Байерн беше отличен отбор в 90 минути на финала на Шампионската лига през 1999 г. В 92 минута бяха грозен отбор. Нещата са много по-сложни от дихотомията "победа - добре, загуба - лошо".

В края на краищата, ние които плащаме, за да сме част от футбола, вместо да ни се плаща за това, не би и трябвало твърде много да ни е грижа за резултатите.

Никой не се е влюбил във футбола заради победа или загуба. Никой не се е влюбил във футбола заради бройките и конфетите. Във футбола сме се влюбили заради онова между другото. Марсело Биелса е крал на това между другото.

Процесът запленява и изпълва, не резултатът. Утре, след мача, ще спорим за процеса и толкова. Резултатът е информация. Сух и точен, той просто е такъв. За него не се спори.

Никой не влиза на стадиона в 90 минута, поглежда таблото и излиза навън. Най-хубавото във футбола не се докосва до таблото. Най-хубавото във футбола е неосезаемо и абстрактно. Марсело Биелса е крал на неосезаемото и абстрактното.

Насладата произтича от мириса и вкуса на самата игра, а не от нейния изход. Победата винаги ще бъде цел, но играта е смисълът.

Ако на вас всичко това ви звучи патетично и сладникаво, може би малко чудно, добре е. Трябва така да звучи. Футболът не съществува без доза лудост. Марсело Биелса е абсолютният крал на лудостта.

Автор: Лука Йевтович

петък, 6 февруари 2015 г.

Ампутация остави от татуировка само надписа "Никога няма да ходиш"

 
Някои житейски истории завършват трагично, някои щастливо, а някои са просто... необясними. Случаят с 32-годишния Анди Грант е драстичен пример, защото съдбата се отнесла сурово с него. По-точно с неговата татуировка на култовия за привържениците на Ливърпул стих: "Никога няма да ходиш сам" (You'll Never Walk Alone).

Странната случка с Грант се случва преди шест години, когато настъпва мина по време на служба в Афганистан и се наложило докторите да му ампутират десния крак до коляното. От татуировката останало само "Никога няма да ходиш".

За да не бъде всичко така черно се погрижил самият Грант, който не е от тези, които се оплакват. Междувремнно той станал успешен спортист с увреждания, а и сам често се шегува с трагикомичната татуировка.

"Трябва да гледаш на това от ведрата страна. Ирония е, че казва, че никога няма да ходя. А аз тичам 10 км за 40 минути. Да, татуировката е странна. И аз сам често й се смея. Поне има какво да разказвам на хората", заявява Грант.

Шапки долу за Грант. Това е правилният подход към живота. И не е край. Неговите следващи цели са да преплава Атлантическия океан за благотворителни организации, но и да се пребори за място в британския параолимпийски отбор.

Британец се поклони пред любовта на Жълтата стена

Нямам най-сложния списък с желания за постижения в живота. Не съм от тези, които искат да обиколят света с балон или да изкача Еверест. Искам да ми плащат, за да разсмивам хората (това съм го постигнал), да публикувам книга (работя по това) и да гледам футбол на най-великите стадиони в света сред най-добрите привърженици. Тази седмица работех по последното.

Обсебен съм от немския футбол. Всеки клуб има страхотна подкрепа, чудесни стадиони - интересни, не просто идентични бетонни купи - футболът все още е спорт на работническата класа. Всеки е добре дошъл и всеки може да си го позволи. Също така съм очарован от Германия, научих за нея докато учех езика в училище (макар да помня само няколко неща). Въпреки това не бях посещавал държавата преди това. Бях решил, че ако отида там, трябва да посетя града, който искам да видя най-много, със сигурност по футболни причини.

Дортмунд. В моята футболна обсебеност те изпъкват с ярки жълти екипи, а първият път когато видях Вестфаленщадион (сега корпоративно наречен Сигнал Идуна Парк) бях отнесен. Бетонен и стоманен монумент построен през 70-те години, винаги усещах, че шумът, който вдигат привържениците е мощен, гледайки ги в Шампионската лига по телевизията, но какво ли щеше да е на живо? Трябваше да отида там един ден. Най-накрая, през 2015 г, на 36 г, мога да кажа, че бях там - и както щеше да се окаже, изживях една много интересна нощ.

На последното ми континентално пътуване - да гледам Аякс и ПСВ през миналия сезон - взех съпругата ми. Трябваше, беше първият ден от медения ни месец. Не исках да отида и да гледам Дортмунд сам, така че написах невинна публикация във фейсбук, за да видя дали някой от приятелите ми иска да се присъедини за пътешествието. Осем казаха, че искат да дойдат, седем дойдоха (осмият се отказа в последната минута). Те ще бъдат споменавани доста в този разказ, може би сега трябва да ви ги представя всичките:

Джон - моят бивш комедиен агент сега е мой бизнес партньор в Прогрес, нашата компания за борба в Лондон. Привърженик на Уокинг, той е живял в Германия между 9 и 13-годишен - не много далеч от Дортмунд, в Дюселдорф. За щастие, говори малко немски. Това ще е полезно.

Глен - другият ми бизнес партньор в Прогрес, Глен е актьор и музикант, който прекарва по-голямата част от времето си като Бъди Холи. Той е поддръжник на Нюкасъл Юнайтед, въпреки че има законен интерес към Мидълзбро, след като скоро ще е зет на техния собственик (на сватба, която странно аз ще водя).

Дарън - известен преди като Ман Ман Мансън, Дарън е бивш борец, от Ирландия, сега устроен в Мидландс. Алчен колекционер на футболни тениски, той е по-запален по футбола и от мен. В момента се състезава като бодибилдър, един от най-забавните хора, които съм срещал. Неговият отбор на сърцето е Бохемианс, но научихме, че е обсебен и от друг клуб в началото на пътуването ни.

Дани - г-н Гарнел е отличен борец, добро момче и подходящ образец за привържениците на Милуол относно познанията му за играта и тихото му и учтиво държание, въпреки че изглежда като човек, който може да те унищожи. Баща на две деца, може да е сред най-добрите татковци в страната базирано на това колко много говори за децата си и им купува подаръци от всяко място, което посещава.

Джеймс - по-срамежлив, Джеймс е още един професионален борец, който е много добър приятел на всички нас. Той дойде на пътешествието въпреки че не подкрепя никой отбор - дори не харесва футбола като цяло. Той се наслаждава на бира и наденици и да се мотае с приятелите. Това ще му е вторият мач за сезона - първият му беше в ложата на директорите в Мидълзбро с Глен. Притесняваме се, че може да остане с изкривена гледна точка какво е играта всъщност.

Чарли - приятел от комедийната среда, Чарли се преструваше на немец в шоу в Единбург, където го срещнах за пръв път. Дискутирахме пътуване до Дортмунд в разговор миналото лято, докато говорехме за Лестър (моят клуб) и АФК Уимбълдън (неговият отбор). Чарли има опит с футбола в Германия, гледал е Санкт Паули (който аз също отчаяно искам да видя).

Бен - още един привърженик на Нюкасъл, Бен е приятел от комедийната среда, който не виждам достатъчно често. Доста време го вбесявахме с цитат, който той всъщност не каза след мача - че Галоугейт на Сейнт Джеймсис Парк е на нивото на Жълтата стена в Дортмунд (той всъщност изобщо не е казвал това) - но той е добро момче и луд за играта колкото нас.
След като имах бляскавата идея да пътуваме до Дортмунд, дойде ред на логистиката. Полетите са лесни, директен от Станстед веднъж дневно, така че не беше проблем. Тъй като оставихме хотелите за последния момент, настанихме се в три различни хотела, но всички бяхме доволни и никой не трябваше да похарчи много пари. Това със сигурност беше възможност, тъй като повечето мачове на БВБ се посещават от над 80 000 привърженици и много хотели са пълни или вдигат цените в дните, когато има мач.

Нямах идея как да вземем билети, така че просто написах писмо до клуба през интернет страницата му. Получих отговор след два часа от невероятно услужлива дама на име Дария. Имайки предвид, че трябваше да запазим билети доста по-рано за това пътуване, попитах дали мачът ще се проведе на обявената дата, на което тя каза да. Тогава попитах дали можем да купим билети, а тя попита колко. Когато отговорих, тя обясни, че все още не са в продажба, но с радост ще резервира няколко за мен. Колко брилянтно е това? Тя го направи, а след като тръгнаха в продажба трябваше да направя трансфер на пари в чужбина, за да платя билетите, но всичко беше наред.

Първоначално искахме да сме в Южната трибуна или Жълтата стена, защото е невероятно евтино - само 15 евро за билет, и защото това е водещата сила зад атмосферата на стадиона. За да се сдобиеш с билет за там е много сложно и накрая разбрах защо не трябва да имам лесен достъп до пропуск за там. Те трябва да са за най-големите привърженици на БВБ, не може да допуснеш някой случаен британец да купи билет и да се озове там (въпреки че много искам да съм там един ден, ако някой БВБ запалянко иска да ме вземе).

Озовахме се във високата част на Западната трибуна с билети за 44 евро. Това отговаря на 35 паунда. Като някои от най-скъпите билети на стадиона, това е страхотна цена да получиш брилянтна гледка към едно от най-иконичните игрища в световния футбол. По-евтино е от стадиона на Аякс и много по-достъпно от почти всеки отбор във Висшата лига. Лудост (по много добър начин).

Денят на мача започна много рано за мен. Трябваше да стана в 5:30 сутринта и да карам 5 часа (с досаден трафик) до Станстед, да паркирам с трудност в препълнения паркинг, да се срещна с приятелте и да летим до Германия, да се нанесем в хотела, да разберем как да стигнем до мача, да вземем билетите и най-сетне да гледаме играта футбол.

Когато пристигнах на летището Глен, Джеймс и Дарън вече бяха в кръчмата. Първите двама пиеха по едно, докато аз и Дарън сме въздържатели. Когато дойдоха две закуски за Глен и Джеймс предположих, че те не могат да изглеждат по-големи туристи в момента.
Наредихме се на опашка за самолета, гледахме как го изтеглят и го замени друг. Това винаги е добро начало. Докато чакахме, дискутирахме какво знаем за сегашния отбор на Дортмунд. Всички знаехме за Матс Хумелс от Световното първенство, но не можехме да разберем защо БВБ страда толкова много на дъното на Бундеслигата. Да, те загубиха двама чудесни играчи през последните две години, които отидоха в Байерн - Гьотце и Левандовски - но много от страхотните им играчи от доскоро брилянтния отбор все още са там: Хумелс, Вайденфелер, Гроскройц, Гюндоган и Ройс.

Последните двама от тези аз наричам "немският Дарън Андертън" - вълнуващ играч, пълен с умения и идеи, но толкова ужасяващо податлив на контузии, че се чудиш дали ще отиде на следващото стъпало в кариерата си. Заместителят на Левандовски - Чиро Имобиле, с нещастната фамилия, не може да покаже нивото на предшественика си.

Когато се качихме на борда на нашия полет стана очевидно, че почти всички на него бяха тръгнали за мача. Около 1000 британски запалянковци пътуват за всяко домакинство на БВБ, а двете момчета до мен правеха абсолютно същото. Привърженици на Палас и Арсенал, те изглеждаха развълнувани колкото мен, говорехме за атмосферата, която очаквахме да видим от първа ръка. Чудех се колко британци на самолета ходят на всеки мач в Дортмунд. Замисляйки се, не може да бъде по-скъпо от това да гледаш Арсенал или Челси, ако живееш малко извън града.

След кацането бързо минахме през летището и се разделихме да си намерим хотелите. Аз, Джон, Дарън и Дани бяхма заедно в евтин хотел близо до летището. Разстоянието беше толкова малко, че се взимаше пеш, през това време видяхме архитектурата на къщите в покрайнините на Дортмунд, които ми напомниха на пътуване до Дания по работа преди няколко години. При пристигането забелязах, че хотелът е една звезда, оценен като "турист". За парите си беше доста приличен.
Направихме проучване и разбрахме, че можем да вземем влака от близката гара Холцвикеде директно до Сигнал Идуна Парк. На гарата прекарахме много време пред машината за билети, въпреки че имаше английски. Изпуснахме първия влак, но само няколко минути по-късно се качихме на истински Футбол Специал. Точко като старите английски, беше стар влак с привърженици, които пиеха вътре. За разлика от старите английски, всеки се държеше нормално и уважително. Съмнявам се, че трима англичани и ирландец могат да се возят на такъв влак в Британия без проблеми - дори сега - когато очевидно не са от най-твърдите привърженици на отбора, който отиват да гледат.

Интересното е, че ако бяхме взели билетите си за мача предварително то пътуването ни с градския транспорт щеше да е безплатно. Това е само още едно страхотно нещо за немския футбол и Дортмунд - което щяхме да научим през деня. Влакът ни вози 15 минути и стъпихме на земята с хиляди други запалянковци. Оставаха още близо два часа до началото, но цялото място вече трептеше.

Трябваше да намерим Фанвелт, за да си вземем билетите - това е "фенският свят" със страхотен клубен магазин, малко и много приветливо кафене и каса за билети. Дамата на касата говореше достатъчно английски в комбинация с познанията на Джон за нейния език и скоро всичко беше наред. Билетите бяха резервирани на името на "Джим Смолман", така че трябваше да я уверя, че "Джеймс" в моя паспорт със сигурност бях аз. Опитах да се сетя за немски пример за съкратено име в онзи момент. И в момента не мога да се сетя.

Най-сетне се събрахме всички и бяхме готови да влезем на стадиона. Докато обикаляхме около него, опитвайки да открием Фанвелт не можах да не бъда уловен от атмосферата. Всички пътища и пътеки около терена са пълни със сергии за храна, барове и търговски щандове. По това време единственото жълто по мен беше на върха на бейзболната ми шапка, така че разбрах, че бързо трябва да променя това - въпреки че имах късмет да съм с Дарън в неговата домакинска тениска на БВБ от края на 90-те години, приличахме на агитка. Огромната маса от хора, които поддържат техния отбор и се наслаждават на хубаво време ме накара да се почувствам като при първото ми посещение на "Уембли" като дете. Точно такова е чувството, по-приятелско и по-малък грабеж от "Уембли": навсякъде привърженици пият (от стъклени бутилки, защото може да им се има доверие) и наваксват. В студена февруарска вечер цялото място се усеща напълно магично, особено когато видиш Сигнал Идуна Парк да се извисява над земята като масивен космически кораб.
Влизаш през големи входове, където те проверява стюард преди да използват автоматичен въртящ вход (който разбира се винаги работи, това е ефикасната Германия). Тогава вървиш, за да намериш правилния блок. Входът през който влязохме позволява достъп до всяка част от стадиона, освен Южната трибуна, и веднага бяхме поздравени от орди от привърженици и множество различни места за храна - всичките изглеждаха наистина нескъпи и страхотно.

БВБ оперира с картова схема за плащане на храната, подобна на тази, която пробвах в Аякс миналата година. Получаваш нещо като кредитна карта, в която слагаш кеш и правиш покупки в стадиона използвайки я. Моите приятели си направиха такива (първоначално трябва време да се осмисли, но после наистина разбираш смисъла) и тогава беше време за хапване и бира. Братвруст струва 2,60 евро и е ЧУДЕСЕН. Хапнах и сирен брецел, който беше голям и много вкусен за 3,10 евро. Когато се замислих, че съм ял отвратителни бургери за 3,50 паунда повече от веднъж през този сезон, много завиждам на немските запалянковци.

Преди и по време на мача моите приятели се насладиха и на топло греяно вино, телешки шницел, различни вурстове и най-доброто - избери и смеси. Във футболен стадион. О, да. Купих си шал от търговски щанд в самия стадион, който ми струваше 15 евро. Това беше частично сувенир, частично, за да се почувствам, че се вписвам и частично, защото беше много студено.

Повечето от приятелите си купиха от бира до три. Когато си купуваш бира на стадиона ти я дават в пластмасова чаша, на всяка от тях има образ на футболист, или в някои случаи на треньора Юрген Клоп. Дават ти избора да си ги вземеш вкъщи или да ги върнеш, за да си вземеш депозита след мача. Джон върна няколко накрая и получи няколко евро обратно, за голяма негова изненада. Не мисля, че го направи заради парите, смятам, че просто разчистваше.

Когато най-сетне стигнахме до блок 31 трябваше да изкачим много стълби. Всички сме в добра форма, но докато стигнем до върха мисля, че съжалихме колко много наденици и месо консумирахме. Бяхме останали без дъх след катеренето, но когато седнахме на местата си останах без дъх по съвсем различни причини.

Жълтата стена. О, Господи.
От нашите седалки може да видиш целия стадион. Имахме фантастична гледка към терена, всички трибуни, които започнаха да се изпълват, надясно от нас Южната трибуна. Тя беше вече изцяло пълна, привържениците развяваха знамена и скачаха нагоре-надолу. Всеки от нас гледаше натам с отворена уста. Това е изобилна от енергия маса от хора и не мога да разбера защо някой не би искал да застане там с тези запалянковци. Това изглежда като НАЙ-ГОЛЯМАТА забава в цялата вселена. Знам, че тук съм поставил снимки на Жълтата стена, но те не я представят правдиво. Това е като да отидеш до Големия каньон и да показваш снимки на хората после. Не може просто да видиш снимка или видео, трябва да го изживееш със собствените си очи, и да чуеш колко мощен шум произвежда тази тераса на толкова масивна арена. Това е най-удивителното нещо, което съм виждал във футбола.

Дори преди началото атмосферата е напълно нереална. Моят приятел (и отличен комедиант) Том Дийкън ми каза да очаквам да пея "You'll Never Walk Alone" преди да започне мача. Не лъжеше. Всеки на стадиона го прави, с шал вдигнат високо. Виждал съм това на "Анфийлд" и винаги ми се изправя косата, иконично е да се види. Но в Дортмунд е на съвсем ново равнище с 80 000 привърженици и ВСИЧКИ го правят заедно. След като песента свърши, шумът е оглушителен, докато Южната трибуна скандира БВБ, с цялата сила, която има, преди страхотната немска традиция за листа със състава.

Обичам това. Те четат състава, но само първите имена. Тогава всеки трябва да извика фамилията на въпросния играч. Бях много горд със себе си, че знаех всичките, въпреки че начина по който представят Сократис Папастатопулос обърка мен и Джон. Той е анонсиран като "Папа", а ти трябва да извикаш "Сократис". Накара ме да се зачудя за едно нещо: Какво се случва по време на криза с контузени, ако непознато младо момче е хвърлено в първия отбор? Ще бъде малко засрамващо ако почти никой не му знае фамилията. Това може би се е случвало в някой момент, сигурен съм.

Точно преди да започнем на огромните ТВ екрани се появи образ на кръст със снимка на наскоро починалия Удо Латек. Бивш треньор на Дортмунд, който също води Байерн до Купата на европейските шампиони през 1974 г, Борусия (Мьонхенгладбах) до Купата на УЕФА и Барселона. Беше зашеметяващо как ВСЕКИ на стадиона стана тих, за да чуе говорителя, който разказваше за Латек, преди да го аплодира, докато играчите се събираха в централния кръг. Беше страхотна гледка - Жълтата стена премина от тресене и пеене към пълна тишина и спокойствие към аплодисменти в разстояние на минута. Контролирано, уважително, всичко за доброто на БВБ.

След началния съдийски сигнал атмосферата стана дори по-шумна. Трудно беше да се помисли, че БВБ е последен в Бундеслигата след старта на мача, а Аугсбург беше комфортно в първата половина на класирането и атакуваше местата за Европа. Гостите са в първия си престой в най-високото ниво след влизането си през 2011 г и имат много голям шанс да играят европейски мачове за пръв път през следващия сезон, отборът от Бавария впечатлява всички през този шампионат с нивото на организация. Около 900 от техните привърженици дойдоха в Дортмунд.
С БВБ на дъното на първенството направи нивото на поддръжката, която получи още по-поразително. Ако някой пас беше неточен, никой не освиркваше. Всеки отделен привърженик на Дортмунд беше зад отбора си, без значение колко зле се представяше в първенството в момента. В крайна сметка, това е Дортмунд. Със сигурност няма да изпадне, нали? Участник в Бундеслигата от 1976 г, шампион през 2011 и 2012 г и финалист в Шампионската лига през 2013 г. Със сигурност е твърде добър?

Налага се на този етап да кажа: ще бъде глупаво от моя страна да не кажа в този разказ, че въпреки брилятните привърженици на Дортмунд - аз искрено смятам, че те са сред най-добрите в света - ще трябва да кажа и колко слаби са някои от футболистите им сега. Така че ако четеш това и си привърженик на БВБ - на първо място, благодаря, че накарахте мен и моите приятели да се чувстваме добре дошли, второ, вие сте гордост за своя отбор и град, трето, съжалявам.

Средната линия на БВБ се заплиташе с течение на първото полувреме. Имаше добри моменти - Илкай Гюндоган влизаше във всяка борба на живот и смърт и играеше просто, успешни подавания, лошите - Нури Шахин постоянно даваше топката на противника и правеше глупави грешки. Неразгадаемото ново попълнение (12 милиона евро от Ред Бул Залцбург) Кевин Кампъл. Словенецът ми напомня малко на Роби Савидж в това че преследва всичко и не спира да тича. Не може да се съмняваш в отдадеността му, това е сигурно. Моите приятели забелязаха, че той се опитва да прави твърде много, често изглеждайки като по-бедната версия Марко Ройс. Това му беше едва втори мач, така че трябва да му дадем време.

Ройс понякога е вбесяващ за гледане. Той със сигурност е МНОГО добър, но според мен се мисли за свръх. На теория играейки отляво на трима атакуващи, той толкова се впуска навътре, че централният нападател Имобиле трябва да отива наляво, за да покрива зоната му, а така в наказателното няма на кой да бъде центрирано. Отдясно на тримата е Пиер-Емерик Обамеянг, пълен със скорост, но мързелив да се връща назад, често оставяйки Гроскройц в голяма беда, а Аугсбург се възползваше от тази част на терена, за да контраатакува.

По време на пауза в играта, отново гледах в Южната трибуна. Със сигурност това е единственият сектор в света, който всъщност става ПО-ГОЛЯМ от 70-те години. За мен наистина е едно от чудесата на света. Въпреки бледото първото полувреме, никога не спря да се движи и да диктува шума на стадиона. Интересното е, че изглежда, че има още една, по-малка стояща трибуна в Северната трибуна. Цялата тази трибуна има чудесен антирасистки плакат в средата й, и беше страхотно да се видят толкова много привърженици на БВБ със специални антирасистки шалове.

Ройс все още се опитваше да прави всичко, изведе Кампъл на половинчато положение, преди Имобиле да разтърси мрежата от външната страна няколко минути по-късно. Трябва да съжаляваш Имобиле, който имаше страхотен сезон в Италия миналата година. Да замениш толкова добър футболист като Левандовски трябва да е много трудно, въпреки че аз съм фен на Адриан Рамос, който беше на пейката. Имобиле изведе Обамеянг на далечната греда (трябваше да стреля сам по-рано, но не задържа равновесие), но голът беше отменен заради засада. Повечето на стадиона разбраха още преди топката да се оплете в мрежата, нямаше излишни празнувания.

Футболист на Аугсбург изкара максималното от единоборство, за да спечели фаул. Докато се търкялаше на терена в предполагаема болка, Дани ме побутна и каза "Погледни го. Търкаля се по земята, преструвайки се, че го боли. Никога няма да ме видиш да правя това". Посмях се доста, знаейки, че Дани всъщност така се прехранва на борческия ринг. Дани си е забавен. Докато вървяхме към летището, когато напускахме Дортмунд, едно куче ни залая. Аз казах "Ооо, немска овчарка". Той отговори с "Да, приятели, тук ги наричат само овчарки".

В големите землянки - те наистина са ОГРОМНИ, всички със столове Рекаро, които изглежда сега са норма, можех да забележа, дори от нашата позиция, че треньорът на Аугсбург е с дънки. Може да предположим, че е дошъл направо от работа.
Дойде полувремето и обсъдихме първата част с Дарън и Бен, докато другите отидоха за провизии. Насладих се на спектакъла, но можеше да е най-гадният мач на света със страхотна атмосфера. С лекота можех да гледам само Жълтата стена 45 минути. Съгласихме се, че Дортмунд е по-добрият състав без да създаде чисти положения и трябва да преследва победата сега. Чудех се какво ли ще се случи на това място, когато влезе гол. Ще е величествен хаос.

Нямаше да видим това. Щяхме да видим нещо много различно.

Второто полувреме започна с атаки на Аугсбург, а Дортмунд не можеше да намери ритъм. В 50 минута се случи катастрофа. Халил Алтънтоп взе топката в полето на БВБ, с четирима противници около него, опитвайки слаби влизания. Той подаде към Байер, който падна театрално след шпагат. Съдията поклати глава, но топката попадна в Раул Бобадия, който я запрати във вратата. Малкият джоб от привърженици на Аугсбург полудя. Остатъкът от стадиона изпадна в мъртвешка тишина... за около 20 секунди. Жълтата стена изрева и цялото място стана още по-шумно. Без освирквания, без обиди. Мачът продължаваше, както и тяхната подкрепа. Представете си това да се случи в Англия. Аз не мога.

Голът даде представа колко е зле Дортмунд в защита. Хумелс се доближава много до Бекенбауер като централен защитник, включвайки се в атака и давайки дълги подавания, но наистина не е защитникът, който трябва да е. Гроскройц всъщност е халф (по-късно щеше да напусне с контузия, заменен от Невен Суботич), Шмелцер не е най-бързият, а Сократис е пратен за десен защитник, докато изглежда повече като централен, от времето когато играеше като такъв.

В средата на второто полувреме Дортмунд получи живец. Обамеянг проби отдясно и беше повален от Кристоф Янкервит, оставайки сам срещу вратаря. След доста забавяне съдията му даде директен червен картон за професионално нарушение. БВБ можеше да постигне много от пряк свободния удар, но той беше пропилян. Малко след това Ройс (който беше много тих през второто полувреме) и Кампъл бяха заменени от Хенрих Мхитарян и Шинджи Кагава.

Мхитарян беше вбесяващ за гледане, често игнорирайки добър шанс да подаде, за да направи нещо сам, или спирайки да тича напред, за да обикаля на място, да се върне назад и да развали атаката. С напредването на времето стана видно, че БВБ притежава дълго топката, но не създава истински възможности. Всички три смени бяха направени и нямаше как да се появи Рамос. Имобиле опитваше с всички сили, но имаше нищожен принос. Имаше един брилянтен шанс да вкара с глава в последните пет минути, измъквайки се от капана на засадата, но стреля право във вратаря - бившият страж на Арсенал Алекс Манингер. Когато напуснахме Дортмунд в четвъртък сутринта по странно стечение минавахме през проверката за сигурност по същото време с отбора на Аугсбург (който пътуваше с цивилен полет). Големият австриец беше претърсен с детектора за метал точно пред мен.
С четири минути добавено време в края на мача, БВБ хвърли всичко напред. Вайденфелер изпълняваше свободните удари от центъра на терена, Хумелс и Суботич играеха буквално в атака. Чисти положения за домакините отново нямаше, докато Аугсбург остана организиран и дързък дори с десет души. Изгонването изглежда само затегна редиците и ги направи по-трудни за пробиване.

Чудех се как другите немски привърженици се чувстват за проблемите на БВБ през този сезон. Разбира се аз бях омагьосан от мястото, но се чудя дали привържениците в Германия реагират като английските, ако Манчестър Юнайтед или Ливърпул са на дъното на Висшата лига. Щяхме да имаме ден пълен със събития. Наистина се надявам, че повечето немски запалянковци гледат в касирането и се надяват Дортмунд да остане, защото не може да си представим Бундеслигата без тях. Докато победата изглеждаше все по-малко вероятна изпитах тъга за невероятно лоялните поддръжници на БВБ, почти всички от които останаха до последния съдийски сигнал. Те заслужават по-добро от отбора си. Знам, че имаха зашеметяващи висоти - такива за които фен на Лестър като мен може само да мечтае - но дори през проблемите им те са толкова лоялни, че заслужават нещо. Мисля, че такава атмосфера може да накара прилични играчи да се представят със световна класа. Как играчи от световна класа не го правят за тях?

С прозвучаването на последния съдийски сигнал, проехтяха първите звуци на несъгласие през Вестфаленщадион, с нарастващи освирквания. Ликуващите привърженици на Аугсбург празнуваха с отбора си, а някои поддръжници на БВБ също ги аплодираха.

Тогава се случи нещо много зашеметяващо.

Футболистите на Дортмунд наредени в централния кръг и наказателното поле бяха с лице към Жълтата стена. Никой от тях не аплодираше публиката. Всъщност, всички те бяха навели глави от срам, като срамежливи ученици. И тогава... Жълтата стена ги наказа. Освирквания, запяха песни, които ми се искаше да мога да си преведа. Цялата атмосфера изглеждаше напълно сюрреалистична. Около нас не остана никой. Човекът до Дарън го сръчка и му каза - на английски - че такова нещо НИКОГА не се е случвало преди.

В този момент Роман Вайденфелер - най-невинният играч от състава и вицекапитан - се покатери по оградата пред Южната трибуна за да говори с привържениците и и да се извини. Мнозина жестикулираха гневно към него. Матс Хумелс се присъедини към него пред оградата, правейки същото - както трябва, след като е капитан. Останалите от отбора, и треньорът Юрген Клоп, останаха далеч назад, със сведени глави, примейки дюдюканията и освиркванията като наказанието което те знаеха, че заслужават.

Това продължи над пет минути. Вайденфелер аплодира Жълтата стена, докато се оттегляше към съотборниците си. Те го аплодираха. Отборът беше изпратен с освирквания към съблекалните... и тогава се надигна огромно скандиране "БВБ", докато останалите привърженици се прибираха по домовете си. Никога не съм виждал такъв контролиран пример на фенска мощ. БВБ поддръжниците имат всички основания да бъдат гневни, техният отбор не е достатъчно добър, въпреки че е пълен с високоплатени звезди. Удивителното е как показаха гнева си. Във Великобритания отборът ти изостава с 0:1 и хората около теб се оплакват. Буквално НИКОЙ около нас не се оплакваше от собствения си отбор по време на мача. Жълтата стена пееше песни на подкрепа и всички останали се включваха, защото това ТРЯБВА да правиш. Ти си футболен ПРИВЪРЖЕНИК. Само когато мачът свърши те дадоха да се разбере как се чувстват, и беше още по-странно да се наблюдава как техните играчи смирено приемаха съдбата си.

Докато бих се насладил да видя победа на БВБ, не можех да не се влюбя в мястото. Дани ми каза, че докато сме вървели към местата си съм изглеждал като дете на коледната сутрин и беше прав. Влюбих се във футбола като дете, защото дори Филбърт Стрийт изглеждаше масивен и заплашителен, шумен и забавен. Сега съм възрастен, Дортмунд ме накара да почувствам това отново. Това е магически стадион пълен с най-брилянтните фенове, които смятам, че някога ще видя.

Ще ви оставя с тази последна мисъл, с която мисля, че всичките ми приятели са съгласни.

Докато гледах Жълтата стена през мача, виждах привържениците на БВБ по стадиона и във влака и дори летящите към вкъщи, те излъчват определено настроение. Смятам, че най-добре мога да я опиша така:

Аз обичам моят футболен отбор. Но гледайки тези момчета и тяхната страст към клуба им, не мисля, че обичам моя клуб по какъвто и да е начин близък до силата с която те обичат техния.

Echte Liebe.

Резюме:

Борусия (Дортмунд) 0 - Аугсбург 1   (Бобадия 50)

Посещаемост: 80 667

Цена: Билет 44 евро, полет 36 паунда, хотел 20 евро (споделена стая), шал 15 евро, братвурст 2,60 евро, брецел 3,10 евро

Фактор Забавление: 10/10

Автор: Джим Смолман

сряда, 4 февруари 2015 г.

Черната магия Диего Симеоне

Футболната парадигма е обърната с главата надолу. Бялото е черно, горе е долу, дясното е ляво - а мадридският Атлетико е шампион на Испания и вицешампион на Европа. Такова изопачаване на всичко което във футбола се очаква или подразбира можеше да произтече само от изключителни и необичайни възможности. Или, може би, от изключителен и необичаен човек. Той е Чоло Симеоне, вторият велик аржентински Диего.

60-те и 70-те години на миналия век европейската литература, изкривена и схваната вече от изначални схващания, е шокирана и завинаги променена от поява, която дойде от Южна Америка.

Магичен реализъм е израз за стил на разказване, хаотичен и величествен като континента от който започва, който включва магични елементи в иначе реални и земни околности. Прозаичната реалност в тези творби е пленена от фантастични мотиви от приказки и митове. Хосе Луис Борхес и Габриел Гарсия Маркес, първи измежду мнозина, подариха алтернатива на литературния свят и показаха, че всичко красиво и ценно все пак вече не е измислено и много пъти употребено.

Това, някъде половин век по-късно, успя да повтори още един южноамериканец, употребявайки сходни методи. Само че той направи това на футболния подиум. Това е приказка за Диего Симеоне и неговия магичен Атлетико.
Жертвоготовност, дисциплина, упорит труд, братство, интензивност, самоувереност са думи които спортистите употребяват всеки ден. Говорят как те са най-важните в стремежите към успех. Много бързо, междувременно, те престават да вярват в това. Много бързо става ясно, че градивният материал на всеки успех е талантът. Всичко друго е добавка, тук е да помогне и нито стъпка повече от това.

Циничните, или поне тези склонни към аналитични размисли, думата талант ще заменят с думата пари. И няма да сбъркат.

Здравият разум ясно казва, че капиталът похарчен за заплати и трансфери е най-ясният показател за бъдещите успехи на отбора. Парите не купуват щастие, но без проблеми купуват футболни трофеи. Ясно, не побеждава винаги най-богатият, но победителят винаги трябва да се търси в онези отбори които не питат колко струва преди да купят нещо, съответно някого.

Никъде тази плутокрация не е установена като в Примера. Диспропорцията в разпределението на парите в Испания е толкова дълбока, че се смяташе, че ще мине десетилетие преди някой изобщо да се доближи до Реал и Барселона.

Двата клуба пет поредни години са футболните колективи с най-големи приходи в света. "Лос Бланкос" в предишната година заработиха 519 милиона евро, докато Блауграна трябваше да се задоволи с 483 милиона. В последните десет години съперниците в "Ел Класико" са похарчили повече от милиард евро. Те харчат за заплатите на своите играчи око 200 милиона евро годишно - Атлетико четири пъти по-малко.

Преди началото на завършилия сезон Реал взе Бейл, а Барса се докопа до Неймар. Атлетико беше принуден да продаде Фалкао. Съставът, който завърши мача, в който Атлетико отне шампионската титла нот близо 100 000 чифта ръце на "Камп Ноу струва по-малко от 40 милиона евро. Реал (Мадрид) плати повече за Асиер Ираменди, който е резервен дефанзивен халф. В изминалия сезон Атлетико е надвишил половин милиард долара. Неотдавна, несигурността в клуба беше такава, че той не успяваше да задържи дори и постоянен спонсор на екипа си.

Реал и Барселона са едната, а Атлетико е другата страна, те са два свята във всеки смисъл освен в буквалния.

Тук не става дума затова, че успехът на Атлетико в миналия сезон е неочакван. Успехът на Атлетико просто не смееше да се случи. Спортът е, наистина, препълнен с истории за "пепеляшки" - отбори и единици които, практически отникъде, спечелили велики борби пред вирнати носове прокламирани за фаворити. Междувременно, тази мадридска Пепеляшка въобще не беше канена на бала.

Декември 2011 година е  бил особено тревожен на "Висенте Калдерон". Атлетико е победен за Купата на Краля от втородивизионният Албасете. "Червено-белите" в този момент са десети в класирането, с четири точки повече от отборите в опасната зона. От началото на сезон 2009/2010 г Атлетико е спечелил само 35 от 92 шампионатни мача.

Тогава, два дни преди Коледа по грегорианския календар, в клуба се върна Диего Симеоне. От тогава всеки ден е като Коледа за привържениците на Атлетико. Тогава започва магията.

Първо Атлетико отвлече от Реал трофея в Купата на Краля. След една година, спечели и титлата първенец на Испания. Това е първа титла за Атлети след 18 години. До този сезон "лос колхонерос" не са били начело в класирането, дори и за седмица, нито веднъж в последните 16 години. Чакаха 14 години и 25 мача да победят Реал. Когато най-сетне направиха това, повториха го и в ответния мач. Освен на "Бернабеу", празнуваха на "Аноета", "Сан Мамес", "Местая" и "Санчес Писхуан". Играха шест пъти срещу Барселона и не загубиха нито веднъж.

Атлетико спечели Лига Европа, а после унищожи Челси на финала за европейската Суперкупа. Атлетико игра финал в Шампионската лига след 40 години, а и до него стигна до без поражение. Дори и в мача за трофея, в 95 минути игра, играчите в червено-бяло не допуснаха повече голове от съперника.

Колко от всичко това е заслуга на Диего Симеоне, а колко може да се причисли и на други фактори? Девет футболисти, които играха в срамните мачове срещу Албасете, играха и в онзи ден когато Атлетико спечели титлата - този ден когато "Камп Ноу", за пръв и единствен път, стана и аплодира един отбор от омразния Мадрид. Следователно, заслугите принадлежат само на него.

Най-големите футболни треньори са доста различни, често е лекомислено въобще и да ги сравняваме, но има една характеристика която е близка на всичките. Клубовете в които работят с времето стават еманация на самите тях. Силата на техните личности е такава, че олицетворява цялата организация, която тогава става рефлексия на някои тяхни преобладаващи особености. Най-добрият пример за такова нещо е Браян Клъф, който взима Нотингам Форест от втора лига и два пъти печели Купата на европейските шампиони. Клъф е бил духовит, пъргав и арогантен, а някога точно така играеше и неговият Нотингам Форест, провинциален отбор, който владееше Европа.

В новото време по подобен начин са успели Фъргюсън или Гуардиола, чиито характери още дълго ще водят клубовете, в които са работили. Сега към тях се присъедини и Диего Симеоне.

Дойде в клуб в който страхът беше патологичен, а песимизмът институционализиран. Знаеше че това е първото нещо което трябва да промени. Знаеше че на "Калдерон", преди да стане реформатор на играта, трябва да бъде военен командир.

Симеоне е, както сам е подчертавал, играл футбол като някой който "държи нож между
зъбите". Това напълно отговаря на това как играе Атлетико в този момент. Клуб с фаталистични традиции, който 40 години носеше прякора Las Pupas (проклетите - пр.а.), сега е клуб в който загубата е ерес за която не се мисли. Симеоне изми мозъка, но и душите на своите играчи.

Играта на Атлетико изисква безукорна физическа подготовка, но над всичко тя изисква готовност играчите да се жертват и подчиняват на отбора. Предизивквайки херкулесови усилия от своите футболисти, Симеоне трябваше да създаде с тях много близки отношения.
"Той е като бог. Каквото каже се превръща в истина. Ние просто му вярваме", обясни Тиаго отношенията в съблекалнята.

Симеоне иска от своите играчи във всеки мач да влизат така сякаш няма утре. Изисква на терена да оставят всичко, което носят в себе си. Казва, че единственият мач за който играчите смеят да мислят е този който непосредствено предстои. Настоява напредъкът да е възможен на всяка тренировка и заради това иска максимално влагане всеки ден.

Казано от други треньори, всичко това е клише. В случая на Симеоне, това е философия.

Оттук и фактът че играчите на Атлетико са направили най-много стартове в сезона (27,4 средно на мач), позволили са най-малко удари на противниците и, разбира се, допуснали най-малко голове.

Но не всичко в играта на Атлетико е шум и ярост. Пуристите грешат като казват, че отборът на Симеоне играе неатрактивно и непривлекателно. Наистина, красотата на футбола на Атлетико не е очевидна. Трябва малко да се разчовърка повърхността, може да се промени ъгълът на гледане, за да се види, но тя е тук, тя определено съществува. Играчите на Атлетико играят в транс, но в този транс има много педантични образци.

Моделът на игра на Атлетико е много необичайна амалгама между прогресивното и античното. Симеоне играе във формация 4-4-2, но неговият вариант неутрализира недостатъците на тази система заради които е отхвърлена от футболния мейнстрийм. А именно, пространството зад нападателите и това пред дефанзивните полузащитници, е вероятно най-важното във футбола. Това пространство класическата 4-4-2 формация игнорира, но не и версията на Симеоне.

Двама странични полузащитници, които разговорно наричаме крила, в Атлетико се увличат дълбоко отвътре. Тогава формацията се преобразява в 4-2-2-2, което позволява на отбора да контролира централната част от игрището. Но това е само началото.

За да извади максимума от своя евтин, или по-прецизно по-евтин отбор, Симеоне трябваше да увеличи времето което прекарват на терена неговите най-добри играчи. Атлетико не може да има дълбочина на състава каквато имат клубове с неограничени бюджети. Заради това Симеоне подреди отбора по начин който позволява на неговите играчи оптимално време за почивка и възстановяване по време на самите мачове.

Осем играчи на Атлетико изиграха повече от 2700 минути през този сезон, повече от 30 пълни мача в Ла Лига. Това не направи нито един играч на Барселона, а в Реал само двама.

Това не е някаква стоическа жертва от футболистите на Атлетико, а чиста хитрост на техния треньор. Симеоне поставя своя отбор много плитко и, по-важното, много тясно. Така защитниците Миранда и Годин имат възможност да "застанат на крилото" на вратаря Куртоа, а топката е далече от вратата и рядко в краката на играч на Атлетико. Те са единственият отбор от последните четири в Шампионската лига, който е владял топката по-малко от 50%. Така физическият напън, колкото е възможно, е минимизиран.

Това функционира, защото във футбола много малък брой голове се постигат извън така наречената опасна зона - пространството от голлинията до ивицата на наказателното поле, широка колкото и защитата. В Примера през този сезон са вкарани 675 гола в тази зона, в сравнение със само 263 постигнати извън нея (тук не се смятат головете то дузпи). Противниците на Атлетико в 61% са шутирали към вратата извън наказателното поле, по този показател отборът е най-добър в испанското първенство. Това най-добре показва ефективността на тази постановка.
Играчите на Симеоне притискат само когато това стане наистина необходимо, вместо да се изчерпат в опити да пречат на подавания или атаки, които не могат да застрашат вратата им. А тези спорадични периоди на преса на Атлетико са истински тактически шедьовър, и точно те правят този отбор толкова вбесяващ противник.

Симеоне немилостиво прави това което треньори, на еснафски жаргон, назовават фуния. Фуния е подход в който дефанзивният блок мами противника, вкарвайки го със своето движение в исканото пространство. Тогава тук се извършва пресата която, заради многото позиции на играчите от отбора, който се брани, винаги дава резултат с отнемане на топката.

Както вече беше казано, двама нападатели и двама флангови полузащитници се скупчват към централната част на терена. Фактът че офанзивната част на отбора е доста тясно поставена до дефанзивната дава на състава хоризонтална компактност. Тази кохорта на Атлетико не може да се пробие през средата, така противникът е принуден да прати топката по фланговете. Тук се преместват някои и е готова винаги успешната преса.
Когато топката се вземе от аут линията, играчът има ъгъл от 180 градуса в който може да маневрира, съответно да подаде към съотборник. Като се направи това в близост до средата на игрището, пространството се отваря напълно, и тогава футболистът има ъгъл от 360 градуса. Заради това Симеоне е развил и леко изменение на тази преса.

Двата нападателя се позиционират между противниковите бекове и защитници, понякога чак и зад тях. Със своето движение анулират какъвто и да е опит топката да се подаде настрани. Тогава противникът е принуден да навлезе с топката навътре. Това е повик задните и предните полузащитници да притиснат, а ако е нужно към тях се присъединяват и нападателите.
Интересен страничен ефект в тази игра на Атлетико е вихър, който често се случва. Заради големия брой удари към вратата, които правят от движението след отнета топка, техният противник често е принуден да започне своите акции от вратаря. Тогава падат в капана на Атлетико, който преди това е имал достатъчно време да се подреди както иска, получавайки нова възможност да застраши вратата. Perpetuum mobile по начина на Симеоне.

Това са, следователно, методи с които Диего Симеоне наклони махалото на късмета в Мадрид на червено-бялата страна, макар и временно. Дали ще успее Атлетико да повтори тези успехи, или дори ще ги надгради, сега не може да бъде предвидено.

Това което е много по-важно в широкия контекст, съответно какво може да значи всичко това за европейския футбол.

Намираме се в специфичен момент, в който трябва да празнуваме, защото в този момент всичко е възможно. Атлетико не е съгласен да бъде само бележка под линия в приказките за Реал и Барселона, а отборът е повлякъл и други да опитат нещо подобно в своята среда. Всеки "малък" отбор сега има легитимно право да се надява както той може да разкъса оковите на футболния кръговрат.

Границата която разделя реалното от нереалното във футбола скоро може и да не се вижда. Някои казват, че е престанала да съществува. Може да е прерязана от онзи нож между зъбите на Симеоне.

Автор: Лука Йевтович