Невен Суботич: От бягството от БиХ до бягството в свобода без лукс

Необичайна личност е Невен Суботич. По-различен от повечето футболисти. Особено сръбските, с които години дели съблекалнята в националния отбор. Докато не му досади и в най-добрите години се прости с държавния състав.

Нищо в неговия живот не е било типично. Като момче с родителите побягнал от пъкъла на войната в Босна и Херцеговина, но не останал и в Германия, отишъл след това в САЩ, а тогава като футболен талант се върнал в Бундеслигата. И докоснал звездите. Па отново изчезнал...

В голямо интервю за DAZN, Суботич говори за своя живот, началото на кариерата, успехите с Дортмунд, но и за живота извън терена, който е още по-интересен от футболния дял.

На въпроса какъв му е първият спомен когато като дете дошъл в Германия, Невен казва:
"Първият ми спомен е - детската градина. Нямаше сегрегация, децата бяха заедно, беше им позволено да си играят и забавляват без оглед на цвета на кожата или произхода. Гледайки това от днешния контекст, застрашаващо е колко сме се отдалечили от този механизъм, който функционираше".

И колкото му е харесвала Германия като дете, толкова не му е САЩ като студент.
"Новата свобода, която опитах в САЩ на 17 години беше впечатляващ опит. Но, този стил на живот в колеж не беше за мене. Бях съсредоточен над футбола, исках да стана професионалист. Затова напуснах колежа след един семестър."

Докато е търсил своя път като тийнейджър, него е намерил Майнц.
"На Световното първенство за играчи до 17 години в Перу се запознах с човек, който имаше връзки с немски клубове и искаше да ми организира проби. През лятото на 2006 имах проба в Майнц за седмица, която се разтегна на два месеца. Искаха преди всичко психически да ме тестват. Две години по-късно вече бях в Дортмунд."

Майнц е бил място където пътят му се кръстосал с официално най-добрият треньор в света за сезон 2018/19 - Юрген Клоп.
"Имах силна вяра в него. Отвори ми очите и ми показа какво е необходимо да успея в професионалното ниво. Имах усещането, че ако някой може да ме доведе до това, то това е Клоп."

Заедно от Майнц са отишли в Дортмунд, където двамата "експлодирали".
"Имаше хубави моменти в Дортмунд, но преди всичко това беше време за учене. Тук научих какво е нужно за отборни успехи. Ние още в тунела водехме 2:0 срещу всеки, защото във всеки момент знаехме, че можем да разчитаме един на друг. Освен това, имахме огромен мотив и голямо качество на състава."

Тази кохезия е била ключова за големите успехи.
"Повечето от нас още бяха момчета, които чакаха най-добрите години. Никой не знаеше наистина какво ни чака. Това че успяхме и празненството накрая направиха така да останем братя завинаги. Времето не може да прекъсне тези връзки."

А Невен казва, че е успял въпреки че не е бил най-добър в почти никой компонент.
"Моята сила е в това, че съм наясно, че не съм най-големият талант, че технически не съм най-добър, но учех, че хора, които много работят и работят умно, могат да осъществят мечтите си. А предизвикателствата са ми забавни. Като Унион Берлин сега."

Разкри Суботич и как и заради какво е избрал този клуб, който след доста години заигра в Бундеслигата.
"Имам цял списък критерии, които проверявам преди да избера клуб. В него са развитието на клуба, продължителността на треньорската работа. Нямам желание да ида в клуб, който променя треньора на всеки два месеца. Важно ми е и какъв профил играчи търси наставникът, защото ако не пасвам, тогава не искам и да отида в този клуб. Използвам различни източници, за да събера цялата картина: говоря с треньора, спортния директор и с възможно най-много играчи. И след това преценявам дали тази среда е за мене. Унион Берлин е един от редките клубове, които отговаряха на цялата тази картина. Парите са ми чак на дъното на класирането. Най-много искам да играя."

А и ролята на привържениците не е за пренебрегване. Унион има истинска армия верни запалянковци.
"Вече съм играл мачове в националния отбор в огнена атмосфера. Привържениците добавят на всичко няколко от най-важните проценти. Без запалянковци, спортът е нещо съвсем различно. Те правят футбола специален. Да осъществиш цел пред 80 000 привърженика е фантастично."

Голям хуманист е Невен Суботич, има своя фондация за помощ на деца в застрашените краища на Африка. Не само, че дава колкото може, а и от себе си е взел много. От лукса се е отрекъл напълно.
"Използвам метрото за превоз, както и хиляди граждани на Берлин всеки ден. Има много неща от които осъзнато съм се отказал в живота. Имах няколко автомобила, къща с голяма градина. Но в един момент разбрах, че всичко това ми пречи. Че това е заблуда. Продадох къщата и автомобилите и тази свобода ми е чудесна. Сега ми е предимство да имам колкото може по-малко от това. И оттогава мога свободно да насоча своите мисли към много по-важните неща", обясни Невен Суботич.

Наистина личност каквато не се среща често...

Как Средноевропейската купа промени футбола: От Виена и Прага до Баня Лука

В дните в които УЕФА обяви, че от сезон 2021/22 ще въведе турнир под името Европейска конференциална лига, мнозина любители на футбола се сетиха за някогашните турнири под крилото на европейската конфедерация.

Първи наум идваше Интертото, като най-свеж пример за премахнат турнир. За онези по-романтичните това беше сега вече 20 години отсъстващият Купа на носители на национални купи. Но, върху един стар турнир са поставени основите на модерния европейски футбол.

Знаем, че най-старата футболна надпревара е Купата на ФА, създадена в Англия преди почти 150 години.

Първото международно състезание е "British Home Championship", играно веднъж годишно между четирите островни национални отбора.

Копа Америка е най-старото континентално първенство, създадено през 1916 година.

Идеята за първия клубен турнир, Купа Митропа, е създадена в една канцелария във Виена между двете световни войни.

Завършекът на Първата Световна война донесъл редица промени в Европа от тази епоха. Загубилият Съюз на централните сили преживял големи териториални загуби, а в резултат са създадени неколцина нови държави в централния дял на континента.

Австро-унгарската империя престанала да съществува и от нея са създадени Австрия, Унгария и Чехословакия.

Дял от териториите е присъединен към нова държава наречена Кралство на сърби, хървати и словенци, Румъния получава значително парче от източния дял на някогашната империя, докато Полша придобила своята независимост на пространство, което някога делили австро-унгарците, немците и руснаците.

Относително голям брой нови и млади държави означавало нови напрежения в централния дял на Европа. В Унгария още през 1919 година се стигнало до проблеми във вида на Унгарската съветска република, която потраяла само 133 дни, докато в Чехословакия се появило главоболието Судетенланд - северен, южен и западен регион около границата с Германия в който е живяло доминиращо немско население.

Все пак, както Европа започнала да се оправя от войната - особено нейните централни и западни части - така и футболът напредвал.

"Калинката" доживяла бум в следвоенните години и професионализмът все по-бързо напредвал. Най-добрият футбол в континентална Европа се е играл в Австрия, Унгария, Чехословакия и Италия.

Това не е било изненадващо, защото техните първенства са от първите въвели професионализма - първите три между 1924 и 1926 година, Италия две години по-късно. Югославия през 1923 основала своя футболна лига, макар и все още не напълно професионална.

Новите държави появили се в дунавския регион дълго са желали своята независимост и след Първата Световна война се стремили да станат значими в международни рамки. Футболът донякъде можел да помогне в това.

---

В първата половина на 1920-те футболът на международно ниво се е играл по крайно ограничен начин. Националните отбори или са играли приятелски мачове, или са участвали на Олимпийски игри, докато клубовете главно правили международни турнета, на които биха играли приятелски мачове против местните клубове.

---

Хуго Майзъл искал да промени това.

Роден в еврейско семейство през 1881 година, в малък град в централна Бохемия, западен регион на днешна Чехия, Майзъл в ранните години на живота се преселил във Виена.

Въпреки че неговият 14 години по-млад брат Вили по-късно станал и футболен и вратар във водната топка на националния отбор на Австрия, за Хуго продължавало да може да се каже, че е всестранен.

Като младеж е играл за един от най-големите виенски клубове на това време, но вече през 1905 получил лиценз за футболен съдия. Съдил е на Олимпийските игри в Стокхолм през 1912 година, а успоредно с тази позиция е бил и член на управата на ОФБ, футболният съюз на Австрия.

Още в края на същата година, способният и талантлив Майзъл на само 31 години става селекционер на националния отбор на Австрия. Водил го е в шест мача до началото на Първата Световна война, а междувременно бил треньор на един аматьорски клуб от Виена.

Като лейтенант, Майзъл е бил военизиран и по време на войната бил разположен в Сърбия. След края, през 1919 отново заема мястото селекционер на Австрия и начело ще остане до 1937 година.

В този период, австрийският Вундертим ще бъде смятан за най-добрият европейски отбор между двете войни. Мнозина са го величали и като най-добрата селекция в света, предвождана от Матиас Зинделар, но на Мондиала в Италия на Мусолини изгубили точно от домакина, и то в полуфинала.

Но, поред всички извънредни неща, които Майзъл е направил начело на селекцията на Австрия - каквато е тактическата иновация на изтеглянето на централния от петима нападатели по-далеч от противниковата врата, нещо което в груби черти бихме могли да наречем стар предтеча на "фалшивата деветка" - Майзъл може би е осъществил най-голямо влияние на европейския футбол с реализиране на идеи извън терена.

Играейки за Крикетер, както виенският футболен и крикет клуб е станал известен в преминаването между 19 и 20 век, Майзъл се сблъскал с първия голям турнир.

Купа Челъндж, основана през 1897 година, не е била международен турнир, защото се провеждала в рамките на Австро-Унгария, но приличала на такъв.

Имайки предвид, че в нея са участвали само клубове от трите най-големи метрополиса на монархията - Будапеща, Виена и Прага - Майзъл получил вдъхновение за своето най-голямо творение. През юли 1927 организирал среща във Венеция, където събрал представители на футболните съюзи от околните държави.

Постигнат е договор за основаването на Купа Митропа, при нас предимно позната като Средноевропейска купа, първото футболно международно клубно състезание.

Два месеца по-късно започнало и първото издание на турнира, а участници са били двата най-добри отбора от Австрия, Унгария, Чехословакия и Югославия.

Купа Митропа получила много подходящо име, като съкращение на Mitteleuropa, немският термин за Централна Европа. За да бъде всичко по-добре, Митропа е било и името на немската железопътна компания със спални вагони, която превозвала клубовете и привържениците на мачовете.

Първият международен турнир за клубове, организиран преди всичко заради финансови причини, вече имал главен спонсор. Майзъл още тогава е бил прозорлив.

Турнирът от самото начало е бил голям успех и във финансовия и в спортния аспект.

Подкрепата на турнира е била ентусиазирана, печалбите от продадените билети големи, а мачовете от Купа Митропа са били първите в континентална Европа, които са били предавани на живо по радиото.

Интересът е бил голям, въпреки скептичните мнения, че клубовете няма да приемат надпреварата сериозно.

Първото издание наброява осем клуба и се играло по системата на купата с два мача. Жребият разделял отборите от една държава докато е било възможно, за да се избегне ситуация финалистите да са от една и съща страна.

Участвали са Славия и Спарта от Прага, Унгария (днешният МТК) и Уйпещ от Будапеща, а Рапид и Адмира от Виена. Кралство СХС са представяли белградският БСК и сплитският Хайдук.

Първият трофей е отишъл в Прага, след като Спарта с общ резултат 7:4 във финала победила Рапид.

Едно от главните условия на Майзъл за организиране на турнира било отборите за Купа Митропа да се класират чрез домашните първенства, точно както Купата на европейските шампиони ще прави от средата на петдесетте години. На първенствата е оставяно само да избират искат ли да ги представят двата най-добри състава в лигата или шампионът и носителят на купата.

Точно това е била причината Италия да се включи в турнира две години по-късно, защото едва през 1929 е изигран първият сезон на Серия А като първенство на цяла Италия.

Два отбора от тази държава заменили представителите на Югославия, които дотогава се представяли много слабо.

БСК в първото издание на турнира изгубил от МТК с 2:4 и 0:4, докато Хайдук против виенския Рапид претърпял поражения с 1:8 и 0:1. През следващия сезон тенденцията продължила.

ХШК Граджански надиграл Виктория Жижков с 3:2, а после в реванша загубил с 1:6. БСК бил пребит от Ференцварош с 0:7 и 1:6 и организаторите на Купа Митропа разбрали, че италианските клубове, с голям брой играчи от Южна Америка и Скандинавия, ще засилят конкуренцията.

Турнирът ставал все по-престижен, за да през 1934 да се разшири от осем на 16 отбора. Сега всяка от четирите държави давала по четири отбора участници, а първото такова издание спечелила Болоня.

Две години по-късно се намерил начин и отбори от Швейцария да се включат в турнира. Четири техни отбора играли в предварителен кръг, а съперници са им били по един състав от четирите останали държави участници. Всички представители на Швейцария веднага загубили и тази идея била отказана, така че през 1937 се стигнало до нови промени.

Италия, Австрия, Чехословакия и Унгария давали по трима участника, Швейцария два, а Югославия и Румъния по един. Така лигата се разширила от западните Алпи и границата с Франция от едната страна, до Черно море на другата.

---

В никакъв случай не е прекалено да се каже, че всеки, който е имал някаква стойност в континенталния европейски футбол в тази епоха е участвал в Купа Митропа.

---

Джузепе Меаца три пъти е бил най-добър стрелец в турнира, веднъж това е направил и "футболния Моцарт" Матиас Зинделар, както и Раймундо Орси, носител на Копа Америка с Аржентина през 1927 и Световното първенство с Италия през 1934 година.

Джорджи Сароши в екипа на Ференцварош два пъти е най-добър голмайстор, а през 1938 е бил капитан на Унгария във финала на Световното първенство, когато ги побеждава домакинът Италия. Нещо повече, във финала на Мондиал 1934 между Италия и Чехословакия, чак 20 от 22 играча в някакъв момент са участвали в Купа Митропа.

Турнирът е бил успех и това показват беглите погледи към цифрите в първите десет сезона. Головете средно на мач са 4,2, като резултат от нападателния футбол, а още по-добър показател, е че нито една държава не е доминирала в турнира.

В 13 издания на надпреварата преди да започне Втората Световна война отборите от Австрия и Унгария по четири пъти са били шампиони, чехословашките състави три пъти, а италианските два. Нито един клуб не е печелил повече от два трофея.

С течението на трийсетте години на 20 век амбициите на проекта ставали по-големи. Желанието на Хуго Мейзъл и останалите организатори на турнира било към Купа Митропа да се включат клубове от Франция и Испания. Така биха се приближили към истински турнир за цяла Европа, но Майзъл не получава възможност да осъществи мечтата си напълно.

Успял е да постави Купа Митропа на здрави основи, с Австрия да стигне до полуфинал на Мондиала в Италия и на Олимпийските игри в Берлин през 1936 да победи селекцията на нацистка Германия по пътя до среброто.

Но на 17 февруари 1937 година Майзъл изненадващо, на 56 години, получил сърдечен удар. Макар че е съвпадение, с неговата смърт започва и бавното падение на Купа Митропа. Причините, разбира се, са политически.

Неговата Австрия година по-късно е била анексирана от Третия Райх, а националният отбор, който така успешно предвождал пълни 18 години изхвърлен от Мондиала във Франция.

Австрийските клубове през тази година не са участвали в Купа Митропа, така че другите държави имали по-голям брой представители.

Заради все по-сериозната политическа ситуация на континента, през следващата 1939 турнирът е намален на осем участника. Тогава за пръв път финал играят клубове от една държава - Уйпещ с общ резултат 6:3 надиграл Ференцварош.

Въпреки че Втората Световна война вече горяла, Купа Митропа продължава да се играе. Този път нито италиански нито чехословашки клубове участвали.

Това означавало, че Унгария и Югославия имат по трима представители, а Румъния два. Граджански и БСК са успели да се домогнат до полуфиналите, но там са победени от Рапид Букурещ и Ференцварош.

Това е първият път някой извън "голямата четворка" да стигне финала, но финалът никога не е изигран.

Територията на Северна Трансилвания на 30 август 1940 била отнета на Румъния и дадена на Унгария и в такива околности е било немислимо финалните мачове да се изиграят.

Това е тъжният завършек на светлата история на турнира, чието бъдеще би било още по-светло, ако кървавата политика не бе сложила своите пръсти.

След края на Втората Световна война, Европа отново е разорена. Сега още повече отколкото през 1918 година. Организирането на футболни турнири вече не е било приоритет.

Възстановяването от шест дълги години е било бавно и тежко. Ситуацията за съживяване на Купа Митропа е утежнявана от факта, че в новите околности един дял от Европа е бил от другата страна на "Желязната завеса".

Все пак, неофициално издание на турнира се провежда през 1951 година под името Зентропа. Участвали са само Рапид и Адмира от Виена, Динамо Загреб и Лацио, а трофеят печели Рапид в австрийски финал.

В следващите три години отново не е провеждана надпревара, а когато през 1955 е взето решение отново да се създаде Купа Митропа, вече не е имала своя блясък.

Причината за това е била очевидна - през същата година е създадена Купата на европейските шампиони, така Средноевропейската купа е получила само поддържаща роля в европейския футбол.

Докато в Купа Митропа през тази година са участвали отбори като Вакер от Виена, Хайдук Сплит, Войводина, Болоня и Рома, в Купата на шампионите са били Реал Мадрид, Спортинг Лисабон, Рапид Виена, Партизан, Милан, ПСВ Айндховен...

Тогава всъщност започва истинското падение на Купа Митропа. Идеята на Хуго Майзъл се е огледала във всичко което е станала Купата на шампионите, па от година на година Купа Митропа е станала все по-малко значима.

Че е само въпрос на време кога ще бъде премахната е станало ясно през осемдесетте години, когато е взето решение в новия турнир да участват шампионите на вторите дивизии на държавите участници.

Интересно, това довело до ситуация в която носителите на Купа Митропа били Искра Бугойно, Пиза, Айзенщат, Асколи, но и славният Милан.

В началото на осемдесетте росонерите са били в криза, па след изпадане, а по-късно и спечелване на Серия Б автоматично влезли в Купа Митропа. През сезон 1981/82 са я спечелили с Франко Барези в състава, единственият човек, който е печелил и Купа Митропа и КЕШ.

Въпреки че това е било в лошата фаза на турнира, и Югославия е оставила своята следа в него. Осем пъти отбори от някогашната държава са печелили този трофей.

Първа това успява да направи Цървена звезда през 1958 година, а са падали Дукла Пардубице, Локомотив София, Раднички Белград и накрая съименника от Бърно. Един от стрелците във втория мач на финала е бил Драгослав Шекуларац.

Точно десет години по-късно червено-белите са повторили успеха. След загуба в първия мач от финала (0:1 като гост), Цървена звезда победила Спартак Търнава с 4:1 на своя терен пред около 20 хиляди зрители.

Челик от Зеница през 1971 надигра Аустрия Залцбург, за да стигне до трофея, а година по-късно го защитава - един гол в два мача им е бил достатъчен да победят Фиорентина.

През следващата година губят финала от Татабаня, а Вележ през 1976 се качва на победителския подиум против Вакер от Инсбрук. В следващите два сезона трофея печелят Войводина и Партизан, за да направи това и Искра от Бугойно през 1985 година.

В следващите години турнирът е доминиран от клубове от Италия - Пиза, Асколи, Бари и Торино - за да последното издание на Купа Митропа да бъде проведено през 1992 година.

Участвали са само четири отбора. Фоджа е представяла Италия, но след дузпи е победена в полуфинала от Борац от Баня Лука. Въпреки че на пространствата на Югославия вече пламти конфликт, това не пречи на Борац да участва и да спечели трофея.

БВСК Будапеща във втория мач от полуфинала, също след дузпи, побеждава Дунайска Стреда от Чехословакия, но Борац след 1:1 във финала изпълни по-добре ударите от 11 метра и така стигна до своя единствен международен трофей.

С войната в Югославия се стига до отказа на Митропа и повече никога не е проведена. Цялата грандиозност и привлекателност са били изгубени още преди десетилетия. Но нейното място в историята на европейския футбол завинаги е останало запазено.

Средноевропейската купа не е била само модел на бъдещите турнири, а и турнир в който се е играл най-добрият футбол през това време.

Автор: Небойша Маркович

Бягство от дербито

Поразителен е фактът, че и тридесет хиляди души не могат да се съберат в период когато Цървена звезда играе в Шампионската лига, а Партизан в Лига Европа.

За най-големия празник в сръбския футбол ще се говори още дни. Победата на Партизан постигната във финала благодарение на резервите Сейдуба Сума и Зоран Тошич, тактиката на Цървена звезда с трима защитници и подсилена среда на терена, може би и най-спорният детайл от 69 минута когато на шампиона беше отменен гол, ще продължава да е в центъра на вниманието.

Силното впечатление от всяко вечно дерби по положителен или отрицателен начин винаги оставят привържениците. В Хумско три дни след 20 000 деца на мача от Лига Европа Партизан - АЗ Алкмаар се върнаха най-пламенните поддръжници на черно-белите със симпатизантите на техния вечен противник.

Нищо необичайно не се случи. Сблъсъци с полицията преди мача в северната трибуна, разни транспаранти, димки, факли, обичаен колорит на всеки сблъсък между нашите най-големи клубове. С това е свикнало мнозинството посетило сблъсъците на сръбските великани, което не означава, че поведението на публиката им допада.

Причината би могла да бъде хроничната несигурност на зрителите. Трудно в неделната надвечер някой от присъстващите на стадиона в Хумско се е питал колко деца отпреди само три дни по-рано са дошли на мач. Малчуганите се наслаждаваха на два европейски мача на черно-белите и изглежда, че единствено наказание на УЕФА може да повлияе на тях и техните родители да присъстват на спектакъл.

Дерби без атмосферата, която правят привържениците на двата клуба не би имало чар. Грозно е, за мнозина и над здравия разум постоянно да се присъства на немили сцени, прекъсвания на мача заради факли и дим. В някои държави на стадионите се отива, за да се седи и да се наслаждава, а не да се страхува дали някой от посетителите няма да загине от пиротехника, за чиято употреба дълго никой не намира или не търси лек.

Автор: Златибор Репич

Заради лудака, който спи на стадиона с Интер вече няма ебаване

"Ако завършим наравно, в автобуса при завръщането у дома би се чуло само летенето на муха. Никой с никого не би говорил от яд", е стара история от Италия свързана с Ювентус, която е така и днес.

Заради Антонио Конте, който след 1:1 против Славия Прага в Шампионската лига останал бесен да спи на стадиона, същата е ситуацията и в днешния Интер, който полека абсорбира лудия, победителски манталитет на Конте.

Конте, ядосан заради неочакваната издънка, първо нарече себе си явно магаре, а после реши да не се прибира вкъщи при своето семейство, а да остане на стадиона, за да проучи мача в детайли.

Извлякъл е всички негативни неща от мача и на другата сутрин на висок тон ги гравирал в мозъците на своите играчи. За Конте проблемът не е лошия резултат, той критикува играчите за намалената агресивност и невъзможността за налагане на авторитета против по-слаб съперник.

Уроците родиха плод и още в неделя Интер надигра Милан с 2:0 и остана единственият стопроцентов отбор в Серия А след четири кръга. Всичко е било както го е замислил, а да не се стигне до отпускане, новият урок го е предал навреме.

Луда прослава и урок преди времето му

Играчите, които не участваха в дербито изпрати на тренировка след мача и докато едни се къпели след победата, други нижели обиколки.

Антонио Конте, бившият трофеен капитан и треньор на Ювентус, пристигна на Меаца еднакво мотивиран както и през 2011 когато с разнебитения Ювентус, дотогава майстор за спечелване на седми места, спечели Скудетото без загуба.

Гази конкуренцията, използвайки своите три свещени постулата, а това са психологическа твърдост, физическа мощ и съвършено обиграни защитни механизми в любимата му формация 3-5-2.

Затова Интер го направи убедително най-платения треньор в Серия А (на сезон по около 11 милиона евро, два пъти повече от Маурицио Сари в Ювентус) и пред него постави две основни задачи - да създаде стабилен и як отбор, който да влезе в борба за трофеи, веднага през този сезон.

Беше му даден състав от играчи по негова воля. В най-големия трансфер в историята на клуба (65 милиона евро платени на Юнайтед) получи Ромелу Лукаку, на когото настояваше още като мениджър на Челси.

Пристигна и Диего Годин от Атлетико Мадрид, след изтичане на договора, а средната линия е освежена с идването на италианските национали Стефано Сенси и Николо Барела.

Процесът на обиграване е в ход. Това не са брилянтни футболни представления, но почеркът на Конте вече се вижда. Интер вече няма да е симпатичен състав чийто представления ще варират от ужасни до върховни и с него вече няма да има подигравки.

Бившият италиански селекционер влезе в главите на играчите и започна да работи онова което може най-добре - да им вдига самочувствието до крайни граници.

Празнуването на Конте и Лукаку след гола на белгиеца за 2:0 против Милан е и картина на новия Интер на Конте, който през този сезон е готов на всичко.

Голът доживяха сякаш е решаващ във финала на Шампионската лига, а вярвайте, емоционално ще се празнува и всеки следващ.

💪| LUNEDÌ #MondayMood
Affrontare la giornata come @RomeluLukaku9 pic.twitter.com/1JnxVcJvGI

— Inter (@Inter) 23 септември 2019 г.

На неговите тренировки играчите не се държат на крака от умора. Това пасва на Брозович

Още на първите тренировки насред дивите летни температури играчите на Интер не се държаха на крака от умора и болки. Буквално.

След два-три дни някои играчи имаха и леки травми несвикнали с почти тираничния режим на треньора с болезнен победителски манталитет.

Неговият характер съвпада с този на Марсело Брозович на когото без размисляне даде ключова роля в отбора. При това, безукорната физическа подготовка на Марсело му дава възможност с лекота да се справя с тиранията на новия треньор.

Игрите на Марсело в националния отбор най-накрая показаха, че той е способен и в Интер да бъде ключов играч. С Лука Модрич и Иван Ракитич достигна футболна зрялост, опрости играта и благодарение на своите извънредни качества доминира и при Антонио Конте.

Интер без него днес е немислим, което се видя против росонерите. Освен че (щастливо) вкара за заслуженото повеждане в началото на второто полувреме, Марсело беше най-доминиращата фигура в двете посоки на играта.

Изтича 13,1 километра, най-много, което е с километър повече от съотборника Николо Барела. Имаше 84 докосвания на топката и 91% прецизност в подаванията. При това създаде стопроцентово положение и спечели четири дуела.

Брозович присъства навсякъде, а когато и съотборниците го следват по количество вложена енергия, тогава на терена изглежда перфектно, на нивото на един от най-добрите европейски полузащитници.

Ако питате треньора на Динамо Ненад Бйелица, всичко е ясно.

"Много малко се говори и писа за него, а той е един от тримата най-добри световни полузащитници", заяви стратегът на модрите след победата на Хърватия в Словакия с 4:0, когато Брозович беше брилянтен.

Брозович отговаря на Конте и защото е играч когото е трудно да впечатлиш. Точно заради понякога своето флегматично поведение не се плаши от конкуренцията и силата на противника и е наясно със своите качества, които начинът на игра на Конте извлича на повърхността.

Безкомпромисно чистене на съблекалнята 

Конте още през този сезон планира да изпревари Наполи и да наруши осемгодишната доминация на Ювентус и тази идея още от първия ден подготвя да всади в своите играчи.

Така се случи и реконструкция на манталитета. За Интер, напълно е сигурно, всяка издънка като скорошната против Славия Прага в Шампионската лига от този сезон представлява катастрофа.

Така е сега в Интер. Конте инсталира това от първата секунда в умовете на играчите, които трябва да се справят с това. Първите знаци не бяха съвсем позитивни, но всичко угаси споменатата победа над Милан с 2:0 в която той дори и при сигурната преднина няколко минути преди края ядосано вика на играчите заради някои детайли.

SERIAL FUCKIN WINNER ANTONIO CONTE ⚫️🔵⚫️🔵💉💉💉 pic.twitter.com/6YvORyWDpp

— SENSIzionale (@SENSIzionale) 21 септември 2019 г.

Заради силното напрежение между играчите не изненадват и повишените тонове между Марсело Брозович и Ромелу Лукаку след 1:1 срещу чехите - същите двама още срещу Милан на терена излязоха прегърнати и в приятелски разговор, защото точно Конте застана между тях и обясни и на двамата, че няма да толерира пръсване по шевовете.

А точно тази болка унищожаваше предишните сезони на Интер, най-очевидно предходния когато бурето барут експлодира. Сред играчите съществуваха кланове, а най-силен беше онзи на бившия капитан и най-добър играч Мауро Икарди когото нефутболните неща (чети: скандалната съпруга и мениджър Уанда Нара) прехвърлиха в статус нежелан, от управата, треньора, привържениците и съотборниците.

Аржентинският голмайстор е неоспорима класа, която по футболен опус има място в първия състав на Интер, но проблематичният характер трябваше да бъде отстранен.

Подобна ситуация дочака и Иван Перишич. Хърватското крило от идването в клуба беше незаменим по крилата, но след идването на Конте, най-вече заради преминаването към 3-5-2, стана излишен.

Опитваше по полувреме с Иван на позиция ляв бек и нападател. Не се получаваше. Перишич не можеше за една нощ да стане универсален бек или нападател, а Антонио няма търпение.

При него всичко трябва да е веднага и сега. "Приятелю, аз бързам", би казал покойният Стьепан Спайич. Бърза и Конте. Отписа Перишич след десетина дни подготовка.

"Който не може да се приспособи към моите изисквания, най-добре да отиде някъде другаде", беше ясен на една от първите пресконференции в миланския клуб.

Иван завърши в Байерн, Икарди в ПСЖ, а Раджа Найнголан, през миналия сезон най-голямо подсилване на клуба, под наем в Каляри.

И белгиецът нямаше кой знае какъв сезон. Имаше проблеми с поведението, а всичко кулминира с тежката семейна ситуация.

И Конте и Интер се отказаха от потенциални рехабилитации на неоспоримо чудесния полузащитник, защото самият Раджа ментално не е максимално употребим.

Запомнете името: Стефано Сенси

Затова в Интер пристигнаха някои нови момчета, от които на старта изпъква Стефано Сенси. В Интер не завърши случайно - Джузепе Марота го е следил години, докато още беше директор на Ювентус.

Сенси е бил предопределен за Ювентус, но торинският клуб в средната линия бил препълнен със скъпи чужденци и за Сенси от Сасуоло нямало място. Щом Марота през декември 2018 пристигнал в Интер, тръгнал по привличането на дребния 24-годишен младеж.

Конте му намерил място до Брозович и двамата са главната задвижваща сила. Сенси излъчва всичко което Конте търси от своите предани войници - послушно уважение на неговите тактически замисли и енергично участие.

Когато Конте по такъв начин подготви и обучи играчите, тогава той винаги е крачка пред конкуренцията. Така днес Сенси след пет участия за Интер има два гола и три асистенции и стана титуляр национал на Италия и незаменим в клуба.

"Не чувствам голяма отговорност, заради съотборниците, които ми облекчават ситуацията на терена. Всичко зависи от нас, защото сме чудесен състав, смятам, че никой не е над отбора. Конте е един от най-добрите треньори в света. Ако играч няма някое качество, той ще направи всичко да му го даде. Когато имате него на пейката, когато той ви гледа, тогава трябва да давате всичко от себе си", заяви Сенси в началото на септември.

Подсеща малко на Уесли Снайдер, с топката може каквото поиска и внася доза чар в отбора на Интер.

"Сенси е специален играч. Той е много прилично момче, може би твърде фин за футбол. Има чудесна личност и бързина на мислене на терена, което го прави един от най-завършените полузащитници в Серия А. Мнозина бяха скептични заради неговите физически способности, но аз не съм, защото талантът не се мери в сантиметри и килограми", заяви Рино Фоски, треньорът, който го забелязал в Чезена като 18-годишен.

Буре барут натъпкано с амбиции

Интер е наострен в такава степен, че Лукаку и Брозович жестоко се скарали заради Славия. Белгиецът, най-скъпата покупка в историята на клуба, упрекнал съотборника за липсата на организация на играта, което засегнало хърватския национал, отговорен за разпределянето на топката.

По-големият конфликт е предотвратен от съотборниците, а не е изключено такива да има и в бъдеще, защото Конте насади в главите на играчите, както вече казахме, че са най-добрите и всяко посърване е катастрофа.

Голям залък е това за повечето в състава, които през последните сезони свикнаха с неуспехи, размирици и разделение. Повечето играчи на Интер, главно свикнали с неуспехи в изминалите сезони, това ги поставя под голямо напрежение.

Първото малко пропукване се случи след Славия въпреки че в групата има още пет мача за поправяне на ситуацията, но Конте, гений когато става въпрос за психологическа подготовка на играчите обвини - себе си.

"Излязох магаре, трябва да ме пратят в ъгъла. Оставете моите играчи, те са млади. Не са виновни за това, защото не съм ги подготвил за всички сценарии", заяви след Славия и анализира инцидента между Брозович и Лукаку.

"Обожавам ги, понякога съм ядосан, защото са твърде добри. Трябва да бъдат малко по-лукави. Сблъсъците са добре дошли, защото това означава, че кръвта им тече във вените и има огън вътре. Бил съм играч, влизах в разправии със съотборници много пъти и след това отивах на вечеря с тях. Това не е нещо голямо."

Антонио остри отбора със своите брутални методи. В Интер от известно време има искри на всички страни и възможните сценарии са само два:

Първият, Интер задвижван от Конте да стане шампион на Италия, и втория, всички заедно да изгорят в твърде голямото желание, ако Ювентус и Наполи просто ги надминат в маратонската борба за Скудетото.

Тогава и Конте би изгорял и въпросът е какъв би бил след това, защото досега в своите дебютни сезони винаги е успявал да хвърли конкуренцията на пода.

Автор: Деян Ловрич

Пиян чешки съдия пада по терена

В мач между младежките отбори на Бероун и Слани хит е бил страничният съдия Милан Шефар, който се появил пиян.

Падал по тревата, губил равновесие и така забавлявал публиката, която го записала. Видеото по-късно се разпространило в интернет, а за всичко са запознати във футболния съюз. Ясно, пияният Шефар веднага е наказан.

"Съюзът смята поведението на съдията за неприемливо и ще наказва жестоко такива изцепки."

Шефар не е бил в състояние да ходи праволинейно покрай тъчлинията и два пъти паднал на тревата. Организаторите на мача обърнали внимание на главния съдия Томас Брозек, но той го оставил на позицията му до края.

"Беше пиян, неговото неподходящо поведение беше очевидно", потвърди в доклада Марек Шпидра, шеф на съдиите в младежките категории.

Това не е първи път чешките съдии да се удавят в чашката. Марек Пилни и Иржи Жех през май 2016 се напили преди мач на мъжките отбори на Прибрам и Славия. Това сериозно посрами чешкия футбол и точно когато се забрави се появи Шефар.

Какви са били заплатите на футболистите на Партизан и Звезда и какво са карали през 80-те?

Представяме ви интересен преглед на заплатите на вечните съперници от 1983 година. Разберете кой е бил най-платен и какво са карали тогава футболните звезди, но и колко биха били днес техните заплати.

Пред новото Вечно дерби, най-важният футболен дуел в Сърбия, малко "копахме" по данните, които някога са били по-достъпни отколкото днес, а се отнасят до заплатите на футболистите на Партизан и Цървена звезда.

Върнахме се 30-ина години назад, във времето на Моце Вукотич, Преказия, Ройевич, Раданович, Шестич, Янянин, Мркела, братята Джуровски... Съответно, във времето на 80-те години на миналия век.

Своевременно се е смятало, че футболистите са "богове", имали са статус на звезди, като актьорите, певците и певиците. Те наистина са били популярни и любими, нерядко се случвало да се появяват в предавания със забавен характер, да "изскочат" от шаблона, да се появят в списанията в компанията на хубави певици. Но, тогава е било и напълно различно време - футболистите е трябвало да останат в домашния (югославския) клуб до 28 години. Така че онези, които са идвали на стадионите са имали възможност дълго да ги гледат и да се привържат към тях.

За футболистите тогава е било разпространено мнението, че са "богаташи", но реалността изобщо не е била такава. Много славни асове на двата клуба след кариерата едва са свързвали двата края. Да речем, един от по-добрите бекове в историята на Звезда Жика Йефтич е бил на ивицата на оцеляването, без работа и пари, па Звезда го назначила и работил в поддръжката на стадиона.

Легендарният футболист на Партизан Благойе Паунович, който днес, за съжаление, вече не е между живите, продавал бостански плодове по белградските пазари. Някогашният национал на Югославия от Партизан Бора Джорджевич, един от най-големите майстори на футбола по това пространство, след игровата кариера очаквал работа в Партизан, но не я получил. Все пак, справил се - започнал да шофира камион.

Това е било преди споменатите 80-те години. В началото и средата на 80-те в двата клуба личните доходи се различавали от общите приходи. Общият приход се формирал от средствата от мачовете (около 75%), след това от реклами, спортни прогнози...

ЗАПЛАТИТЕ В ЗВЕЗДА

През 80-те години в сила е бил Правилник за разпределение на личните доходи, който е гласуван от самите футболисти. В рамките на Правилника е била направена и категоризация на футболистите. Преди всеки сезон се е правила категоризация. Ако играч в хода на сезона е изиграл по-малко от 50 официални мача, автоматично се е преминавало към по-ниска категория.

В Звезда категоризацията е била такава:

Іа категория - национали - стартова основа 25 000 динара;
І категория - титуляри - стартова основа 20 000 динара;
ІІ категория - играчи в първия отбор - стартова основа 17 000 динара;
ІІІ категория - млади футболисти - стартова основа - 15 000 динара;

Това е бил фиксираният дял, но е съществувала и т.нар. "променлива", съответно дял от личния доход, който се получавал в зависимост от изпълнението на определени критерии.

Така, да речем, футболистите в Звезда, ако са били първи в класирането, за една спечелена точка са получавали по 13 000 динара, ако Звезда е била втора, точката е струвала 12 500 динара, ако е била трета, за точка получавали 11 500 динара. Така до седмо място. Ако е била под седмо място, играчите на Звезда не са получавали никакви премии.

За спечелено първенство играчите на Звезда щели да вземат награда от 300 000 динара (като ще получат и по допълнителни 2000 динара за всяка спечелена точка). Също толкова е "струвала" и спечелена Купа на Югославия.

Съществували са и т.нар. "специални премии", за които е решавал Изпълнителният комитет на клуба. Интересно, най-голямата премия е била за победа над Партизан - 40 000 динара.

ЗАПЛАТИТЕ В ПАРТИЗАН

Подобно на Звезда, и в Партизан е имало категоризация на играчите.

Іа категория - 10 мача в националния отбор, да е подписал трети договор с Партизан или изиграл 300 мача за първия състав - стартова основа 19 688 динара;
І категория - 1 мач в А националния отбор или 2/3 от мачовете на Партизан в сезона - стартова основа 18 174 динара;
ІІ категория - изиграл най-малко половината мачове в сезона или подписал втори договор с Партизан - стартова основа 16 600 динара;
ІІІ категория - изиграл най-малко 100 мача за първия отбор, 10 пъти е бил титуляр в сезона или 20 пъти е бил резервен играч - стартова основа 14 145 динара;
ІV категория - играчи, които подписват договор с клуба - стартова основа 12 540 динара;

И в Партизан са изплащани премии и то в зависимост от резултатите постигнати в цикъл от 4 мача.

За спечелени една или две точки в тези 4 мача НЕ Е ИМАЛО премии, три точки са "стрували" 7200 динара, 4 точки - 19 200, 5 точки - 66 000 динара, 7 точки - 84 000 динара, за всичките осем точки (тогава за победа са се получавали 2 точки, а не като сега 3) носели премия от 96 000 динара. Резервните играчи биха получавали 50% от тези премии.

За спечелена титла на Югославия, играчите на Партизан, според Правилника, получавали награда от 50% общите приходи в предходната година. Същото се отнасяло и за Купата на Югославия.

В Партизан, както и в Звезда, имало "специални премии". И тук най-голямата е била за победа във Вечното дерби - 40 000 динара.

ЗАПЛАТИ НА ОТДЕЛНИ ФУТБОЛИСТИ ПРЕЗ 1983 ГОДИНА

Най-платен футболист на Звезда тогава е бил Милош Шестич (818 412 динара), Бошко Джуровски е бил по-платен от по-малкия си брат Милко, а сегашният спортен директор на Цървена звезда Митар Мркела тогава е бил най-слабо платен.

ЦЪРВЕНА ЗВЕЗДА: Томислав Ивкович - 565 476 динара; Миле Йовин 586 344, Бошко Джуровски 638 844 динара, Джордже Милованович 589 344 динара, Марко Елзнер 734 640 динара, Райко Янянин 695 340 динара, Шугар 503 832 динара, Янкович 372 288 динара...

В Партизан най-платен бил Момчило Вукотич (889 000 динара), но не изоставали и Мича Радович (885 000 динара), Миодраг Раданович (875 900 динара), Миодраг Йешич (842 000 динара), Слободан Ройевич (842 000 динара), Звонко Живкович (803 000 динара)... Най-слабо платени са били Зоран Лилич (209 000 динара), Радомир Радулович (217 000 динара) и Никица Клинчарски (270 000 динара).

ПАРТИЗАН: Ранко Стойич - 773 000 динара, Раде Залад - 768 000, Джевад Прекази - 701 000 динара, Милош "Чава" Димитрийевич (664 000 динара), Сеад Сарайлич (384 000), Адмир Смайич (750 000 динара)...

КОЛКО ПАРИ СА ТОВА ДНЕС?

За разлика от славата и популярността на тогавашните футболни имена на големите съперници, като Милош Шестич или Момчило "Моце" Вукотич, които и днес след повече от 35 години са легенди на сръбския футбол, техните заплати е трудно да се сравнят.

Тук не помага и стандартната "твърда валута" от Германия, защото през тази 1983 година това е била дойче марката, а днес е евро. Обичайно е, и много погрешно, да се вземе официалния паритет за въвеждане на евро от 1:2, защото реалната стойност е 1:1 (колкото да речем през тази 1999 година е струвал хамбургер - от една марка цената е скочила на 1 евро). Особен проблем е, че в социалистическа Югославия (по-младите за това, разбира се, не си спомнят) съществуваше официален курс в обменните бюра на банките и неофициален (реален) на улицата.

Най-приблизителното "мерене" е чрез средните заплати. През 1983 година средната заплата в Сърбия е била, казват официални данни, 15 161 динара (около 332 евро по днешния официален курс). Днес тя е почти четири пъти по-голяма - 53 633 динара нето през юни тази година (456 евро/марки), защото инфлацията е взела своето.

Ако погледнем най-големите и най-малките заплати на играчите в Цървена звезда и Партизан за цялата 1983 година ще видим, че се движат от 25 средни заплати колкото е имал Янкович с 372 288 динара (около 8150 марки), до 54 заплати, колкото е имал Милош Шестич - 818 412 динара (17 800 марки) в тогава петата Звезда, и от 14 заплати на Лилич (4600 марки) до 59 средни заплати на Моце Вукотич (19 500 марки), капитан на шампионския отбор на Партизан от сезон 1982/83.

Сравнявайки със средната заплата днес, това би означавало, че най-добре платеният играч на Звезда, като шампион през сезон 2018/19, трябва през тази година да получи повече от 26 800 евро, а Партизан като трети около 24 700 евро.

Чак и заплатите на днешните играчи да са толкова малки, а се оценява, че са поне няколко пъти по-големи, тези днес живеят много по-добре отколкото техните идоли от младостта, защото покупателната им способност днес е по-голяма. Най-привлекателното сравнение е, че със средната заплата през 1983 година е можело да се купи 62 килограма говеждо месо или 182 литра олио, а днес 80 кила месо и 447 литра олио.

А днешните играчи всякак заработват много повече от това.

В годишния анализ на приходите във футбола на агенция Спортинг интелижънс за 2018 година, данните за Супер лигата на Сърбия казват, че средностатистическият футболист в Сърбия годишно печели 36 249 евро. Това е почти наполовина повече от нашите сметки.

АВТОМОБИЛЕН ПАРК

Легендарният Драгослав Шекуларац, един от най-големите футболни виртуози под това небе за всички времена, важал за "бонвиван", но никога не е пушил, нито е пил. Неговата страст са били, между останалото, автомобилите, а легендата казва, че е сменил около 100 (разбира се, приемете това с резерви).

Разбира се, всяко време има своите особености, па така е и с автомобилите. Днес имаме и автомобили с електрическо задвижване, направени са прототипи със самостоятелно управление. През онова време, а ви припомняме, че става дума за 80-те години, най-популярен е бил Голф (карали са го повечето футболисти), точно както и ФИАТ, а нашият "Стоядин", популярен като "Кец" (Единица - б.р.) или Застава 101 (Мича Радович, Слободан Ройевич, Живан Люковчан, Никица Клинчарски...). Имало е и такива, които са карали БМВ (Златко Крмпотич, Звонко Варга), или Опел Кадет, а отделяме известният бранител на Звезда Зоран Банкович, за когото има данни, че тогава е карал "Фичо".

В текста са използвани данни от книгата "Дерби" на Драгиша Ковачевич от 1985 година.

Автори: Предраг Вуйич и Георги Митев Шантек

Вечните съперници излизат обединени в дербито

Футболистите на Партизан и Цървена звезда, в 161-ото вечно дерби в Хумско, ще излязат в екипи със слоган "И аз съм донор. Защото подкрепям Сърбия", за да участват в кампанията за увеличение на броя на донорите и трансплантациите, която водят Министерството на здравето и Фондация Хемофарм.

По този начин те ще отправят послание, че само едно нещо в живота представлява нещо, което е "повече от игра", а това е самият живот.

Целта на кампанията е колкото може повече хора да научат за значимостта на трансплантациите, да приемат донорството като най-хуманен акт и така да опита да поправи ситуацията в Сърбия, защото на милион жители има само три донора.

Затова всяка година в Сърбия за трансплантация на органи чакат около 1000 души, а мнозина от тях не дочакват животът им да бъде спасен по този начин.

Разширявайки хуманното послание, към кампанията вече са се придружили голям брой спортисти от Сърбия, а от това дерби посланието "И аз съм донор. Защото подкрепям Сърбия", благодарение на подкрепата на Съюза на клубовете в Супер лигата на Сърбия, ще отправят и футболистите на всички клубове в тази надпревара.

Мачът между Партизан и Цървена звезда се играе в неделя от 19 часа.

УЕФА наказа Звезда - без привърженици в гостуването на Тотнъм

Цървена звезда е наказана от УЕФА със забрана да води привърженици за мача против Тотнъм в Шампионската лига заради, както се съобщава, изтъкване на расизъм от запалянковци в Хелзинки, потвърдено е за ТАНЮГ от клуба.

Въпреки че наказанието можеше да бъде значително по-голямо, особено тъй като шампионът на Сърбия беше под условно, УЕФА беше блага към червено-белите след сигнала на организацията ФАРЕ.

Сигналът е бил заради скандиране на привържениците на Звезда и то след провокация на албанци с косовско и албанско знаме на стадиона в Хелзинки в реванша от 2 кръг квалификации за Шампионската лига, изигран на 31 юли.

Цървена звезда гостува на 22 октомври в Лондон, а преди това в Шампионската лига посреща Олимпиакос на 1 октомври на стадион "Райко Митич".

20 000 деца подкрепиха Партизан в мач "без публика"

Около 20 000 малчугана от всички краища на Сърбия, от Косово и Метохия и Република Сръбска създадоха в Хумско атмосфера за наслада.

В нормални околности акцентът би бил върху играта и(ли) резултата. Извънредните мерки, все пак, изискват извънредни постъпки. Човек понякога не е наясно какво може, дори когато едната ръка му е вързана. Или изглежда, че с нея не може нищо. Тогава се ражда идея, а нейната реализация създава най-хубавата възможна гледка през тази вечер в Хумско.

Трибуни препълнени с деца!

Някои биха казали "най-хубавата фракция на привържениците на Партизан". Всякак по-малко шумна от съществуващите, но със сигурност тази към която нито една от актуалните няма критики. Дошли са от всички краища на държавата: от Суботица, Ниш, Кральево, Ужице... Конвои пристигнаха от най-затънтените места на Косово и Метохия, както и от Република Сръбска, разбира се, имаше и от Белград. Всички обединени в любовта към черно-белите, с обща идея да помогнат на отбора на Саво Милошевич против АЗ Алкмаар, надявайки се на идентичен епилог като преди почти месец в срещата с Молде.

Тогава бяха около 5000. Тази вечер, въпреки хладното време и заплахата от дъжд чак четири пъти повече. Всичко благодарение на позволението на УЕФА на трибуните да пусне ученици от основни училища и футболни школи на възраст до 14 години, с учители или наставници, с вещата организация на маркетинг екипа на Партизан и в сътрудничество с местните власти. Създаде се обстановка за помнене: шареност от цветове, искрени детски усмивки, очи, които търсят Стойкович, Милетич, Тошич, Асано... Много от тях за пръв път бяха в столицата, някои премиерно на стадион, "падна" и по някоя сълза да засвидетелства колко е значим този миг в техните животи. Ще го помнят цял живот.

Както и черно-белите ще помнят тези викове от трибуните. Възгласи всеки път като докоснат топката, повици да се тръгне в атака. Защото момчетата и момичетата не ги интересуват тактическите варианти, статистиката, претичаните километри, а само Партизан да победи. С тази амбиция бутаха Парния валяк към триумфа над холандците...

"Искаме победа, искаме победа", скандираше се от гърлата на най-младите привърженици преди началото на срещата.

Със сдружена сила беше изпян и клубния химн. Красота за ушите.

Когато през септември 2014 пънк бендът "Група ЮНА" записа албум, в който в една песен се пее "Защото аз съм дете на Партизан", трудно е можел да си представи, че този частично модифициран стих пет години по-късно съвършено ще отговаря на един европейски мач на черно-белите. Онзи в който акцент не е само върху играта и(ли) резултата. А върху детската усмивка.

Тишина, Берба си отиде! И има нещо да каже...

Кой ден е днес? Четвъртък. Преди девет години, на 19 септември, беше неделя. При Манчестър Юнайтед на Олд Трафорд дойде Ливърпул. Берба си е легнал навреме. Право от леглото, па всичко по реда си. Никой не го е нервирал, никой не му е досаждал. Играеше му се футбол в този ден. В този ден е решил да постигне някои голове. Твърдо го е решил. Излезе на терена и направи някои неща...

Още един голям майстор на кълбото каза сбогом. Димитър Бербатов днес съобщи, че зарязва футбола за всички времена...

В съобщение свойствено само на него, в Инстаграм, сподели, че е дошло време за край. Без много патетичност, така "в главата", написа онова което усеща и отиде на някое хубаво място да се наслаждава. А сега някой ще каже, че сякаш досега, през цялата кариера не се е наслаждавал. Сякаш на него футболът му е бил всичко. И ще бъде прав. Затова и го обичахме толкова. 

Тишина, Берба има думата...

 "На днешния ден, ако не знаете заради какво проверете, реших да споделя това с вас. Подготвях се вече известно време да обявя, но не съм... Не знам защо не съм... Знам, че някои от вас мислеха, че вече съм в пенсия. Знаете, че дълго не играя. Опитах да намеря нещо (клуб) миналата година. Не успях. Така че някой ми каза, че трябва да ви кажа нещо. А видях и сам, че хората ме питат, особено у дома...

Това е моето прощално послание:

За последен път бях на терена преди година, така че смятам, че сега е подходящото време да спра. Отдавна трябва да направя това. Макар че, когато размислям за това, край всъщност не съществува, по един или друг начин ще остана във футбола, все пак, дойде време след почти 20 години да кажа сбогом на професионалното играене на футбол!

Ще ми липсва всичко. Мачовете, тренировките, головете, подготовките, съотборниците, виковете на привържениците когато вкарам гол... Бях благословен и усърдно работих да имам възможност да играя на най-високо ниво, срещу най-добрите, с най-добрите. Това че съм от малка държава ме прави още по-специален. Имах връх, и разбира се, няколко спада в кариерата. Печелих трофеи, вкарах някои голове, помежду другото... Играх така както исках и вкарах голове, които исках да постигна.

Благодаря на всички хора, които ми помогнаха да се развия и да стана играча какъвто винаги съм искал да бъда.

Благодаря на своите клубове, съотборници, треньори, персонал. Беше удоволствие за мен! Знам, че с мен не беше лесно да се работи, но винаги съм давал всичко за отборите за които съм играл. Надявам се да сте се наслаждавали на моята игра и всичко което съм правил на терена е било, за да ви забавлявам.

Проклятие, ще ми липсва всичко това. Хора, аз толкова обичам футбола... Сигурен съм, че и аз ще ви липсвам.

Благодаря ви!"

И си отиде Берба.

Кой ден е днес? Четвъртък. Преди девет години, на 19 септември, беше неделя. При Манчестър Юнайтед на Олд Трафорд дойде Ливърпул. Берба си е легнал навреме. Право от леглото, па всичко по реда си. Никой не го е нервирал, никой не му е досаждал. Играеше му се футбол в този ден. В този ден е решил да постигне някои голове. Твърдо го е решил. Излезе на терена и направи това:

И на кой му пука за тези безсмислени бройки, клубове, национални отбори, глупавата статистика... Па и тези трофеи. Берба игра футбол. Когато му се играеше. Затова всички го обичахме...

Пожарникарят, който празнува с Динамо: Бях толкова щастлив

Еуфорична беше обстановката на Максимир при откриването на Шампионската лига. Динамо разби Аталанта с 4:0, трибуните гръмогласно подкрепяха от самото начало.

Първата ерупция по трибуните се случи в 10-ата минута; Петър Стоянович центрира, а неговият колега от лявата страна Марин Леовац вкара за 1:0. Последва луда радост на "модрите", в чиито прегръдки се озова и - пожарникар на атлетическата писта.

Сцената стана хит, а ден след мача медиите намериха пожарникаря, който празнува с играчите. Неговото име е Матео Пинтер, а своите впечатления разказа накратко.

"Когато видиш 28 000 привърженика в еуфория, това те докосва. Бях толкова щастлив и радостен, скачах от щастие, исках да ги прегърна. Дойде Марин, целуна ме по каската, колко само значи този момент", емоционално си спомня.

Попитан е как реагират началниците на такива ситуации когато еуфорията понесе официалните лица и ги превърне в привърженици.

"Надявам се, че няма да има проблеми, не би било справедливо, всеки човек се весели по свой начин", заяви Матео, който показа, че следи случващото се във футбола.

"Знаем, че Аталанта е силен клуб, не беше очаквано Динамо да играе чак така. Дадоха всичко от себе си, Бйелица държеше тактиката в тайна. Всичко беше наред, Дани Олмо показа, че наистина струва много", сподели впечатленията си за мача.

Необичайната сцена на празненство с пожарникар забелязаха и чуждестранни медии, па този детайл от Максимир публикува дори и бразилският Глобоеспорте. Забелязали са го и някои потребители на Туитър, на всички тази сцена е много симпатична.

Можем само да кажем, че се надяваме Матео да има още възможности да празнува с играчите на Динамо против големи европейски клубове.

Com direito a abraço em bombeiro durante comemoração de gol, Dínamo Zagreb goleia Atalanta na Liga dos Campeões https://t.co/iRJQqLFHrz pic.twitter.com/xP6VC8nrI0

— globoesportecom (@globoesportecom) 18 септември 2019 г.

Local firefighter celebrates with Dinamo Zagreb players. #UCL #DZGATA #DinamoAtalanta pic.twitter.com/zN942bXcp6

— Football 24/7 (@foetball247) 18 септември 2019 г.

Впечатляващ факт: Динамо (Загреб) сгази Аталанта със състав за "шепа" евро

В своя дебют в Шампионската лига Аталанта на Максимир се проведе като боса по тръни. Отборът, който през миналия сезон завърши на трето място в Серия А получи лекция от Динамо, клуб чийто кадър от играчи според Трансфермаркт струва два и половина пъти по-малко.

Още по-впечатляващ от разликата в стойността на играчите е погледът към сумите, които "модрите" са платили за 11-те футболиста, които вчера излязоха в стартовия състав.

Според официално достъпните данни, Динамо е похарчил за вчерашните титуляри по-малко от шест милиона евро. По-точно казано, 5 845 000.

Най-скъпо е било довеждането на Петър Стоянович, за него на Марибор са платени два милиона евро.

По един милион евро са стрували Бруно Петкович (от Болоня) и Мислав Оршич (от Улсан), за Емир Дилавер на Лех Познан са платени 800 000 евро. НК Загреб за Доминик Ливакович е получил 625 000 евро, Марин Леовац е пристигнал от ПАОК за 300 000 евро, а Дино Перич още преди шест години е доведен от Осиек за 120 000 евро.

Но истинско бинго Динамо е направил с онези играчи за които не е платил нищо. Ариян Адеми вече години е запазена марка на максимирския клуб, пристигна през 2010 безплатно, след като му изтече договора с Шибеник. Никола Моро като 11-годишно момче през 2009 дойде от Солина и в тази работа официално не е платена сума, а на солиняните е дадено символично обезщетение.

Френският защитник Кевин Теофил-Катерин дойде без трансферна сума от Сент Етиен преди година (но с отлична заплата), а специална е историята на Дани Олмо. Гениалният испанец е доведен преди пет години от школата на Барселона, Динамо му вярваше, обеща му правилно развитие и минути, което Олмо със своето семейство прие и се пресели в Загреб. Това се оказа най-добрата сделка в историята на Динамо, защото когато младият полузащитник напусне обезщетението което загребците ще получат ще се измерва в десетки милиони евро...

Динамо разби Аталанта с единайсеторка, която не струва и шест милиона евро.

Например, Руслан Малиновски, украински полузащитник, който вчера влезе на полувремето, е струвал на Аталанта 13 700 000 евро. Толкова са платили за него преди два месеца на белгийския Генк.

Салихамиджич: Подкрепях Звезда против Байерн през 1991

Спортният директор на Байерн (Мюнхен) Хасан Салихамиджич призна, че през 1991 година е подкрепял Цървена звезда когато е играла против Байерн.

"За Звезда, разбира се... Когато дойдем за реванша ще бъде много интересно. Мисля, че отборът показа, че може да играе добре, имаше добри шансове", заяви Салихамиджич пред сръбските журналисти след мача в Мюнхен.

След победата на баварците с 3:0 против Цървена звезда в първия кръг на Шампионската лига, заяви, че червено-белите са имали няколко добри възможности във вчерашния мач.

"Смятам, че Звезда беше опасна, има добри играчи, атаки въпреки че губеше с 0:1. Качествен отбор са, но за да се отиде напред трябва да се победи и да се печелят точки", каза Салихамиджич.

Спортният директор на Байерн коментира и атмосферата на Алианц Арена, която направиха гостуващите привърженици.

"Добра е атмосферата, винаги са с клуба. Интересно е и се радвам на идването на Маракана. Знам колко е добра атмосферата там. Бях там през 1991 когато игра Байерн и имах шанса да усетя тази атмосфера. Надявам се да бъде така и този път", сподели Салихамиджич и се обърна към най-добрия играч на белградския отбор.

"Марко Марин е чудесно момче, играе отлично и смятам, че той е ключовият играч на Звезда."

България е №62 в света, изпревари ни Буркина Фасо

С двете загуби от Англия и Ирландия, националният отбор на България се срина с две позиции в класирането на ФИФА и вече е №62 с 1377 точки. Пред "лъвовете" е Буркина Фасо (61), а непосредствено след тях Катар, домакин на следващото Световно първенство.

Най-добре класираният отбор от Балканите продължава да е световният вицешампион Хърватия - №8. Следващият по сила от региона е Румъния на 31-о място, Сърбия задържа 35-а позиция, следвана от Турция на 36-а. Босна и Херцеговина бележи спад с четири места до №46. От 58 до 60-о място са Словения, Черна гора и Гърция. Под номер 64 е Албания, а Северна Македония се изкачва с две места до №69. Така зад нас само албанците и македонците.

Топ 10

1 Белгия 1752 точки
2 Франция 1725
3 Бразилия 1719
4 Англия 1662
5 Португалия 1643
6 Уругвай 1639
7 Испания 1631
8 Хърватия 1625
9 Колумбия 1622
10 Аржентина 1614

Най-спортната нация в света

"Най-спортната нация в света", или нации, така никой няма да се ядосва, трябва да бъдат онези, които са такива въпреки околностите, които побеждават и създават шампиони, от поколение на поколение, в тежки условия

Проблемът с термина "спортна нация", с който често обичаме да се китим по тези пространства, е този, че всеки може да го тълкува по свой начин.

Някой би казал, че балансът на медали на големи състезания, преди всичко Олимпийски игри, е единственият съответстващ, заради което чак и - нищо против тях - държавите от бившия източен блок и Азия, които събират трофеи в борбата и вдигането на тежести, могат да надянат на себе си тази титла.

Но, предполагам, че ние тук го знаем най-добре, не е всичко в сбора и умножението; както и спортът не е математика и точна сметка, иначе би бил популярен точно колкото и математиката...

"Най-спортната нация в света", или нации, така никой няма да се ядосва, трябва да бъдат онези, които са такива въпреки околностите, които побеждават и създават шампиони, от поколение на поколение, в тежки условия.

Кризите главно създават плодовита почва за развитие на отборен манталитет, а отборните спортове, онези на национално ниво, имат специално място.

Затова Сърбия, дори и чудесните волейболистки да не бяха спасили това лято завършено с баскетболна горчивина и сега вече пословичната футболна посредственост, е една от най-големите спортни нации.

С този брой жители, с такива условия - или неусловия - с такъв обществен климат, да си във върха или близо до него вече десетилетия, това е чудо с което се занимават дори и учените.

А тогава тук е и страстта, и отдадеността, и песните от трибуните, степента на радост, която ти донасят спортистите, идентификацията с тях, задоволството като проведеш анкета в основното и средното училище, сред героите на младите най-напред са те.

И затова Сърбия в голямата си част, защото подобен на подобен се радва - окей, и защото испанците в баскетбола толкова ни нервират, че станаха нещо между нашия немезис и черни зверове, че са ни най-големите съперници, онези спрямо и с които се мерим - днес ще бъде за Скола, Кампацо, Брусино, с един народ, който също така може, с пълно право, да каже за себе си, че е спортен, па и най-спортен или тук някъде, на цялата планета.

Аржентина е коронното доказателство, че спортът може да преодолее проблемите и да сплоти нацията около една топка, било дали тя е кръгла или, в аржентинския случай, често яйцевидна.

Някои от нас, които мечтаят за мириса на Южна Америка често забравят с колко хаос е обременена скорошната история на този дял на света; Аржентина десетилетия преживява хаос като своя тежка съдба, а трябвало да им призлее, точно както и на нас, когато са дошли деветдесетте, толкова щастливи там на Запад, толкова депресивни в Балканите или Аржентина.

Тогава се завъртяла отново рулетката, дошла още една криза, па още една, и политиците престанали да вярват в своите лъжи, народът отново бил на улиците, гладен за правда, свобода, или само хляб, а насред този мрак, като фара в Рио де ла Плата или кулата на Авала, светел само спортът.

Аржентина в края на хилядолетието, когато икономическата криза обезсмислила местната валута и хвърлила прекалено голям дял от населението в сиромашия, точно тогава, родила няколко чудесни поколения във всички спортове.

За футбола, който там се обича както никъде другаде, не трябва да се харчат думи; за златното поколение на Ману Джинобили ще се говори специално днес, макар че никога не трябва да престава да се говори за него (още една причина, че трябва да обичаме, въпреки дълбоката рана, която ни нанесоха, отборът на Аржентина на този Мундобаскет: играят като техните учители, бързо, енергично, със сърце голямо като континент, играят за своя народ и с него!); а скоро, няма и седмица, ще започне и голям турнир, който по броя зрители, спонсорски договори, но и напрежение, ще надмине Мундобаскет - Световното първенство по ръгби.

И там "пумите", четвъртата най-добра селекция в южната хемисфера ще са с намерението да станат още по-конкурентни на Нова Зеландия, Австралия и ЮАР, и там "пумите", които бранят четвърто място от миналата Световна купа, предвождани от Матер, Санчес и Легисамон, ще играят роля, която няма да е епизодична.

Жителите от държавата, която е огрявана от майското слънце с 32 лъча няма да пропуснат да ви кажат, че са солидни във волейбола, където само малко късмет им липсва за полуфинал на Олимпийските игри, а тогава да подчертаят, че са отлични в още един глобален спорт, който при нас никога не започна да се следи, хокеят на трева - и неговото семе, точно както и футболното, са пренесли английски моряци, учители, индустриалци и останалите авантюристи - че винаги имат тенисисти, които им донесоха Купа Дейвис във футболна атмосфера, че Хуан Мануел Фанджо е от предградие на Буенос Айрес.

Ще ви кажат, и то с гордост, че не са само мускулести деца от бариоса, които в спорта виждат спасение от бедите, световни звезди, а и аржентинските голфъри, членове на средната и висшата класа, често хващат за гушата британците и американците, макар че има поетична правда, че най-добрият аржентински голфър на всички времена, "Ел Пато" Кабрера, е израснал без родители, в тежки условия, издържал се е като кеди и стика в ръце главно хващал когато трябвало да спечели някой бас...

Точно какъвто е и случаят със Сърбия, така експерти от различни науки са опитвали да обяснят феномена на аржентинския спорт. Едно от обясненията е хранително: аржентинската диета е богата на месо и картофи, заради което са физически силни (но не и бързи, така, поправете ни ако грешим, няма да видите аржентински спринтьори или плувци); второто е онова географското, тъй като климатът се харесва на духа и тялото.

Има го и това, сигурно, както и ги има непрекъснатите бедствия и бедност; но има и ритъм, заради който и на тревата и на паркета са различни, грациозни движения; има и смесица от всички култури и нации, които, някои от нужда някои от желание, идвали и оставали тук, превръщайки простора около "сребърната река" в съвършен меланж на Европа и Южна Америка.

А шампионите, и това е може би най-важното, раждат нови шампиони, знаем ние това добре: как баскетболните терени са никнали или, като в онази хубава акция, се обновяват след всеки голям турнир, как мрежите за тенис изникват там където никога не ги е имало, как от два камъка или ученически раници веднага се прави футболен терен, значим и шумен като "Маракана"...

Когато се разбере както трябва - а аржентинците го разбират точно както трябва - спортът може да разкраси, засили идентичността на нацията. Често ги подценяват, често гледат на тях като на държава от третия свят, а тогава те се появяват, силни в своята общност, с желание да оправят някои сметки и на милионите, които заради тях не спят или се будят (как ли е да се гледат най-важните мачове "в невреме"?!) да подарят още една причина да бъдат горди, да пеят, да излязат на улицата, този път заради добри причини.

Ето, и затова - добре, сякаш са ни били нужни още причини! - днес си струва с цяло сърце да си за Скола (особено за Скола!), Кампацо, Гарино, Лапровитола...

Онова поколение, поколението на Ману, в което разбира се беше Скола, отборът с Ночиони, Делфино, Сконокини, Оберто, донесе златен медал от Олимпийските игри, би американците там където им е най-тежко, на изглежда единствения турнир, който продължават да приемат сериозно, но и две години по-рано в Индианаполис, по вина на една друга голяма спортна нация им се измъкна световния трон.

Дали е, в залеза на една голяма кариера, а в разгара на още една голяма икономическа криза, която заплашва аржентинците с беднотия и глад - и политическата криза, която носят със себе си, но която вероятно няма да решат, президентските избори през октомври - време спортът отново, макар и за някой ден, да бъде онзи фар, който блести в мрака, в ритъма на тангото и обувките, които скърцат по паркета?

Футболните клубове умират в тишина - имало някога един Бери

Колко е лесно да махнеш от ума си всички неудачи когато всичко ти върви добре! Изглежда ти, че всичко е наред в света, макар че далеч от рефлекторите и милионите за които се говори живеят и умират футболни клубове, а с тях и цели градове, свързани с тях с пъпна връв, къде от небрежност, къде от традиция, къде от нужда...

Чудесна е онази мушама на Шампионската лига, особено когато се настани в твоя град, па ти се струва, че винаги е била тук и ще остане, като добрата, стара, а винаги чиста покривка върху телевизора в дома на твоите родители.

Умеят тези светлини на голямата сцена да заслепят, като заблестят спонсори, като засветят камерите, като загърмят колоните, па да помислиш, че футболът е само това, една голяма борба след която следва екстаз, или облекчение. Нещо хубаво, нещо което трае, нещо което разкрасява деня, живота и града.

Но футболът не е само това. И не е само това футбол...

Колко е лесно да махнеш от ума си всички неудачи когато всичко ти върви добре! Изглежда ти, че всичко е наред в света, макар че далеч от рефлекторите и милионите за които се говори живеят и умират футболни клубове, а с тях и цели градове, свързани с тях с пъпна връв, къде от небрежност, къде от традиция, къде от нужда.

Не са това едни и същи неща, разбира се, и ако някой знае какво са неудачи и какво е бедност, това предполагам сме ние от тези простори, всъщност онова което се случва в същото време когато сме били обсебени от Шампионската лига, и в същите дни, седмици, месеци, когато всички са обсебени от Висшата лига и останалите примамки за пари, само че е другата страна на медала, другата страна на Луната, онази по-тъмната.

Умря, някъде далеч от Белград (а тук, на едно завъртане с мишката в картата на Гугъл!), някъде далеч от Манчестър (а тук, на едно возене с градски транспорт!), някъде далече от Шампионската лига и Висшата лига (а тук, с топка със същия облик, с трева със същата дължина, със стадион, който в себе си пази митове и легенди!), умря един футболен клуб.

Паралелите са реални и в същото време прекомерни, това наистина може да звучи популистки и тенденциозно като онези, които пишат в социалните мрежи "... а децата ни се лекуват в чужбина", но все повече изглежда, че това наистина не е същия спорт като онзи в който се влюбихме.

Защото какъв е този Спорт, какво е това благородство, какво е това стремление към по-висшето, по-доброто, по-хубавото, какъв свят е този, който позволява да си замине един футболен клуб?

А не който и да е, не играчка на някакъв богаташ, нито онези, които се основават на село, за да има какво да правят младите, вместо да шетат по улицата и да пият пред магазина, макар че е тъжно когато който и да е, па и такъв изчезне, и каменоделецът бавно и дълбоко вреже епитафията: "Всички щастливи футболни клубове приличат един на друг, всеки нещастен футболен клуб е нещастен по свой начин."

Умря ФК Бери, да му изброите 130-те години живот отново би бил застигнат от някакъв кусур; един от първите клубове в Англия, който още през 19 век играл в Първа дивизия - да е съществувала Висша лига, би играл в нея! - двукратен носител на Купата на ФА (веднъж е победил с 6:0 във финала, и който е имал прадядо или прародител с билет с Кристъл Палас е бил главен пич в училище в Бери) е ритнат като краставо куче, отписан е от Лига 1 и изхвърлен да не се състезава повече никъде.

Онези дигитални стрелки, които в Скай Спортс и подобни канали обикновено отброяват до края на трансферните прозорци, със запенени водещи, които говорят за милиони и бонуси, този път отброяваха, перверзно, но на всички да бъде ясно докъде е стигнал футболът, до момента когато бирниците на нейно кралско височество ударили подпис на вече рамкирания некролог и заключиха Гиг Лейн.

А това не е какъв и да е стадион, а онзи на който топката се преследва без спиране от 1885 година, знае се и датата, 12 септември, когато Бери победил Уигън с 4:3; стадион, който винаги е бил повече от игрище, така бива то в градове в които не остава много за какво да се зорят; а имат футболен клуб.

Защото е техен. Защото е твой. Защото е място на събиране, светла точка в черните дупки в които се превръщат постиндустриалните населени места, едва нещо повече от спални на близките големи места. Защото е най-важният дял на града, нещо по което ще се ориентираш, нещо с което на залутали туристи или гости ще обясниш накъде да продължат. Защото тук е бил баща ти, и дядо, и неговия баща. И си мислил, че и твоето дете, и детето на твоето дете.

Имало е в последните дни, докато онзи перверзен секундомер е вървял към нулата и безсмислието, много топли сцени около Бери - и също така около Болтън, на когото идентична съдба отдавна се е ухилила и си е сипала коктейл - онези, които само футболът, предполагам, и любовта към един футболен клуб, колкото голям или малък да изглежда той в очите на наблюдаващия, може да роди.

Привържениците на Бери, подпомогнати от добри хора от най-големите противници (Олдъм, Рочдейл, и баш Болтън; дошли от Лийдс, Акрингтън, Блекпул), се отзовали на призива да измият стадиона и да го подготвят за потенциалния следващ мач - всички от началото на сезона са били отложени, докато клубът се борил с администрацията - тъй като пари за професионално поддържане не е имало.

Дошли са пълни с оптимизъм, малко неща пробуждат човека и му предизвикват усмивка като усещането, че ти, така малък и така нищожен, можеш нещо да промениш; дошли са и донесли гъби, кофи, парцали с дръжки, магически кърпи, който каквото е имал.

Но за едно нещо не са се сетили.

Лицето не се измива. Това го имаш или го нямаш.

А въпросното мръсно лице, два пръста полепнала кал под която няма нищо, принадлежи на Стив Дейл, спорен, малко е да се каже, бизнесмен, който миналата зима купил клуба въпреки че не е имал средства да влага в него; лъгал, че всичко ще бъде наред, лъгал е играчите, служителите, лъгал е привържениците и целия град, с тези лъжи и с надеждата, че от тях зависи, Бери през пролетта играл като в мечти, бил втори в Лига 2 и влязъл в по-висшия ранг надпревара, а тогава се случил челният удар с реалността, с дълговете.

Това е било съвместно престъпно начинание на арогантен и безотговорен собственик, и на онзи преди него, същия такъв, и онзи преди него, същия такъв, и аматьорска принудителна управа, която не е умеела, нито желала, да се помъчи да намери нов собственик и партньор.

Клубът заради милионни дългове и невъзможност да изплаща заплати и да съществува като предприятие, е изхвърлен от Футболната лига, е само въпрос на дни да бъде и формално ликвидиран - ако нямаш къде да играеш, нямаш как да осъществяваш приходи, а приходите са, не знаем дали сте чули, второто главно нещо в днешния футбол.

Първото е печалбата...

Изваждането на Бери от първенствата, от футболната карта, представлява един от най-мрачните дни в английския футбол в това десетилетие - чак и ако мнозина още не разбират това - и макар че е единственият такъв случай в 21 век, горчивата съдба може да сполети още някои, които опасно дълго балансират на ръба на ножа.

Това, за съжаление, би могло да бъде демонстративно упражнение. Някой политик, някой оперативен, някой бизнесмен ще види, че всичко завършва с протестно събиране на привърженици, с такива жални вопли в медиите и изливане на гняв в туитър, и това е.

Някой ще каже, че някога пирамидата ще изгори, ако й се разрушат основите, а основата е малкият, местният, всеки футболен клуб, някой ще каже, че някога това ще настигне и нас, ако не въстанем, но и това ще бъде само дърво което пада в гората и никой не го чува.

Няма да има солидарност, няма да има нищо освен (не)искрено съболезнование, следващата събота отново ще се затъркаля топката във Висшата лига и ще ни заслепят светлините на Шампионската лига и онази хипнотизираща мушама, и ще изглежда, че само това е важно, а отсъствието на една двойка, на едно име в някаква там трета лига, липсата на четири букви в букмейкърския списък в който ни беше драг гост, ще бъде баята, вчерашна новина.

Автор: Марко Прелевич