Голям и храбър... Мексико* Люта, люта ли е чушката

Отборът на Чили отпадна на 1/8-финалите на Световното първенство. Късметът му обърна гръб в последната минута на продълженията, когато шут на резервата Пиния спря в напречната греда. А голът съвсем нямаше да бъде незаслужен. Чилийците показаха, че не е необходимо да си висок, за да си голям и не е нужно да си едър, за да си храбър.

Зачеркнат още в групата си, заради наличието на световния шампион и хегемон Испания и Холандия, симпатичният състав не се посвени да покаже, че не се страхува от никого. Неизчерпаема енергия и хъс движеха червено-сините, чийто устрем трябваше да приключи така нещастно. Чили показа какво е да си отбор. Истински такъв. Да тичаш рамо до рамо с някой и да знаеш, че когато противникът те преминава не получава коридор, защото твой човек е на две крачки разстояние.

В битката Чили загуби две от водещите си фигури - Артуро Видал и Гари Медел. Сълзите на последния, когато го слагаха на носилката, бяха сълзи на победител. Искаше, както всеки друг в отбора му, да се раздаде до последно, но вече не можеше. И изпита болка, не физическата в бедрото, а болка, че напуска бойното поле. Сълзи драстично различни от тези на Кристиано Роналдо и Неймар. Сълзи на мъжество, а не на слаба психика и лабави нерви. Но нито за миг Чили не изглеждаше обречен. В нито един от мачовете си, особено срещу домакина на първенството.

Червената агитка зад злощастната врата, която на два пъти с гредите си спаси жалкия отбор на Бразилия, приличаше на славните спартанци. Една шепа хора сред жълтото море. Имат всяка причина да изпитват гордост от своите момчета. Вълнувах се по време на целия мач и се надявах да не завършат пътя със съдийска тесла. Чили не заслужаваше такава съдба. А бразилците не заслужават и да ги коментирам. Сега всички ще са заети да хвалят гения на Неймар, без да споменават некоректния му маниер на изпълнение на дузпа да се спира на всеки две крачки към вратата.

На фона на една истинска футболна драма, както гласи едно добре изтъркано от употреба клише, зрителите на БНТ преживяхме и една слухова драма. Разбирам, че се допускат лапсуси, коментаторът е на стадиона и атмосферата го завладява, но нищо не може да оправдае факта, че вместо Чили игра Мексико. И така поне едно 50 пъти. Усети се, извини се няколко пъти и си продължи пак по старому. Щом дори майка ми, която гледа мачове толкова често, колкото се провеждат световни първенства ми се обади да се възмути, явно впечатлението е крайно неприятно. Един чудесен мач беше опозорен от бнт, отново. То кво ли ни е наред, та коментарът да ни е на световно ниво.

Та Чили беше глътка свеж въздух. Чили върна спомените за един друг футбол, дори за футбола от махалата и детството. Когато играеш с мисълта, че следващият гол печели мача. Изпитваш тръпката, напрежението и знаеш, че всяка грешка може да ти е последната. Но намираш сили да изтичаш разстоянието, да посегнеш към топката, да я избиеш, да я ритнеш към вратата и разчиташ и на другите, защото сте отбор. Не си мерите егото, банковата сметка, оная работа, прическата. Мирише на кръв, пот и сълзи. Само тия, които са падали на игрището от изтощение ще разберат.

Чили не загуби нищо, защото съм сигурен, че спечели сърцата на мнозина. Поздравления за Хорхе Сампаоли и неговите момчета срещу чийто среден ръст след вчера твърдо пише - ВЕЛИКАНИ. Бориха се люто. Бориха се храбро. Още има футбол.

Адиос Испания, абдикацията е пълна

След една световна и две европейски титли в последните шест години Испания абдикира от трона. В деня, в който кралят сдаде властта в полза на сина си, националите предадоха короната. Не изневериха на стила си, но той вече не можеше да им носи успехи. Сега всички търсят вината в Дел Боске и защо играл този, а не онзи, но с две загуби в първите два мача билетите за вкъщи за подпечатани.

Първият мач в групата беше повторение на финала от последното световно първенство. Холандците бяха жадни за мъст, но реализираната дузпа от Шаби Алонсо предвещаваше друг развой. Тогава дойде плонжа на Ван Перси и всичко се преобърна. 1:5 е голям срам за шампиона. Очакванията за победа срещу Чили бяха налице. "Ла Фурия" не можа да изневери на себе си. Безкрайното търсене на още един пас вече не върши работа.

Испания нямаше план Б. Заслепена и високомерна си мислеше, че този стил не е изцеден лимон. Фалшивата деветка рикошира в седем звучни шамара срещу само един гол от дузпа. С гарнитура от защита, която би била опозорена и на махленски футбол, провалът паркира като луксозна яхта сред рибарски гемийки. Испанската армада потъна без да успее да запали фитила на топа си.

В годината, в която Примера най-сетне имаше шампион различен от Реал и Барселона се разбра, че всъщност това не е случайност. Барселонските национали са герои от филма "Няма място за старите кучета". Поостаряха и загубиха от блясъка си. Иниеста и Шави вече нямат достатъчно силни рамене да владеят ничията земя около центъра. Серхио Бускетс и Педро са далече от тази класа. Пике игра повече в клипа на жена си Шакира в песента за световното, отколкото на него.

Реал се добра до бленуваната десета купа на европейските шампиони, но националите му присъстваха само на отборните снимки преди началото на мачовете. Свети Икер се сгромоляса с холандците, успявайки само да не допусне повече от пет. В падението голяма помощ му оказа и Серхио Рамос. Героят от похода в Шампионската лига си забрави компаса в Европа. Заставаше навсякъде където нямаше топка в близост, а когато посягаше към нея тя вече летеше към мрежата. Шаби Алонсо вкара дузпата и се изчерпа с това. Другата му проява беше да срита един чилиец, за да затвърди впечатлението, че вече не му достига въздух.

Златното поколение на Испания ще се прибере с празни ръце. Също както завърши сезона за Барселона. В Реал взеха две купи, но там испанските играчи са малцинство, докато се разчита на скъпите чужди крила и френски централен нападател. Иберийците така и не намериха кой да бележи. Натурализираният бразилец Диего Коща, който направи силен сезон за Атлетико (Мадрид), не можа да блесне в родината си. Дали заради травмата от края на сезона или просто не пасва на тази тактика ще си остане загадка за бъдещето. Фернандо Торес вече не беше щастливият жокер, когато се закучи положението.

Дел Боске не успя да намери необходимите решения. Докато холандците пометоха отбора му през второто полувреме с голяма скорост и стръв, то с Чили беше наясно още на почивката, че ножът вече е пробил и кокала. Винаги си остават съмненията, че ако е играл един, а не друг можеше да се търси различен развой. В природата и във футбола оцелява този, който може да се нагоди към обстановката. Испания изглеждаше като динозавър, който стъпва много тромаво и вече няма апетит. В същия момент срещна една глутница вълци в лицето на чилийските играчи, които се подкрепят един друг, докато се хвърлят на врата на едрата жертва.

Адиос Испания! Светът очаква новия крал.

Поглед от Баня Лука: Мрази Пянич колкото обичаш Меси

Мисля си нещо, тези момчета от националния отбор на Босна и Херцеговина са тукашни деца, пораснали под нашите, каквито-такива парчета небе, тук са гонили първата топка, играли на малки врати, докато мечтаели за големите...

Тук са и родени - не знам, не искам да им претърсвам биографиите по новинарски, а не и по човешки, знам само, че всички сме съседи, всички ние. Докато те са тичали по своята топка, аз някъде съм тичала с моята, а поляните ни са се допирали, всичко е тук, на една ръка. Те са моите първи съседи... Дете родено през 1990 г в Тузла веднага знае, че задължително трябва да ме мрази? Някой веднага му е казал, че всеки който е от Йелена застрашава живота му, да стои далече от него, потайно презира, явно да иска неговия линч? Искрено се надявам да не е, защото и преди десет години, не съм дошла на света с омраза в сърцето и очите. Ако е така, защо тогава се чудим на своята съдба, защо сме убедени, че не я заслужаваме, да сме прокълнати, прогонени от по-добрия свят?! Ако това е научено заедно с първия удар по топката, как очакваме да вкара гол на противниците?! Все пак всеки е ковач на своето нещастие.

Някак нас, междувременно са ни убедили и научили да се мразим, да сме най-големи врагове за цял живот, а дворовете ни се допират. Научиха ни старите и мъдрите, че е нормално да гледаме през океана, а да плюем комшиите си. Трябва и през океана, но дворовете до моя нямат и огради. Не трябва бодлива тел, стигат и рози... Защо ни увериха, че на препълната "Маракана" подкрепяме Аржентина, кажете ми? Аз, най-вероятно никога няма да стигна до Бразилия или Аржентина, но ето че Тузла ми е под носа. Защо повече обичам Меси от Пянич? Да, първият има много пари, "Златна топка", име, няма народ, който не е чувал за него. Последен е само Пянич, дете от Тузла, с баща Фахрудин и майка Фатиме.

Не знам имената на родителите на Меси. Не ми и трябва... Как са успели да ни убедят, като сме толкова инатливи, чак и когато не сме? В социалните мрежи виждам, че много от приятелите ми подкрепят Босна и Херцеговина. Да не се е спукал леда или сме толкова инатливи, че го правим нарочно? Загряха социалните мрежи, запалиха се и пак ми се стори, че сме хора. И пак сме толкова малки, че да разберем колко щети може да ни нанесе злото, и пак толкова мизерни да погледнем себе си в лицето и да признаем, че умеем да обичаме, но не умеем да обичаме себе си. Продължаваме да ядем месото си, вегетираме в собствените си брони, в своите самотни дворове... Някак всичката ни любов е тази в интернет, макар и стисната, сякаш се извинява на останалите свои, които живеят и презират.

Не знам само кога и какво, предполагам, че спортистите, мисля за тези от Босна и Херцеговина. Много ги мразят, те са им виновни за всичко. Че няма работа, че ни яде корупция и безнадеждност, че ние сме си ние, а те са тук и няма други. Пянич сигурно е виновен, че някой харчи и последните пари на родителите си в букмейкърския пункт, на Реал и Ливърпул. Е, те са наши и не са виновни! Предполагам, че заради тях сме такива неуморни кибер юнаци, дон Кихоти над собствените пропасти, най-силните на виртуалния мегдан, където всяка дума е повод за измерване на сила, подсещане за миналото, удар в раната, жигосване. Социалните мрежи се превърнаха за нас в най-голямото изпълнение да ни слеят, никога да не п(р)огледнем в бъдещето, те са нашият колективен геноцид. Всекидневно проклинаме, вадим мачете, требим се, приспадаме. Тъгата, в спорта е дума... Не е спортното сърце за безредиците, здравен проблем. За съжаление не могат да ни го присадят. Днес не е лесно да бъдеш и Змей и онзи от Шипова трябва да се потруди - всеки за своя домейн и за своето зареждане.

Както стоят нещата, тези, които опознаят целия свят е по-лесно да ги презират, в много сърца има място само за адашите им, той е техен брат, а неговият ведър безбрежен дух изглежда ще се присади. Не искам повече само хляб и игри, искам моето дете утре безгрижно да гони топката, искам да не дава последните си пари за Меси и да се надява, искам да вярва на комшийските деца, не искам да го мисля в униформа, искам да живея! Как ни увериха, че омразата е икономически най-ефективният подход.

Да обират най-здравите плодове? Тези деца вчера на "Маракана" са и наши? Да, наши, колкото и ние отдавна да не сме свои. И ничии. Нас няма и спортът да ни докосне ума, сред нещастията няма щастие. Нищо, продължете да мразите комшиите си, чуждото дете, което гони топката пред сградата, някой бъдещ Пянич. Мразете го така както обичате Меси. Не знам само дали е Меси или Месия, как е точно, който и да питам, в Тузла не искат да кажат... Предполагам, че нас някой месия един ден всички заедно ще ни ритне в по-хубави фавели*.

*фавела - гъсто населен квартал в Сао Пауло и Рио де Жанейро.

Йелена Пралица-Златинич