Откъдето
и да го погледнете 100 мача с националната
фланелка са страхотно постижение.
В
гостуването на Швеция в приятелски мач
Стивън Джерард стана шестият футболист
достигнал тази бройка за „Трите лъва“.
12
години и половина в услуга на родината
си, четири големи турнира и 19 попадения.
Впечатляващи постижения, но дали видяхме
пълните възможности на иконата на
Ливърпул с тениската на Англия?
В
най-добрите си моменти Джерард решаваше
сам мачове, но тези мачове, тези дни,
когато настроението го обхващаше и той
избутваше отбора си от всякакви ситуации,
почти винаги бяха с екипа на Ливърпул.
Финалът
в Шампионската лига през 2005 г. Триумфът
за Купата на Англия през 2006 г. Почти
всичко, което се случи през сезон 2008/09
г. Джерард беше неспираем.
Докато
имаше моменти на брилянтност и все още
може да променя мачове, никой от истински
великите му моменти не бяха за Англия
– и не защото двубоите за националния
са по-малко. Просто никога не се случи.
Късметът
изигра своята роля. Отсъстваше от състава
за Световното първенство през 2002 г в
Южна Корея и Япония, след като се контузи
в последния кръг от сезона, кой знае
какво можеше да постигне Джерард през
това лято. Спонтанна му възможност да
преобръща мачове можеше да промени
драстично 1/4-финала срещу Бразилия.
След
това „златното поколение“ наля тежест
на състава на „Трите лъва“. Никой от
тях не изглеждаше добре. За Джерард този
период на „събери всички големи имена
в един отбор и очаквай да сработи“
логично му навреди повече от на повечето
от останалите.
На
тази основа, притежавайки толкова
разрушително атакуващо умение, можеше
да е навсякъде по терена, твърде често
се очакваше от него да бъде краката в
партньорството в халфовата линия с
Франк Лампард. Това така не се и случи,
както е добре известно.
Дори
в случаите, когато звездата на Челси не
беше до него, остана усещането за
повтаряемост в представянето му.
Имаше
искри на завладяващия му потенциал.
Неговата роля при успеха с 5:1 над Германия
беше доказателство. Извлачи Англия до
победа над Андора в безличен мач през
2007 г беше още едно. Дори когато очевидно
беше преминал най-доброто си състояние,
капитанът на Ливърпул носи лентата на
Англия с ключово влияние на Евро 2012.
Питър
Шилтън, Боби Мур, Боби Чарлтън и Били
Райт имат доста по-силни основания да
бъдат легенди на националния отбор от
Джерард. Дори Дейвид Бекъм, който последен
премина границата от 100 участия, помогна
на Англия повече в трудни моменти
отколкото 32-годишния халф.
Може
би това е само отражение на броя мачове
между национални отбори, които се играят
в наши дни отколкото в предишните епохи.
Мачове, като тези приятелски двубои,
поместени в нищото нямат смисъл. Стоте
обличания на националния екип
непредотвратимо девалвираха и достигането
им в такъв мач без значение намалява
блясъка на момента.
Все
пак Джерард заслужава церемония и
награда. Неговото поколение не се оказа
златно, но той направи повече от много
други, макар и никога отборът да не беше
изграден около него в годините, когато
трябваше.
Като
витрината с трофеи от клубната му
кариера, Джерард може да няма толкова
много за показване на национално ниво.
Но след онази нощ в Истанбул той винаги
ще може да погледне към стоте си мача
за Англия и да бъде горд от себе си.