Белодедич: Ядосах се на системата... Секуритате, паспорта, агнешка бригада

Цървена звезда е шампион на Европа! Цървена звезда е победител в Купата на европейските шампиони! Най-големият успех на югославския клубен футбол! Дарко, Дарко, Дарко...

На днешния ден, преди точно три десетилетия...

Казват, че не е добре текстове да започват с чужди цитати. Но онова което Милойко Пантич изговори на този 29 май 1991 година е издълбано в колективното същество на този народ. Чак и онези на които червено-белите не са най-милите, знаят колко струват горните изречения. Защото това наистина беше не само най-големият успех на югославския клубен футбол, а това най-вероятно беше най-големият успех на югославския спорт. Докато това още можеше, докато парите не купиха футбола. Цървена звезда е шампион на Европа. Преди точно 30 години. И завинаги.

Точно, за да не се забравя, защото не смее да се забрави. Това са истории за епичния подвиг. За най-големия отбор на стара Югославия. За Цървена звезда. За духа на едно време. От устата на самите участници...

МИОДРАГ БЕЛОДЕДИЧ

Стадион Свети Никола, 29 май 1991, Бари, Италия...

Люпко беше внимателен. Ръчната беше с нас от отбраната, с нападателите не беше такъв план. Но Михайлович много се връщаше. Марович с Уодъл, Найдоски срещу Папен... Имахме играчи за отбрана. Идваха до нашето наказателно, центрираха, държаха топката, но не направиха много. Макар че и ние не успяхме да създадем някакъв шанс. Олимпик ни държеше в нашата половина, доста. Почнах да гледам часовника на таблото... Ух, това ще завърши наравно както в Стяуа когато играх срещу Барселона. Сега отиваме на продължения. Гледам после, първото минало. Ух, пак дузпи. Тогава ми дойде мисълта: може би пак ще спечеля с дузпи? Още не размислях дали ще изпълня. Макар че в Югославия тогава се биеха дузпи всеки път когато се завърши наравно, две точки за победа, една за победа с дузпи. И аз непрекъснато изпълнявах. Сещам се за това, помислям: Пак да стрелям, сега се прецаках. Отивам към дузпата, пулсът: ду-ду-ду! Вкарах гол, Дика крещи: "Браво, Миле, браво, браво". Мисля си: Остави ме, бре. Когато стигнах близо до пейката, тук гледахме дузпите, минах покрай противника, онзи техен бразилец от защитата, Мозер, излиза напред и казва: "Congratulations!" (Поздравления, англ.). Какъв "конграчулейшънс" бре, имаме още да изпълняваме. След мене Михайлович, чак тогава Панчев. Може би искаше да ни предаде лош късмет, не знам. Когато се завърши, отидох да подам ръка на Франц Бекенбауер, той е на пейката.

Бари, дните преди финала...

Спомням си подготовките за финала. Бяхме седем-осем дни в карантина. Спомням си и че тренирахме някъде в Черна гора, може би Будва, играехме приятелски мачове с местните клубове, пътувахме с автобус по онези хълмове, голи камъни, започва сняг... Жота Антонийевич каза: "Еее, това е знак за успех. Такова нещо Черна гора не е виждала. Това е късмет". Когато после спечелихме купата си спомних за това. Имаше право. Някакъв знак от бога.

Аз бях научен на карантина. В Румъния карантината беше всеки ден. Когато играхме в Европа седем дни. В румънското първенство два дни. Петък на тренировка, карантина до неделя. Всеки мач. Бях научен. В Звезда не беше така. Вечеряш в събота, тогава влизаш в карантина, след мача отиваш вкъщи.

Спомням си когато тичахме на етапи, непрекъснато питаха: Дейо, всичко наред ли е, добре ли си? Ти ако усетиш нещо, спри, недей да форсираш. Така беше и при Люпко и при Шеки.

Говореха ни да отпочиваме, телевизорите да гасим по-рано. Един ден не го направихме, някой не го направи. Дойде контрола, не знам при кого. Чухме малко приказки, разправия: "Що не гасите?" Гледаме телевизия. Десет часа е. Тук имаше малък бунт. Всички в коридора: "Оставете ни да гледаме ТВ", имахме още три или четири дни до мача. Разгорещи се малко, имаше разправия. На следващия ден Джая ни вика на среща, Цветкович беше тук... Седим, започнаха да ни критикуват: "Не сме се разбирали така, какво мислите вие, не може така! Кой започна пръв?" И тогава не знам, беше този, беше онзи. Вдигнах и аз ръка: "И аз бях, излязох навън да видя какво става". Джая говори и ми казва: "Миле, и ти ли беше? Искаш оттук да те пращам за Румъния? Ти искаш да протестираш?" Казах: "Не съм, само излязох да видя какво се случва."

Шампиони...

Имахме опитни играчи, играли са в Купата на УЕФА преди това. През онази година в която нямах право да играя, когато играха срещу Кьолн, 2:0 в Белград, там изгубиха с 0:3. Същите играчи горе-долу. Мисля, че Савичевич не игра против Кьолн. Той беше войник точно когато аз пристигнах. След това дойде Михайлович от Войводина. Тук беше Шабанаджович, па се появи Югович, по-млад от нас. Беше страшен. Играеше пред нас в отбраната. Тичаше, отнемаше топката, знаеше да играе. Срещу Байерн как игра, па в Токио после, най-добрият играч в мача за Междуконтиненталната купа. Получава наградата, викат ме и мен на онзи подиум, Владица Попович ми казва: "Иди, вземи, това е за тебе." Защо сега мене ме викат, защо аз? Югович вече държи признанието. А мене ме викаха да ми дадат някакво знаменце, че съм играл два пъти за Междуконтиненталната купа. Тъй като бях и със Стяуа.

И останалите, Марович, Шабанаджович, Радинович непрекъснато ходеше напред, Бинич - пуф, изчезна! Напред да не говоря. Люпко повече говореше с нас, със защитниците, със средата, ние да затворим, да играем бързо. С нападателите не говореше много. Дейо, Панчев, Михайлович, Роби... Знаеше, че веднъж, два или три пъти ще минат, тук нямаше грешка. Сега като погледнеш, имаше го онова 1:1 против Грасхопърс в началото, но до Байерн се виждаше разликата в класата... Ние не загубихме нито един мач в Европа през този сезон.

Имахме играчи. Като сложат крак върху топката. Трябваше да си много внимателен да не те мине с дрибъл. Спомням си Дейо в Дрезден... Умеехме понякога да го критикуваме, защото губеше много топки, па спре, чака докато ние търчим като я загуби. Но когато му се играе... В Дрезден изтича близо 30 метра, премина трима, буп - гол. После още един, дум-дум, не бяхме завършили мача, техните привърженици побесняха, чупеха всичко...

Имахме отбор. Имахме колективна игра, но имахме и индивидуалности. А имахме и онези, които знаеха как да използват статични положения. Това много, много ни помогна. Играеш, играеш, играеш... Нарушение... Сложи я Роби - буп, гол! Не трябва да се притесняваш. Играеш, играеш, нарушение, сложи я Михайлович - буп, гол. Сложи я Део - буп, гол. Като погледнеш всички наши мачове, много голове вкарахме от пряк свободни удари.

Байерн Мюнхен...

Спомням си атаката за изравняването в Мюнхен. На мен непрекъснато ми говореха още в Стяуа, да не водя топката. Ако играеш с две докосвания - супер. Ако играеш от първо докосване тогава си - футболист. Защитните играчи трябва да играят бързо, средата също. Тези в нападение трябва да дриблират. Аз до Просинечки, той до Бини и - отиде. Панчев на втората греда. Играехме доста по крилата, центрирания постоянно. Панчев знаеше как да застане.

Тук имахме период на слаби игри, може би и късмет при гредата на Байерн, можеше да бъде и 3:1. Но играхме открито, нападахме, и те и ние. Не се защитавахме. И тогава тази 90-а минута, този автогол... Не знам какво се случи. Техният вратар сгреши, мислеше, че излиза. Не знам как прецени. Лети онази топка, не можехме да предположим, че е във вратата, мислехме, че ще отиде над, не знам какво му беше. Отвори се небето, както каза коментаторът. Това са спортни грешки. Не я докосна.

Либеро...

На мен ми беше много по-лесно като започнах да играя в линия, когато либерото изчезна. Когато си либеро, затваряш и ляво и дясно. Тичах повече. Така имаш позиция, своя страна. Много по-леко ми беше. Като либеро не смееш да правиш шпагат. Трябва да стоиш на крака, да следиш играта, да кърпиш. При това играеш близо до наказателното, всяко нарушение е опасно. А трябва да скочиш, да удариш. Футболът беше малко по-груб тогава. Позволяваше се повече контакт. Гледах някои мачове, Найдоски как удряше... Сега за такива влизания би получавал по два червени картона. Играеше се мъжки.

Празнуването...

Оркестър, песни, музика, след това посрещане, пълен стадион. Мисля, че някъде се и стреляше. В Звезда непрекъснато се стреляше. Драгиша Бинич на подготовки ходеше с торба пълна с оръжия. И къса цев и дълга и с една цев и двуцевка. Дейо беше най-пламенен в празнуването, Панчев македонец, също. Имаше и говор, непрекъснато се шегуваше, най-оживен беше, знаеше да вдигне атмосферата. Тогава след Бари дойде автобус. Не беше открит. Директно към стадиона. Стадионът пълен. Ние в ложата. Музика, ние малко говорихме. Тогава слязохме на терена, игра се хоро. До вечерта празнувахме с привържениците. После ни извика президентът. Слободан Милошевич. Всички знаеха моята история. Така пет години по-рано дадох ръка на Чаушеску, после, БУМ, застреляха го. Сега трябва да се ръкувам с Милошевич. Казва ми, кой беше, Стошич: "Недей, бре, да му подаваш ръка, ти на който подадеш ръка..." Така и беше.

Николае Чаушеску (1918-1989)...

При него преди приема имахме тренировка. Как да отидем, как да спрем, с коя ръка да вземем медала, да не вземеш с дясната, па да го прехвърлиш в лявата, това не смееше. Трябваше всички да кажем "Служим на държавата". По ТВ го представяха не знам и аз как силен, като го видях такъв малък и гърбав, приличаше на моя дядо Младжо. В Румъния всичко беше "официале", никакво празнуване както в Звезда. Вечеря, па на спане. Още на самия мач. Спомням си, че имаше кампания: Голям успех и то с отбор без чужденци, само румънци. Един казва: да, да, нямаме чужденци, само румънеца Белодедич, румънеца Хелмут Дукадам, румънеца Ласло Бьольони... Когато ни дадоха купата, нищо, нито заря, нищо. Дадоха ни трофея, хайде да направим кръг, треньорът казва: "Каква обиколка, за кого?". Никой не дойде от Румъния. Не можеха. Дойдоха 20, 15 от тях не се върнаха. На кого да покажем купата? Испаннците вече си отидоха. Вървим към съблекалнята, когато чуваме: "Стяуа, Стяуа". Ей, имаме привърженици. Като видиш, ето ги секуристите. Осем или девет колкото останаха.

Паспортът...

Тук в Сокол, ние на сръбски го наричаме Соколовац, през Нера, има стълби и от вашата и от нашата страна. Това е като от тук до вратата. Тук идват като се празнува Богоявление. От Врачев Гая и ние от Соколовац. Обща служба се провежда тук. Тук се хвърля кръста във водата, само ние не скачаме никога, само сърбите скачат. Сега е така, тогава не беше... Тогава тук се бягаше. Могат книги да се пишат, тук се е писала история. Виждал съм и като са стреляли, видях като хванаха един, който искаше да избяга, па го носиха през селото, за краката и ръцете, един го бие с ботуш. Трудно беше и да дойдеш до Соколовац. Имаше бариери, войници, автостоп, лична карта за Букурещ: Къде отиваш, при кого, дай телефон? Ако нещо се случи... Когато празнувахме 25 години от титлата на Звезда в Бари, помолих не знам кого да ме запознае с Бата Живойнович. Беше и Любиша Самарджич. Отиваме там, казват: "Това е Белодедич, онзи, който избяга от Румъния". Той ме гледа: "Ти си побегнал? Как не са те застреляли на границата?" Не съм побегнал, минах с паспорт.

Системата...

Ядосах се. Исках, беше 1986, веднага след финала, да ми дадат паспорт, моят паспорт. Когато играеш в Стяуа не смееш да държиш паспорта в себе си. Отиваш в чужбина за мач, върнеш се, предаваш паспорта, държат го в клуба. Отивам вкъщи на почивка, искам да посетя семейството в Сърбия, търся: "Дайте ми паспорта". Не го дават. И мама и сестрата, всички отиват при роднините в Сърбия, само аз не смея. Как не смея? Ходил съм там като малък, как сега не смея? Няма, не смеят да ми дадат. Тогава ме извикаха. Някакви високопоставени офицери. Питат: "Къде ще ходиш, кой имаш?" Дадоха ми хартия: "Кого имаш, пиши". Аз пиша:
Белодедич Бора, баба Милка, баба Невенка, сестра на баба. Па братя: Деян Стоянович... Онзи ме гледа: "Кой е този Белодедич Бора?" Казвам брат на моя баща. Как брат? Чакай, довежда още двама, разпитват ме там: кой е, как е отишъл? Не знам, бре, трябва да питам дядо, откъде да знам как е отишъл, знам, че там е учил, там се е оженил. Не искаха да ми дадат паспорта.

Преди това бях до банката да си извадя някакви документи. Отидохме в чужбина, искахме да си осребря чек, да имам. Веднага се обаждат в клуба: "Как е, какво е, а за какво си теглил толкова пари?" Казах: "Това са мои пари, това е моята заплата". "Па да, ама какво ще правиш с толкова пари?" Какво да им кажа сега? Исках да ги обърна в долари, като отидем в чужбина да си купя нещо, дънки някакви. А не можехме да имаме чужда валута. Като минаваме граница, даваш чантата за контрол и те питат: "Имате ли валута?" Ма, какви, откъде валута? А всичко скрито, зашито. 

Мина година или две и отново поисках паспорта. Говорих със сина на Чаушеску Валентин, той беше в клуба... И накрая ме извикаха и ми дадоха паспорта, аз на тях адрес къде отивам в Бела Църква, кога тръгвам, при кого...

И тогава казах: хайде, вече няма да ви видя никога. Толкова прости бяха.

Секуристи...

Отидох с майка ми и сестра ми. По-голямата сестра и вуйчо Радосав останаха. Него го викнаха когато отидох. Той живееше в Молдава. Викнали го, дали знаел или не. Казва: Някакъв ме хвана за ухото. Що ме пипаш, не съм в село. Баба, неговата майка, баба Дойила, тя знаеше, на нея казах. Нея не я викаха, беше по-възрастна. Но идвали в село да питат.

Секуритате. Секуристи. Така ги наричаха. Бяха проклети. Ако бягаш - в затвора. А докато стигнеш до затвора.. Бягаха и през Дунав и през Нера. Бягаха и с децата.

Аз когато после дойдох в Звезда, който побегне - директно към стадиона. И Драган и роднините и Шаца с децата, всички! И Жота ми се обажда: "Миле, ела тук, търси те родата". Кои роднини бре? Гледам, какво се случва с вас? Казват: "Побегнахме". Знаеш ли колко бяха? Какво да правя с вас сега. Няма връщане. За щастие, имах един приятел, побегна с мен, работеше на границата и - избяга с мен. Покойният Илия. Той познаваше хора от ООН, те идваха, говорих и аз с тях, познавах ги, водих ги по ресторанти, помогнах им около интервютата, документите. Па ме питат "Кои са тези?" Аз казвам "Семейството, айде". Бяха в хотел "1000 рози", Авала, тук чакаха, па един за Америка, друг за Канада. Имаше веселба. Прибирам се вкъщи, няма къде да спиш, дошли нови. Избягали.

Цървена звезда

Звезда е любов от малък. Ние не хващахме румънски канали. Само Телевизия Белград, първи и втори канал. Мачове, европейски, световни първенства. Когато игра Югославия срещу Румъния, в този сокак всички баби бяха пияни. Гледат в центъра, празнуват. Идваха полицаи: "Какво вие, как вие, за кого сте?" Имахме Гробари, обичаха Хайдук, но най-много Звезда.

Бях с роднина от Бела Църква, Джуро, също Белодедич, не беше роднина с нас, оженил се за наша, имаше име. С него бях. Той беше Гробар. Аз като минах, непрекъснато ми говореше: "Хайде да се обадим и на Партизан, ако ти дадат повече отиваш там." Казах: "Остави ме, мани, недей Партизан, отивам в Звезда, ако не им трябвам в Звезда, ще отидем в Партизан" И той все пак се обажда на Партизан, преди Звезда, дойдоха двама. Започна вече да се пише, че съм избягал. И дойдоха двама, питам кои са, дошли от Партизан. Казвам му: "Ти не си нормален, какво да им кажа сега?!" И им казвам: "Знаете ли какво, аз съм звездаш, отивам в Звезда. Ако Звезда не иска да ме приеме, тогава..."

Преди две седмици седях от другата страна на реката, във Врачев Гай. Чуло се вече. Защото трябваше да се върна за подготовка, а не се върнах. Па дойде треньорът да говори с мен, военното аташе от посолството. Уж всичко ще е наред, ако се върна. Няма връщане! Пазеше ме полиция. Когато се успокои положението, сам отидох в Звезда да разговарям. Когато чаках да вляза в сградата, пристигнах сутринта, седим Джура и аз, още един момък чака там. И чакаме, чакаме. Питат какво чакам? Онзи момък: "Искам да вляза да говоря с директора Джаич, искам да мина проби". Джая после ми каза, че мислели, че и аз съм някакъв такъв, дошъл току така на проби. Този го съблякоха, да го пробват, не с нас, с втория отбор. Не успя. Питам го какво стана, той: "Казаха ми, че е минало добре, но... Ще се обадят."

Не ме очакваха. При Джая беше онова, кой сте, какъв сте? Аз съм този Белодедич, играл съм за Стяуа, за националния отбор на Румъния. Какво бих искал? Отговарям: "Минах границата, получих гражданство, искам да играя за Звезда, ако може". На никого нищо не е ясно, казва Джая: "Па вие сте печелил и Купата на шампионите?" Пита ме какъв играя, като казах либеро, той каза: "Чудесно, точно такъв ни трябва". Тогава играеше Словенац, след това Бошко Джуровски. Тогава стана, излезе от канцеларията, дойдоха Цветкович и още един, Чеда от Управата. Джая им обясни. Как, какво, какви договори имате? Имаш ли професионален договор в Румъния? Нямам, в Стяуа нямах договор, платен съм по чин, като във войската, аз стигнах до лейтенант, получаваш премии за мачовете. Тук Цвеле ми каза: "Имаш късмет, да имаше професионален договор, не би могъл да играеш докато не завършиш. Ще паузираш година". Аз промених клуба без разрешение. 

Дачия...

Тогава ме прехвърлиха, бях в Прокуплье. Полицията, която ме пазеше във Врачев Гай, ми каза: "Белодедич, имаш ли ти някой малко по-далеч от тук?" Имаме казах, къде имате, имаме и в Белград и в Прокуплье: "Е, хайде събирай багажа, ние те пазим като крал тук, минават румънци, спират.." Отивам в Прокуплье, там бяхме три седмици, там тренирах в Прокупац. Тук Борац Бела Църква, имаха отбор, обадиха се, хайде с нас: "Не искам бре, да излизам, не смея да се разхождам тук. Ще дойде някой румънец да ме отвлече, казаха ми да не излизам." В Прокуплье смеех. След това Белград. Там започнах да тренирам със Звезда.  

Идвам за пръв път на тренировка, дойдох с Милко, имах Дачия, гледам къде да я паркирам. Там виждам БМВ, някакви други... Казах: "Уф, това е... Не е като в Стяуа. Там всички карат дачии." Паркирах малко по-далеч... После някой ми каза: "Пази се ти, тук се крадат коли". Всички имаха пистолети. Отиваме на треноривка, обличат се, събличат се, бутонки, пистолети... Казвам: "Къде ще ме крадат? Аз ще паркирам при вас, кой ще открадне Дачия. За какво ми е на мен пистолет?"

Агнешка бригада

Тренирах с първия състав. Играех мачове с втория. Ходехме по селата, за празници, демонстративни мачове, трета лига и такива състави. Наричаха ни агнешка бригада. Хайде, Миле, агнешка бригада, имаме мач... Пижон като ветеран понякога идваше с нас. Не играех със своето име. Под някакво друго. Непрекъсанто ми го сменяха, да не се чува. Па ми говореха да стоя само на своята позиция, да не отивам много в атака, да не види някой, че съм добър, па да започне да се говори. Играем мач, веселба някаква, Велико Градище. И тук имаше един Батин Сима. Загряваме, чичо Симе вика: "Миле, Миле!" Побегнал и той от село. Аз го гледам: "Виж го чичо Симо, отивам да го поздравя." Онези от пейката викат: "Кой е това?!" Казвам "От село, познаваме се." Внимавай, бре, недей да отиваш там.. Чичо Симо пита: "Какъв бре Кръстаич, ти си Белодедич". Аз казвам "Мълчи бе, Симо".

Когато дебютирах, най-сетне ми прочетоха името, от трибуните се крещеше: "Миле, Миле!" Марович ме обяви, беше обичай, дадоха ми литър ракия, прасе на ръжен. Сърбин в народна носия слиза, целунахме се три пъти и ми даде прасето и ракията. Прасето отнесох на пейката: Дръжте го, недейте да изяждате всичко. След мача го изядохме. Това беше за добре дошъл.

След всичко...

Изгубихме първия мач в Европа, срещу Манчестър Юнайтед за Супер купата, а бяхме по-добри, имахме възможности. И само един мач, на Олд Трафорд. Санкции, па играеш в София, Будапеща... От Токио се връщаме за мач срещу Андерлехт, директно в Будапеща. Победихме. Панчев вкара. Срещу гърците, Панатинайкос, долу, на границата минаваме всички, идват македонците. Панчев го отделиха, чакаме, какво се случва. Чакаме ги, имаше намеси, защото - македонци. На мача, Панчев - буп, два гола! Говорили му: "Недей да се радваш, да провокираш, да им показваш нещо, лакът, нещо." Можехме и тогава... До Сампдория. Водехме 1:0. После... Катанец ни вкара гол, пазеше го Миодраг Раткович. Да бяхме спечелили тогава, отивахме във втори финал...

Автор: Деян Станкович