В Дортмунд никога не ходиш сам

 
Химна, който привържениците на Борусия са взели от Ливърпул казва, че и чужденец тук не ходи сам - ако носи нещо жълто-черно. В разходка из Дортмунд разбрах, че градът е книга с хиляди истории, а футболът е само една от тях.

Може би съм прекарал в града и десет дни. Но на парче. Идвам в ранния следобед, пренощувам в някой от евтините хотели, за да на другия ден, най-често призори, в пешеходната зона на главната улица да тръгна към ЖП гарата. Така успявах да хвана ранния автобус за летището. 

Дортмунд за мене беше звук на търкалянето на колелцата на куфара в зори, звукът, който се връщаше от празната улица като прекъснато ехо.

Дортмунд е и въздушна порта за Балканите. Благодарение на унгарска нискотарифна компания, с летище отдалечено на половин час от града, хората пътуват за места, които в западните държави едва са и чули: Ниш, Тузла, Клуж.

Планетарна Борусия

Иначе, рядко някой туристически гид препоръчва Дортмунд. Градът няма кьолнската катедрала, нито Бранденбургската врата, нито от себе си с маркетингови трикове не е създал мита за гримираната столица на бирата като Мюнхен. Но Дортмунд има Борусия.

Тя е била и останала за града далеч повече от жълто-черен футболен клуб, един от редките, които временно е умеел успешно да се противопостави на мощния мюнхенски Байерн.

Симбиозата между града и клуба е видима щом от железопътната гара тръгнете към центъра. Покрай широките стълби, които водят към пешеходната зона, от дясната страна, на стената е изписано в черно-жълта комбинация от цветове: "Добре дошли в столицата на футбола". Покрай това е и магазин за привържениците на Борусия - екип струва тривиалните осемдесетина евро, но за истинската любов парите не означават нищо. А на стотина метра зад това е Музеят на футбола, модерен и представителен стъклен куб в който е събрано много от това което радва всеки любител на футбола.

Борусия има най-големия стадион в Германия. По-рано се казваше Вестфалски стадион - но според новите обичаи във футбола, стадионът носи името на спонсора "Сигнал Идуна Парк".

И бирата е неразривно свързана с градската идентичност. Привилегията в града да се прави бира е придобита през 1293 година. Когато към това се добавила работническата, минна традиция, а след това и футболът в лицето на Борусия, създава се смесицата, която днес съставлява Дортмунд. 

Един анекдот ни потвърждава този съюз. Казват, че младежите, които са основали Борусия през 1909 направили това, защото попът им пречел в неделя да играят футбол в спортната църковна секция. Когато се събрали да основат клуба без попа - в кръчмата на стената е имало реклама на пивница Борусия. Не са имали име, па го взели назаем. 

Музеят на футбола не е единствената интересна културна институция, която не се страхува да се докосне до други облици на живота. Например, Музеят за история на изкуството и културата е разположен в представителна сграда, която някога е била банка "Шпаркасе", покрай сбирки, които се отнасят до културния и художествения развой на човечеството, има и постоянна изложба чиято тема е - геодезия. 

По този начин всички инженерно ориентирани професии, на първо място геодезисти, имат собствен храм на културата в Германия, където могат да видят как тяхната наука за измерване на земята се е развивала през вековете.

Класика с мирис на ориенталска скара

Въпреки че Дортмунд има и свое латинско име - Тремония - в основите на града не са древноримски постройки. Римляните никога не са господствали толкова източно от Рейн. Градът е основан от франкските крале, много след пропадането на Римската империя. В предходните два века градът е известен със стоманата, въглищата и бирата.

Сега, когато Германия реши да намали производството на енергия основано на въглища, Дортмунд се превръща в град на застрахователни компании, малки предприятия и знание - на близо шестстотин хиляди жители, над 50 000 са студенти, главно в известния Технически университет.

Тръгна ли от железопътната гара вляво от стълбите, покрай градската библиотека, след десет минути вървене ще стигна до Концертхаус - концертната зала. Изградена е насред квартала, който се подпира на ЖП гарата в северния дял на центъра на града. В този край повече от половината население е с чуждестранен произход.

Филхармоничната постройка най-добре показва волята на града да бъде и нещо повече от индустриална метрополия, която търси място в постиндустриалната ера. На мястото на старото кино Унион, което е разрушено заедно с близкия универсален магазин е създадена постройка чиято акустика може да издържи на световна конкуренция. От септември 2002 Дортмунд означава нещо на световната карта на градовете с големи филхармонични сцени.

Брикенфиртел - така се нарича този квартал - е останал познат по ресторантчетата с бърза храна, от класически хамбургер през ливанското пиле шаурма до турския дюнер. Тук проведох час време, дъвчейки ориенталски тунингована храна, пийвайки индустриална лимонада и наблюдавайки оживеността на Брикенщрасе.

Пристанище на канал

Дортмунд в своята история е станал един от най-големите пристанищни градове в Европа - без реки или море. След седемгодишен градеж през 1899 е открит каналът Дортмунд - Емс, който фактически свързва амбициозният индустриален град с речните и морските транспортни потоци. Така в градските железарии по воден път - от които каналът заема над 200 километра - започнала да пристига шведска железна руда, а в чужбина са извозвани немски въглища, както и високо ценената стомана.

Тъй като в този век речният транспорт все повече се фокусира към други продукти, старият индустриален квартал около дортмундското пристанище става любимо място за живот. Въпреки че тази част на града пострада тежко през Втората Световна война, редица стари постройки са останали неповредени или са поправени според оригиналните чертежи.

Във времена когато всички искали да живеят в центъра, наемите тук са били достъпни. Това първоначално привлякло студенти, след това т.нар. "творческа индустрия" - хора от света на изкуството, дизайна, културата - последвали са фирми за информационни технологии. Гастрономичното предлагане е станало все по-шарено. За да накрая да стане "фенси" да се живее и излиза тук. Всичко това ме подсети на развитието на околността около Бетон залата в Белград.

В сянката на Свети Рейнолд

Време е за кафе на хлад, на главния градски площад - Алтер маркет - близо до най-поразителната църква в центъра, която е евангелистка, но има ясна романска структура. Тя е посветена на защитника на града, който официално се нарича Рейнолдс, но има множество имена, в зависимост кой разказва за него. В Рейнланд, той е Райнхолд Кьолнски.

Обаче, както средновековните преписвачи някога върху изстъргания оригинален текст изписвали нов, така под фигурата на кьолнския светец, който бил защитник на зидарите и скулпторите, защото носил камъни за изграждането на първата кьолнска катедрала, стои историко-художествената фигура на благородник и воин, който на френски се нарича Рено, а на италиански Риналдо Монталбански.

Дортмунд от тези две истории през времето направил една, своя, която в най-кратък очерк гласи това: според френската юнашка народна песен Шансон де жест - благородникът се опълчил на своя вуйчо Карл Велики, като му се противопоставял седем години. Неговата майка, карловата сестра Ая, измолила от брат си да се помири с племенника си. Монархът се съгласил, но наказанието което изрекъл ранило епичния юнак в сърцето - с живота си трябвало да плати неговият кон Баярд, който, както се знае от Шаралията на Крали Марко, за своя рицар умее да бъде повече от кон. Него удавили в реката. От тъга за коня, благородникът тръгнал към Света земя.

Тук дортмундската версия на историята продължава така, че от Света земя се връща светецът Рейнолд, който тегли камъни за църквата в Кьолн. Убили го други работници, защото взимал по-малко пари за тежките работи. На днешен речник, правил дъмпинг във формирането на цената на своя труд.

Твърди се, че впрягът, който откарал неговото тяло на погребението не се спрял пред кьолнското църковно гробище, а своеволно се запътил към Дортмунд. След тези стотина километра, които делят двата града, впрягът спрял точно където трябва. На това място е сега дортмундската църква наречена по градския светец.

Възход, разрушение, възкръсване

Но това не е всичко. Светецът в представите на хората от Дортмунд станал преди всичко - борец. Докато в Кьолн го възприемат като миролюбив божий служител, в Дортмунд му приписват приписват някои военни чудеса. Когато кьолнският епископ в късния 14 век вдигнал войска против непослушните жители на Дортмунд, мнозина в града се клели, че техният светец стоял с бранителите на зидовете, хващал каменните гюлета от катапулта и ги хвърлял обратно към неприятелите.

Че дортмундският светец е епичен юнак станало ясно и през Първата Световна война. Общността на протестантите събрани около Рейнолдовата църква - а протестантската версия на християнството е била доминираща в града - решила да подари църковните камбани на немската царска армия, и то, за да се претопят в топове.

Този излишък на патриотизъм няколко десетилетия по-късно ще е немислим. В това всеки може да се увери на Площада на мира, където между старата и новата сграда на кметството стои самотен паметник на мира. Дортмунд знае защо има такъв площад, защо другият площад в града се нарича Хирошима, защо има паметник на мира. За мегаломанските и престъпни нацистки амбиции Дортмунд е платил с пълно унищожение.

През Втората Световна война градът като един от главните индустриални центрове в Рурската област е преживял 105 въздушни нападения. Върху града са паднали над 22 000 тона бомби. Само за един ден, през март 1945 са паднали 4800 тона бомби. Пострадала е и църквата в чиято близост стоя и размишлявам за чудесата на историята, пиейки кафе. Църквата е обновена през 1956 година.

Никога няма да ходиш сам

Тази събота, докато съм в Дортмунд, Борусия гостува във Фрайбург. В сърцето на града всички градини пред кафенетата са пълни, яде се яка храна, пие се силна бира, подкрепя се. Тук ще видите жени с жълто-черни шалове, изчервени заради пропуснати възможности, човек, който по всичко изглежда като бизнесмен със скъп костюм, освен че под тънкото, лятно сако носи екип на Борусия. Тук ще видите и бездомник как спи насред улицата, докато наоколо се разнася крясък на привърженици, защото Борусия е вкарала гол във Фрайбург.

Тълпата мирно наблюдава образа на паметника на "тромпетиста", който краси фонтана. Той показва средновековния дортмундски обичай на пазарския площад забавление да предлагат пътуващи музиканти. Пандемията през този сезон им развали работата, но фигурата е тук да подсети, че градовете без музика са глухи и неми. Музиката продължава прекъснатата комуникация с други средства. Затова паметник под името "Комуникация?" на немския скулптор Хайнрих Брокмайер вече близо четири десетилетия ни напомня да не замълчим като неговите две седящи, а плаващи бронзови фигури на Кампщрасе.

Това е град в който стотици години са се населявали. Първо, отпреди два века полски миньори. После през шейсетте югославяни, италианци, гърци и турци. Накрая бежанци от арабския свят. Техните деца по пътя до училище вече носят жълтия екип на Борусия.

Следващият път трябва да избера ден когато Борусия играе у дома. И навреме да си набавя билет. Да чуя на живо как хор привърженици пее:

Върви, върви
С надежда в твоето сърце
И никога няма да ходиш сам

Ред е за кой знае кой път да се простя с Дортмунд. Да тръгна нататък, с надежда в сърцето. На сутринта по тези празни улици отново ще се разлее звукът на колелата на моя куфар. Градът, който не се е събудил, в който денят се дели от нощта, макар за миг е само мой. Ако се заслушам, мога от дълбините да чуя как тихо бие неговото голямо, рударско сърце. И тогава отново знам, че по тази улица никога не ходя сам.

Автор: Драгослав Дедович
    

Балканецът, който наричаше Герд Мюлер "дебелак" и го направи най-добрия в света

Легендарният голмайстор на Байерн (Мюнхен) и тогавашната Западна Германия почина на 75 години, а известният югославски футболист и треньор Златко Чайковски имаше голям дял в неговата кариера. Това призна и самият "Дер Бомбер".

Футболният свят остана шокиран в неделя, 15 август, когато отекна вестта, че легендарният Герд Мюлер е починал.

Неповторимият немски нападател беше един от най-големите голмайстори в историята на футбола, а като играч е оформен от известен играч на Партизан.

Мюлер почина в неделя на 75 години, а беше легенда на Байерн (Мюнхен) и националния отбор на Западна Германия. Само в редиците на баварците е тресъл мрежите 566 пъти, а в екипа на националния в 62 мача е постигнал гол чак 68 пъти.

Но, много в неговата кариера е заслуга на Златко Чайковски, известен някогашен футболист и треньор, човек, който беше един от най-важните играчи на Партизан в годините на неговото формиране след Втората Световна война.

Легендарният "Чик" е носил екипа на Партизан от 1946 до 1955 година и е участвал в някои от най-важните успехи на клуба от Хумско в годините когато футболът в СФР Югославия все още се развива.

След игровата, направил и голяма треньорска кариера, толкова чудесна, че е бил един от основоположниците на Байерн от Мюнхен сред най-големите клубове в държавата. До Чайковски, Байерн не е бил така мощен, а с него стига до трофея от Купата на носители на национални купи през 1967 година. Накрая го е наследил Бранко Зебец, още една легенда на черно-белите, който пръв донесъл на Байерн титла в Бундеслигата.

А важен дял от този Байерн е бил именно Герд Мюлер. Чайковски, шегаджия какъвто е бил, умеел по необичаен начин да говори за своите играчи, какъвто бил случаят и с "Дер Бомбер".

 Когато Мюлер пристигнал в Байерн през 1964 година, Чайковски само викнал: "Какво ще правя с този дебелак?" Години по-късно, и Мюлер се сеща за това в едно интервю.

"Чайковски беше голям шегаджия. Той ми даде прякора "Малкия дебел Мюлер", говори десетилетия по-късно немецът за славния югославски футболист, който имаше и много проблеми с алкохола.

Толкова е бил очарован Мюлер от популярния "Чик", както гласял прякора на Чайковски заради ниския ръст. Герд Мюлер в интервю за 4-4-2 го обявил за треньор на неговия идеален отбор. А в състава легенда до легенда - Сеп Майер, Джачинто Факети, Бекенбауер, Лотар Матеус, Йохан Кройф, Диего Марадона, Пеле, Ван Бастен...

 

"Имах невиждан късмет в началото на мъжката кариера да ме тренира Златко Чайковски", говори немецът за човека, който в дните си на играч е спечелил два сребърни медала от Олимпийски игри в екипа на Югославия.

И може би загребчанинът, който сериозно заобича Белград - където остана да живее до края на живота, а тогава и да почива в него - е говорил, че Мюлер е дебелак, но "Дер Бомбер" го е разубедил в годините, които последвали.

Заедно са спечелили и две купи на Германия, а с минаването на годините, Герд Мюлер ставал все по-опасен за вратарите. С Бранко Зебец е станал голова машина, а през 1972 година бил стрелец чак 85 пъти. Това е бил абсолютен рекорд по брой голове в календарна година, до 2013 и невероятните 12 месеца на Лионел Меси.

Мюлер през тази 1972 със Западна Германия е първенец на Европа, а окончателно влиза в легендите две години по-късно когато печели и Световното първенство. Този "малкия дебел Мюлер"...   

Белодедич: Ядосах се на системата... Секуритате, паспорта, агнешка бригада

Цървена звезда е шампион на Европа! Цървена звезда е победител в Купата на европейските шампиони! Най-големият успех на югославския клубен футбол! Дарко, Дарко, Дарко...

На днешния ден, преди точно три десетилетия...

Казват, че не е добре текстове да започват с чужди цитати. Но онова което Милойко Пантич изговори на този 29 май 1991 година е издълбано в колективното същество на този народ. Чак и онези на които червено-белите не са най-милите, знаят колко струват горните изречения. Защото това наистина беше не само най-големият успех на югославския клубен футбол, а това най-вероятно беше най-големият успех на югославския спорт. Докато това още можеше, докато парите не купиха футбола. Цървена звезда е шампион на Европа. Преди точно 30 години. И завинаги.

Точно, за да не се забравя, защото не смее да се забрави. Това са истории за епичния подвиг. За най-големия отбор на стара Югославия. За Цървена звезда. За духа на едно време. От устата на самите участници...

МИОДРАГ БЕЛОДЕДИЧ

Стадион Свети Никола, 29 май 1991, Бари, Италия...

Люпко беше внимателен. Ръчната беше с нас от отбраната, с нападателите не беше такъв план. Но Михайлович много се връщаше. Марович с Уодъл, Найдоски срещу Папен... Имахме играчи за отбрана. Идваха до нашето наказателно, центрираха, държаха топката, но не направиха много. Макар че и ние не успяхме да създадем някакъв шанс. Олимпик ни държеше в нашата половина, доста. Почнах да гледам часовника на таблото... Ух, това ще завърши наравно както в Стяуа когато играх срещу Барселона. Сега отиваме на продължения. Гледам после, първото минало. Ух, пак дузпи. Тогава ми дойде мисълта: може би пак ще спечеля с дузпи? Още не размислях дали ще изпълня. Макар че в Югославия тогава се биеха дузпи всеки път когато се завърши наравно, две точки за победа, една за победа с дузпи. И аз непрекъснато изпълнявах. Сещам се за това, помислям: Пак да стрелям, сега се прецаках. Отивам към дузпата, пулсът: ду-ду-ду! Вкарах гол, Дика крещи: "Браво, Миле, браво, браво". Мисля си: Остави ме, бре. Когато стигнах близо до пейката, тук гледахме дузпите, минах покрай противника, онзи техен бразилец от защитата, Мозер, излиза напред и казва: "Congratulations!" (Поздравления, англ.). Какъв "конграчулейшънс" бре, имаме още да изпълняваме. След мене Михайлович, чак тогава Панчев. Може би искаше да ни предаде лош късмет, не знам. Когато се завърши, отидох да подам ръка на Франц Бекенбауер, той е на пейката.

Бари, дните преди финала...

Спомням си подготовките за финала. Бяхме седем-осем дни в карантина. Спомням си и че тренирахме някъде в Черна гора, може би Будва, играехме приятелски мачове с местните клубове, пътувахме с автобус по онези хълмове, голи камъни, започва сняг... Жота Антонийевич каза: "Еее, това е знак за успех. Такова нещо Черна гора не е виждала. Това е късмет". Когато после спечелихме купата си спомних за това. Имаше право. Някакъв знак от бога.

Аз бях научен на карантина. В Румъния карантината беше всеки ден. Когато играхме в Европа седем дни. В румънското първенство два дни. Петък на тренировка, карантина до неделя. Всеки мач. Бях научен. В Звезда не беше така. Вечеряш в събота, тогава влизаш в карантина, след мача отиваш вкъщи.

Спомням си когато тичахме на етапи, непрекъснато питаха: Дейо, всичко наред ли е, добре ли си? Ти ако усетиш нещо, спри, недей да форсираш. Така беше и при Люпко и при Шеки.

Говореха ни да отпочиваме, телевизорите да гасим по-рано. Един ден не го направихме, някой не го направи. Дойде контрола, не знам при кого. Чухме малко приказки, разправия: "Що не гасите?" Гледаме телевизия. Десет часа е. Тук имаше малък бунт. Всички в коридора: "Оставете ни да гледаме ТВ", имахме още три или четири дни до мача. Разгорещи се малко, имаше разправия. На следващия ден Джая ни вика на среща, Цветкович беше тук... Седим, започнаха да ни критикуват: "Не сме се разбирали така, какво мислите вие, не може така! Кой започна пръв?" И тогава не знам, беше този, беше онзи. Вдигнах и аз ръка: "И аз бях, излязох навън да видя какво става". Джая говори и ми казва: "Миле, и ти ли беше? Искаш оттук да те пращам за Румъния? Ти искаш да протестираш?" Казах: "Не съм, само излязох да видя какво се случва."

Шампиони...

Имахме опитни играчи, играли са в Купата на УЕФА преди това. През онази година в която нямах право да играя, когато играха срещу Кьолн, 2:0 в Белград, там изгубиха с 0:3. Същите играчи горе-долу. Мисля, че Савичевич не игра против Кьолн. Той беше войник точно когато аз пристигнах. След това дойде Михайлович от Войводина. Тук беше Шабанаджович, па се появи Югович, по-млад от нас. Беше страшен. Играеше пред нас в отбраната. Тичаше, отнемаше топката, знаеше да играе. Срещу Байерн как игра, па в Токио после, най-добрият играч в мача за Междуконтиненталната купа. Получава наградата, викат ме и мен на онзи подиум, Владица Попович ми казва: "Иди, вземи, това е за тебе." Защо сега мене ме викат, защо аз? Югович вече държи признанието. А мене ме викаха да ми дадат някакво знаменце, че съм играл два пъти за Междуконтиненталната купа. Тъй като бях и със Стяуа.

И останалите, Марович, Шабанаджович, Радинович непрекъснато ходеше напред, Бинич - пуф, изчезна! Напред да не говоря. Люпко повече говореше с нас, със защитниците, със средата, ние да затворим, да играем бързо. С нападателите не говореше много. Дейо, Панчев, Михайлович, Роби... Знаеше, че веднъж, два или три пъти ще минат, тук нямаше грешка. Сега като погледнеш, имаше го онова 1:1 против Грасхопърс в началото, но до Байерн се виждаше разликата в класата... Ние не загубихме нито един мач в Европа през този сезон.

Имахме играчи. Като сложат крак върху топката. Трябваше да си много внимателен да не те мине с дрибъл. Спомням си Дейо в Дрезден... Умеехме понякога да го критикуваме, защото губеше много топки, па спре, чака докато ние търчим като я загуби. Но когато му се играе... В Дрезден изтича близо 30 метра, премина трима, буп - гол. После още един, дум-дум, не бяхме завършили мача, техните привърженици побесняха, чупеха всичко...

Имахме отбор. Имахме колективна игра, но имахме и индивидуалности. А имахме и онези, които знаеха как да използват статични положения. Това много, много ни помогна. Играеш, играеш, играеш... Нарушение... Сложи я Роби - буп, гол! Не трябва да се притесняваш. Играеш, играеш, нарушение, сложи я Михайлович - буп, гол. Сложи я Део - буп, гол. Като погледнеш всички наши мачове, много голове вкарахме от пряк свободни удари.

Байерн Мюнхен...

Спомням си атаката за изравняването в Мюнхен. На мен непрекъснато ми говореха още в Стяуа, да не водя топката. Ако играеш с две докосвания - супер. Ако играеш от първо докосване тогава си - футболист. Защитните играчи трябва да играят бързо, средата също. Тези в нападение трябва да дриблират. Аз до Просинечки, той до Бини и - отиде. Панчев на втората греда. Играехме доста по крилата, центрирания постоянно. Панчев знаеше как да застане.

Тук имахме период на слаби игри, може би и късмет при гредата на Байерн, можеше да бъде и 3:1. Но играхме открито, нападахме, и те и ние. Не се защитавахме. И тогава тази 90-а минута, този автогол... Не знам какво се случи. Техният вратар сгреши, мислеше, че излиза. Не знам как прецени. Лети онази топка, не можехме да предположим, че е във вратата, мислехме, че ще отиде над, не знам какво му беше. Отвори се небето, както каза коментаторът. Това са спортни грешки. Не я докосна.

Либеро...

На мен ми беше много по-лесно като започнах да играя в линия, когато либерото изчезна. Когато си либеро, затваряш и ляво и дясно. Тичах повече. Така имаш позиция, своя страна. Много по-леко ми беше. Като либеро не смееш да правиш шпагат. Трябва да стоиш на крака, да следиш играта, да кърпиш. При това играеш близо до наказателното, всяко нарушение е опасно. А трябва да скочиш, да удариш. Футболът беше малко по-груб тогава. Позволяваше се повече контакт. Гледах някои мачове, Найдоски как удряше... Сега за такива влизания би получавал по два червени картона. Играеше се мъжки.

Празнуването...

Оркестър, песни, музика, след това посрещане, пълен стадион. Мисля, че някъде се и стреляше. В Звезда непрекъснато се стреляше. Драгиша Бинич на подготовки ходеше с торба пълна с оръжия. И къса цев и дълга и с една цев и двуцевка. Дейо беше най-пламенен в празнуването, Панчев македонец, също. Имаше и говор, непрекъснато се шегуваше, най-оживен беше, знаеше да вдигне атмосферата. Тогава след Бари дойде автобус. Не беше открит. Директно към стадиона. Стадионът пълен. Ние в ложата. Музика, ние малко говорихме. Тогава слязохме на терена, игра се хоро. До вечерта празнувахме с привържениците. После ни извика президентът. Слободан Милошевич. Всички знаеха моята история. Така пет години по-рано дадох ръка на Чаушеску, после, БУМ, застреляха го. Сега трябва да се ръкувам с Милошевич. Казва ми, кой беше, Стошич: "Недей, бре, да му подаваш ръка, ти на който подадеш ръка..." Така и беше.

Николае Чаушеску (1918-1989)...

При него преди приема имахме тренировка. Как да отидем, как да спрем, с коя ръка да вземем медала, да не вземеш с дясната, па да го прехвърлиш в лявата, това не смееше. Трябваше всички да кажем "Служим на държавата". По ТВ го представяха не знам и аз как силен, като го видях такъв малък и гърбав, приличаше на моя дядо Младжо. В Румъния всичко беше "официале", никакво празнуване както в Звезда. Вечеря, па на спане. Още на самия мач. Спомням си, че имаше кампания: Голям успех и то с отбор без чужденци, само румънци. Един казва: да, да, нямаме чужденци, само румънеца Белодедич, румънеца Хелмут Дукадам, румънеца Ласло Бьольони... Когато ни дадоха купата, нищо, нито заря, нищо. Дадоха ни трофея, хайде да направим кръг, треньорът казва: "Каква обиколка, за кого?". Никой не дойде от Румъния. Не можеха. Дойдоха 20, 15 от тях не се върнаха. На кого да покажем купата? Испаннците вече си отидоха. Вървим към съблекалнята, когато чуваме: "Стяуа, Стяуа". Ей, имаме привърженици. Като видиш, ето ги секуристите. Осем или девет колкото останаха.

Паспортът...

Тук в Сокол, ние на сръбски го наричаме Соколовац, през Нера, има стълби и от вашата и от нашата страна. Това е като от тук до вратата. Тук идват като се празнува Богоявление. От Врачев Гая и ние от Соколовац. Обща служба се провежда тук. Тук се хвърля кръста във водата, само ние не скачаме никога, само сърбите скачат. Сега е така, тогава не беше... Тогава тук се бягаше. Могат книги да се пишат, тук се е писала история. Виждал съм и като са стреляли, видях като хванаха един, който искаше да избяга, па го носиха през селото, за краката и ръцете, един го бие с ботуш. Трудно беше и да дойдеш до Соколовац. Имаше бариери, войници, автостоп, лична карта за Букурещ: Къде отиваш, при кого, дай телефон? Ако нещо се случи... Когато празнувахме 25 години от титлата на Звезда в Бари, помолих не знам кого да ме запознае с Бата Живойнович. Беше и Любиша Самарджич. Отиваме там, казват: "Това е Белодедич, онзи, който избяга от Румъния". Той ме гледа: "Ти си побегнал? Как не са те застреляли на границата?" Не съм побегнал, минах с паспорт.

Системата...

Ядосах се. Исках, беше 1986, веднага след финала, да ми дадат паспорт, моят паспорт. Когато играеш в Стяуа не смееш да държиш паспорта в себе си. Отиваш в чужбина за мач, върнеш се, предаваш паспорта, държат го в клуба. Отивам вкъщи на почивка, искам да посетя семейството в Сърбия, търся: "Дайте ми паспорта". Не го дават. И мама и сестрата, всички отиват при роднините в Сърбия, само аз не смея. Как не смея? Ходил съм там като малък, как сега не смея? Няма, не смеят да ми дадат. Тогава ме извикаха. Някакви високопоставени офицери. Питат: "Къде ще ходиш, кой имаш?" Дадоха ми хартия: "Кого имаш, пиши". Аз пиша:
Белодедич Бора, баба Милка, баба Невенка, сестра на баба. Па братя: Деян Стоянович... Онзи ме гледа: "Кой е този Белодедич Бора?" Казвам брат на моя баща. Как брат? Чакай, довежда още двама, разпитват ме там: кой е, как е отишъл? Не знам, бре, трябва да питам дядо, откъде да знам как е отишъл, знам, че там е учил, там се е оженил. Не искаха да ми дадат паспорта.

Преди това бях до банката да си извадя някакви документи. Отидохме в чужбина, искахме да си осребря чек, да имам. Веднага се обаждат в клуба: "Как е, какво е, а за какво си теглил толкова пари?" Казах: "Това са мои пари, това е моята заплата". "Па да, ама какво ще правиш с толкова пари?" Какво да им кажа сега? Исках да ги обърна в долари, като отидем в чужбина да си купя нещо, дънки някакви. А не можехме да имаме чужда валута. Като минаваме граница, даваш чантата за контрол и те питат: "Имате ли валута?" Ма, какви, откъде валута? А всичко скрито, зашито. 

Мина година или две и отново поисках паспорта. Говорих със сина на Чаушеску Валентин, той беше в клуба... И накрая ме извикаха и ми дадоха паспорта, аз на тях адрес къде отивам в Бела Църква, кога тръгвам, при кого...

И тогава казах: хайде, вече няма да ви видя никога. Толкова прости бяха.

Секуристи...

Отидох с майка ми и сестра ми. По-голямата сестра и вуйчо Радосав останаха. Него го викнаха когато отидох. Той живееше в Молдава. Викнали го, дали знаел или не. Казва: Някакъв ме хвана за ухото. Що ме пипаш, не съм в село. Баба, неговата майка, баба Дойила, тя знаеше, на нея казах. Нея не я викаха, беше по-възрастна. Но идвали в село да питат.

Секуритате. Секуристи. Така ги наричаха. Бяха проклети. Ако бягаш - в затвора. А докато стигнеш до затвора.. Бягаха и през Дунав и през Нера. Бягаха и с децата.

Аз когато после дойдох в Звезда, който побегне - директно към стадиона. И Драган и роднините и Шаца с децата, всички! И Жота ми се обажда: "Миле, ела тук, търси те родата". Кои роднини бре? Гледам, какво се случва с вас? Казват: "Побегнахме". Знаеш ли колко бяха? Какво да правя с вас сега. Няма връщане. За щастие, имах един приятел, побегна с мен, работеше на границата и - избяга с мен. Покойният Илия. Той познаваше хора от ООН, те идваха, говорих и аз с тях, познавах ги, водих ги по ресторанти, помогнах им около интервютата, документите. Па ме питат "Кои са тези?" Аз казвам "Семейството, айде". Бяха в хотел "1000 рози", Авала, тук чакаха, па един за Америка, друг за Канада. Имаше веселба. Прибирам се вкъщи, няма къде да спиш, дошли нови. Избягали.

Цървена звезда

Звезда е любов от малък. Ние не хващахме румънски канали. Само Телевизия Белград, първи и втори канал. Мачове, европейски, световни първенства. Когато игра Югославия срещу Румъния, в този сокак всички баби бяха пияни. Гледат в центъра, празнуват. Идваха полицаи: "Какво вие, как вие, за кого сте?" Имахме Гробари, обичаха Хайдук, но най-много Звезда.

Бях с роднина от Бела Църква, Джуро, също Белодедич, не беше роднина с нас, оженил се за наша, имаше име. С него бях. Той беше Гробар. Аз като минах, непрекъснато ми говореше: "Хайде да се обадим и на Партизан, ако ти дадат повече отиваш там." Казах: "Остави ме, мани, недей Партизан, отивам в Звезда, ако не им трябвам в Звезда, ще отидем в Партизан" И той все пак се обажда на Партизан, преди Звезда, дойдоха двама. Започна вече да се пише, че съм избягал. И дойдоха двама, питам кои са, дошли от Партизан. Казвам му: "Ти не си нормален, какво да им кажа сега?!" И им казвам: "Знаете ли какво, аз съм звездаш, отивам в Звезда. Ако Звезда не иска да ме приеме, тогава..."

Преди две седмици седях от другата страна на реката, във Врачев Гай. Чуло се вече. Защото трябваше да се върна за подготовка, а не се върнах. Па дойде треньорът да говори с мен, военното аташе от посолството. Уж всичко ще е наред, ако се върна. Няма връщане! Пазеше ме полиция. Когато се успокои положението, сам отидох в Звезда да разговарям. Когато чаках да вляза в сградата, пристигнах сутринта, седим Джура и аз, още един момък чака там. И чакаме, чакаме. Питат какво чакам? Онзи момък: "Искам да вляза да говоря с директора Джаич, искам да мина проби". Джая после ми каза, че мислели, че и аз съм някакъв такъв, дошъл току така на проби. Този го съблякоха, да го пробват, не с нас, с втория отбор. Не успя. Питам го какво стана, той: "Казаха ми, че е минало добре, но... Ще се обадят."

Не ме очакваха. При Джая беше онова, кой сте, какъв сте? Аз съм този Белодедич, играл съм за Стяуа, за националния отбор на Румъния. Какво бих искал? Отговарям: "Минах границата, получих гражданство, искам да играя за Звезда, ако може". На никого нищо не е ясно, казва Джая: "Па вие сте печелил и Купата на шампионите?" Пита ме какъв играя, като казах либеро, той каза: "Чудесно, точно такъв ни трябва". Тогава играеше Словенац, след това Бошко Джуровски. Тогава стана, излезе от канцеларията, дойдоха Цветкович и още един, Чеда от Управата. Джая им обясни. Как, какво, какви договори имате? Имаш ли професионален договор в Румъния? Нямам, в Стяуа нямах договор, платен съм по чин, като във войската, аз стигнах до лейтенант, получаваш премии за мачовете. Тук Цвеле ми каза: "Имаш късмет, да имаше професионален договор, не би могъл да играеш докато не завършиш. Ще паузираш година". Аз промених клуба без разрешение. 

Дачия...

Тогава ме прехвърлиха, бях в Прокуплье. Полицията, която ме пазеше във Врачев Гай, ми каза: "Белодедич, имаш ли ти някой малко по-далеч от тук?" Имаме казах, къде имате, имаме и в Белград и в Прокуплье: "Е, хайде събирай багажа, ние те пазим като крал тук, минават румънци, спират.." Отивам в Прокуплье, там бяхме три седмици, там тренирах в Прокупац. Тук Борац Бела Църква, имаха отбор, обадиха се, хайде с нас: "Не искам бре, да излизам, не смея да се разхождам тук. Ще дойде някой румънец да ме отвлече, казаха ми да не излизам." В Прокуплье смеех. След това Белград. Там започнах да тренирам със Звезда.  

Идвам за пръв път на тренировка, дойдох с Милко, имах Дачия, гледам къде да я паркирам. Там виждам БМВ, някакви други... Казах: "Уф, това е... Не е като в Стяуа. Там всички карат дачии." Паркирах малко по-далеч... После някой ми каза: "Пази се ти, тук се крадат коли". Всички имаха пистолети. Отиваме на треноривка, обличат се, събличат се, бутонки, пистолети... Казвам: "Къде ще ме крадат? Аз ще паркирам при вас, кой ще открадне Дачия. За какво ми е на мен пистолет?"

Агнешка бригада

Тренирах с първия състав. Играех мачове с втория. Ходехме по селата, за празници, демонстративни мачове, трета лига и такива състави. Наричаха ни агнешка бригада. Хайде, Миле, агнешка бригада, имаме мач... Пижон като ветеран понякога идваше с нас. Не играех със своето име. Под някакво друго. Непрекъсанто ми го сменяха, да не се чува. Па ми говореха да стоя само на своята позиция, да не отивам много в атака, да не види някой, че съм добър, па да започне да се говори. Играем мач, веселба някаква, Велико Градище. И тук имаше един Батин Сима. Загряваме, чичо Симе вика: "Миле, Миле!" Побегнал и той от село. Аз го гледам: "Виж го чичо Симо, отивам да го поздравя." Онези от пейката викат: "Кой е това?!" Казвам "От село, познаваме се." Внимавай, бре, недей да отиваш там.. Чичо Симо пита: "Какъв бре Кръстаич, ти си Белодедич". Аз казвам "Мълчи бе, Симо".

Когато дебютирах, най-сетне ми прочетоха името, от трибуните се крещеше: "Миле, Миле!" Марович ме обяви, беше обичай, дадоха ми литър ракия, прасе на ръжен. Сърбин в народна носия слиза, целунахме се три пъти и ми даде прасето и ракията. Прасето отнесох на пейката: Дръжте го, недейте да изяждате всичко. След мача го изядохме. Това беше за добре дошъл.

След всичко...

Изгубихме първия мач в Европа, срещу Манчестър Юнайтед за Супер купата, а бяхме по-добри, имахме възможности. И само един мач, на Олд Трафорд. Санкции, па играеш в София, Будапеща... От Токио се връщаме за мач срещу Андерлехт, директно в Будапеща. Победихме. Панчев вкара. Срещу гърците, Панатинайкос, долу, на границата минаваме всички, идват македонците. Панчев го отделиха, чакаме, какво се случва. Чакаме ги, имаше намеси, защото - македонци. На мача, Панчев - буп, два гола! Говорили му: "Недей да се радваш, да провокираш, да им показваш нещо, лакът, нещо." Можехме и тогава... До Сампдория. Водехме 1:0. После... Катанец ни вкара гол, пазеше го Миодраг Раткович. Да бяхме спечелили тогава, отивахме във втори финал...

Автор: Деян Станкович