сряда, 31 май 2017 г.

Ало, полиция, пратете патрулка, откраднаха ни две точки


Привърженик на Бока Хуниорс не могъл да се помири с дузпата в 96-ата минута от която славният клуб получил гол и останал без важна победа, така че се обърнал за помощ - към полицията!

За истинските футболни фанатици, не съществува по-лошо усещане от онова когато техният отбор получи гол в последната минута. Само онези, които са вкусвали от това, знаят какво е усещането в стомаха. Знаят колко само една топка в мрежата на обичания клуб умее да заболи и колко във футбола всъщност е тънка линията между щастието и тъгата, победата и загубата.

Някои от тях, наистина, се чувстват сякаш са ограбени. Но буквално. И са готови на всичко, за да "намерят правдата". Такъв пример стига до нас от Аржентина, държава която обожава футбола и в която тази игра е като религия.

През този уикенд, Бока Хуниорс, най-популярният тамошен клуб, завършил само 1:1 в гостуване на Хуракан. Домакинът изравнил в 96-ата минута, и то с гол от дузпа, а така съперникът Ривър Плейт намалил разликата само до точка. За един от привържениците, това било твърде много. Не е можел да замълчи на съдийската кражба заради която неговият клуб е останал без важни две точки, така че потърсил помощ - в полицията! Телефонният разговор протекъл така:

Привърженикът: Добър ден.

Полицията: Добър ден.

Привърженикът: Искам да съобщя за кражба.

Полицията: Кажете, къде?

Привърженикът: Адресът е Парк Патрисиос, 2400 Амансио Алкорта (стадионът на Хуракан - б.р.)

Полицията: Колко души има в момента там?

Привърженикът: Около 50 000

Полицията: 50 000? Какво са ви откраднали, господине?

Привърженикът: Две точки.

Полицията: Две точки? Не разбирам? Откраднали са две точки от вас?

Привърженикът: Да, съдията им свири несъществуваща дузпа точно сега. Открадна ни две точки, искам да разследвате това.

Полицията: Господине, това е линия за спешни случаи, знаете ли, че това което правите е наказуемо по закон?

- Пиииииииииипппп......

Може би от страх, но само затворил слушалката... За съжаление, както пишат тамошните медии, наистина ще трябва да се изправи пред глоба. Не разбират в полицията тази емоция и как южняшката кръв умее да заври когато става въпрос за футбол.

Дали и вие някога сте пожелавали да направите нещо подобно?

вторник, 30 май 2017 г.

Отворено писмо на Ханс-Йоаким Ватцке до всички привърженици на Борусия (Дортмунд)

image
Ханс-Йоаким Ватцке се обърна към всички привърженици и членове на Борусия (Дортмунд) в отворено писмо, декларирайки: "Винаги съм поставял добруването на Борусия над всичко останало."

Драги членове,
скъпи привърженици на Борусия Дортмунд,

ние току що завършихме сезон, който е труден за описване с думи и не може да бъде разгледан с няколко изречения. Сезон, който ни повлия много, много дълбоко. И докато кулминира в страхотен триумф в Берлин в събота, има някои неща, които се нуждаят от обяснение. По тази причина предприех необичайната мярка да се обърна директно към вас с отворено писмо.

Загубата на Матс Хумелс, Илкай Гюндоган и Хенрих Мхитарян; въвеждането на множество млади и невероятно талантливи играчи; дълготрайното отсъствие на няколко футболисти, които като ключови играчи и опитни бяха ключова част от нашия план на този етап за рязка промяна: тези предизвикателства сами по себе си щяха да са достатъчни за този сезон. Сблъсъците при домакинството на РБ Лайпциг скоро след зимната пауза и последвалото затваряне на Южната трибуна ни разтърсиха. И със страхливата бомбена атака срещу нашия отбор, трябваше да изживеем това преди мача от Шампионската лига срещу Монако, което отиде твърде далеч отвъд всичко което можехме да си представим. Целта на нападателя беше да убие хора в клубния автобус. Най-голямото чудо и, същевременно, най-големият дар в историята на Борусия Дортмунд беше фактът, че никой не загуби живота си в този ден. Нашата благодарност за това е екзистенциална и е нещо което дори не можем да сравняваме с благодарността, която изпитваме при спечелването на трофей.

В светлината на тези събития, нашето спортно представяне е повече от впечатляващо. Сезон 2016/17 донесе на Борусия класиране в европейски турнири за осма поредна година (шест от тях в Шампионската лига). В края на сезона си осигурихме третото място в Бундеслигата с вълнуваща победа над Вердер Бремен. Достигнахме финала за Купата на Германия за четвърта поредна година - рекорд. Донесохме купата у дома от Берлин и я представихме пред всички вас в парад на победата в неделя. Да сме способни да празнуваме такъв успех с четвърт милион души по улиците ни прави горди и благодарни. Побиват ни тръпки. Искаме да ви благодарим затова!
 image
Благодарение на всеки в клуба, който помогна да преминем тези изпитателни времена. Разбира се, благодарности и голямо уважение към всички наши играчи, които излязоха от ситуацията по-силни вместо да бъдат смазани. Този състав сътвори история. Но, това се подразбира, благодарност също така за нашия треньор Томас Тухел и неговия щаб!

Фактът, че Борусия Дортмунд и Томас Тухел се разделят предизвика критика и липса на разбиране от някои части от нашата фенска база. Ние, хората отговорни за борда на управление, и комитетите в клуба, можем да разберем това. С Томас Тухел начело, Борусия се наслади на две успешни години в които нашите спортни цели бяха постигнати. Все пак, ние - спортният директор Михаел Цорк и аз - невинаги се виждахме очи в очи с треньорския щаб през този период на сътрудничество. Когато става въпрос за лидерски отговорности, не е важен само резултатът - и в тази перспектива, Борусия Дортмунд не се различава от всеки друг спортен клуб или бизнес. Също имат значение и основни ценности като доверие, уважение, възможността да се комуникира и работи като отбор, автентичност и идентифициране. Качества като надеждност и лоялност.

За съжаление, ние вече не вярвахме, че настоящият треньорски щаб ни предоставя основа за успешно бъдещо сътрудничество базирано на доверие. По тази причина, след интензивни разговори и редица дискусии, ние решихме, че най-добрата мярка ще бъде да не продължаваме сътрудничеството с треньорския щаб след края на сезон 2016/17. Това взаимно решение е единодушно подкрепено от всички комитети в клуба. Искам да ви помоля да разберете, че ние не можем и няма да дадем прецизни обяснения на този етап или в бъдеще. Защитата на доверието е ключов компонент на лидерската култура през повече от десетилетие откакто съм тук.

За мен, важно е да се изясни, че това решение не е взето на основата на това дали двама души могат да се насладят на бира заедно или да изиграят игра на карти. Ако банализирахме нещата по такъв начин, ще сме безотговорни и лоши във вземането на решения. Също така аз не споделям мнението, че управленският персонал в клуб и треньора винаги трябва да са най-добри приятели. Специалната връзка, която ние, в частност Михаел Цорк и аз, имахме с Юрген Клоп никога не е била критерий по който сме оценявали нашето сътрудничество с Томас Тухел и никога няма да е критерия за който и да е бъдещ треньор на Борусия.

Искам да уверя още едно нещо: откакто аз работя на позиции с отговорност в Борусия Дортмунд, винаги съм поставял добруването на БВБ над всичко останало. Същото важи за Михаел Цорк, Томас Трес и нашият президент Д-р Райнхард Раубал, както и членовете на нашите комитети. Борусия Дортмунд се научи от провалите, които доведоха клуба до ръба на банкрута през 2004/05. Всички ние анализираме нашите действия със самокритичност, никой не вярва, че е по-важен от клуба и никой не поставя лични суети над интересите на Борусия Дортмунд.

Вие, драги членове и привърженици на Борусия Дортмунд, помогнахте на клуба в някои трудни времена в изминалите няколко месеца със своята безусловна подкрепа. Още веднъж, благодаря ви затова. Искам да завърша с молба към вас да продължите да имате пълно доверие в Михаел Цорк и мен, както и във всички други хора на отговорни позиции в Борусия Дортмунд - както с постоянство правите през последните години.

Ваш Аки Ватцке
image

Борусия (Дортмунд) освободи Томас Тухел

image
Осемкратният шампион на Германия Борусия (Дортмунд) и треньора Томас Тухел се разделиха. Това стана след разговор между изпълнителния директор Ханс-Йоаким Ватцке, спортния директор Михаел Цорк, Томас Тухел и неговия съветник Олаф Майнкинг, която се състоя днес.
image
Искаме да благодарим на Томас Тухел и неговия треньорски щаб за спортните успехи, които постигнаха в Борусия, които достигнаха заслужен връх миналата неделя, когато клубът победи Айнтрахт (Франкфурт) във финала за Купата на Германия в Берлин. Пожелаваме на Томас Тухел всичко най-добро в бъдещите му професионални занимания.
image
Като работодател, Борусия (Дортмунд) няма да коментира в детайли причините за раздялата, която е резултат на по-дълъг процес и е подкрепена от всички комитети в клуба. За доброто на всички участващи страни, молим за разбиране на нашето желание, че няма да бъдат правени заключения на основата на слухове или без допълнителна информация.
image
Борусия подчертава важността на факта, че причината за раздялата не е неразбирателство между двама души. Доброто на клуба Борусия (Дортмунд), което е много повече от спортен успех, винаги ще бъде по-важно от отделни личности и всякакви различия, които може да съществуват между тях.
image

Касийяс: На 14 завиждах и се дивях на Буфон


Икер Касийяс и Джанлуиджи Буфон. Няма много вратари през последните 20 години, които могат да се поставят в същата равнина с такива величини. Единият е легенда на Реал, другият на Ювентус, а и двамата са от най-големите, които европейският футбол някога е имал.

Днес са големи приятели, спечелили са почти всичко което може да се спечели, но на Буфон му липсва онзи най-ценен трофей в клубния футбол, който ще се опита да вдигне в събота в Кардиф.

Въпреки че ще подкрепя своя Реал (Мадрид) Касийяс смята, че в този момент няма човек, който да заслужава повече купата на Шампионската лига от Буфон.

"Ако не му е противник Реал (Мадрид), с цялото си сърце бих искал да спечели трофея. Той е спечелил почти всичко, но този трофей пропусна и все още има тежест за него. Направи чудесен сезон и отново е на финал. Това за нас "старите хора" е отлично. Мисля за себе си, Петър Чех. Това показва, че и на 39 години се усещаме добре и още сме конкурентни", заяви Касийяс в голямо интервю за "Гадзета дело Спорт".

Въпреки че разликата между тях е три години, Касийяс признава, че Буфон му е бил пример в началото на кариерата.

"Той започна да пази на 17, тогава аз бях на 14. Беше невероятно да се помисли, че момче което е малко по-голямо от мен вече беше на нивото на Парма. Това беше истински пример, дивях му се и завиждах. Това траеше кратко, защото когато аз започнах да пазя за Реал през 2001 г, той премина в Ювентус. Оттогава продължихме заедно".

От легендарния Лев Яшин още не се е появил вратар, който да получи признание за най-добър играч в света, въпреки че мнозина са заслужавали.

"Може би някой от вратарите е можел да победи, но това е сложно. Имало е моменти в които можехме да се борим за Златната топка, мисля за Шмайхел през 1999 година и Оливер Кан през 2002 година. Аз никога не съм бил в тази конкуренция, ние вратарите сме маргинализирани. Само Яшин е спечелил през 1963 г, а това в този момент ми изглежда като полет до Луната".

Въпреки че в Порто има възможност да остане за още един сезон най-вероятно няма до остане на Драгао. Що се отнася до желанието, тук няма дилема.

"Други опции? Ювентус! Не, сериозно, те трябва да вземат Донарума. Да го дадат под наем за година-две, докато Буфон не се пенсионира, а тогава да го вземат в Торино. Ако трябва да залагам на някой млад вратар, то това ще е на него. В Европа няма играч до 18 години, който да притежава такова качество. Ясно е, че трябва да съзрее с година или две, но неговите качества са очевидни. Що се отнася до мен, Серия А е добра възможност. Там има големи отбори, а аз обичам Италия и нейния футбол. Сега съм в Португалия, но бих искал да дойда в Италия, и отново да играя срещу Джиджи. Това би било чудесно".

Първата среща беше преди повече от десетилетие.

"За пръв път се срещнахме в полуфиналите на Шампионската лига през 2003 г. Беше 2:1 за нас на "Бернабеу", а тогава загубихме с 1:3 в Торино. Буфон спаси дузпа на Луиш Фиго", припомни си Касийяс.

45 г стигат: Давид Вагнер върна Хъдърсфийлд в елита на английския футбол

David Wagner
Мениджърът на Хъдърсфийлд Таун Давид Вагнер заяви, че се намира в "приказка", след като видя неговият отбор да влиза във Висшата лига през "Уембли".

Таун би Рединг след драматични дузпи в плейофа на Чемпиъншип в понеделник, за да се завърне в елита на английския футбол за пръв път от 1972 година.

"Толкова съм щастлив и горд с играчите ми, целия град и всеки работник в клуба", сподели Вагнер.

"Играчите се превърнаха от герои в легенди по време на тези плейофи".

Вагнер, който пое Хъдърсфийлд от 19-о място през миналия сезон го класира пети през 2016/17 г, а смята, че издигането на клуба до Висшата лига може да се опише като научна фантастика.

Бившият треньор на Борусия Дортмунд ІІ вярва, че желанието на играчите му е помогнало изкачването да стане реалност.

"Заявихме като група, че искаме да излезем от зоната си на комфорт, защото ако не сме способни да го направим, не можем да бъдем конкурентни", заяви 45-годишният немец.

"Поисках от играчите да направят това толкова много пъти и те получиха дивиденти за инвестираното от тях. Искахме да открием нови начини да сме конкурентни. Щастлив съм, че доказахме, че опитът не е всичко в Англия. Откакто дойдох, винаги бях в конфронтация с това, че нямам опит в английския футбол, нямам опит в първенството, нямам опит да нямам зимна почивка, нямам опит в плейофи. Опитът е важен, но ако имаш страст, желание и идеи, можеш да го компенсираш. Толкова съм щастлив, че доказахме, че това е възможно и завършихме тази приказка с щастлив край", сподели наставникът.

Влизането на Хъдърсфийлд във Висшата лига като клуб с бюджет по-малък от 12 милиона паунда предизвиква сравнения с предишни отбори печелили влизане като Борнемут и Бърнли.

Но вместо да копират тези преди тях, Вагнер смята, че клубът създава своя собствена история.

"Знам малко за тези клубове, но не съм следвал техните истории или как се озовали там. Трябва да сме съсредоточени над себе си и този клуб създаде идентичност и стил сега. Няма смисъл да ни сравняват с други, този клуб трябва да създаде своя история и смятам, че върви по този път", заяви Вагнер.

понеделник, 29 май 2017 г.

Сълзите на Принца на Рим са непреходно наследство за футбола

http://cdn-03.independent.ie/incoming/article35764487.ece/3e8ae/AUTOCROP/w620h342/totti.jpg
През вече далечната 1989 година съдбата си поиграла с едно момче което отраствало в дял от Рим на име - Сан Джовани. Толкова е било влюбено в топката и футбола като игра, че от съвсем малък знаел с какво иска да се занимава в живота.

Но, всичко можело да завърши и по друг начин, и кой знае дали тази любов между Принца и Вълците някога щеше да съществува, ако не се беше намесила неговата майка и казала едно голямо НЕ на хората от Милан.

Пред вратата на апартамента в който живеело семейство Тоти се появили хора от клуба от Сан Сиро, които на всяка цена искали младият Франческо да се пресели в града на модата. Неговата майка Фиорела не искала и да чуе за такава възможност с оглед на това, че нейният син бил млад и ранното излизане от вкъщи вероятно щяло да го извади от коловоза, който тя планирала да извърви любимеца на привържениците на Рома.

В днешно време когато родители продават собствените си деца за шепа евро и малко слава, тази жена е истински пример как една майка трябва да се отнася към своето дете. Тоти веднъж каза, че всичко което е постигнал в живота си всъщност дължи на нея. Тя го е придружавала на тренировки. Чакала. В дъжд, слънце, сняг, лед, чистила му бутонките, прала му тениските, учила го как да стане човек, как винаги семейството да му е на първо място. Как домът е светиня.

Всичко е подредила нейният син да изживее своите мечти.

Жена - Герой.

Любовта към Рома в семейство Тоти се пренася от поколение на поколение. От неговия дядо Джанлука - който никога не е познавал, бащата, неговият брат Рикардо, до сина - Кристиян.

Във всички е текла жълто-червена кръв.

В края на тази седмица в която му пропаднал трансфера в Милан, Тоти за пръв път в живота си отишъл на Олимпико. Баща му му изпълнил детската мечта. Още тогава е усетил, че душата, главата и сърцето ще принадлежат на Рома.

Знаете какво е казал легендарният Денис Бергкамп: "Когато започвате да подкрепяте някой клуб, правите това не заради трофеите, играч или богатата история, а защото в този клуб сте открили себе си, намерили сте място на което принадлежите."

Това е определението на любовта между Принца на Рим и Рома, точно както и за всички нас, които заради определени обстоятелства сме заобичали определен клуб.

Разбира се, че Франческо Тоти е имал свой идол - Джузепе Джанини, и той е Принц на Рим, както и досегашният капитан на Рома, но кое дете не е имало? Когато празнувате гол, който сте вкарали някъде на улиците между два камъка, трябва да свалите тениската и да извикате нечие име, това е аксиом на истинското детство.

Няколко седмици по-късно, след като видели какво умее с топката в екипа на местния Лодиджияния, преминал в клуба, който обожава.

За дебюта за първия отбор на Рома чака до 28 март 1993 година, когато легендарният Вуядин Бошков го вкарва в 87-ата минута на мястото на Руджеро Рицители в мача срещу Бреша, който Рома печели с 2:0 като гост.
Опитният югославски треньор разпознал в Тоти момчето, което през следващите 24 години ще бъде нещо като божество за всички привърженици на Рома.

Съгласен съм, Тоти не е тип човек като Хавиер Санети. Аржентинецът няма никакво петно в кариерата, мирен, тих и вглъбен тип. Още по-малко прилича на Паоло Малдини, няма сходство и с Алесандро Дел Пиеро.

Често Франческо Тоти е умеел да бъде мръсен на терена, да получи червени картони, да прави нарушения заради които е получавал обиди и освирквания... Всичко това в жарта на битката. Загубите умеят да болят, точно както и любовта.

Но, всички те имат нещо общо - семейството е светиня, както онова в личен план, така и това, в което са провели незабравими мигове в своите кариери.

Четири идола. Четири мохикана. Четирима играчи заради които мнозина са заобичали най-важното странично занимание на света.

Никога не сте могли да чуете Санети, Малдини или Дел Пиеро, как излизат пред журналистите и казват: "Искам секс всеки ден. Може моята Илари да се преструва, че получава оргазъм понякога, но Франческо Тоти никога не е пропуснал в кревата."

Това е просто Тоти.

Можел е с пръст да посочи в кой от големите клубове да продължи кариерата си. Добре, ще кажете: не е играл за шепа монети в Рома, а е печелил по няколко милиона евро годишно.

Така е.

Само че колко играчи знаете, които за 500 000 повече са променяли средата, а после са изчезвали от футболната карта на Европа?

Можел е да избира - Реал Мадрид, но е казал онова прословуто: "Не трябва да напускате своите бедни родители, за да живеете с богати чужденци."

Канил го е и Роман Абрамович в Челси, когато руският милиардер буквално хвърляше милиони, така че Тоти можеше да си напише каквато и да е сума в празен чек, щеше да бъде приета без уговорки, но, Принцът на Рома е имал послание и за него: "Иди при Сенси, купи Рома и ще съм твой играч."

Не съществуват толкова пари и такива условия заради които Тоти би напуснал Рома. Затова привържениците на "вълците" го обожават и се кълнат в него. А, не му е било леко...

Не забравяйте, всеки професионален футболист желае трофеи, иска всяка година да играе в последните етапи на Шампионската лига, а както и сами знаете, Рома не се е препълнил с трофеи през последните 30 години.

В това лежи и силата на неговата отдаденост и вярност към клуба. Трябва да си верен и когато е тежко. Имаше и Рома застрашаващо лоши периоди, промени на президента, напускане на най-добрите играчи, ужасни резултати, Тоти беше тук.

Рома получи седем гола в Манчестър, Тоти никога не е казал - играя със средняшки футболисти, искам да съм част от Галактикос.

Не е възпитан така.

Има едно Скудето с Рома, две купи и две суперкупи на Италия. Чак 16 пъти във всички изброени турнири е вицешампион. Тоти не е свил знамето и да каже - достатъчно ми е, тръгвам, не мога повече така.
Frančesko Toti
Бил е шампион на света, което още не се е отдало на играчи каквито са Лионел Меси и Кристиано Роналдо. В онези години когато Италия се тресеше от Калчополи и когато футболът на Ботуша падна на най-ниското ниво. Момчетата от националния отбор се издигнаха, и зарадваха цяла Италия.
Frančesko Toti
Какво време идва и в какво се превърна футболът, чак тогава ще разберете кой е и какъв е бил Франческо Тоти.

Той просто не може без Рома, нито Рома може без него. Най-вероятно ще продължи да е в клуба, като дясна ръка на спортния директор Мончи, а с неговото пенсиониране най-сетне един момък ще стане капитан на Рома и ще махне от себе си етикета "Вечният заместник на капитана".

Даниеле Де Роси ще продължи от там където Франческо Тоти спря, а капитанската лента отново ще чака Тоти. Но, Кристиян, защото и повечето привърженици на Рома са наясно, че в момента нито един играч на "вълците" не е онова което се търси на трибуните на Олимпико - лидер, вожд, идол. Някой в който трибуната да се кълне.

Да сме живи, да видим.
Frančesko Toti sa sinom Kristijanom

Стилиян Петров даде тон на голеада в благотворителен мач на легенди на Селтик

Petrov celebrates after giving Henrik's Heroes the lead at Parkhead
Селтик е клуб като никой друг и това беше препотвърдено когато 60 000 привърженици посетиха благотворителен мач. Това беше най-многобройната публика в шотландския футбол за този сезон и щедростта на верните на "детелините" ще направи голяма промяна в живота на хиляди хора в местното общество и по света.

Нетната печалба от мача ще подкрепи чудесната работа на Фондацията на ФК Селтик. Част от средствата ще бъдат за разширение на съществуващите проекти като получилия награда "Възможността има значение" - насочен към деца и млади хора, които живеят със Синдрома на Даун или аутизъм. Ще подпомогне и грижите за хората с деменция, разрушително заболяване което за съжаление е близо до всеки дом.

На глобално ниво, парите събрани от мача ще подпомогнат кампанията "67 кухни" на Фондацията. Това ще помогне за построяването на 67 училищни кухни за деца в развиващия се свят и за изпращане на най-необходими хранителни продукти в Южен Судан и Сирия.

Да се помага на хората в нужда е основополагащ принцип в Селтик което се доказа с такова събитие, че остава в сърцевината на клуба. Това е концепция подкрепена от всеки в клуба, включително и играчите, затова част от любимците в миналото бяха щастливи да се завърнат за случая.
Henrik Larsson takes the acclaim of the Celtic fans after scoring
Фигури като Стилиян Петров, Хенрик Ларсон, Любо Моравчик, Нийл Ленън, Артур Боруц, Джон Хартсън, Том Бойд, Джеки МакНамара и Дариуш Джиекановски отново стъпиха на Селтик Парк. Сред звездите подкрепящи Селтик бяха Мартин Компстън, Рос МакКол, Джани Капалди и Джон Хигинс.

Всеки участващ получи чудесно приемане, без изненада, най-шумната подкрепа беше резервирана за Ларсон и Моравчик, двама от най-великите в историята на Селтик. Шведската сензация върна годините назад с хеттрик през първото полувреме, а словашкият магьосник също се разписа, но през втората част. Начало на голеадата даде бившият капитан на българския национален отбор Стилиян Петров в 11-ата минута с хубав прехвърлящ удар.

Настоящият капитан на клуба Скот Браун и Крис Комънс също взеха участие в мача, като беше специален момент за Крис и семейството му, тъй като това беше последното му излизане на терена след шест и половина години вярна служба. Той също се записа сред голмайсторите. Крайният резултат беше 5:2 за Героите на Хенрик, но истинският победител беше благотворителността.

Имаше карнавална атмосфера на стадиона далеч преди първия сигнал, тъй като привържениците се наслаждаваха на четвъртия требъл в клубната история, постигнат само 24 часа по-рано след драматичен успех за Купата на Шотландия над Абърдийн.
Stylian Petrov greets Celtic fans on arrival
Брендън Роджърс и неговия щаб, заедно с четирима от Непобедимите - капитанът Скот Браун, Лей Грифитс, Киърън Тиерни и Патрик Робъртс - направиха парад с трите купи преди да започне хуманитарния мач.

С него завърши паметна седмица за клуба, след като Лъвовете от Лисабон бяха почетени по случай 50 години от спечелването на Купата на европейските шампиони със серия от събития, кулминирали в четвъртък вечер с вечеря, която събра значителна сума за Фондацията на Селтик.

Героите на Хенрик - Легендите на Любо 5:2

1:0 Петров (11 минута)
2:0 Ларсон (21)
2:1 Комънс (27)
3:1 Братбак (33)
4:1 Ларсон (35)
5:1 Ларсон (45)
5:2 Моравчик (65)

Героите на Ларсон

Мениджър: Бобо Балде

Състав: Артур Боруц, Раб Дъглас, Том Бойд, Джеки МакНамара, Джоос Валгаерен, Марк Рипер, Джон Хюз, Дидие Агате, Алън Томпсън, Скот Браун, Саймън Донъли, Крис Комънс, Нийл Ленън, Стилиян Петров, Хенрик Ларсон, Харалд Братбак, Джон Хартсън, Мартин Компстън, Тони Къран, Скот Рийд, Кевин Гътри, Тейлър Флин

Легендите на Любо

Мениджър: Мортен Вигхорст

Състав: Магнус Хедман, Бари Джон Кор, Стефан Махе, Енрико Анони, Том МакКинли, Алън Стъбс, Стан Варга, Стивън Крейни, Момо Сила, Скот Браун, Крис Комънс, Боби Пета, Любо Моравчик, Видар Рисет, Дариуш Джиекановски, Томи Джонсън, Марк Бърчил, Джерард Милър, Джани Капалди, Рос МакКол, Джон Хигинс, Мартин Браун

петък, 19 май 2017 г.

Играта на нашия живот: Кой е измислил топката, а кой замалко завинаги я е изгубил

 https://www.hashtagfutbol.eu/s/cc_images/teaserbox_58497237.jpg?t=1472410111
Африкански старейшини, египетски и гръцки момчета, римски патриции, ренесансни благородници... Всички те са част от пространство-топка-време континуум. Игрите са съществували в много култури от двете страни на Средиземно море, но ако е било само до тях - ако само те са се питали - почти сигурно днес футболът не би го имало.

Твърди се, че Дейвид Ливингстън, шотландски изследовател и мисионер, който е някакъв вид народен герой на викторианска Англия, донесъл футболната топка, дори топката изобщо, в Африка, по-прецизно в Замбия. И лесно е да се разбере защо някои са приемали това за истина. От всички континенти - по-точно, от всички континенти на които са живели хора (пингвините и тюлените на Антарктика нямат твърде голям афининет към топката, а и анатомията им не позволява бог знае какви атлетични усилия на сухо) - най-трудно е да се намери игра с топка в Африка. Повечето Банту култури, които покриват почти целия район южно от Сахел (който се намира под Сахара и между Сенегал и Судан), изобщо не са имали дума за топка.

А всъщност, най-старата топка, направена между 2500 и 2000 година пр.н.е., произлиза точно от Африка, съответно стария Египет.

Жонглирането и хващането главно е било занятие на жените, често под формата на някакво изпълнение в палата. На едно от редките показвания на игра, жена носи на гръб друга жена, докато тази се замеря с жена в идентичното положение (на гърба на друга жена). Също така, голям брой топки е намерен в детските гробници. Правени са, предимно, от глина или дърво.

Народът Лухя в западна Кения е играл игра подобна на любимата на възпитателите в детските градини когато става въпрос за физическото развлечение на техните подопечни - "между два огъня", с разликата, че топката е предимно ритана.

Масаите са се състезавали кой може да ритне най-далече топката (или, може би преди това, топкообразен предмет), а онези, които са били най-успешни постигали статус на най-голямо влияние по въпросите на жътвата или отглеждането на добитъка. Предметът който са ползвали е бил объл камък омотан в суха тръстика. Ашанти в Нигерия са играли вид хокей на трева преди сезона на жътва. Пръчките са символизирали мотики, докато какъвто и да е закръглен корен е използван като топка.

Сан, народ в Южна Африка, се занимавал с правене на топки от кожата от врата на хипопотам. Хвърляли я на равен камък, чакали нейното отскачане и се борили да я хванат. По време на нейния полет се удряли и бутали, искайки да стигнат до позиция да се домогнат до нея. Съществува и версия в която играчите, по време на летежа на топката и изчакването на нейното падане, имитирали звуци и движения на диви животни.

В ранния 20 век в Сомалия се появява играта гонсо, която са играли в племената Еса и Гадабурси. Основният елемент на играта бил отбор да направи две успешни подавания. Когато третият член на отбора имал владение, тупвал топката и това му носело една точка (десет са били нужни за победа). Съперникът е имал право да попречи на това, използвайки влизания, които се ползват в ръгби футбола.

С оглед на това, че част от Сомалия по това време е била британска колония (Британски Сомалиленд Протекторат), мнозина смятат, че нейният произход не е стар, а става въпрос за местна адаптация и интерпретации на колонизаторските игри.

В края на краищата, Берберите в Магреб са играли коуру, която е имала разкрасяваща функция, а също така е играна в обреди за плодородие, с цел за постигане на по-успешен посев. Също така, амхарските християни в Етиопия имали своята игра, която с отредено покритие, смятат за стара повече от хилядолетие.

Африканците са ползвали краката главно за танц, а много повече от топката са обичали канутата и плаването на Голямото езеро, хвърляне на копие и, над всичко, борбата. Глашатаи са обикаляли от село на село да обявяват мачовете, които обичайно са били съпъствани с маски, костюми и повтарящи се, но никога досадни ритми на барабани. От всички, особено са известни масовите, неструктурирани борби в народа Бамбара в Мали.

Топката произхожда от Африка, разбира се, но първоначално не е приета от делтата на Нил до нос Добра Надеджа или от Златния бряг до Африканския рог.

Но смирете се европейци, вашият континент в същия период е бил съвсем малко по-добре.

Топка? Мех...

Европейската средновековна цивилизация, в сравнение с арабския свят и Далечния Изток преди всичко, дълго е била закърняла, като става и атрофиран мускул от неизползвана част на тялото. Все пак, няма да мине дълго преди Европа да стане доминантна и по-прогресивна от всички други.

Тя е, преди всичко, била амалгама. Създадена е от елитрата на римското царство и елинистката култура, която предходното е погълнало (но никога не сварило съвсем, би казал някой). Самият Рим тогава бил подринат отвътре от току що изникналата форма на монотеизъм, съответно християнството, а отвън са го разорили орди номади от евроазиатските степи.

Нито един от тези фрагменти на тази нова социално-политическа реалност не е имал ясно изразена култура към топката.

Ератостен е с почти зловеща прецизност измерил обема на Земята (и така, разбира се, доказал нейната елипсовидност), питагорейците са спекулирали за хелиоцентричната поставеност на нашата част от космоса (Земята се върти около Слънцето, а не обратното), Херон от Александрия е измислил парната машина, а гърците са измислили и геометрията, демокрацията...

До топката не са се докосвали твърде много и тя не се е занимавала много с тях. Омир в Одисея описва герой, който е събуден от шума на голи девойки, които са играли с топка докато им се сушат дрехите.

Гърците са играли отборни игри с топка, които наричали епискирос и фаининда (историците имат голям проблем да дефинират техния ясен характер), докато в Спарта, твърди се, е играна сфаиромахия по време на обред за навършването на пълнолетие. Освен това, в Елада са съществували и сфаиристаи, учители по вещина за игра с топка.

Културното значение на тази игра не е било много голямо и тя е, главно, била приемана като забавление и развлечение. Никога нито един победителски венец не е връчен в Олимпия за игра с топка. Никога нито един герой не е възпят заради вещина с топката. От друга страна, потребно е много дълго време да се прекара под камък, за да не се знае за Леонид от Родос, най-големият атлет на античния свят.

Рим е бил по-склонен към топката - или е по-правилно може би да се каже по-податлив на нея. Римляните са, иначе, ползвали три вида топки. Follis е била голяма топка от надути животински мехури. Тя понякога, смята се, е била напълнена с пера. Paganica е топка, която се споменава най-рядко в историческите писания, а се смята, че е била средна големина, по-малка от фолиса, а по-голяма от топката позната като pila trigonalis.

Спортът, изобщо в Рим, е съществувал на две нива - на самия връх по важност са били професионалните игри. Този раздел има три подвида - стриктно римски игри (ludi), като състезание с двуколки - спортове които са наложени от етруските (борби с диви зверове и гладиаторски борби, познати като venationes munera) - и игри заети от гърците (състезания, петобой, панкратион - нещо като антично ММА), познати като cartamina.

Ludi pilae, съответно игри описани с топка, имали отреден престиж, съответно са били играни от представители на висшите слоеве.

Campus Martius (Марсово поле), простор западно от укрепленията до Тибър, където някога се събирала войска, е използван и като място за трениране и игра. Тук са били и палестри, тренировъчни места в рамките на обществените бани, на които както на местата за водопой на Серенгети се събирал римският елит. Много от тези бани са имали назначени професионални топкаджии (pilicrepi), които са обучавали господата или водили сметка за резултата по време на техните игри.

Топката е хвърляна и търкаляна и на улицата, защото съществуват свидетелства за инцидент в който човек е убит на улицата по време на бръснене, защото топката е ударила бръснаря в ръката.

Експулсим лудер е била игра подобна на модерния скуош. Топката се удряла в стената с ръка (обикновено със защитна ръкавица). В тригон играчите са стоели в триъгълник и си подавали топката, често направена от оцветено стъкло. Целта е била да се хвърли топката така, че вашият противник да не я хване. Пила е изисквала играчите да стоят в кръг, докато един от тях бил позициониран в средата. Целта е той да им отнеме топката, докато те с подавания, разбира се, опитвали да попречат на това. Нещо като модерната "шеве" или известното испанско рондо.

Единствената истинска отборна игра с топка е била харпастум. За нея няма много данни, но най-често се твърди, че подсеща на ръгби варианта на футбола. Играла се е на правоъгълен терен, който е разделен с линия. Целта е била да се задържи топката в своята половина. Тя е можела да се хвърля и не трябвало да докосва земята. Обикновено я играели легионери, може би и като част от официалната тренировка.

Разбира се, Колизеума, импозантния Circus Maximus, чиято архитектурна величественост няма да бъде надмината от нито един спортен обект до 20 век, не е видял топка. Макабра и кръв е била любимата забава и на римските елити и на нейния лумпенпролетариат.

Вестготите, Вандалите, Хуните, ако са имали игри с топка, за тях не се знае нищо. Набързо след като техните крале са приели християнството, техните навици са асимилирани с европейските местни жители.

В галиматията на много хаос, който настъпил след падането на Рим, историческите материали стават халееви комети. В шести век съществуват данни на историка Гргура от Тур за игра, която е включвала тичане inter spheristarum ordinem, или "между организирани групи играчи с топка". Мнозина смятат, че това е харпастум, което означава че играта може би е преживяла до времената на Меровингите (до седми или осми век).

Исидор, епископ на Севиля в ранния седми век, решен да запази наследството на класическата култура на западна Европа, писал по нещо и за игрите с топка, но това са били последните потрепвания на римското спортно наследство. Дори и латинските думи за топка са изчезнали. Средновековната френска esteuf и италианската palla (която по-късно ще стане ball) са от немски произход.

В края на краищата, от седми до десети век доказателства за игри с топка в Европа напрактика няма. Изключвайки, единствено, влиянието на Маврите, които са имали игра с топка и пръчка, която имала ритуален характер на прослава на завръщането на пролетта. Нея са взели и в своите завоевания, правейки си път до Испания, Малта, Сицилия...

Феодалната властваща класа в Европа е зависила - всъщност нейния статус, икономическо благополучие, политическа мощ - от организираното насилие много повече от благородствата на други континенти. Най-мощната технология на войната от този период е бил брониран рицар конник, който не е имал време да се занимава с фриволности каквато е топката.

Велможите са се занимавали с борби и турнири, но затова други два елемента на обществената средновековна европейска култура (свещениците и кметовете) се занимавали с топка, чието първо споменаване започва през 12 век.

Членове на различни религиозни редове са играли игри с топка без контакт, докато някои нижи слоеве са играли по-груби игри. В севера на Франция, в Нормандия, Бретан и Пикарди, е игран la soule или choule. Самото име, вярват някои, произтича от solea, което означава подметка. Топката е била от дърво или кожа, носела се, ритала или удряла с някакъв вид пръчка. Можела да се играе и на кон. Това била отборна игра в която, все пак, само един играч, онзи който с топката и е уцелил вратата, в края на краищата бил победител. Вратата можела да е поток, дърво, някаква стеничка или стена.

Толкова френетичен е умеел да бъде "ла суп", че хора са се давили, гонейки топката, която завършвала в море или езеро.

Съществуват индикации и за игра la soule au pied, която е версия на la soule в която топката се удря само, или поне предимно с крак.

Някои смятат, че la soule е селска имитация на рицарските турнири. Отсъствието на броня, кон и оръжие е само отражение на икономическите възможности на участника.

Първите твърдения в манастира се отнасят за опитите на млад монах, който умрял "временно" и отишъл в ада, където дяволите играли "нещо подобно на игра с топка" с неговата душа. Играта която се създала тук, в религиозните жилища и места за поклонение, е тенисът, съответно неговата версия преди употребата на ракетата (която се появила след 1500 година), позната като jeu de paume. Играта станала много популярна, а специални терени, с или без покрив, са направени във Валенсия в края на 13 век и в Париж в началото на 14 век.

Въпреки че е създадена в манастирите като, макар и номинално, изразено пацифистка игра, някои смятат, че речника на тениса е взет от жаргона за воюване и заради това, в последствие, често са смесени. В едно описание на артилерийско нападение срещу Онфлер, се съобщава как четири английски топа стрелят и намират целта, също както четири добри удара са достатъчни да се спечели мача (гейма).

Далеч най-развитата игра на Ренесанса и изобщо в тази част на света, е била калчо (calcio, "шут, удар който се нанася със стъпалото"). Игран е в северна Италия, във Венеция между останалите места, но само във Флоренция го смятали за свой национален спорт.

Познати са мачове на заледената река Арно през 1491 година, както и по време на обсадата на градата отстрана на Медичите през 1530 година.

Теренът е трябвало да е по-дълъг отколкото "як човек е можел да хвърли камък" и двойно по-тесен. Топката можела да се движи по какъвто и да е начин освен с хвърляне и целта е била да се прехвърли през голлинията на  противника.

Джовани Барди, аристрократ, математик и композитор, който се смята за изобретател на формата в изкуството позната като опера, написал през 1580 година "Дискорсо сопра ил джуоко дел калчо фиорентино". Боял се, че традиционната игра на Флоренция ще изчезне, затова написал правилата, измислил тактиката и формата на поведение. Искал да докаже античния произход на играта, броейки годините колкото е имал града, който е основал Юлий Цезар.

Любимото място за игра било е оградения площад Piazza Santa Croce. Мачът е започвал със символични преговори между двата отбора, от по 27 играчи. Когато "преговорите" пропадали, размириците са решавани с калчо. Отборите са наричани "батальони", а тяхното разполагане преди началото на мача напомняло на старите римски военни формации. Напред са били "пръчкарите", а зад тях са били онези, които се наричали завършители.

Било е важно да се показва ценността на калчото в контекста на военните подготовки, защото военните игри били съществена част от живота на хората в Италия. Хиляди в Перуджа учатсвали в онова което наричали "баталя деи саси", съответно борба с камъни.

Батальоле суи понти, малки битки на мостове, били организирани боеве във Венеция. В Сиена е играна (дали това е изобщо адекватен израз?) пуня, което е било нищо повече от организирано шамарене, по време на което понякога в тълпата хвърляли дори и топка. Мацаскудо е била борба с древни щитове и буздогани в Пиза.

И поред целия труд на ентусиасти, калчо не е просъществувало след средата на 18 век. Със създаването на футбола има еднаква връзка колкото и със създаването на двигателя с вътрешно горене.

Е? Тогава откъде футбола? Където и да са съществували игри с топка, изчезнали са. Някъде в чекмеджетата и папките на цивилизациите, които са ги забравили, някъде просто са изчезнали под копитата на завоевателските атове.

"Човекът умира когато трябва и когато не иска", казал Добрица Джосич. Но това не важи за футбола. Защото футболът, нашият толкова обичан, някога и някъде дори и омразен, а може би най-често просто неразбрания футбол, е преживял.

Инкубиран е и запазен в Британия. Само там, в Албиона, може да се следва неговото непрекъснато линейно развитие от примитивни активности до модерна игра. От ритници между две села до кодифициран дуел на милионери, които гледат и които обичат милиарди.

Автор: Лука Йевтович

четвъртък, 18 май 2017 г.

Играта на нашия живот: Богове и бацили

http://www.idi.bg/gallery/users/84/blogs/1949/Image/AZTEC2.jpg
Крава. Може би овца, кон... Някой от тях (или всички заедно) е виновен. Да, точно така. Членове на питомната фауна са убили топката във всичките три Америки, в които е тя, преди идването на Христофор Колумб и неговите бледолики чети, скачала, подскачала и отскачала до безсъзнание.
Игра наших живота: Богови и бацили
Племената в Северна Америка са играли всякакви игри с топка, а в много основният телесен прибор е бил кракът. Състезанията с топка са интересен вид, главно ограничени в северозападната част на континента. Участниците са ритали топката пред себе си, опитвайки се, напълно естествено, най-бързо да преминат отредената, почти винаги кръгова траектория. Някои от тях са били дълги и над 20 мили. Племената Пима и Моно играли с топки от камъни, Опата, Пима и Юма са се забавлявали с топки направени от дърво.

Разбира се, имало изключения. Едно племе в Айдахо използвало топка от надути животински мехури, докато индианците Хопи в Аризона тичали с топки (или "топки") почти в кубообразна форма.

Състезанията с топка стигнали до Мексико, където на парче земя, познато като съюзна държава Чивава, междуособно воювали области (pueblos) на народа Тарахумара.

Много повече били игрите, които изглеждали като бета версия на днешния футбол. Играни са с топки от кожа на сърна или, отново, от камък (помислете си само тези стъпала...). Вратите са били направени от побити или пръчки наслоени една върху друга, а нерядко просто са били бразда в земята.

Народите, които принадлежали към Алгонквини били особено ентусиазирани (Поватан, Масачусет, Микмак). Едно от имената на играта било, подгответе се сега, пасукуакоховог, който се играл само през лятото, изключително на плажа Роуд Айлънд.

Ескими усещали може би и най-голяма привързаност с ритането на топка. Това понякога са били комплексни - евфемизъм за конфузни - игри, в които освен краката за придвижване на топката е използван и бич, който не е бил на вид като средновековния европейски. В Аляска са играли итигумиухлутин, използвайки топка изпълнена с мъх. Съществувало е вярване, че северното сияние е проявление което произтича от тази игра (в това време малцина са се занимавали с ефектите на магнитното поле и слънчеви ветрове).

Шошони са наричали играта с ритане, дълбок дъх още веднъж, танасуквитокоин. Катоба, народ в Южна Каролина, футбалоидната игра познавал като вачипу.

Вероятно най-интересната игра е била тази, която е измислена от племето Топинагугим от Калифорния. Умта се играла на терен дълъг 600 ярда, а противостоящите страни били мъже и жени. Мъжете ритали топката, а жените си подавали и я контролирали, използвайки специални кофи, които са носили в ръце.

Съществува и трети и четвърти вид игри, доста рядко забелязани. Първите етнографът Стюарт Калин наричал, не замайвайки се твърде много с потребността за изобретателни имена, hand-and-foot ball. Особено попялурен между женската популация на Чейена го прави ритането на топката с въже, което разбира се се намира в ръцете на играчите. Целта е да се ритне топката колкото може повече пъти, без пропуски или нейно докосване с подлогата.

Друга игра е позната за бялото население на Съединените щати като foot-cast ball, а нейната проста цел лесно се разбира - да ритнеш топката с върха на стъпалото колкото се може по-далеч. Племето Марипосан в Калифорния е правило това, струва ли си пак да се повторя, с каменна топка (помислете си пак какви стъпала...).

В Южна Америка, Гуарани, които са живели в днешния Парагвай, играли мангаи, игра, която, съдейки по свидетелства на свещеници йезуити пристигнали през 17 век, имала много прилики с футбола. Играна е с топка направена от смола от дърветата мангаиси, същата тази, която заради лепливостта си, е ползвана за лов на папагали. Единственият начин някой да победи е бил противникът да се откаже заради изтощение, защото голове не е имало.

Матана-арити, която са играли Пареси в днешна Боливия, била игра с цел прехвърляне на топката през противниковата голлиния, което можело да се прави само с глава. Която и да е подходяща поляна или плато биха послужили за терен.

Игра с топка на народа Отомак във Венецуела подсеща на калифорнийската Умту. Дванадесет играча от двете страни, в отбори съставени от мъже и жени, стоели на противоположните страни на игрището, в поставка относително подобна на днешния волейбол. Мъжете удряли топката с десните рамена или чело, докато жените използвали древен предмет приличащ на ракета.

Състезателната игра с топка присъства в почти всички култури в стария свят, но никъде - никъде! - не е била важна като в Мезоамерика. В днешните Мексико, Гватемала, Белиз и Хондурас, играта с топката била единствената игра. Олмеци, топтеци, запотеци, маи, ацтеки - всички били обсебени.

Повече от 1500 терена за игра са намерени в разкопки, от грандиозните градове Теотивикана, Теночтитлана и Чичен Ице до най-малките и разпръснати села на бреговете на Мексиканския залив. Изкопани са и още толкова керамични фигурки, статуи, резби и глифове, които са показвали играчите, играта и нейните ритуали. Но нейните легенди и митологии са още по-впечатляващи.
 Велики терен за игру у Чичен Ици
Една история разказва, че Хуемак, последният владетел на империята Толтека, със своето отношение след игра толкова разлютил боговете, че те унищожили цялата държава. Ацтекският крал Моктезума Втори и Незахуалпили, владетел на Тешкока, играли игра с топка, за да тестват едно неблагоприятно пророчество. Незахуалпили е тълкувал появяване на комети на изток като знамение за големи неволи, но Моктезума отказал да приеме това като истина и заради това играли с топка, за да утвърдят основанието на тези твърдения. Киче Мае са продължение на Слънцето и Луната, а с тях и всяка двойственост светлина и мрак, живот и смърт, свързани са близнаците герои, Хуанхлуом (Ловецът с вятъра) и Шбаланкеом (Ягуар-елен), които в игра на топка са победили мрачните богове Шибалбе, съответно подземието.

Заради какво за тези народи топката е била толкова важна? Как тя е станала символно и физическо ядро на цяла култура? Как тя е станала средство за борба срещу техните химери и хидри, срещу техния левиатан?

Заради гумата. По това време, Мезоамерика единствена е имала топки, които отскачат, защото само тя е имала гума. Първите гумени топки са направени от дървета Castilla elastica по времето на олмека. Смята се че и те са измислили играта с топка (1800 г пр.н.е.).

Закачливият характер на този народ е бил толкова интензивно стимулиран, а неговият дух толко безрезерзвно освободен в нейната орбита, че топката е станала свята. Станала е портал към някакъв свят по-магичен от техния.

Организацията на играта и нейното значение са свързвани с комплексна астрономическа система и календарно отмерване на времето около които тези общества били организарани. Дори и загубилите във войната, преди да бъдат жертвани - с отсичане на главата или вадене на сърцето - от света се прощавали, играейки игра с топка.

Самата игра има няколко версии, но всички главно се играли на терени в облика на латинската буква "И", с каменни декорирани зидове от двете страни. В някои епохи и култури са допълвани каменни обръчи, поставяни вертикално, през които е трябвало да се прокара топката.

На основата на защитното облекло което са носили играчите, заключава се, че контакт с топката можел да бъде правен с частта от ръцете над лактите, пищяли, рамене и бедра. Маите наричали играта пок-та-пок, докато ацтеките я знаели под името тлачтли.

Играта се развивала и разпростирала като чаршаф в ръцете на вещи домакини и стигнала до Аризона и Големия каньон, където са я приели индианците Хохокам. Играна е и в Хиспаниоли в Пуерто Рико, където народът Таино я наричал батей.

Но, внимавайте, дори и това не е била зората на футбола.

Испанците са дошли, и в началото може би са били и приятно учудени. Достатъчно Ернан Кортес да поведе играчи и екипировка назад в родината, където те играли в двора на краля на Кастилия. Христофор Колумб преди него е пратил топка в Европа, смятайки че е магична.
Решили испанците, все пак накрая, че играта не им харесва. Нейният вроден ритъм бил дяволски, нейното задоволство езическо. Опитали да я прикрият, но не трябвало твърде много да се трудят.
 
Фактът е, че америките са колонизирани преди 14 000 години, когато първите хора преминали от Сибир в Аляска. До най-южния дял на Южна Америка стигнали две хиляди години по-късно. Всички други култури в Европа през това време зад себе си вече са имали хилядолетия развитие и огромно начално предимство. Това им е донесло комплексна политическа организация и технология (железни мечове, пушки, презокеански кораби).

Рано или късно, европейските завоаветали, макар и малобройни, щели да победят индианците с всички тези преимущества. Но кравите и овцете направили това вместо тях.

Европа е имала доста голям брой едри бозайници , които са можели да бъдат използвани, докато в Америка съществували само лами, и то единствено в малък регион в Андите. Те донесли на европейците източник на протеин, вълна и козина, транспорт на хора и стока, най-силно оръжие и, чрез влачене на рало и осигуряване на торове, много по-ефикасен метод за произовдство на храна. Конете са опитомени около 4000 години пр.н.е. в степите северно от Черно море.

От всички континентални маси, единствено Евроазия почива на оста изток-запад (най-далечните точки са на изток и запад), докато оста в Америка е разположена по посока север-запад. Така големите животински породи много по-лесно се ширят и мигрират. Защо? Областите на същата географска ширина имат идентични времеви условия и дължина на деня. Режимите на валежи и температурата също така са много подобни. Португалия и Япония са много по-подобни климатично от Чикаго и Далас. Просто това е причината защо експанзията на животинския свят е била толкова по-лесна в Евроазия отколкото в Америка.

От всичко това произлиза, че тяхното опитомяване е било относително по-лесен и спонтанен процес. Това е донесло по-голямо количество храни на населението, което доведе до голямо, уседнало и разслоено общество.

Гъсто населените райони са такива, че в тях може да има епидемии, които са, а с това затваряме кръга, започвали от болести, които са еволюирали и които са се пренасяли с домашните животни. Така че, още веднъж, кравите и конете са виновни...

Ернан Кортес е унищожил ацтекското царство, в голяма степен защото цар Монтезума повярвал, че той е бог, но ацтеките са сломени от големите богини, които са стигнали в Мексико с един заразен роб, който е дошъл от испанска Куба през 1520 година. До 1618 година населението на Мексико от около 20 милиона е спаднало на 1,6 милиона.

Онези които са преживели, испанците са поробили и покръстили, а така и унищожили обществата и вярванията, които провеждали игра с топка.

Всичко което е останало са сенки. Или сенки на сенките. Игра на богове и герои днес, разбира се в модифицирана форма, се играе в мексиканския щат Синалоа, където е позната като улама.

В Мексико, както и в най-голямата част от западното полукълбо, днес се играе футбол, който е създаден някъде другаде.

Автор: Лука Йевтович

сряда, 17 май 2017 г.

Играта на нашия живот: От китайските царе до полинезийските домакини

http://zanimljivostidana.com/images/zanimljivosti_dana_SLIKE/fudbal-cudju.jpg
Как е започнало всичко? Всяка история за развитие, всеки генезис, трябва да има начало. В науката се знае, че преди близо четири милиарда години в близост до хидротермалния отвор на дъното на океана е живял едноклетъчен организъм, който е пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра... Който е предвестник на всички живи същества, които съществуват днес. Има ли и футболът своето определено начало? Някоя примитивна протоактивност, която е израснала и станала това което е днес, най-големият спортно-културологичен феномен на планетата?

Спортът е започнал с революция. Неолитна революция. В момента когато обществата са спрели да бъдат ориентирани към лов и събиране на плодове и когато хората започнали да обработват земята и да опитомяват животни, са създадени и уседналите цивилизации. Всъщност онези, от населените места, селата и, хей, градовете, с поддържана и необходима инфраструктура, позволили спонтанните игри да се развият в организиран спорт по общи и ясни директиви.

Цуджу

Китай е една от първите държави, които стигнали до това. Нейната технологична зрялост й позволила първа да развие множество и днес релевантни неща, а така и първата записана значима игра с топка.

Традиционната китайска физическа култура е налагала несъстезателност в спорта, съответно отсъствието на конкуренция като първична, а дори и последна цел. Спортът е бил възможност за самоусъвършенстване и култивиране на всякакъв вид здраве. Състезателните спортове, с противопоставяне на страните, не са били в съответствие с постулатите за хармония и мир в конфуцианството, което е, дали изобщо е нужно да се споменава, оформяло всеки йоктометър от живота по тези пространства.

Две са били изключенията. Първото е джуджи, игра подобна на онова което днес познаваме като поло, която е стигнала от Персия. Второто, ценно за нашата история, било цуджу. 

Твърди се, че тази игра, в която топката се рита (цу значи ритане, джу означава топка), е измислена от Жълтия цар лично, митичен китайски владетел и герой. Всичко се говори, но истината е, че цуджу за пръв път се играе в периода на Непримиримата държава (от 475 до 221 година пр.н.е.), най-вероятно в провинция Шандун. Формализирана е при властта на династия Хан (от 206 година пр.н.е. до 220 година), когато станала част от официалната тренировка на войниците, но и като вид възстановяване (вярвало се, че няма по-добър начин да се отпуснат втвърдените крака след дълга езда). Самият цар Ву Ди бил известен играч. В този период, според някои източници, са използвани шест врати във формата на полумесец от двете страни.

По време на династия Тан (608-907) цуджу продължил да се развива, но в периода на династията Сон (960-1279) неговата популярност достига върха си. Организации, известни като Юан Ше, били, де факто и де юре, първите професионални цуджу клубове. Членовете са били или ентусиасти или професионални играчи, а първите трябвало да ангажират вторите да ги обучават, плащайки им за тези услуги. Професионалните цуджу играчи ги имало и в дворовете, където са работили по подобрения на уменията на членовете на елитния обществен пласт.

Съществували са два основни модела или стила цуджу игра. Цу джиу е предполагало отборите никога да не влизат в контакт, тъй като ги е делила мрежа висока десет метра, с врата с диаметър около 30 сантиметра на върха. Принципът не е необходимо сложен - ако постигнеш повече голове, победил си.

Ако не е имал врата е бил демонстрация на умения. Играчите, които можело да са до десет, жонглирали с топка, удряйки я с всички части на тялото освен ръцете, опитвайки да направят трикове като задържане на топката във въздуха.

Това което необичайно подсеща на модерния футболен свободен стил (фрийстайл) всъщност има опора в конфуцианския принцип "Ли", в който най-важни са етичност, самоконтрол и добро владеене. Играта е виждана като микрокосмос на живота и показване на ин и ян дихотомията. Дори, по време на династия Вей, съществувало вярване между учениците, че теренът представя земята, топката едно от небесните тела, а играчите знаци на зодиака.

Толкова е било важно да се играе този спорт, че в Манджурия играли специален цуджу на кънки.

Цуджу по време на династия Мин (1368-1644) става все по-малко популярен, отчасти и защото е свързван с публични домове и упадък. Отбори проститутки играли цуджу с намерение да привлекат клиенти. Много бързо цуджу е станал забавление за много малък брой хора в Средното кралство, докато просто не изчезнал.

С териториалната експанзия и сухоземна и морска търговия, както и толкова други китайски иновации, играта с топка се проширила в тази част на света. На Малайския полуостров се играе сепак рага, игра която изглежда като смесица на футбол и волейбол. Нещо подобно се е играло и на Филипините и се наричало сипа.

В Корея се играе чук-гук, а по време на Силното кралство (едно от трите кралства преди обединението) като специално даровит играч е останал запомнен крал Таеджон Муйеол.

Все пак, никъде извън Китай играта с топка не е била толкова развита колкото в Япония.

Кемари

Никой не знае кога кемари (мари означава топка) е започнал да се играе (най-вероятно през седми век), но е известно, че не се е развил автохтонно, а е внесен от Китай. Правилата на кемари са написани през 13 век, когато той вече е бил дълбоко утвърден в японското общество. Царе и членове на високото благородие започнали да посещават кемари събития, но и да участват в тях, в тези случаи известни като hare no marikai (формални игри с топка).

Играта бързо се разпространила и станала популярна и между по-ниските класи, но дворцовата версия на играта (kuge mari) имала по-голямо и сериозно влияние. Царете Го Ширакава и Го Тоба са били познати привърженици на играта. В шогуната Камакура, шогун Минамото но Йорийе, съществуват ясни индикации, трябвало да абдикира след две години, защото не е считан за сериозен владетел, в не малка степен и заради неговите мании по топката.

Теренът е бил ограничен от четири вида дървета - явор, върба, череша и бор. Оттук и играта на кемари често се наричала "стоене под/между дървета". Клоните са били подрязвани, за да като се удря топката в тях винаги да се връща в играчите. Цялото явление е имало формата и образеца на поведение на модерния флипер.

Целта  е била топката, първо правена от еленова кожа и напълнена с дървени стърготини, да не пада на земята. Най-често на игрището са били осем играчи, които обръщали специално внимание на три елемента, познати като "трите добродетели на топката" (mari no santoku): умение с топката, стратегия и уважение на приемливото поведение по време на играта.

Обичаят е бил играчите да имат три контакта с топката - меко приемане, силен ритник, обичайно далече над височината на челото, и накрая подаване към друг играч. Първият и третия шут, по-лесни за контрол, са наричани меаши ("женски шутове"), докато вторият, по-сложният удар, бил познат под името воаши ("мъжки шут").

Пролетта е смятана за най-добрия сезон за игра на кемари, който се играел от ранен следобед докато сенките не се издължали толкова, че да станат декор на вечерта. Ако някоя особено важна персона присъствала на игрите, церемонията започвала с цуюхараи, по време на което истинската или метафорична роса на черешите е отстранявана от дърветата.

Топките намазани със смес от белтъци са били бели, докато онези, които са държани над огън от борови иглички били жълти. Едните символизирали луната, а другите слънцето.

По време на играта често са повтаряни мантри, кратки думи като "Ари" или "Я", които всъщност са имена на духове, които обитават дърветата. Кемари се е играл и като обред на извикване на дъжд по време на особено сух период, но над всичко неговата цел е била в насладата и забавата.

Кемари е завършван като топката е била изритвана високо във въздуха, за да най-ценния в социалния ранг и най-важен играч я хваща в ръкава на своето кимоно.

Съществували са различни школи кемари, които са проповядвали различни техники и правила на поведение, а играчите са носили специални чорапи, чийто цветове и десен разкривали тяхното ниво на знание и уважението което са предизвиквали с това знание.

Фудживара Наримичи, познат и като "светеца на кемари", е бил играчът, който се смята за най-добрия някога играл кемари. Според легендата (или може би не е легенда?) е посветил 7000 дни от своя живот в игра на кемари.

Самият кемари е бил по-дълготраен от цуджу, но след Мейджи възстановяването (1868 година) и японското неудържимо засилване към модернизация и заради отхвърлянето на древните феодални обичаи почти престанал да се играе.

Марн Грук (Марн Гук)

Както с много неща, във връзка с културата на аборигените в Австралия е невъзможно да е прецизно с времевото определяне. Все пак се смята, че Гундитджимара, народ от предела, който днес е на запад във Виктория, е играл марн грук векове, може би и хилядолетия.

По описанията на европейски заселници от началото на четиридесетте години, играта изисквала голяма тълпа момчета и мъже. Един от тях пуска топката на земята и в същия момент я рита (дроп кик както би била модерната версия на този ход), докато останалите скачат да я хванат. Представете си сцена с букета и девойки на сватба, умножете броя участници по десет и ще получите ясна картина. Целият процес на ритане и хващане се повтаря с часове.

Повече купон отколкото спортна надпревара, победителят (ако го е имало) се определял от най-дългия шут или най-високия скок. Понякога за победител се смятал отборът, който най-много пъти ритне топката. Като сме при нея, тя е правена от кожа на опосум, а била шита с тетиво от кенгурова опашка.

Немският натуралист Вилям Блондовски е описал през втората половина на петдесетте години на 19 век игра с топка (правена от корени на папур), която е видял в народа Йере Йере, която се играела само с крака. В Новия Южен Уелс, членове на племето Вирайджури прекарвали време играейки Вогабалири, в който също така единственият крайник в употреба бил кракът.

Почти на всяко островче в Полинезия съществува култура на хвърляне на височина и хващане на топката или топчести предмети (портокалите са били особено популярни). Това жонглиране, известно под различни имена (пеи, хико, фуага...), винаги правели жени, главно рецитиращи стихове или пеейки.

В Микронезия, по-точно на Кирибати, от векове е игран боири, в който целта е била да се държи топката от сухи листа във въздуха, заедно със съотборниците, но използвайки само крака.

И? Коя от тези недвусмислено стари игри е начало на футбола? Всъщност, нито една. Футболът е спорт на модерното време, а всяка от културите, която е провеждала тези древни спортове и активности е изчезнала или е трябвало драстично да се промени при първото докосване до модерността. Тези игри са реликви, тяхната връзка с футбола не съществува.

Не, следите ни водят другаде. Началото на футбола трябва да потърсим на друга страна...

Автор: Лука Йевтович

вторник, 16 май 2017 г.

Играта на нашия живот: Увод

http://quality.fifa.com/contentassets/f238e6fced3e4ec599ab5e66983af2d7/oldest-football.jpg
Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му описала щастието. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Това е нещо отвътре. Тук започва. Като глътка въздух, както е казал Харуки Мураками. Чувство което, и преди да го осмислите, става нагон който и преди да сте го чули за пръв път, става насъщен навик.

Защото е там. Стои между торф и пепел, камъни и семена, парцали и склонове. Топка.

Да, топка, какво друго. Лъжа е, че е кръгла. Не съществува идеално кръгла сфера в космоса, но и съвършено око което да забележи. И тя е там и вие трябва да направите нещо по този повод. И това е то. Когато го оголите, обелите и разгънете, футболът е точно това. Желание. Той е отношение между две тела, живо и неживо, и неутолимо, ненаситно желание да се случи. И това универсално желание е неговата база.
Навијачи Ривер Плејта из Буенос Ајреса
Преди да намажем клубните цветове, преди построяването и пълненето на величествените стадиони, преди повторенията, преди златото и среброто, преди клубните емблеми, които се състезават и побеждават корпоративните лога, тя е била тук. Преди трагедиите и комедиите, преди епосите и пантомимите, преди невероятните завръщания и твърдоглавите безизходици, преди новото и очуканото, преди легията падащи звезди и звезди във възход, преди клишетата и вдъхновенията, тя е била тук. Преди футболът да стане свързан с всички възможни социални идентичности и социални разделения, които ги следват, преди католиците и протестантите, преди бежанците и местните, преди бедните и богатите, преди елита и масата, преди автентичния дух на града и парвенюта и готованковци, преди нас и тях във всички части от третия камък до Слънцето, съществувала е тази аспирация.

Ирационална, защото ако не беше нямаше да е толкова силна. Неосъзната, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност. Необходима, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност.

Всичко друго следва и е важно, но произтича и става важно много по-късно. Защото да се каже, че люботва към футбола произтича от любовта към клуба, региона или футболиста би било като да признаем, че сълзите текат от кърпичката. Желанието, преди всичко. Желанието е началото. Защото сме свързани с топката като за някой екзоорган, който не може да се кастрира, излъчвател на ендорфин, сератонин и всякакъв друг "ин".

Първият направен от страна на човека сферичен обект, според достъпните археологични данни, е намерен преди близо 4000 години. Известно е, че човекът го е хвърлял и, за нас по-важното в този момент, ритал камъчета, плодове, може би дори и черепи и всички други овални и обли предмети, които големият и страшен свят слагал пред него, много по-рано. Как и да не. Това е действие, което не може да се устои. Питайте който и да е който е пробвал.

Да зърнеш предмет, да замислиш неговата бъдеща траектория, да настроиш тялото и стъпката и накрая да замахнеш. Още по-хубаво е когато се случи този сочен момент на контакта и винаги чудесното чувство на трансфер на енергия от крака към мъртъв предмет. И тогава сензация. Той пори въздуха, търкаля се по земята, трака и реве. Понякога, съвсем понякога, лети сякаш стъпалото на крака, който го е ритнал е целунато лично от Еол. Това са онези голове и пасове които се помнят както се помнят бабините сладкиши или първите хладни августови праскови.

"Най-сетне приех себе си като това което съм - просяк за добър футбол. Ходя по света, с протегнати ръце, и на стадионите моля "Хубав ход, в името божие!". А когато се случи добър футбол, благодаря на чудото и не ме интересува кой отбор го е направил", обяснява Едуардо Галеано, известният уругвайски писател.

Orrorin tugenensis е хоминидът, който вероятно първи се е изправил на своите крака, така да кажем, преди шест милиона години. В развоя на нашия вид изправеното положение и ходенето на два крака са много по-малко важни от развитието на мозъка (хомо еректус, теб гледаме) и палците, които могат да се движат самостоятелно. Сръчните ръце са фундаментална характеристика на нашия вид и всяко наше усилие, всеки подвиг, е постигнат с тях.

А въпреки това, контраинтуитивно, дори и контрадарвинистки, футболът се играе с крака. Самият този факт, самото това действие на нехайна съпротива срещу еволюцията, трябва да означава нещо.

Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му обяснявала. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Но как да си играе?

"До последната стая на апартамента на втория етаж, до кревата на който лежахме, достигаше глъчката на деца, които в майската жега с тежки псувни играеха футбол. Забелязахме, че простотата с която си викаха един на друг имаше значение върху това което ние правехме, така че насред правенето на любов спряхме за момент, погледнахме се в очите и се засмяхме", написал Орхан Памук някъде в самото начало на своя "Музей на невинността". И докато няма начин да знаем как е изглеждало онова което се е случвало в крайната стая на втория етаж, съвършено добре знаем как е изглеждало онова което са правили децата.

И в това също е същността. Обредите на любовта присъстват навсякъде, както и обредите на раждането, венчаването, смъртта. Но тяхното изпълнение е културологично обусловено и идва в безброй форми и превъплащения. Футболът е същият навсякъде. Неговите правила са същите навсякъде и са еднакви за всички.

Не съществува религия, която може да парира неговите географски достижения, а никой не е трябвало да го проповядва и разширява с меч или заплахи за огън и жупел. А ако футболът е религия, то тогава е и единствената религия без атеисти, стълбове, агностици и екзорсизъм.

Някога обърканите и обидени митнически служители в Южна Америка са гледали топките, които са идвали от Европа и не са знаели как да ги класифицират. Не са знаели какво е това, каква е нейната функция ако изобщо я има, тази проклетница. Днес техните правнуци гледат в същата тази топка сякаш е единственият извор на светлина в хладния космос, споени са с нея като длани в молитва.
Навијачи Видада из Казабланке
И така в Южна Америка, Африка, Европа, Азия...

Финалът на Световното първенство през 1994 година е гледан от два милиарда души. Финалът на Световното първенство през 2006 година е гледан от три милиарда души. Много маси и един куп тълпи са се събирали по време на еона, но никога такъв брой човешки същества не са правили едно и също едновременно.

Следователно, разбрахме, обичан е. Може би повече от каквото и да е което има пулс.

Но как се е появил?

Футболът някога би се издигал като скално катерене, но неговото развитие е преди всичко постоянно и постепенно, сякаш става въпрос за геоложки, а не социологичен феномен.

Днешният футбол, комерсиализиран, структуриран и твърдо стегнат от правила и норми, се движи от същия порив както и неолитския ритач на плодове и камъчета. Но той не е бил футболист и това което той е правел не е футбол. Това е експеримент и удоволствие. Няма цел и очевиден смисъл. Не е състезание и няма стратегия.

Ако това е футбол, то и бебешкият плач би бил ария. Футболът е спорт на модерното общество и разликата между него и праисторическия порив за игра е клисура подмамена от всички онези трансформации в организацията на човешкия живот, които са се случили и които се случват.

Без оглед на своето географско потекло, без оглед на пътуването на своите миграции, без оглед на своята йерархия, футболът не е собственост на нито един човек, държава, нация или континент.

В разказа за футбола много трудно ще намерите начало, а съвсем сигурно (пу, пу) няма да намерите и край. Историята за футбола е всъщност история за инвазии, империи, индустриални и всякакви други революции, хормони на растежа, бацили, боклуци и локомотиви, обществени класи, живот и смърт и онова едно по-важно от тях, любов и пари.

В своя сериал ще дадем всичко от себе си да разкажем тази история.

Автор: Лука Йевтович

петък, 12 май 2017 г.

На днешния 12 май е основана Топкова секция "Сокол" - начало на футбола в Сърбия

Gimnastičko društvo „SOKO“
На днешния ден, 12 май 1896 година, е основана Топкова секция на Белградското гимнастическо дружество "Сокол", а на 19 май в Долния град (до Калемегдан - б.р.), при кулата Небойша, е изигран първият футболен мач.

Събранието е проведено в "Търговачка кафана" (търговската кръчма - б.р.) по инициатива на Хуго Були и Андре Николич, тогава министър на външните работи.

Първата футболна топка в Белград също така е донесена от Хуго Були, син на търговеца от еврейски произход Еди Були, през пролетта на 1896 г. Той е учил в Германия, а в Берлин е играл за клуб "Германия".

Когато се дипломирал се върнал в Сърбия с желанието да заинтересува младежта за онази все по-популярна в света игра през този период на 19 век. Були станал член на Гимнастическо дружество "Сокол", а три години по-късно организирал "Първо сръбско общество за игра с топка".

Няколко дни след основаването на секция, в Долния град е изиграна първата футболна среща в Белград, а тогавашният брой на "Вечерни новости" от 23 май пише:

"Гимнастиците изпълниха различни игри с една голяма топка, хвърляйки я по известни правила веднъж нависоко, веднъж надалеч и, това което е най-интересно, само с крака..."

четвъртък, 11 май 2017 г.

Сърбия е четвърти износител на футболисти в света, България е №46

http://media.penal.rs/2017/02/penal-2-6-800x445.jpg
Сръбският футбол се гърчи в проблеми, Съдийската организация има данни за машинации, но ги ползва за съобщения, двата най-големи клуба се обвиняват един друг, че са крадливи, че отнемат титли и уреждат мачове, заплатите закъсняват и нерядко остават неизплатени изобщо, играчи идват и си тръгват като на писта, националният отбор дълго, дълго няма добър резултат на голямата сцена, но...

... въпреки всичко това - Сърбия, заедно със съседната си Хърватия, е водещ износител на футболисти в света!

Не вярвате?

Независимата изследователска група от швейцарския градец Нюшател, която от 2005 година се занимава с изследвания в рамките на Международния център за спортни изследвания (ЦИЕС) публикува изследване което се занимава с миграцията на футболистите и резултатите са най-малкото учудващи.

В този момент повече играчи зад граница от Сърбия (460) имат само Бразилия (1202), Франция (781) и Аржентина (753), междувременно тези три изразено футболни държави имат и значително по-голямо население от това на съседите.

За сравнение, за разлика от Сърбия, която има седем милиона жители, Бразилия има 207, Франция 67, Аржентина 43, а петата Англия 53 милиона жители и 451 играчи зад граница в момента.

С други думи, на всеки 172 000 бразилци има по един футболист, който работи в чужбина, всеки 85 700 французин се занимава с футбол зад граница, всеки 57 100 аржентинец играе отвъд, а на всеки 15 200 сърбина един се прехранва от футбол и под условието да е извън родината си.

В този смисъл със Сърбия може да се конкурира само Хърватия, която с население от 4,2 милиона души има 323 легионера, средно на всеки 13 000 души.

Ако сте помислили, че Сърбия в този смисъл се изтъква, защото сърби играят навсякъде по планетата и в незначителни първенства, това не е точно - 91% от сръбските играчи зад граница са в държави, които членуват в УЕФА, както и 92% от хърватите.

Аржентина, например, има само 37% в държавите членки на УЕФА. Или да кажем 65% от бразилските "печалбари".

Сърби има прилично в Западна Европа, както и в региона: Босна и Херцеговина, Гърция и Унгария, но и в екзотични страни като Хонконг и Узбекистан.

Тази бройка може и да не е окончателна, защото това изследване обхваща 93 държави, а в 57 от тях има поне един сръбски футболист.

За разлика от водещите европейски нации в този смисъл, Франция, чийто легионери са най-много, но разположени главно в Испания, Англия, Италия, Германия, Белгия, Холандия и т.н., сръбските играчи са разпръснати по-глобално, а идват от база с 60 милиона души по-малко от французите.

България дели 46-о място с Венецуела и Мали с по 63 футболисти извън територията си, като 95% от легионерите ни се състезават в рамките на УЕФА. При напълно сходно по брой население със сръбските съседи при нас се оказва, че на всеки 114 286 българи един практикува футбол зад граница. От държавите на Балканите пред нас е цяла бивша Югославия (без Македония) - Сърбия №4, Хърватия №8, Босна и Херцеговина №22, Черна гора №37 и Словения №40, както и Румъния №31 и Гърция №34. Така на практика в региона по-малък интерес има само към пазарите на Македония, Албания и Турция, които са извън Топ 50.

ЦИЕС е основан преди 12 години от доктор Рафаеле Поли и доктор Лоик Раванел, а тази канцелария днес има четирима постоянно работещи специалисти от областта на статистиката и спортното анализиране.

вторник, 9 май 2017 г.

Вайденфелер продължава още сезон в Борусия (Дортмунд)

image
Роман Вайденфелер ще остане футболист на Борусия (Дортмунд) за още един сезон! Финалистът за Купата на Германия днес подписа едногодишно удължаване на договора с най-възрастния си играч, за да го задържи на Вестфален до 30 юни 2018 г.

Вратарят, който ще навърши 37 тази година, е футболистът с най-дълъг стаж в клуба, идвайки в Дортмунд през 2002 година. "Направих съзнателното решение да удължа моя договор с моя клуб за още една година. Искам да продължа да подкрепям Роман Бюрки в неговия прогрес, а през това време да помогна с развитието на млад вратар. Ще бъда тук, за да попивам всеки емоционален момент в черно и жълто до края на сезон 2017/18 и бих искал да започна с победа в Берлин на 27 май", заяви вратарят ветеран.
image
Без спасяванията на Вайденфелер при дузпите във втория кръг на Купата на Германия срещу Унион (Берлин), Борусия (Дортмунд) нямаше да се класира напред и да достигне финала в столицата в края на месеца.

Вайденфелер, който беше част от националния отбор на Германия, който стана световен шампион в Бразилия през лятото на 2014 година, е в Борусия (Дортмунд) почти 15 години. С голяма преднина е най-възрастният играч в клуба и е на второ място по брой мачове в историята на дортмундци.
image
"Роман Вайденфелер е не само пример, чийто опит е от голяма полза за нас, но също така силен вратар и в топ физическо състояние. Той е абсолютно предимство за нашия клуб", заяви спортният директор на Борусия (Дортмунд) Михаел Цорк. "Роман е интегрална част от семейството на Борусия за повече от десетилетие. Ние сме абсолютно доволни, че ще остане на вратата на Борусия (Дортмунд) за още година и ще направим всичко по силите си, че тази заслужила и силна личност ще остане свързана с клуба в друга функция и след края на неговата кариера".

Вайденфелер се присъедини към Борусия (Дортмунд) от Кайзерслаутерн през лятото на 2002 година. Той помогна на "жълто-черните" да вдигнат шампионската титла в Бундеслигата през 2011 г, дубъл през следващия сезон, а с дортмундци е достигал седем големи финала, включително и в Шампионската лига през 2013 г.
image

понеделник, 8 май 2017 г.

Бой в UFC стил на женски мач в Босна и Херцеговина


Много хубав мач от женското първенство на Босна и Херцеговина, който завърши 1:1, беше засенчен, меко казано, от насилственото поведение на футболистката от Железничар Силвия Секачич. Споменатата футболистка в 87-ата минута на мача дивашки нападна противничката си от Младост Адна Любанович.

След като я свалила на земята, седнала на гърба й и непрекъснато я удряла с длани. Дори главният арбитър Сенад Дервич не могъл да разтърве Силвия Секачич от Любанович, а в тези моменти всичко изглеждало като борба от UFC, защото Секачич продължава да удря. Чак след като притичали и останалите футболистки ситуацията се смирила, разказват свидетели пред местно радио.

С какви думи да опишем случилото се, а да останем в границите на пристойното. Достатъчно е да се каже, че поведението няма връзка със здравия разум. На такива хора не им е мястото във футбола и определено заслужават доживотно наказание от него, гласи становището на ЖФК Младост.

Ще завърши ли всичко с червения картон за Секачич ще покаже времето.

Остава да се види дали тялото на Футболния съюз на ФБиХ ще наложи допълнителни санкции.

Шампионът от калта: Антъни Джошуа - от улични шамари до световния връх

Entoni Džošua, Foto: Reuters
Антъни Джошуа (27) по брутален начин нокаутира Владимир Кличко. Допреди няколко години Джошуа е бил по-близо до влизане в затвора отколкото до боксовия трон и спечелените милиони... Британецът с нигерийски произход, както и по-голямата част (не само тъмнокожи) боксьори, има турбулентно минало, а едва напълни 27 години...

С името Антъни Олувафеми Оласени Джошуа е роден на 15 октомври 1989 година в Уотфорд, майка му е нигерийка, баща му от смесен брак между нигериец и ирландка. Част от детството си прекарва в Нигерия, а семейството се връща във Великобритания заради неговото образование.

За бокса като дете не е размислял, бил е луд по футбола и шаха. Бил е един от даровитите шахматисти, но любовта към дъската не се задържала дълго. Пробвал се е и като атлет, на 100 метра в гимназията е постигнал резултат 11,6 секунди, но момчето което приятелите наричат Феми (съкратено от средното име) искало нещо по-вълнуващо...

Посветил се на футбола, но не можел да обуздае темперамента си. На един мач е изгубил контрол след малко по-грубо влизане на противник...

"Хванах го за врата и го хвърлих", припомня си този немил случай световният шампион и продължава:

"Отлетя като перце. Не бях наясно със силата си. А и той падна лошо..."

Освен червения картон идва и обвинение в тежка телесна повреда!

"В съда ме обявиха за виновен и ми поставиха гривна за електронно следене", разкрива Джошуа.

Неволите продължили. На улиците на Уотфорд през тези години имало всичко, боеве, кражби, заплахи, бягства от полицията и социалните работници... Бъдещето на момчето на 16 години не било светло, шансът да се измъкне минимален.

"Всичко беше наред като бях вкъщи с мама, тя е много строга, опитваше да въведе дисциплина... Но, щом излизах на улицата започваха неволите. В Уотфорд просто е така, хората провокират, сблъсъците започват заради дребни неща, а полицията едва чака", оправдава се Джошуа.

В началото на 2006 година влиза в света на бокса. Неговият братовчед Бен Илейеми, днес също успешен професионален боксьор, го завел в местния клуб и го упътил как излишъкът енергия и невероятна сила да канализира чрез бокс. Джошуа бързо напреднал, но не можел да побегне от неволите.

Така заради участие в улично сбиване през 2009 година завършил в затвора за 14 дни, а след това се примирил и напълно се отдал на бокса. Помогнало му, че бил осъден на домашен арест, не можел да излиза от осем вечерта до шест сутринта, трябвало всеки втори ден да се явява в полицията. Едно от условията да не завърши в истинския затвор било да се запише в училище и да изучи занаят. Избрал зидарско училище и отново напълно се посветил на тренировки.

Бил толкова добър, че през 2010 година е избран в английския национален отбор, който се подготвял за участие на Олимпийските игри в Лондон. Още тогава треньорите видели неограничения потенциал, чудесната комбинация от телесна структура, невероятна сила и издръжливост за неговите години.

Когато изглеждало, че Антъни Джошуа без проблеми ще успее да се класира за Олимпийските игри се намесила полицията. Преди края на 2010 г полицай го спрял заради превишена скорост, а без значение, че бил в анцуг на британския национален отбор му направили претърсване на автомобила. Намерили са марихуана! Отново съд, сега без ефективна присъда, но с година условна и 100 часа общественополезен труд. Изхвърлен е от националния отбор...

"Сега като мисля за това, трябва да призная, че ми е драго, че се случи така. Това ме пробуди, извади ме от състоянието в което тогава се намирах. Насочи ме в положителна посока", казва Джошуа.

Върнат е в националния отбор на Великобритания, а оттогава е напълно различен. Посветил се е на бокса и се заредили успехите. Първо през 2011 г на ЕП стигнал до 1/4-финал, а след това на СП в Азербайджан печели сребро. Това му е дало допълнителен мотив, а върхът достига на Олимпийските игри през 2012 г в Лондон когато печели злато. От този момент всичко се нарежда за него, най-голямата надежда на островния бокс след Ленъкс Луис!

Пътят при професионалистите му е широко отворен, първата му битка е през 2013 година, а "жертва" е италианецът Емануеле Лео. До днес Антъни не познава загуба, в 19 професионални мача има само победи, всички с технически или чист нокаут, нито веднъж не е печелил по точки! През 2014 е изиграл шест мача, един по-малко през 2015 г. Това е много за професионален боксьор въпреки че някои противници са били далече от сериозната професионална конкуренция. В първите 14 срещи нито един противник не е дочакал края на третия рунд, а петима са паднали преди края и на ПЪРВИЯ.

През октомври 2015 г Антъни Джошуа стана баща. Връзката с тогавашната му приятелка, инструкторката по танци Никол Озбърн е коронована с раждането на сина Джозеп. Боксьорът вече не е във връзка с майката на днес 18-месечния син, но се е постарал да ги осигури. Купил им е апартамент в Лондон и редовно вижда детето. А победите са му донесли милиони евро, слава и популярност, а в протеклите месеци го свързваха с певицата Рита Ора и манекенката Кара Делевидж.

Без оглед на всичко това, британецът продължава да живее с майка си, която работи като социална работничка. Не й позволява да гледа неговите мачове. Иска да я пощади от стреса.

"Рингът просто не е място на което майка иска да види детето си", обяснява, но бащата Робърт редовно е на мачове.

Антъни днес е световен шампион в тежка категория, най-добрият между най-силните. С височина от 198 см, съвършено тегло от 114 кг и разпъване на ръцете от 208 см е физически почти идеалния боксьор. За кратко време е изминал пътя от дъното, бил на ръба на влизане в затвора и стигна върха. Класическа история като сценарий за филм.

"Сега съм шампион, не само на ринга, а и извън него. Държа се така както и говоря, не трябва да обръщам маси и да разбивам столове, за да покажа на някой, че съм добър. Съзрях, определено съм друг човек, искам да докажа това и на ринга", говори новият световен първенец.

До мача с Кличко Джошуа в професионалната си кариера е заработил около пет милиона паунда, далеч от това да е беден, но сега само заради победата срещу големия Владимир Кличко получи - 15 милиона паунда! Неговите мениджъри промоутъри след всичко смятат, че ще доминира в следващите десетина години, а през това време от мачове и спонсори може да заработи чак МИЛИАРД евро!