петък, 30 октомври 2015 г.

Божович: Няма пари за кафе, камо ли за заплати и премии

Треньорът на Цървена звезда Миодраг Божович разкри, че играчите от месеци не са взимали заплати и премии, но въпреки това властва отлична атмосфера преди мача срещу ОФК Београд от 16-ия кръг на Суперлигата.

"Всичко освен нашите победи би било голяма катастрофа, защото сме в извънредна серия. Отборът е много разположен за игра, всичките ни срещи са интересни, доста голове получаваме и вкарваме. Във футбола изненадите са възможни, но утре трябва да се случи чудо, за да загубим", заяви Божович.

Той добави, че въпреки тежката финансова ситуация, никога не е бил по-щастлив в кариерата си.
"Изкарвал съм много пари, но никога не съм бил по-щастлив. Клубът продължава да е на крака, не знам как и кой го ръководи. Атмосферата е добра, дори футболистите, които не играят и не са на скамейката, не взимат пари, а не правят проблеми. Много съм щастлив с тези играчи, търпят много неща", откри Божович.

По неговите думи най-тежко е на чуждестранните играчи.

"Тежко е да обясня на някой, който идва от уредена държава, че заплатата закъснява, а камо ли да не я получи. Все пак, и те се съобразяват със ситуацията", обясни "Графа".

Той добави, че има обещание от клуба, че всичко ще бъде наред.

"Вече няма и към кого да се обърнем, много вече подадоха оставки. Ситуацията е такава, че клубът може да се разпадне всеки момент. Вчера исках кафе, като дойдох на тренировката и ми казаха, че няма. Представете си толкова голям клуб, а няма за кафе, чак чудно", споделя Божович.

Коментира и темата за премиите, които играчите получиха след победата в голямото дерби.

"Ако се разделят 50 000 евро, то не е добре. Вижте обувките, които носи Йованович. Ядосан съм, след такива резултати трябва някой да се занимава с Цървена звезда. Декември е срокът да се появи някой или да бъдем като Рейнджърс. Така повече не може. Ако се продължи така, ще бъде преживяване. Никого вече не го интересуват победи над Бачка, а мачове в Шампионската лига и Лига Европа. Силен клуб сме, защо да се мъчим в Сурдулица с кравите, да не се обиди някой", допълва наставникът.

Бранителят на "червено-белите" Вукашин Йованович изтъкна, че очаква продължение на победната серия.

"Очаква ни тежък мач и неудобен противник. Предходните победи в серия ни задължават да сме успешни", заяви Йованович.
Въпреки отличната серия и преднината от 16 точки пред големия съперник Партизан, в Звезда имат проблем и с посещаемостта на мачовете на стадион "Райко Митич", известен повече като "Мала Маракана". Средно на мач ходят по 8000 привърженици, а в Белград вече се появиха плакати, приканващи за по-силна подкрепа от трибуните.

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Английски журналист се изцепи: Михайлович е фашист, защото обича Сърбия

Без доказателства, благодарение на полуинформация от интернет, журналистът Том Уайър обяви треньора на Милан за следовник на Мусолини и Хитлер.
Синиша Михайлович е фашист, защото обича Сърбия! Невиждан скандал сътвори известния английски журналист Том Уайър, пишейки статия за футболисти, които са кокетничили с фашизма.

Треньорът на Милан и някогашен национал и треньор на националния отбор на Сърбия попада в лошата компания, заради стереотипите, които следват сърбите в чужбина вече две десетилетия.

Сравнение с Ди Канио

Том Уайър не счита за необходимо да опознае Синиша Михайлович и да направи интервю с него, а вместо това се консултира с интернет и търсил информация в гугъл, за да сътвори такава глупост. Можеше поне да се посъветва с някой колега от Сърбия. Така или иначе, написал купища глупости за треньора на които днес се дивят и в Италия, поставяйки го на първо място на бившите футболисти фашисти. Благодарение на неинформираността на Уайър, Миха е сложен до Паоло Ди Канио, който няколко пъти явно каза, че поддържа Бенито Мусолини и фашизма, както и Йосип Шимунич, който само преди няколко дни повтори, че не се разкайва за изговарянето на усташкия призив "За дома готови" и че пак би го направил.

Мрачната страна

Ето какво пише Том Уайър за Синиша Михайлович:
- За треньора на Милан няма някаква връзка с фашизма, може сърбинът само да е искал да запази честта си. Въпреки това, той крие своята мрачна страна. Известно е, че като футболист е псувал на расистка основа Патрик Виейра в дуела между Лацио и Арсенал в Купата на УЕФА през 2000 г, показвайки неуката и отвратителната страна на своята личност. Още във финала за Купата на Югославия през 1991 г между Цървена звезда и Хайдук е имал конфликт с Игор Щимац, показвайки нетърпимостта между сърби и хървати. Поддържал е "велика Сърбия" и Слободан Милошевич, а негов избор е било приятелство с Желко Ражнатович Аркан, който е обвинен за военни престъпления. Ултранационалисткият темперамент на Михайлович се изразил и по времето когато е бил треньор на Сърбия и поискал от мюсюлманина Ляич да пее химна на държавата. Спомняте ли си когато Милан беше воден от господин като Анчелоти...

Винаги готов за отговор
На който му преча, нека не ме гледа и слуша


След всичко казано си струва да припомним думите на Михайлович, тъй като и по-рано са го обвинявали да е фашист и расист:
- Много са ме обявявали за националист и шовинист. На мен не ми пречи, защото те не разбират. Аз съм сърбин, обичам своята страна и винаги и на всяко място ще изтъквам това. А на който това му пречи, нека не ме гледа и слуша.

Какво каза за инцидентите за които го обвиняват

За Виейра
Виейра ми каза, че съм циганско говно, а аз на него, че е черно говно, а накрая само аз излязох расист! Дали е наред целият стадион да ме обижда с възгласи, че съм циганин? Дали това е расизъм?

За Милошевич
Милошевич остави голямо впечатление в мен, в трите контакта, които сме имали. Той беше президент на моята държава и го защитавах заради това, както бих защитил и всеки друг президент. Мисля че Милошевич имаше само моя тениска, от всички футболисти.

За Щимац
По време на мача между Цървена звезда и Хайдук, Игор Щимац дойде до мен и ми каза "Бог да даде да ти избият цялото семейство във Вуковар". Да, точно така каза. Бих ли го ударил на терена без нищо?

За Аркан
Познавах добре Аркан, излизали сме заедно, беше мой спортен приятел. Той ми помогна, защото моята майка Виктория е хърватка. Спаси нея и един мой чичо. Като го убиха му направих голям помен. За него мога да кажа всичко най-добро.

За Ляич
Всички играчи получиха договор в началото на подготовката, който прочетоха и подписаха. Разговарял съм с Ляич, но не можа да ми обясни в какво е проблема, каза само, че е заради лични причини. Съжалявам.

сряда, 28 октомври 2015 г.

Колективен оргазъм на Де Куип, автогол сломи Аякс

Катарзис! Или трагедия. Зависи от кой ъгъл го гледате. Ако Ротердам ви е по-симпатичен от Амстердам, а Фейенорд по-близо до сърцето от Аякс, дълго ще помните 1/16-финала за Купата на Холандия. Фейенорд успя да стигне до едва втора победа в последните 24 Класикера и да изпрати съперника си от "Де Куип" с минималното 1:0.

И то по какъв луд начин!

В мач изпълнен с напрежение не видяхме много футбол. За малкото все пак главно бяхме задължени на футболистите на Аякс. Но когато изтекоха четири минути от добавеното от съдията време дойде причината за колективния оргазъм на "Де Куип". Елиеро Елия центрира от свободен удар, а Жоел Велтман, 23-годишният капитан на Аякс и новото холандско чудо, реагира недодялано и с пета прати топката в собствената мрежа.

Изригването на радост на "Де Куип" е трудно да се опише. Омразата между тези два клуба е толкова голяма, че отборът на Аякс беше посрещнат в града със срамните викове: "Евреите в газовите камери". Заради тази омраза градоначалниците на Амстердам и Ротердам през 2009 г взеха решение в следващите пет сезона да няма пътувания на запалянковци за гостуванията.

Броят на инцидентите намаля, но сме далече от това Фейенорд и Аякс да забравят колко се мразят.

За добра дипломна работа е нужен Алексис Санчес

Прасад Чима от Сидни успешно завърши образованието си и стана авиоинженер.

На пръв поглед това няма никаква връзка със спорта, но последната страница на дипломната работа на Чима предизвиква смях и одушевление в любителите на футбола, особено тези на Арсенал.

Следвайки протокола, на последната страница той благодари на семейството си и професорите, пишейки следното:

"Накрая, искам да благодаря на Алексис Санчес от Арсенал. Вкара някои страховити голове от наглед невъзможни ситуации. Това е причината за 80% от моето щастие през изминалата година".

Е, Алексис, можеш да се гордееш.

Опит за линч във В групата на Сърбия

Незапомнен скандал се разигра в мача от Сръбската лига Изток (ниво В група - б.а.) между отборите на Тръстеник и Темнич от 11-ия кръг.

В края на двубоя след ъглов удар и въздушен дуел, един гостуващ играч остана да лежи, а домакински футболист го ритна в главата. При случката младежът е тежко контузен. Изпада в безсъзнание. Първоначално на терена се появява Голф 2-ка, за да го закарат до близката болница, а след като се разбира, че случаят е по-сериозен дойде линейка, която го откара.

Братът на пострадалия футболист на Темнич, който гледа от трибуните, в същия момент нахлу на терена. Налетя на виновника от Тръстеник, за да му потърси сметка. Тогава настана общ хаос на терена.

Братът на контузения в крайна сметка, с помощта на членове на гостуващия отбор, успя да избяга от стадиона и от линча.

От срещата има видео в което стават ясни детайлите около инцидента. Проблемите започват на 8:30 от материала.

В крайна сметка поговорката Брат брата не храни, но тежко му който го няма, поне на Балканите все още не е загубила значение.

вторник, 27 октомври 2015 г.

Провалено празнуване на гол разсмя цял стадион

През изминалия уикенд се изигра 10-ия кръг на холандската Ередивизие, а отборът на ПСВ записа нова победа, този път в гостуване на Твенте. Освен победата и три точки за състава от Айндховен, ще се запомни и забавен момент, който се случи в 58 минута.

Футболистът на домакините Хаким Зиеч отбеляза изравнителен гол, който реши да отпразнува с публиката.

Но това не се оказа най-умния избор с оглед на това, че опитът на мароканеца да излезе извън терена, прескачайки рекламите, не се случи по най-добрия възможен начин. Не успя да прескочи "оградата".

Цялата случка разсмя трибуните.


понеделник, 26 октомври 2015 г.

Аца Лукас купи вестник "Спорт"

Звездата на сръбската музика Аца Лукас заедно с най-близките си сътрудници Саша Миркович и Томица Жугич купи "Спорт", най-старият спортен вестник в Сърбия.

Спекулира се, че певецът е платил около 80 000 евро.

Всички пари от последните участия Лукас вложил в това начинание по препоръка на мениджъра Саша Миркович, който смята, че това е най-добрата инвестиция за тях. Според източници, Лукас ще бъде директор на вестника.

Аца се интересува сериозно от спорт още от детството, особено от футбол. Бил е в управата на няколко сръбски футболни клуба. До 2013 г беше член на ръководството на ФК Цървена звезда, а после беше президент на ФК Тимок (Зайечар).

неделя, 25 октомври 2015 г.

Журналист нападна привърженик на Спартак (Москва)

В днешното московско дерби футболистите на Спартак като гости победиха Динамо с 3:2 с гол на Куинси Промес в последната минута, но интересен не беше само мачът.
На полувремето на мача при резултат 1:1 на терена влезе един привърженик на Спартак и изтича пред трибуната на "Химки Арена" на която бяха поместени поддръжниците на домакинския отбор с намерението да ги провокира.

Най-силно бил провокиран говорителят на стадиона, известният Дмитрий Дерунец, който го приближил и му нанесъл няколко удара, но и спартаковецът не останал длъжен.
На кадрите се вижда и как останалите привърженици на Спартак, които напълниха почти цели две трибуни, след успокояване на ситуацията заплашваха Дерунец, който след тази постъпка е под въпрос дали остава ангажиран в Динамо.

събота, 24 октомври 2015 г.

По балкански: сръбски национал изпусна дузпа и своеволно отиде под душовете

Всичко можехме да видим досега в Суперлигата на Сърбия, но това което се случи вчера в Баново Бърдо доказва, че първенството може да бъде описано като аматьорско. Това мнение изразява един от най-големите спортни сайтове в западната съседка.
Чукарички победи Спартак (Суботица) с 3:0, а мачът беше белязан от скандалното поведение на нападателя на гостите Стефан Илич. В 65-ата минута той изпълни дузпа за "гълъбите", но вратарят на домакините отрази удара и след това се случи нещо невсекидневно. Играчът се обърна към треньора Стеван Мойсилович и поиска смяна. Наставникът първоначално се поколеба какво да направи, а след това замени Илич. Младият играч не седна на скамейката с резервните футболисти, както е обичайното, а отиде в съблекалнята.

- Изгубихме мача, защото не контролирахме добре топката, но и заради безобразието, егоизма и себичността, които показаха младите играчи. Мен не ме е срам заради това, защото не ги тренирам така и не ги уча на това, заяви след срещата Мойсилович.
Стефан Илич беше част от "златното поколение" на Сърбия в Нова Зеландия, където вдигна световната титла, а тази постъпка със сигурност ще остане като голямо петно в кариерата му.

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Йохан Кройф е болен от рак на белите дробове


Като бомба тази сутрин в Испания отекна новината, че Йохан Кройф е тежко болен! Според каталунските медии един от най-добрите европейски футболисти в историята има рак на белите дробове! Радио Каталуния съобщава, че болестта е открита във вторник, а в момента се анализира стадия на рака.

Известно е, че Кройф беше страстен пушач, а още като играч е пушил и по два пакета цигари на ден. Няколко пъти опитва да се откаже, но категорично отказва тютюна след една операция на сърцето.

Йохан Кройф е легенда на Аякс и Барселона. С холндския клуб е трикратен шампион на Европа като играч, а в Барса като треньор донесе първия трофей за шампион на Стария континент през 1992 г с Христо Стоичков в състава.

неделя, 18 октомври 2015 г.

Фаустино Асприля мотивирал съотборниците с пищов

Ако не беше такъв бунтар, а схващаше футбола по-сериозно, можеше да бъде един от най-великите, но и въпреки това, за любителите на най-важните неща на света, със своите изяви на терена, остана в добрите спомени - Фаустино Асприля.

Колумбиецът е известен и със своята голяма страст към оръжията, която можеше да го вкара и в затвора. Една от най-известните му "ексцесии" се случва година преди да сложи край на кариерата си, докато носи екипа на Универсидад де Чили.

На тренировка се появява с пистолет и заплашва съотборниците "че ще ги избие, ако не тичат".

- Да, дойдох на тренировка с пистолет. И казах, че ще стрелям в тоя, който не тича. Това го видяха журналистите, а написаха как ще избия всички. Но съотборниците и треньора разбраха, че е шега - открива Асприля.

Фаустино Асприля е на върха на славата с екипа на Парма. С "млекарите" печели Купата на носители на национални купи и Купата на УЕФА.

Да вкараш отново след 4549 дни

Вкарващи вратари, щастлива и спокойна майка, съдии във войни, контрастиращи късмети за някои нови шефове и голово завръщане на клубна легенда. Би Би Си Спорт подбра някои от най-интересните моменти от съботните мачове във футболната лига.
Казват Никога не се връщай назад

За щастие на привържениците на Брайтън, Боби Замора не се вписва в тази стара поговорка.
Нападателят на Албиън, сега във втория си престой в клуба, влезе от пейката срещу Лийдс Юнайтед с оставащи 12 минути до края и при резултат 1:1, за да вкара в 89-ата минута и да спечели мача.

Не само, че дойде след 4549 дни (около 12 г и половина) след последния му гол за "Чайките", разпалвайки празненства в гостуващия сектор, но също така изведе отбора на Крис Хъгтън на четири точки преднина на върха на Чемпиъншип.

Истинска легенда на Брайтън.

Смесени резултати за новаците

Радостта на Лий Карсли беше отчаяние за Нийл Редфирн, след като Брентфорд надви Родъръм с 2:1 на "Грифин Парк".

Това е първа победа за Карсли начело на "пчеличките" след две загуби, докато Редфирн започна своя престой начело на "мелничарите", наследявайки Стив Еванс, със загуба.

Два гола на Алън Джъдж около изравнителното попадение на Джо Маток донесоха точките и изкачиха "пчеличките" над опасната зона в Чемпиъншип.

Родъръм се свлече до предпоследното място, само над Болтън Уондърърс по голова разлика.

Междувременно, новоназначеният Дарън Фъргюсън беше в трибуните да гледа новия си клуб Донкастър и може би се е зачудил какъв отбор е поел, след като изостана в резултата за 37 секунди.

Деванте Коул от Брадфорд хвана Роувърс неподготвен и това се оказа удар от който не можа да се възстанови и достатъчен за трите точки в мача.
Джес обра овациите

От Пат Дженингс до Пол Робинсън, Петер Шмайхел до Март Пуум, вкарващите вратари са рядко удоволствие и стражът на Стивънидж Джес Йоронен може да се присъедини към ексклузивния клуб.

Неговият далечен шут тупна и свари неподготвен Мат Инграм на вратата на Уикъмб, за да изведе Боро на пътя на победата с 2:1.

Това е първият гол от вратар в първите четири дивизии на Англия, след като Асмир Бегович се разписа за Стоук срещу Саутхемптън през ноември 2013 г.
Труден следобед за съдиите (и феновете)

Никой не беше застрахован от контузии този следобед, дори съдиите и привържениците.
Реферът Кийт Строуд беше случайно премазан от мощния таран на Хъл Сити Чуба Акпом в ранния мач от Чемпиъншип, и беше отстранен в добавеното време.

Клетият привърженик на Бристол Роувърс Рон отнесе удар в лицето от Мати Тейлър в загрявката преди мача - но снимката показва, че накрая са оправили недоразумението.
За да завършим, съдията Джеймс Адкок се задържа само 40 минути на "Фратън Парк" в мача между Портсмут и Нюпорт Каунти преди да бъде заменен от Уейн Барат.

Корава стара игра е футболът...
Щастливата госпожа Алнуик

Срещата между двама братя вратари Алнуик винаги ще направи труден следобеда за тяхната майка.

Но тя можеше да диша по-лесно, след като мачът между Порт Вейл и Питърбро завърши наравно, въпреки трите дузпи помежду им.

Денят беше малко по-добър за по-големия брат Бен, който брилянтно спаси дузпата на Майкъл О`Конър преди да отклони и опита на Сам Фоли в края, за да запази точката за своя отбор, след като топката удари гредата и гърба му.

Между двамата, Джак беше сразен от бялата точка от Майкъл Бостуик, след като Енок Андох беше дал преднината на Вейл.

събота, 17 октомври 2015 г.

Как Германия купи Световното първенство

"Шпигел" публикува новина, която нарича "потенциално най-голямата криза в немския футбол от скандала с уредени мачове в Бундеслигата от седемдесетте години". Както съобщава седмичникът, Германия получила домакинството на Мондиал 2006 с подкуп. Много големи имена от немския футбол знаели за това, между които е и Франц Бекенбауер.
Роберт Луис-Драйфус, по онова време първи човек в "Адидас", дал на заем пари на немския комитет за организацията, и то преди да е ясно решението за домакинството, взето на 6 юли 2000 г. Заемът в нито един момент не се появява в официално представения бюджет, нито по-късно при подготовката на шампионата на света.

Година и половина преди Световното първенство, Луис-Драйфус иска заема обратно, като по това време стойността е 6,7 милиона евро. Управителите на организационния комитет, в който президент е Бекенбауер, а Волфганг Нирсбах (президент на Немския футболен съюз) вицепрезидент, започнали да търсят начин да върнат тези средства по прикрит начин.

Документите на които се позовава "Шпигел" показват, че ФИФА е помогнала в прикриването на плащането. Така немците платили 6,7 милиона евро на ФИФА за гала церемонията по откриването, която трябвало да се състои на Олимпийския стадион в Берлин, но след това е отказана. Парите са преведени на сметка на ФИФА в банка в Женева, откъдето ФИФА веднага прехвърля парите на сметка в банка в Цюрих, която е на Луис-Драйфус.

Парите са употребени, за да се осигурят четири гласа, които са на азиатските представители в Изборния състав на ФИФА, който се състои от 24 члена. Те се присъединили към своите европейски колеги в гласуването за Германия. След като Чарлс Демпси от Нова Зеландия избрал да не гласува (и сега не е разяснено защо), Германия победила на гласуването с резултат 12:11.

Немският съюз пусна съобщение в което признава, че е платил споменатите пари на ФИФА, както и че може да не са били употребени за предвиденото. Съюзът отхвърля плащането да има някаква връзка с решаването кой да организира Световното първенство.

петък, 16 октомври 2015 г.

Професор и Идиот

Млад пианист отива на концерт на известен пианист. Развълнуван е от чутото. След концерта го намира и му казва: "Бих дал живота си да мога да свиря като Вас". Отговорът на опитния пианист е едновременно рязък и летаргичен, както винаги когато сте принудени да кажете очевидното. "Това направих и аз". Във футбола е същото. Трябва да му отдадете живота си, за да сте успешни и ценени. Но понякога, в някои много особени случаи, дори това не е достатъчно. Само погледнете Арсен Венгер...

В ремисии от епилептични атаки и паузи от хазартни изяви Фьодор Достоевски създал русокосия и синеок Княз Лев Николайевич Мишкин. Той идва в Санкт Петербург, където се включва в самия връх на неговото общество. Много бързо става ясно, че не се вписва. Много бързо, освен това, става очевидно, че с него нещо не е както трябва.

Мишкин не се интересува от конвенционалното поведение, още по-малко от санкциите, които произлизат от тяхното занемаряване. Христова е неговата доброта, а той е изпразнен от всякакъв себичен порив, суета, похот, завист. Искрен е, отворен като бебе, което не е достигнало когнитивно развитие, което изобщо да му позволи да лъже. Достоевски е, както е казал, опитал да покаже напълно чудесно човешко създание. Мишкиновата големина не може да намери форма или среда в околността в която се намира. Той не различава мисленето от живеенето, абстрактните идеали от практичността. Каквото и да се опита да направи завършва с някакъв мини катаклизъм. Хората около него не знаят как да се отнасят с него, не знаят какво да правят с него. Гаврят се с него. Толкова е благороден, търпелив и наивен, че изглежда глупав. Действа, както го наричат останалите герои в романа, чието заглавие ще споменем сега, като Идиот.

И футболът има един свой палячо. Някой, който не е съвместим с днешните ценности и като такъв действа комично. Футболът има своя Идиот.
Арсен. Венгер. Ар-Сен Вен-гер. Арсен Венгер. Арсен от Венгеровите. Знаете го, със сигурност. Виждали сте го. Смели сте му се, поне няколко пъти. Той е онзи господин, който малко прилича на Пушача от Досиетата Хикс, който винаги е в кадър веднага след като Арсенал получи гол. Челюстта му е стегната, вратът и раменете обездвижени от същата сила, която преди това му е претърсила утробата. Очите му от силни премигания са се превърнали в бразди. С тази своя достойна агония Арсен Венгер изглежда като препарирана версия на самия себе си.

Не става въпрос само за болката, която преживява. Или поне, не само болката, защото твърде голяма е тази болка да бъде напълно водена от потока на съзнанието. Това е повече невъзможност да се разбере събитието което поражда тази болка и неговото случване. Направо да не се е случило. Да се е повторило. Първата част на сезона, втората част на сезона, края на първото полувреме, началото на второто, средата на продължението. Винаги и неизбежно, Арсенал ще плисне. Да се притесни в тунела, на загрявката, в автобуса на път към стадиона, в хотела, на масата за масаж три дни преди мача, Арсенал ще направи това. Неговите мачове изглеждат като борба с един нокът, държейки се за ръба, да се задържи масивното тяло да не се срине върху отдалечената земя. Рано или късно ще се пусне. Уолкът ще изгуби топката с първото докосване, Рамзи ще направи погрешен пас, Кошчелни ще сбърка в позиционирането, Оспина ще бутне топката зад линията, която е обещал да пази. Арсенал ще получи гол и тогава Венгер отново ще изглежда като човек, когото са обрали в църква. Неговите най-чисти идеали са смазани от безразличен свят. Отново и за кой знае кой път.

Това е тъжно.

Освен че е весело.

А такова е точно заради Венгер. Той е като куче, което го е блъснал автомобил. Не е приятно да го гледаш как куца, но само е виновно, че изобщо тича след колите. И Венгер сам си е виновен.

Защо не купи нито един футболист? Защо, да кажем, не взе нито един полеви играч това лято? Единствен от всичките пет най-силни първенства в Европа направи такъв ход. Повече от милиард паунда похарчиха само клубовете от Висшата лига в трансферния прозорец, довеждайки средно по 11 футболисти. Венгер взе Петър Чех - и само Петър Чех.

Това е време в което трансферите се обожават. Тежестта им изглежда ни действа като магични хапчета. "В случай на изоставане в трофеи, купи двама футболисти преди сезона". Всички съдействат в производството на тази заблуда.

На запалянковците трансферите дават надежда, управниците на клубовете заради тях изглеждат амбициозни, агентите са лубриканта без който те са невъзможни. Треньорите дават амнистии, защото винаги може да оправдаят неуспехите с твърдението, че не са получили точно този играч, който им е трябвал. Играчите просто обичат по-високите заплати. А новинарите... Новинарите са прости същества, те вървят с масата.

Успехът е неуловима, хлъзгава субстанция, конструирана от много неща, от които някои не е лесно да се дефинират. Подсилванията са глазурата на тортата, но имат малка стойност когато тортата е недостатъчно изпечена. Колко играчи купи Тотнъм преди две лета, или Ливърпул през миналото. И? Какво постигнаха? И успоредно с това, привържениците на Арсенал са планирали да организират протест пред стадиона в северен Лондон срещу Арсен Венгер и неговата политика. Загубите са твърде много, възмущението е твърде голямо и на тях им омръзна. Смърт, данъци и Арсенал на четвъртото място във Висшата лига. Единствените сигурни неща на света. На тях наистина им омръзна.

В такава обстановка, Венгер наистина изглежда като чудак. Особено повече като до тъч линията, в твърде голямо яке, което изглежда като одежда за спане от века, когато барутът е бил висока технология, опитва да хармонизира и фокусира своя отбор съчинен от осем офанзивни футболиста и един и половина централни защитници. Дали трябва непрекъснато да напада, знаейки че притежанието и подаването не са единствения, а никак не са и най-лесния начин да се стигне до победа?

Какво изобщо има да се търси грациозност в спорт, който в своята същина,  е базиран на това колко успявате да свършите балансирани на един крак. Какво има да се търси красота в игра съчинена от бутане, дърпане, напсувани майки и разтегнати връзки, която свършва по-малко от два часа след като е започнала.

Арсенал напада към вратата на противника елегантно, създава възможности с честотата, с която опитен пияница изпива със свирепост бара, в който има отворена сметка, а тогава получава грозен гол от контраатака. Как и да не, когато към играта в защита се отнася с някакво морално презрение, сякаш става въпрос за невъзпитан жест. Не зейвайте с отворени усти, не плюйте на улицата, не пазете пространството и съвсем недейте да стоите в корекции!

И заради какво е винаги така тих, чак мрачен? Къде е онази инсценирана истерия, която сме свикнали да гледаме при други треньори? Тирада, онези въздишки, които отзвучават сякаш са родени на сцената на операта в Сидни? Каквото и да е, което да покаже на привържениците някакъв полукатарзис, утеха, че в клуба се прави нещо за промяна. А на Арсенал не му се случва...

Арсенал не е минавал 1/8-финала в Шампионската лига от 2010 г. Титла чака 11 години. Спечели два пъти Купата на ФА подред, но преди първата беше девет години без трофей. И Венгер продължава да не спира. Средният период, който мениджър от Висшата лига прекарва на скамейката е по-малко от две години. Венгер е в Арсенал 19 години. И не се отказва.

И, всъщност, какво е той? Брилянтен треньор, който със своите действия на терена и решения извън него спаси Арсенал? Професор, както продължава да го нарича по-голямата част от привържениците на Арсенал. Или ужасен треньор, който със своите действия на терена и решения извън него разруши Арсенал? Идиот, както го нарича по-малката част от привърженици на Арсенал, но и по-голямата част от привържениците на другите клубове.

Arsene Who?

Арсен Венгер е, както и всички ние, белязан от впечатленията от детството. Живял е в Елзас, в самия изток на Франция, в село с не повече от 2500 жители. Неговите родители държали бистро, което се наричало "Златния кръст" (става въпрос за католическа среда). Там за пръв път Венгер тренира, когато на десет години давал съвети на местния отбор, който се събирал в кръчмата.

"За тактиката и селекцията съм научил от хора, които говореха за футбол в бара - кой играе на лявото крило, кой не трябва да е в отбора...", казва Венгер.
Историята на Елзас е такава, че целият регион е германизиран. Дисциплина и лазерна целенасочена посветеност, неопровержима тевтонска производителност, са обсипали и Венгер.

"Аз съм французин, но с произход от Германия. Усещам го, чак и в начина по който гледам на футбола", казва той. Този край в него е създал и още една особена чувствителност.

"Роден съм след войната, възпитан съм да мразя Германия. Но това ме направи любопитен, защото като минавах границата, видях че народът в Германия не е различен, че и там само искат да са щастливи. Помислих колко е глупаво да ги мразя. Това ме накара да искам да живея по целия свят", казва Венгер.

Той е енциклопедист, способен да дебатира за политика, книжовност, религии. Веднъж прекарал месец в Унгария да наблюдава комунизма. Върнал се вкъщи убеден, че никога няма да успее. Има диплома по икономика. Говори английски (очевидно), френски (още по-очевидно), немски, испански, италиански, малко японски. А когато говори, винаги го слушат внимателно.

"Хората продължават да приемат, че 50 души на света притежават 40% от богатството. Дали това е хуманно? Дали може да приемете такова нещо, когато два милиарда души живеят с два долара дневно? Не вярвам, че това ще се приема още дълго", каза Венгер преди няколко години.

И заради това неговото поведение е така извънредно. Той е човек с толкова дълбочина, а се е заел и напълно предал на футбола. Всички супрафутболни удоволствия и всички външни желания задушил, за да изпълни себе си само с тях.

Дейвид Дийн, някогашният шеф на Арсенал, който доведе Венгер, каза, че най-добрата кола втора ръка, която можете да купите е тази, която е собственост на Арсен Венгер, защото той никъде не ходи.

"Не е имало ден, в който да съм помислил как бих могъл да живея без футбол", изтъква Венгер и не спира: "Треньорът трябва да живее като играч".

След като работи в Страсбург, Кан, Нанси, стига до Монако през 1987 г. Тристайният апартамент, който използвал напълнил с видео касети, стриктно на футболна тематика. Били толкова много, че правели собствена топография. Край залива и склоновете касети, държал само още креват, малък диван и телевизор. Трябвало това да е временно, докато Венгер не намери нещо подходящо. Останал в него - между касетите и между сънищата - цели седем години.

Отишъл в Япония, в Нагоя и току що основаната Джей лига, а след това, през октомври 1996 г, дошъл в Арсенал и в малко по-старата Висша лига. Малко са го познавали тогава. Един вестник го поздравил със заглавието Arsene Who? (Арсен Кой?). Още по-малко са били тези, които разбрали, че неговото идване е точка между две епохи, караулът който разделя старото и пленителното ново.

Арсенал и по-рано е бил свободомислещ и реформаторски клуб. Първият човек, който му донесъл трофеи бил Хърбърт Чапман. Той е бил първият модерен мениджър - първият, който имал пълен контрол над довеждането на играчи и тяхната селекция. Освен всичко, вероятно, той е бил изобретател. Пускал грамофонни плочи през озвучителната система, за да радва публиката преди мачове и на почивката, въвел белите ръкави на червените екипи на Арсенал и така ги направил видими за периферното зрение, установил отборните разговори и разбори около магнитна дъска с тактиката, сложил известния часовник на "Хайбъри", въвел бялата топка, която била видима на блатисти терени, наложил на играчите след мачовете да аплодират всичките четири трибуни от уважение към хората, които са платили да ги гледат. Модернистичният шик продължил и след кончината на Чапман, и през 1937 г първият футболен мач на света предаван на живо по телевизията бил между Арсенал и резервите на Арсенал.

Но всичко това е било далече от Арсенал, който познаваме днес. Чапман е бил и тактически откривател, първият, който, след либеризацията на правилата за засада през 1925 г, направил формация W-M, която за футболното мислене има значение със стойността на откритието на плуга. Разбрал и че да имаш топката във владение не е, само по себе си, достатъчно за победа, а повече къде се контролира топката и в какво обкръжение. Така станал и първият треньор, който развил контраатаката. Арсенал стоял назад, привиквал противника, абсорбирал неговото нападение, а тогава използвал целия простор, който той оставял зад себе си. Това бил футбол на повтарящи се офанзивни размествания, без лудории и лъщене, без излишни действия като която и да е друга машина. Като такъв бил и футбол без твърде много красота.
Не се е променило кой знае какво в следващите шестдесет години. Не е, докато Арсен Венгер не пристигнал в града.

Променил всяко ъгълче на клуба, което мислел за неадекватно. Агитирал за изграждането на тренировъчен център, чак участвал в неговия дизайн. Променил начина на хранене на футболистите, като най-лесно може да го опишем така: бира - лошо, броколи - добре. Венгер чак променил и самият начин на консумация на храната. Вместо уста пълна с пиле, картофи и зеленчуци, той им наложил първо да ядат месото, после въглехидратите, после зеленчуците, защото тялото по различен начин приема различните храни.

По времето когато дошъл, Висшата лига продължавала да бъде местно забавление. В нейния първи сезон, девет от десет футболисти били от Обединеното кралство. Само за два сезон след идването си, Венгер от отбор, който бил 84% британски направил такъв, който 1/3 бил британски, половината от континентална Европа, а 16% играчи извън Европа. Венгер бил първият падишах на глобализираната Висша лига.

Най-важното от всичко, трябва да е много ясно, е езотеричната игра, която въвел Венгер. Рата-тата-тата-тата футбол, вертикален и директен, заменил всемогъщия пас. "Спокойствие във владението", е било заклинанието което Венгер непрексънато повтарял.

А за да претвори макета от главата си на терена било необходимо да направи напълно нови модели и процедури на тренировки. Венгер настоява да развива своите футболисти чрез онова което в педагогиката се нарича "ръководещо откритие" или "ръководещо откриване". Вместо само да им издекламира какво очаква от тях в играта, той ще създаде условия на тренировката, които наподобяват избрания стил игра. Ще остави футболистите сами да дойдат до заключението какво трябва да правят.

Да кажем, ако Венгер има намерение неговият отбор по-често да движи топката настрани, ще направи игра на тренировката с максимум две докосвания. Играчите на крилата ще имат право на три докосвания, което съвсем естествено ще накара останалите от отбора по-често да им дават топката.

Венгер вярва, че няма по-добър начин да предаде на футболистите си това което иска, защото процесът на учене е напълно индивидуален и личен, а играчите не са механизирани и не е компрометирана тяхната способност да се изразяват на терена. Всеки който макар веднъж е гледал Тиери Анри, Робер Пирес, Фредрик Люнгберг и Денис Бергкамп знае колко потентно и ефикасно е това.

"Вдъхновили са ме хора, които не са искали да победят само за себе си, а са искали да победят по изработен начин. Ако привърженикът се събуди сутрин и помисли "Арсенал играе днес! Днес ме чака красиво изкуство", свършил съм си работата. Трябва да се трудя да предложа на хората нещо красиво", обяснява себе си и работата си Венгер.

В годините преди неговото идване, Арсенал бил отбор, който се описвал с атрибути, които главно се ползват за пресъздаване на качествата на багажник - твърди, силни, устойчиви... Бил клуб, който като побеждава, това прави с гол разлика. Мачовете на Арсенал са били от тези, в които най-често поне единият отбор не получава гол.

Сега, когато Арсенал вкара гол, прави това на края на серия подавания, която трае почти полувреме. Вкарва топката в мрежата от два метра, точно както калиграфски знак завършва решителното и кратко движение на китката.

В своя първи пълен сезон в Арсенал, Арсен Венгер спечели титлата и Купата на ФА. От там само продължи да разгръща. Това беше като сблъсък между неравноправни цивилизации. Само Манчестър Юнайтед - и с брилянтен треньор - успявал да го парира.

Всичко кулминира през сезон 2003/2004, когато Арсенал в 38 мача победи в 26, докато 12 пъти завърши наравно. Спечели титлата с 93 точки (осигури си я на "Уайт Харт Лейн", от всички места...), като единственият непобеден отбор още от 19 век... Венгер веднъж казал, че целта на всеки в живота трябва да бъде да се работи толкова добре, че да стане изкуство. "Непобедимите", чиято блестяща серия продължи 49 мача, са неговото изкуство. Те са неговата Сиктинска капела.
Но това беше всичко, що се отнася до Арсенал. Нещата се промениха. Нежелани неща. Шансовете клубът да продължи да взима трофеи се намалиха. Стана ясно, че за да остане на върха, на здрави основи, Арсенал трябва да генерира същия комерсиален приход от мачовете, като неговите най-големи конкуренти (преди всички Манчестър Юнайтед, но и Барселона, Реал Мадрид, Байерн Мюнхен). Красивият и ритмичен футбол привлече глобална публика, но на клуба му трябваше по-голям и удобен дом.

Изграден е "Емирейтс", който има 60% повече места от "Хайбъри", увеличавайки прихода от мачове със 100 милиона паунда годишно. Построяването на стадиона, както и претворяването на "Хайбъри" в комплекс от луксозни жилища, струваше много скъпо. Почти 70% от това "много скъпо" е изплатено със заеми. Арсенал трябваше да намали парите за заплати на играчите, както и тези, които инвестира в трансфери.

В същото време се появи и Роман Абрамович. Като пиян моряк, който най-сетне се е докопал до бряг, собственикът на Челси започна да харчи. Да харчи, да харчи и харчи... Заради това, както и заради последвалото забогатяване на Манчестър Сити и още няколко клуба, цените на футболистите хвръкнаха. Вече нямаше футболисти от най-висока класа, които можеха да дойдат за онова което може да наречем разумна цена. Арсенал беше принуден да смогва.

Арсен Венгер трябваше да привлече талант от места на които другите не са гледали. Освен това, за да го вземе неговият клуб, талантът, който довежда трябвало да бъде млад и нешлифоваван преди това. Ходел по прашни пътища, вдигал камъчета и гледал под тях, навеждал се под кревати и се качвал по мръсни тавани, навсякъде да намери опал преди неговия блясък да привлече погледа и на други.

Междувременно се издигнали напълно нови империи. Направили това както империите правят от векове. Когато римляните решили да се разширят малко по-далече от своя полуостров, харесал им Картаген, водещата средиземноморска сила по това време. Римляните първо изкопирали конструкцията на техните най-добри кораби, а след това им добавили едно свое уникално изобретение - корвус, специално направено за разрушаване на вражеските кораби. Тогава ги завладели.

Боевете през старите векове не са толкова различни от жестоката савана на Висшата лига. Клубовете първо преписаха Арсеналовия научен подход към храната и физическата подготовка, след това и плодоносната система за работа с младите, накрая и глобалната мрежа от скаути. А тогава добавиха и нещо свое, нещо което Арсенал не можеше да има. Челси и двата Манчестъра (но и не само те) имат корвус. Той шуми и блести, щастие не купува, но с трофеите няма никакъв проблем. За тези, които не го познаха, нарича се пари.

Аспирациите на Арсенал - онези реалните, не декларативните и изгодните за умиряване на запалянковския корпус - вече не бяха стриктно шампионски. Всъщност, не бяха шампионски изобщо. Не можеха и да бъдат. Допираха се до място, което води в Шампионската лига, която докарва най-голям приход в клуба. И тези са били далече от реалните, но Венгер успял. Арсенал играе в Шампионската лига 18 поредни сезона, повече от който и да е английски клуб. Напразно. Не е достатъчно.

Точно както и Венгер каза, когато привържениците освиркаха отбора през 1998 г след равенството с Мидълзбро, "когато ядете хайвер всеки ден е трудно да се върнете на салам". Венгер започнаха да го транжират критиците. Като кресливо дете което удря с крака в пода, защото родителите са му довели клоун на рождения ден, а то искало Лейди Гага, така и привържениците надценили правата си. Венгер стана виновен, че не им даде това. Биха го изгонили от северен Лондон върху магаре, ако можеха.

Французинът продължи по своему. Периодът по изграждане на стадиона и всичко около него нарече "най-чувствителния и най-важния в моята кариера". Наистина? Най-важният в кариерата? Не са победите, трофеите, дори онази нещастна загуба във финала на Шампионската лига в Париж? Изграждането на стадиона е най-важно?

Наистина е. Без "Емирейтс" Арсенал полека би се хлъзнал в средната класа, а знаем какво се случва днес със средната класа. Ще се бори за някоя купа веднъж или два пъти на десетилетие, ще похарчи милион тук и там за въодушевяващ аржентинец или остарял холандец. Вместо да опитва да играе красиво, ще се сгърчи в своето наказателно поле и ще се надява нищо хубаво да не се случи на терена. Точките вече някак ще капят. Своите вторници и среди, своите четвъртъци, ще прекарва полирайки старите трофеи.

Така, Арсенал би угрозил своето утре. Постепенно стана клуб, който има повече пари в сметката от който и да е друг в Англия. През сезон 2013/2014 г Арсенал притежава 40% от общия кеш във Висшата лига - 208 милиона паунда срещу 311 милиона на останалите 19 клуба. В следващия сезон този куп пари е вече 228 милиона. Ясно е, тези пари не са изцяло на разположение за трансфери, но са отличен индикатор за нарастващото здраве на клуба.
Арсенал за последно е бил на загуба преди 13 години. В четири години до споменатия сезон 2013/2014, само Тотнъм има по-голяма печалба от Арсенал, и то само заради продажбата на Гарет Бейл. В същия период Сити е загубил повече от 350 милиона паунда.

Къде тук е стадионът? 1/3 от своите приходи Арсенал печели от този стадион, в което няма равен в Англия. Стадионът беше начина трайно да се закачи за финансовия елит. Стадионът беше нужен. Той е венгеровия трофей от 60 000 кубични метра бетон и 60 000 седящи места.

Венгер, разбира се, е участвал и в самата идея и изграждане, като например, домакинската съблекалня е проектирана така, че футболистите седят в линия, а той като треньор може да се обръща към отбора, без за миг да обръща гръб на нито един от своите играчи.

Само че играчи започнаха да напускат. Фабрегас и Анри отидоха в Барселона, Насри и още двама в Манчестър Сити, Ван Перси в Манчестър Юнайтед, Виейра в Италия. Всички тези прекрасни футболисти станаха средство за плащане.

А Арсен Венгер стана финансов светец. Повече се тревожеше за плащането на сметката, отколкото за каквото и да е друго. Не беше такъв. Преди неговото идване, Арсенал е бил седми клуб в Англия по средства, които се харчат за заплати на играчите. Само за година Арсен ги качил на трето място, а повишаването на инвестирането само продължило. Заплатите на футболистите се увеличили почти четири пъти между сезон 1996/1997 и 2003/2004. Но така повече не е можело. Венгер е артист - който станал счетоводител.

Колко е голяма неговата жертва? Отчайващо е неговото желание за победа. Големите треньори са социопати когато става въпрос за побеждаване.Веднъж, докато още бил във Франция, спрял клубния автобус, за да повърне, отвратен от лошата игра на своя отбор. Друг път на практика не празнувал Коледа след една загуба, като се затворил за две седмици, забранявайки на семейството и приятели да го посещават.

"Когато си гладен, само твоят стомах е гладен, само част от твоето тяло. Когато си гладен за успех, цялото ти същество желае този успех", казва той, а отново се отрича от търсенето на тези успехи до утре, може и като треньор на други, да побеждава и печели. Като някой друг треньор не би бил наричан Идиот.

Как му е било, докато гледа Манчини как печели трофеи? Или, още по-лошо, Моуриньо, омразния му Моуриньо? Може ли някой да помисли този Моуриньо по същия начин да подреди и да се подчини на един клуб? Впечатляващ треньор какъвто е, печелил два пъти Шампионската лига и още много, където е минал е оставил след себе си пустош.

Остави неосъществен и огорчен Реал (Мадрид), неосъществен и огорчен Челси през първия мандат (може и сега през втория), три трофея и руини в миланския Интер, който се свлече, след като той зави зад ъгъла. Победите са негови, но крепкостта и виталността на клуба не го занимават твърде много. Или изобщо. Някой ще оправи след него. И него после го наричат "Специалния".

А Гуардиола? Той е радикален естет, решен да променя футбола по своите чудни разбирания. Във всеки клуб в който е работил и във всеки в който ще работи до края на живота си ще има неограничени средства за харчене. Той е като най-добрият магьосник на света с всички магии на този свят под ръка.

Венгер не можеше да разполага с това. Да е напуснал, но... Където и другаде да е отишъл, би седял всяко лято на фигуративна веранда и би гледал как най-добрите футболисти идват, вместо да си отиват. Във време когато всеки треньор е вагабонд, който обикаля между клубовете поне толкова често колкото и футболистите, той остана. Реал (Мадрид), Манчестър Сити, ПСЖ, всеки би го взел. Не отиде, а знаете, че можеше.

Докато други клубове в Англия имат Гигс, Скоулс, Джерард и Тери, Арсенал има само него. Арсен Венгер. Като насекомо в кехлибара, той остава последната физическа връзка между Хърбърт Чапман, "Хайбъри", "Непобедимите", "Емирейтс" и, вероятно, по-важно от всичко, бъдещето. Бъдещето което е платено с настоящето.

И, най-накрая, какво е Арсен Венгер? Професор или Идиот? Нито едното, нито другото, наистина. Арсен Венгер е Арсенал.

Автор: Лука Йевтович

Божинов и Бандаловски с нов треньор, Партизан не помнено далече от Звезда

Ръководството на Партизан след новия провал в първенството трябваше да реагира, като в четвъртък официално смени треньора.

Новият наставник, 40 по ред в 70-годишната история, ще бъде Иван Томич.

Управата на "черно-белите", след най-новия провал в първенството, равенството с Радник в Сурдуцила (2:2), трябваше да реагира експресно, а смяната на Зоран Милинкович изглежда логично решение.

Милинкович спечели 26-ата титла и донесе успех на международната сцена - две победи и първо място в груповата фаза на Лига Европа (клубът спечели над 6 милиона евро!), но в шампионата не успя да спре постоянното потъване на кораба - в града в подножието на Чемерник и Кукавица разочарова привържениците за седми път в 13 кръга.

На цели 11 точки зад Цървена звезда (като комшиите имат и мач по-малко) - не помнено!

Ръководството на Партизан е имало сложен избор: като кандидати са фигурирали Велко Паунович, Иван Томич и Игор Спасич.

Треньорът на златните "орли" вече няколко пъти отказва на родния си клуб и преговаря с испанския Алмерия, така че първи в списъка стана - Томич!

Някогашният спортен директор на "черно-белите" във вторник вечерта напусна поста на треньор на младежкия национален отбор на Сърбия (1998 г) и пое шампионския филиал - Телеоптика. Вчера с новите питомци провел и първа тренировка, но последвала покана от по-големия брат.

Управителният съвет на Партизан в четвъртък потвърди взетото решение: Иван Томич наследява Зоран Милинкович!

Томич е роден на 5 януари 1976 г в Белград, започва кариерата си в новобелградския Раднички, от 1993 г е в Партизан, 1998 г преминава в Рома, в чужбина с успех играе и за Алавес (финал за Купата на УЕФА) и Райо Валекано.

При "черно-белите" се връща през 2004 г, като беше сред лидерите в отбора на Владимир Вермезович, който презимува в Европа.

Доказа се и като спортен директор с привличането на Ламина Диара, Алмамия Морейра, Жук, Клео...

За националния отбор на Югославия има пет мача, беше асистент на Любинко Друлович на турнето на "орлите" в САЩ и Бразилия през 2014 г, с младежкия национален отбор (1996 г) не се класира на Европейско първенство, губейки турнира в Холандия от домакина.

вторник, 13 октомври 2015 г.

Овации за легендата, която 22 г обича своя национален, търпя удари, унижения и загуби

В култовия филм "Роки", Силвестър Сталоун изговаря думите: "Външният свят не е хубаво място окъпано от слънчеви лъчи и дъги. Той е едно опасно и доста зло място. И не е важно колко силно можеш да удряш, а колко удари можеш да поемеш, да останеш на крака и да продължиш напред."

Загубите и победите правят и футбола. Отправени и получени удари. Но рядко са тези, които са способни повече от 20 години да приемат удари. И да останат на крака. Един от тях е Марио Фрик.

Ако сте от онези, които детайлно са следили италианската Серия А преди десетина години или сте хвърляли поглед на всички списъци на националните отбори в квалификации за големи турнири, тогава това име ви е познато.

Марио Фрик = Лихтенщайн. Когато случайно на "лайвскора" блесне гол на Лихтенщайн, мнозина нарочно биха проверили кой ли е този момък, който е вкарал за лилипутите от малкото Княжество между границите на Австрия и Швейцария. Най-често ще пише едно име - Марио Фрик. Главно в тежки загуби от по няколко гола разлика. Почетни голове в тежки загуби. Голове за чест и лице. Лихтенщайн няма за какво друго да играе. За точки и класиране на някой турнир, не е. Било е важно да се съхрани честта и да се постигне поне един гол, без значение колко пъти топката ще влезе в собствената мрежа. Марио Фрик прави това цели 22 години с еднаква жар и пожертвование сякаш става въпрос за мачове за титли. Вчера престана. Затова днес като чуете за обидени младежи от национални отбори, сетете се какво е трябвало да преодолее този момък.

След 22 години с екипа на националния отбор на Лихтенщайн, 125 мача и 16 гола за малкото Княжество, на 42 години, Марио Фрик вчера каза: Достатъчно!

В мача с Австрия в 90-ата минута, треньорът на Лихтенщайн направи смяна. Целият стадион стана и започна да аплодира. С "десетка" на гърба и капитанска лента на ръката, тъжно лице и стегнато гърло Марио Фрик започна да приема поздравленията на съотборниците, докато излиза от терена. И националите на Австрия аплодираха, знаейки колко е дал този човек на своя отбор и родина. Марио Фрик се прости с националния на Лихтенщайн.
Всичко започва през далечната 1993 г. Лихтенщайн общо има шест футболни клуба. Най-известният е Вадуц, който играе в първата лига на Швейцария. Иначе, Лихтенщайн е единственият член на УЕФА, който в евротурнирите е представен само от един клуб - Вадуц. Един от споменатите шест е и Балцерс, в който като дете през 1982 г започва Марио Фрик. Играл там до 1994 г, когато станало ясно, че новият национал е надраснал средата и отишъл в швейцарския шампионат където с успех играл за Санкт Гален, Базел и Цюрих. Марио Фрик е футболист, който е по-стар от националния си отбор. Роден е през 1974 г, а националният отбор на Лихтенщайн започва да съществува осем години по-късно. В Цюрих през есента на 2000 г се скарал с треньора, който го изважда от отбора, но тъй като трансферният прозорец е затворен, единственият шанс е преминаване в италианската Серия С, в Арецо.

Там за непълен сезон одушевил. Играл крило, халф, но най-вече централен нападател. И си осигурил трансфер във Верона през следващото лято. В симпатичен отбор с Масимо Одо, Мартин Лаурсен, Мауро Каморанези, Алберто Джилардино, Адриан Муту, Емилиано Бонацоли, Адаилтон... Но не успял да запази статута на елитен отбор, което говори достатъчно за тогавашната класа на Серия А.

Фрик е част от триото в атака с Муту и Бонацоли и отбелязва седем гола през сезона. Почти всички са били в стила на Пипо Индзаги. Неговата игра била проста. Избягване от пазача и веднага удар, подлагане на главата при центриране или довкарване на отбита топка... Само да влезе във вратата. Рядко някой да е вкарвал такива "индзагиеви" голове.
След Верона четири години играе за Тернана в Серия Б, после за Сиена в Серия А, през швейцарските Санкт Гален и Грасхопърс, за да на 38 години да се върне в своя малък Балцерс. Там играе от 2011 г.

И докато в клубната кариера записвал някои победи и им се радвал, в националния отбор знаел какво го чака. Тази приказка е белязана от разгроми и загуби. След две години в националния, срещу Ирландия през 1995 г (0:0) усеща какво е да завършиш непобеден в мач. Тежките загуби били редовни. Срещу Португалия (0:7 и 0:8), Германия (1:9 и 2:8), Румъния (1:8), Австрия (0:6), Словакия (0:7)... Колко пъти е мислил да вдигне ръце и да си каже, че не си струва да се бори с вятърни мелници? Защо му е трябвало?

Най сетне, след пет години в националния отбор дочакал първата победа. Лихтенщайн побеждава Азербайджан с 2:1 през 1998 г. И там към края на деветдесетте, Лихтенщайн започва по малко да бяга от облика на глинен гълъб. Равенство с Унгария (0:0), Босна и Херцеговина (0:0) и Македония (1:1). Геройска загуба с 0:2 от Англия в мач, който ще се помни дълго. Лихтенщайн - Португалия - 2:2! В квалификация за Мондиал 2006 в Германия. На самия старт на квалификациите. Португалците в този момент са европейски вицешампиони, в отбора са Роналдо, Симао, Деко, Кощиня, Маниш, Паулета... И водят 2:0 на полувремето.

В този мач Марио Фрик играе десен бек и пази Кристиано Роналдо. Не му е проблем да играе на различни постове. Не само в атака. Рядко днес в Уикипедия ще видите на страницата на някой играч в описанието на позицията да пише "универсален". Фрик не е защитник, нито халф, нито нападател. Той играе навсякъде.

В следващите десет години, Лихтенщайн става твърд орех и взима точки от литовци, словаци, исландци... Побеждава Сан Марино, Азербайджан... Лихтенщайн вече не е класическа мишена за удряне. За тези 22 години нещо поне малко се промени. Все пак имало значение и стойност. Марио Фрик не е дал напразно любов и страст с екипа на своята земя. Имало смисъл да изтърпи всички тези удари.

До вчера, когато се прости. Разбира се, със загуба. Нямаше и как иначе. Марио Фрик е футболистът с най-много изгубени мачове (41) в историите на квалификациите за Европейско първенство. Неговата история е съставена от загуби и поети удари. Завърши кариерата си като стопер. И като трети играч за всички времена с най-дълъг във времето стаж за национален отбор. Зад легендарния Пат Дженингс и еквадореца Уртада.

Някъде все пак ще остане записано неговото име. А в Италия има своя песен: "La vie c`est fantastique quando segna Mario Frick!" ("Животът е фантастичен когато гол вкара Марио Фрик").

Автор: Александър Глигорич

понеделник, 12 октомври 2015 г.

Кой е този човек? Историята на една от най-известните снимки

"Вярвайте на очите си", известен израз с който мнозина биха ви учили как трябва да се живее. Това което виждаме може и да мами. Понякога тези измами стават с нечие намерение, понякога случайно нещо пренебрегваме. Затова трябва, винаги и във всичко, да търсим същината. Възхитителен пример за това е една от най-известните спортни фотографии на всички времена.
Мексико сити. 1968 година. Олимпийски игри. На подиума, след финала на 200 м, трима състезатели. Двама са американци. Златният медалист Томи Смит и бронзовия Джон Карлос са се качили без обувки. А после, приемайки медалите, вдигнали свити юмруци. На тези ръце са в черни ръкавици. Това било силно послание за поддръжка на човешките права, за които чернокожите граждани на Съединените Американски Щати са апелирали в тази черна 1968, в която в САЩ вече са били убити и Мартин Лутер Кинг, и Боби Кенеди, сенатор, който се застъпил за техните права и искал да стане президент, след по-големия си брат, Джон, също убит.

Това което са направили Карлос и Смит е било много храбро, защото при връщането им почти ги чакал линч, а и наказания. Надигането на глас против репресиите, на едно такова, световно събитие, не могло да остане без последици. Но, на тази снимка има още някого. Някакъв белчо. "Този, сигурно, не е бил съгласен с тях", мисли човек. Логиката му го подсказва. Вижда се, че не прави същото като тях, нали?

Но, този човек е, в този момент, и последиците, които го съпътстват след него, бил и останал по-голям герой от Джон Карлос и Томи Смит.

Казва се Питър Норман. Австралиец е. В това време, в Австралия съществуват остри апартейд закони, подобни на онези в ЮАР. И там имало протести, заради забраната за идване на емигранти, които не са бели, страшни дискриминации спрямо местните, аборигенски жители, на които чак отнемали децата да ги отглеждат в бели семейства. "Аха, Питър Норман не само, че не е взел участие в протеста на двамата си колеги, но е бил и против това!", би казал някой, като логично стигнал до това заключение. Още едно погрешно заключение.

Норман изненадва мнозина на полуфинала. Избягва 200 метра за 20,22 секунди. Само Смит и Карлос са били по-бързи. На финала отново е смятан за аутсайдер. Бяга чудесно, особено във финалните 100 метра. Задминава Карлос, печелейки сребро, а резултатът от 20,06 секунди и до ден днешен е, 47 години по-късно, национален рекорд на Австралия. Златният Томи Смит с 19,83 поставя нов световен рекорд.
Ниското момче, само 168 см, преди излизането на подиума разговаря с американските спринтьори, които са високи по около 190 см и удивени от австралиеца, който им попречил да вземат първите две места.

"Вярваш ли в човешките права?", питали го.

"Вярвам".

"А в Бога?"

"Доста".

"Това което ще направим...", казват му, обяснявайки своя план за протест, "...е повече от което и да е атлетическо постижение".

"С вас съм", отвръща австралиецът.

Това ги шокирало.

"Спомням си, очаквах да видя в неговите очи страх, а вместо това видях - любов", сеща се Карлос.

Първоначално американските спринтьори решават на анцузите да си закачат значка "Олимпийски проект за човешки права", значка, която означавала принадлежност към движението за равноправност в спорта. Искали да излязат боси, символизирайки бедността на черната популация. Тогава се сетили и за черни ръкавици, още един разпространен символ, който в САЩ въвела партията "Черните пантери". Имали само един чифт.

"Нека всеки от вас вземе по една", предложил им решение Питър Норман.

Радостно го послушали, но тогава и той имал молба.

"Аз вярвам в това в което и вие вярвате. Имате ли още една такава значка, за мене? Така мога и аз да ви окажа подкрепа".

Значка намерили от трети американски олимпиец, Пол Хофман.

"Като ми казаха какво им искал Норман, помислих "Е, ако бял от Австралия ми иска значката, то с божието здраве, веднага ще я получи. Дадох му единствената, която имах. Моята", спомня си Пол Хофман.
Самият Питър Норман не е могъл на подиума да види какво правят американците зад гърба му. Той стоял гордо, със значката. Но, знаел какво се случва.

"Всичко ми беше ясно, от разговора с тях, от техните планове. А ми стана ясно, че тези планове са ги превърнали в дело, когато гласът, който пееше американския химн започна да затихва. Замлъкна. И изчезна. Целият стадион мълчеше".
Смит и Карлос веднага са отстранени от американския олимпийски отбор, изхвърлени са и от олимпийското село, а гребецът Хофман е обвинен за сътрудничество. Когато спринтьорите се прибрали в САЩ, получили огромен брой смъртни заплахи, а ги чакали и сериозни последици.

Те се облегнали на поддръжката на подобните на тях. Преминали през този страшен период. Станали герои, с право. Чак пред Университета Сан Хосе им е издигната статуя. Само, на тази статуя го няма Питър Норман. Той не съществува. Чак и в Австралия е "изтрит". Внезапно забравен. Апартейдът не прощавал на тези, които са надигали глас срещу него.
Въпреки че е притежател на националния рекорд, не пожелали да го изпратят на следващите Игри през 1972 г в Мюнхен. Не го пратили, въпреки че покрил квалификационните олимпийски норми за бягане на 200 метра чак 13 пъти, а тези за бягането на 100 метра 5 пъти.

Разочарован, напуснал състезателната атлетика, посвещавайки се на аматьорската. Освен това отново бил отхвърлен. Семейството му се отрекло от него. Отборните колеги също. Също и от Съюза. След една контузия, която получил работейки като месар, получил гангрена, която го отвела до депресия, за момент и до алкохолизъм.

"Докато ние получавахме все по-голяма поддръжка, Питър е стоял сам срещу цяла държава. Страдал е сам", споделя Карлос.

Питър Норман получил покана за работа от Олимпийския комитет на Австралия, в самия комитет, с условието да осъди действието на колегите си, Джон Карлос и Томи Смит.

Отказал.

Затова плащал цената с години. Десетилетия.

Въпреки че бил и останал държавен рекордьор, цената платил и през 2000 г, когато въобще не е поканен на Олимпийските игри, чийто домакин е Сидни. Покана за Сидни получил от легендарния американски спринтьор Майкъл Джонсън, олимпийски шампион, който смятал Питър Норман за модел и герой, и когото поканил на своя рожден ден, два дни преди началото на игрите.

"Той цял живот е плащал цената на своя избор", казва Томи Смит. "Това не беше само един обичаен жест, в който изрази поддръжка към нас, това беше негова борба. Негова. Той беше бял, бял австралиец, който с двама чернокожи човека заедно стоеше в този победен момент. Тримата заедно, в името на една и съща цел".

Шест години след Игрите в Сидни, 2006 г, Питър Норман почина от сърдечен удар. Не дочака държавата да му се извини за отношението, което е преживял. Това е направено през 2012 г в австралийския парламент.

На погребението, скромно за герой от неговата величина, ковчегът са носили двама души, които много от присъстващите не са познали.

Питър Норман се отправил на последния си път на раменете на Томи Смит и Джон Карлос.
Сега отново погледнете една от най-известните фотографии на всички времена. На пръв поглед силна, но на същия този пръв поглед - наистина скрива пълната истина. А истината е красива. Важна. В нея е същината.

Търсете същината, не само за онова което се вижда. Така се става герой.

Примерът на Питър Норман отсега ще ви подсеща за това.

Роналдиньо, легендо, време е за пауза

Това не е мач, който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник.

Ще кажете, че това е пресилено и драматично, изброявайки хиляди пъти по-потресаващи истории - сякаш на планетата не липсват? - и по-големи неправди; да кажем колко по-тежко е на бежанците от Сирия по улиците или, например, бежанците от Европейското първенство, които носят името "национален отбор на Сърбия", но ето, в лицето и в сърцето: няма по-тъжна футболна (а и не само футболна) новина в последните десет дни от тази, че Роналдиньо е изгонен от Флуминензе, след общо девет изиграни мача за три месеца, и освен това, сега обърнете внимание, на един мач привържениците го освирквали и обиждали.

Можете ли да си представите как изглежда човек, който е удобно скрит в анонимност на трибуната на която седи, и освирква най-големия футболен гений на нашия век?

Не е много трудно, всъщност. Това е същия духовен скот, фотороботен човек, който сменя една партия с друга само от интерес, някой който става общински полицай и вместо да помага на бабите да пресекат улицата и да им носи пазарските чанти, напада хората, които нямат билет за транспорт; възбуден младеж, който е силен само в масата на своя кортеж, докато яростно налита на хора с друга вяра или интереси, а няма понятие от живота; още по-лошо, това е от типа хора, които преди седемдесет и няколко години са ставали пазачи на концентрационни лагери, само защото са се подчинявали на масата.

Може да не са много, но са гласовити, агресивни и упорити; може да не са много, но и един да е - твърде много е.

Това не беше само новина. Не, това щуро новинарско съобщение, което се събира в няколко изречения - "Флуминензе прекрати договора с 35-годишния Роналдо де Асис Морейра, след като привържениците на клуба го обиждаха и освиркваха на мача срещу Атлетико Минейро. Бившият национал на Бразилия, който дойде във Флуминензе от мексиканския Керетара, няма гол или асистенция в девет мача за клуба", това е, не пресилвам, анамнезата на днешния футбол, след която добър лекар лесно поставя диагнозата.

Освиркванията към Роналдиньо, радостният артист, който направи това хилядолетие по-хубаво място за живот, са царското доказателство, че планетата и официално отива по дяволите. Хейтърите победиха. Някои зли хора отвлякоха футбола, разсякоха го на парчета и го опаковаха в черни торби, за да не се събере вече никога.

Който освирква Роналдиньо, какъвто и да е днес, този не само не обича футбола, той не обича и живота...
Зъбатият маестро от Порто Алегре беше антитеза на "модерния футбол", който искат да ни натрапят със сила, шепа хитри тактици, които признават само победи и трофеи, които презират и унищожават щастието и усмивките, и търсят само пот, без смях.

Неговият принос не беше само танц по терена, голове заради които се разширяват зениците и сърцето затупва по-силно, дрибъли, които се помнят и преразказват, не, Роналдиньо беше най-големият, защото беше истински, като малко негови колеги от неговото и няколко предходни и следващи поколения, се наслаждаваше на футбола, доказвайки че друго разбиране за тази игра продължава да е възможно...

Като дете е отраснал в сянката на стадиона на Гремио, пъпно свързан с топката, която отскачала от фавелата в Порто Алегре и която пръв в люлката му сложил брат му, друг легендарен играч с фантазия, Ривелиньо, така че било логично да стане най-големия.

Това дължи и на работната етика, която често оставя бразилците недоизречени: но още като дете разбил първия мит, този, че футболистите се делят на работници и създатели - Роналдиньо упорито тренирал, оставал на тренировки да усъвършенства целенето на гредите или пас от място, без поглеждане, а футбола обичал толкова, че се смеел докато на игрището пада мрак, а самотният рефлектор хвърлял светлина само върху един нагло израснал юноша...

Гаучо, знаем вече тази история, една вечер ще посрами големия Дунга и всички ще разберат каква скъпоценност е създадена в Гремио, ще стане най-търсения бразилски играч, и през Париж, където ще усъвършенства своите финтове с Джей-Джей Окоча, ще стигне до титлата от световно първенство, ще успее да прехвърли Сиймън от 50 метра, а след това ще дойде Барселона и всички онези ножици, всички онези голове, всички онези асистенции, всички онези радости и две официални признания на онова, което вече знаехме - че е най-добрият в света.

От всеки божествен ход на Роналдиньо Гаучо, бъдете сигурни, може да се напише драма от поне три части, но нито един не беше толкова невероятен като гола, който вкара на Челси през март 2005 г, в 1/8-финал от Шампионската лига.

Нечувано лесен и лесно нечуван, това беше божествен дар, който гледахме в директно предаване: получи топката от Савиола пред дъгата на наказателното поле, и простено ви е ако още ви се струва, че около него имаше най-малко 12 играчи на Челси; не, само четири-пет, които толкова му се плашеха, че му дадоха време да затанцува самба върху носна кърпа - три малки движения на бедрата, сякаш е на карнавал, а не на "Стамфорд Бридж", един откраднат поглед към Чех и неговото положение, и шут с вътрешната част на шпица в малка мрежа...
Този гол беше толкова голям, че никой не помни, че тази вечер Барселона отпадна от Шампионската лига; такъв гол, че изобщо не беше важно какво се случи преди и след него...

Само това да беше направил в живота, трябва да има имунитет срещу обиди и освирквания, подари ни три-четири сезона в Барселона, това би било история на футбола; да е научил Меси само на няколко трика, това би било достатъчно за дълбок поклон, а той даде на всички много повече, до идването на Гуардиола и мисионерството в Милан, където много често изглеждаше сякаш не му достига мотивация, енергия и устрем...

Тогава започна неговото падане от рая, падане което мнозина до днес не са му простили. Роналдиньо твърде често, в последните седем-осем години, когато в трудовата книжка му се подписват екзотични, все по-незначителни клубове, изглежда като повехнала, солидна рок звезда, като Елвис в последните му концерти, когато е дебел, незаинтересован и готов да обижда публиката, готов да се скара с привържениците и съдиите, да остави животът, играта и атаките да минат край него, като музикант, който е записал последната си добра песен преди години, и сега живее на стара слава, пред все по-малко хора пред сцената на всяко следващо турне.

Историята е несправедлива към артистите, които се задържат на сцената по-дълго отколкото смятат критиците за прилично: Джими, Кърт и Джанис завинаги ще останат млади, Бийтълс винаги ще бъдат по-добри от Стоунс не само заради музиката, а защото се оттеглиха от покрива, когато бяха царе и не ни дадоха възможност да ги видим в тъжното издание на просяци за още малко медийно внимание; затова Марадона е по-голям от Пеле, защото се отказа навреме, защото паметта не пита кой какъв играч е бил, а какво е можело да бъде; затова на Роналдиньо започнаха да гледат като на тъжния Джар-Джар Бинкс, а не като на джедая, който със светлинния меч скрит в дясната му обувка можеше да унищожи цялата зла галактическа империя.
Това което беше най-голямото предимство на Роналдиньо, неговото най-голямо и най-удивително качество, това желание за игра и надиграване, стана негова съдба. Шоуто свърши и забавата престана, чудесният блясък с който заслепяваше противниците и връщаше вярата във футбола отдавна изгасна, а без това Роналдиньо вече никога не беше веселия алармаджия на различния свят.

Затова единствената по-лоша новина от тази в началото на текста, от бедните души, които са освирквали най-големия приятел на футбола през 21 век, е последната изява на Роналдиньо, отпреди няколко дни, че въпреки лошия опит във Флуминензе ще продължи да играе, да търси нов клуб и чака ангажимент.

Не ти трябва това, легендо, това не е мач, в който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник, този последен звук на благоприличие на тази планета. Не заслужаваш нито една лоша дума, майсторе, но изглежда, че единственият начин да ги избегнеш е вече да не си футболист.

Излез в пенсия, Роналдиньо, не за да съхраниш своя образ, а за да съхраниш нашия.

Автор: Марко Прелевич

Албанците купили Армения за 2 млн евро?

Албанският портал opozita.com пише, че вратарят и трима защитници на Армения са получили по 500 000 евро, за да загубят от Албания.

Вчера албанците спечелиха с 3:0 в Ереван и си осигуриха историческо класиране на Европейско първенство.

За националния отбор на Армения този мач нямаше значение, тъй като отдавна загуби шансове за класиране, докато на албанците им трябваше само победа за директно участие на Евро 2016.

Коефициентите за победа на Албания преди мача са паднали драстично в букмейкърските къщи в Лондон, Хон Конг, Сингапур, Берлин и Париж. Коефициентът за победа на Армения 20 минути преди началото на мача скача от 2,85 на 4,10, докато шансът за триумф на Албания пада от 2,6 на 2,05.

Албания стигна до успеха с автогол на Хованисиян и голове на Чимшити и Садику.

И това е живот на футболист: Сутринта сипваш кафе на Вицел и Азар в хотела, а вечерта играеш срещу тях


Само благодарение на дебютанта Гибралтар, Андора не завърши квалификациите за Европейското първенство във Франция като най-слаб отбор. Все пак, без нито една спечелена точка, с 4 вкарани и 34 получени гола, не може да се каже, че съставът на Андора е бил опасна заплаха в квалификациите.

Екипа на националния отбор на Андора носят аматьори и няма защо да има претенции към тях. Това са хора, които главно имат свои постоянни професии, футбол играят да си почиват и се събират да бранят честта на тази малка земя, сместена на Пиринеите между Франция и Испания.

Така до нас стига и интересната история свързана с мача на Андора с Белгия...

Националът на Андора Карлос Едуардо "Еду" Пепе влезе в двубоя с Белгия в 86-ата минута и не остави някакъв ярък спомен...

Само десет часа по-рано, Еду бил на своята основна работа. Работи като сервитьор в хотела. Същият в който отседнал националният отбор на Белгия. Вечерта преди мача получил свободно време от собственика на хотела, за да тренира с националния отбор, но на следващото утро Пепе трябвало да е на стандартното си място и да се грижи за гостите, да им сипе кафе, донесе напитка, почисти масата...

На националите на Белгия най-вероятно не им идвало на ум, че ги обслужва 32-годишен мъж срещу когото след 10 часа ще играят футбол.

И това е национален футбол...

Как мислите? Дали мляко и захар са били единствените добавки в кафето на белгийците?

Край на 57-годишно футболно робство. Проклятието Пеле падна

Змейовете полетяха от Зеница към голямата футболна сцена. Не онези босненските змейове (въпреки че и те са на добър път), а уелските. Националният отбор на Уелс се класира за Европейското първенство във Франция и след 57 години отсъствие ще играе на голям турнир. Загубата от Босна и Херцеговина в Зеница не причини болка на уелсците. Чак беше сладка, като им казаха резултата от Израел. На Билино поле в Зеница започна голямото празнуване на островитяните...

Англичани, ирландци, шотландци, чак и северноирландци бяха тези, които пишеха историята на островния футбол. Не и уелсците. Те имаха само ръгби. Във футбола не се питаха нищо. Затова и този успех на Бейл и приятели е един от най-големите подвизи на островния футбол в последно време.

Англичаните блестят в актуалните квалификации и са победили във всички мачове досега. Северна Ирландия направи сензационно класиране във Франция, но трябва да се признае в най-лесната група. Ирландците оставиха следа в своята група и отиват на бараж, а шотландците също изненадаха приятно и само тежката група им попречи да намерят пътя към Франция. Уелс успя в група с два участника на предходния Мондиал плюс Израел и Кипър.

Същият този отбор, който в предишните квалификации за Световно първенство беше лесна плячка за съперниците.
Само веднъж в историята, уелските змейове са участвали на голям турнир. Това е "Златното поколение", както го нарекли. Но и тогава случайно попаднали на Мондиал 1958 в Швеция. Елиминирани са в квалификациите, но им се открива шанс заради Суецката криза и отказът на държавите от Азия да играят квалификации с Израел. ФИФА не иска да допусне Израел да се класира на Мондиала без нито един изигран мач и така организира чудноват бараж с Уелс. Островитяните в два мача бият с по 2:0 Израел и се класират в Швеция.

В това поколение над всички е Джон Чарлс. По думите на Драгослав Шекуларац един от най-добрите футболисти в историята на европейския футбол. Нежният гигант, който може да играе и централен нападател и либеро. Един от най-големите джентълмени в бутонки. В състава играе и неговият брат Мел, добър футболист, но далече от класата на Джон.

Уелс през тази 1958 година в Швеция изненада цялата планета. В една група с домакина Швеция, финалиста от предишното световно Унгария и коравия Мексико. Три пъти завършват наравно в групата и се налага да играят бараж с Унгария. Унгарците са само бледа сянка на Леката кавалерия от преди четири години. Тук са все още Божик, Грошич, Хидекути, но най-добрите като Кочиш, Пушкаш или Цибор вече ги няма в унгарския състав. Уелсците победили с 2:1 и се класирали за 1/4-финалите.

Там ги чака Бразилия. Както мнозина казват, с най-добрия отбор в историята на футбола. С бохемския дрибльор Гаринча, крилото Загало, здравия централен нападател Вава, господинът в бутонки Диди и 17-годишният хлапак Пеле. Бразилия още се дави в сълзи заради Мараканаса осем години по-рано. И чака първа световна титла.

Уелс трябвало да бъде препятствие което да бъде прескочено без особени усилия. Но Джон Чарлс и дружината подложили Селесао на най-големи мъки. Повече от час Бразилия не знае какво да прави против аутсайдера Уелс, който се държал храбро. И тогава се ражда звезда. Футболът получи своя Крал. Пеле излъга вратаря и вкара топката в ъгъла. С минимална победа бразилците се промъкнаха към полуфиналите. Всичко останало е история. Пет гола на французите в полуфинала и пет гола на шведите във финала. Никой не ги измъчил както Уелс...
Този гол на Пеле означавал и началото на футболното робство за уелсците продължило над половин век. Никога след това не са участвали на някакъв голям турнир. Въпреки че са имали шансове, но ги сполетявал и лош късмет. В плейоф за Европейското първенство през 1980 г отпаднаха от Югославия.

През осемдесетте години на миналия век имаха две добри възможности, но в решителните мачове направиха равенства с аматьорите от Исландия. Не са били толкова лоши, имаха и чудесни играчи като Джон Тошак, Йън Ръш, Марк Хюс, побеждаваха сериозни отбори като Англия или Испания, но всичко опропастяваха в дуелите с аутсайдерите.

Последва една силна генерация с Гигс, Спийд, Хартсън, Белами, но дори такива играчи не доживяха да изиграят с Уелс някакви големи мачове. Най-близо бяха до Европейското първенство през 2004 г в Португалия, но отпаднаха на бараж с Русия.

След това най-често бяха лесна плячка и редяха някои доста срамни загуби. Гигс се пенсионира, но се появи още един ляво крак динамит. Гарет Бейл стана звездата на националния отбор, който любимецът на всички уелсци Гари Спийд трябваше да поведе към исторически успехи. Треньорският мандат на Спийд завърши трагично. Легендарният ас отне сам живота си и остави уелсците в сълзи. Диригентската палка в тази трудна ситуация взе Крис Колман, чиято треньорска кариера тръгна встрани.
И квалификациите за Мондиала в Бразилия завършиха неуспешно. Особено тежка беше загубата в Нови Сад. На старта на квалификациите, Сърбия разби Уелс с 6:1, което създаде впечатление, че Синиша Михайлович е така търсения сериозен селекционер. Оказа се, че загубата даде повече на Уелс, отколкото на Сърбия. Михайлович в своя стил остави Сърбия в задни позиции, а единственото му покритие бяха мачовете с Уелс. И в гостуването "орлите" надвиха "змейовете" с 3:0.

"Исках да напусна след загубата в Сърбия. Имах работа, която исках да върша, но се питах дали съм правилният човек за нея. Или може би съм дошъл в грешния момент? След тази загуба самоувереността ми беше в най-ниската точка през кариерата ми. Не само загубихме в Сърбия. Посрамихме се. Посрамихме държавата и народа. Усещах се зле. Отидох при баща ми Лиън на вечеря, разговаряхме и пихме вино. Каза ми, че само страхливците бягат от битката на колене и опитват да се пазят с ръце на лицето. Ако съм влязъл в борба, то е трябвало да съм подготвен и да приема ударите, които съм заслужил. Разбрах, че не трябва да побягна. Болеше, но издържах. Това ми е най-голямата награда", сеща се Крис Колман след класирането за Европейското.

От загубата Уелс излезе по-силен. Бейл и дружината в тежка група направиха чудото. Дори достигнаха до ситуация два кръга преди края да си осигурят класиране във Франция, но Израел им попречи в Кардиф. В крайна сметка се класираха и след загуба в Зеница. Гарет Бейл е това което някога е бил Джон Чарлс. Със солидни адютанти като Алън, Рамзи, Ашли Уилямс и Дейвис през идното лято отново ще впишат Уелс на голямата футболна сцена и ще се надяват на още някое чудо.

След това започват нови квалификации, в които Уелс ще се бори с Австрия и Сърбия за класиране на Мондиала в Русия.