Имобиле не може да замести Левандовски

 Какво се случи с Борусия (Дортмунд)?

Отобрът достигна финала на Шампионската лига през миналата година и очарова неутралните със свободния си динамичен футбол в ерата на Юрген Клоп, но изживява кошмарен сезон на вътрешната сцена.

Записаха четири поредни загуби и се намират на едно място над чертата над зоната на изпадащите, на 14 точки зад лидера и голям враг Байерн (Мюнхен) преди гостуването на Алианц Арена в събота.

Проблемите в Дортмунд са очевидни. Те често създават безброй шансове, които остават нереализирани, за да бъдат брутално наказани от Майнц, Хамбургер, Кьолн и за последно от Хановер.

Голямата причина за провала пред гола е преминаването на Роберт Левандовски в Байерн през това лято по правилото Босман.

Освен че е нападател от световна класа и смъртоносен в завършването, цялата система на БВБ беше изградена около максимилизирането на неговите таланти. Хенрих Мхитарян и Марко Ройс са добри в атака, способни да създават шансове за който и да е отпред, докато скоростта на Пиер-Емерик Обамеянг винаги е заплаха, но Левандовски беше лепилото, което държеше всичко заедно.

Задачата да бъде заместен се падна на двама - Чиро Имобиле, 20 милиона евро платени на Торино, и Адриан Рамос, покупка за 10 милиона евро от Херта.

Колумбиецът трябваше да е втори избор, но досега никой от двамата не сработи. Ранната контузия на Ройс не помогна на голмайстора на Серия А за сезон 2013/14 г да се аклиматизира към новите си съотборници, новата среда и новото първенство.

Имобиле показа проблясъци на какво е способен, особено в Европа. Неговият гол при убедителната победа с 2:0 над Арсенал у дома беше великопелен, взимайки топката от центъра и пласирайки я в мрежата с прецизен удар в ъгъла. Неговите две попадения в Бундеслигата към момента също демонстрираха качествата му.

Но добрите му моменти са твърде рядко и напоследък дори остана резерва за сметка на Рамос. Въпреки всичките си качества, на Имобиле му липсва подвижността на Левандовски. 26-годишният поляк беше способен да тероризира защитниците с неуморното си тичане, принуждавайки ги да правят грешки, които той и колегите му в атака да реализират.

Неговото разбирателство с Ройс и преди това с Гьотце беше още едно важно оръжие, което позволяваше дортмундци да нападат за секунда. Имобиле просто е различен играч и трябва да развие умение да подава с едно докосване, което правеше предишната деветка толкова смъртоносна.

Бившият защитник на БВБ Кристоф Метцелдер смята, че Имобиле просто е грешна покупка.

"Системата на Клоп е истинско предизвикателство за нов играч. Нужно е време. Но трябва да се запиташ дали Имобиле, нападател в наказателното поле, има място в тактиката на Клоп. Дортмунд има нужда от нападател, който може да играе повече, нещо в което Левандовски беше перфектен. Дали Имобиле го може? Имам съмнения", заяви Метцелдер.

Разбира се, не би било мъдро да отписваме кариерата на Имобиле в БВБ толкова рано. На самия Левандовски му трябваше много време да се устрои в клуба и дори първоначално беше наричан Леванфлопски от привържениците на Байерн.

Въпреки че полякът дойде от Лех (Познан), а не от топ първенство като Серия А, той беше национал и имаше голям опит в родината си преди големия трансфер в Германия.
Имобиле, въпреки че играеше за средняка Торино, беше голмайстор на Серия А, изпреварвайки доказани нападатели като Карлос Тевес и Гонзало Игуаин.

"Твърде рано е да съдим сега. Лукас Бариос и Левандовски първоначално също имаха проблеми, когато дойдоха в Дортмунд. Няма да е нормално да очакваме ново попълнение да се впише перфектно за шест седмици", заяви изпълнителният директор на БВБ Ханс-Йоаким Ватцке.

"Борусия (Дортмунд) беше най-доброто решение за мен. Теоретично в Германия има повече пространство, защото няма толкова тактика. Нещата не тръгнаха добре за нас. Имаме много контузени играчи", сподели 23-годишният Имобиле.

Тепърва предстои да се види дали той ще докаже, че струва 20-те милиона дадени за него. Когато се изправи срещу Левандовски на Алианц Арена в събота ще има малцина привърженици на дортмундци, които не искат стария им герой все още да носеше "жълто-черен" екип.

Крадци убиха капитана на ЮАР

Капитанът на националния отбор на ЮАР Сензо Мейва беше застрелян в дома на приятелката си, докато се опитвал да я предпази от нахлули крадци. 27-годишният вратар на Орландо Пайрътс е починал в неделя, след като е бил прострелян в гърдите в къщата на приятелката му Кели Кумало, местна актриса и певица, в град Вослоорус, близо до Йоханесбург.

"Двама мъже са нахлули в къщата и искали мобилните телефони, пари и други ценности. Сензо опитал да защити Кели, защото единият насочил пистолет срещу нея", заяви шефът на сигурността в провинцията Сизакеле Нкоси-Малубане.

В неделя полицията оповести, че двама са нахлули в къщата на Кумало около 20 ч местно време. Трети е чакал пред къщата и всичките са изчезнали след стрелбата. Мейва е обявен за мъртъв при пристигането му в болницата, добавя полицията.

Треньорът на ЮАР Ефраим Машаба успокояваше няколко от съотборниците на Мейва, които пристигнаха в болницата малко след стрелбата.

"Можем да уверим всички южноафриканци, че ще направим всичко възможно да намерим убийците на Мейва", обеща полицай в своя туитър, предлагайки награда от 8500 паунда за информация.

Мейва беше капитан на ЮАР в последните четири квалификации за Купата на африканските нации и не допусна гол, а в събота пази за своя клуб, който се класира за 1/2-финалите за Купата на лигата.

"Това е тъжна загуба, както и да се погледне - за семейството на Сензо, роднините му, Орландо Пайрътс и за нацията", сподели президентът на "пиратите" Ървин Коза.

Смъртта на Мейва отново прикова вниманието върху насилието с оръжие в ЮАР след по-малко от седмица след присъдата на параолимпийския атлет Оскар Писториус, който получи пет години за убийството на приятелката си Реева Стеенкамп.

Повече от 17 000 души са убити в ЮАР между април 2013 и март 2014 г, нарастване с 800 души в сравнение с предишната година, показва полицейската сводка.

Трагичната съдба на ученика на Роки

На върха на кариерата си е имал всичко - шампионски пояс, пари, слава, роли в киното и ръст, който сваляше жените. Всичко пропаднало в нощта, когато е диагностициран със СПИН. Тогава за него започва друг вид борба, която ще завърши трагично. Това е историята на бившия шампион по бокс, внук на Джон Уейн и ученик на Роки - Томи Морисън.

В света на бокса някак незабелязано мина новината, че през миналата година почина бившия световен шампион в свръхтежка категория Томи Морисън. Човекът, който носеше прякора Дука, по модела на роднината си Джон Уейн (роднински връзки с Джон Уейн никога не са официално потвърдени), умря на 44 години след усложнения, заразен от СПИН. И въпреки че беше прилично добър боксьор, Томи Морисън е помнен от мнозина в ролята му на ученик на Роки в петата част на филма, където си партнира със Силвестър Сталоун.

Томи Морисън ще остане запомнен като "великата бяла надежда" на американския бокс, човек, който на върха си победи и Джордж Формън (след като той се върна от пенсия), но и като човек, който плати скъпа цена за порочния живот, който водеше. Жиовтът и кариерата на този боксьор в някои моменти наистина приличат на холивудски филм, за съжаление с нещастен край.

Томи Морисън е роден през 1969 г в Арканзас, но по-голямата част от живота му преминава в Оклахома. Израства в нефункцуионално семейство. В своята младост майка му едва се спасява от присъда за убийство, докато по-големият му брат лежи 15 години за изнасилване. Най-големият му проблем е с бащата алкохолик, който често бил майка му и него. Както сам е признал в неофициален разговор с един репортер, майка му е финансирала първата му татуировка, докато баща му го е въвел в секса, завеждайки го в стриптийз клуб, когато е 14-годишен.

Интересното е, че именно родителите му са го вдъхновили да се занимава с бокс, а затова е имал и подходящи гени, имайки предвид, че по-големият му брат и двамата му вуйчовци са боксьори. Томи започва да тренира на 10 г, а на 13 с фалшива лична карта се явява на конкурса "Toughman Contest", който дава шанс на аматьорски боксьори да се изявят на ринга (на мачовете е било забранено участие на боксьори под 21 г). В едно интервю за "Ню Йорк Таймс" Морисън разказва, че е загубил само една от срещите в турнира.

На 19 години Морисън, вече е аматьорски боксьор с голям брой мачове зад себе си, печели регионалната титла в свръхтежка категория "Златната ръкавица на Канзас Сити". Участвал е и в националните квалификации за Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. В директен бой с Рей Мърсър губи със съдийско решение и остава извън отбора за участие на Олимпиадата. Като аматьор Морисън има много двубои, 315 от тях спечелени с нокаут.

Тогава вече е известен със силен удар с опустошително ляво кроше и се очаква бляскавата му кариера. Началото на професионалния му път е свързано с насилие. Преминава при професионалистите през ноември 1988 г и в 21 срещи има 17 успеха с нокаут. Част от американската публика вижда в него "голямата бяла надежда" на американския бокс, човекът, който ще прекъсне доминацията на тъмнокожите шампиони.

С ръст от 188 сантиметра, дълга руса коса и тяло от над 100 кг, Морисън като млада боксова звезда бързо привлича вниманието на Холивуд. Силвестър Сталоун, който през 1989 г подготвя петата част на "Роки", вижда в Морисън съвършения лош герой. Мнозина смятат, че в сценария Сталоун е изградил ролята на Томи "Машината" Гън точно от реалния Томи. Младият боксьор прочел сценария, в който играе ученик но Роки, който по-късно се обръща срещу учителя си. Снимките започват през 1990 г, Морисън си взел шест месеца извън ринга и се отдал на филма. Останалото е история.

Бързо след завръщането между въжетата, сега вече звезда на и извън ринга, Томи Морисън получава шанс да се окичи с шампионския пояс в свръхтежка категория. През октомври 1991 г на ринга го чака старият противник Рей Мърсър, който вече е отнел мечтата на Морисън за участие на Олимпиада три години по-рано. Мърсър показал, че е проклятие за Морисън. В петия рунд първо го разтресъл, а след това със серия опустошителни удари го свалил на пода. И днес този нокаут се смята за един от най-бруталните в последното десетилетие на 20 век. Изглеждало, че мечтите на мнозина за "голямата бяла надежда" никога няма да се изпълнят. В 28-ия си професионален мач Морисън записва първата си загуба.

Въпреки това, Морисън получава втори шанс две години по-късно, когато в борба за шампион на версията WBO го чака Джордж Формън. Завърнал се от пенсия, Формън запълва празнотата, оставена от влизането на Тайсън в затвора и слабата конкуренция в свръхтежката категория, искайки да стане шампион и в по-напреднала възраст. Публиката се подготвяла да гледа аткрактивен мач между двама боксьори със страшни удари, старият шампион и младия лъв.

Самият Морисън преди мача казва: "Ако не победя, хората ще ме сложат в същата кофа с Бобик, Квери и Куни (също смятани за "бели надежди"). Като бял боксьор си двойно повече под ударите на критиката и трябва да се доказваш повече, отколкото тъмнокожите или латиносите."

Морисън се доказал, срещу Формън не се втурва, преднината натрупва рунд след рунд и накрая печели със съдийско решение. Публиката очаквала нокаут, но Морисън се докопал до титлата в свръхтежка категория.

За съжаление не се радва дълго на титлата. Шампионският пояс защитава само веднъж, срещу Тим Томашек, а в следващия бой срещу тогава още анонимния Майкъл Бент губи с нокаут в първия рунд. Неочакваната загуба в мача, който трябвало да е загрявка за боя с Ленъкс Луис оставя Морисън без осем милиона долара, които е трябвало да спечели, ако защитава пояса срещу британския боксьор.

Тогава вече се говори и за разгулния живот на Морисън, който започва да прилича на екранния си герой от "Роки" - славата удря в главата младия боксьор. Неговият дългогодишен треньор Том Вирджетс веднъж споменава, че Морисън е "магнит за проститутки". Интересно е, че в един и същ момент е имал брак с две жени едновременно, докато харчел немилостиво парите си. Този начин на живот ще коства много на Морисън три години по-късно.

Популярният "Дук" още веднъж печели титла, този път версия IBC, когато през 1995 г побеждава Донован "Бръснача" Радок. В следващия бой го чака Ленъкс Луис, който с нокаут в шестия рунд му отнема пояса. След мача британецът казва само добри думи за Морисън, особено за опустошителната му ляв ръка, казвайки, че е един от най-добрите в ударите, срещу които някога е излизал.

Това е и последния голям бой на Морисън на ринга. Когато през февруари 1996 г се подготвя за мач срещу Артур Ведерс, след рутинен лекарски преглед и анализ на кръвта, Спортната комисия на Невада установила, че Томи е заразен със СПИН. Когато и вторият тест е положителен Морисън излиза пред репортерите и обявява, че вече никога няма да се бие на ринга, а за болестта е виновен "безразборния и необуздан стил на живот". От тогава за 27-годишния боксьор започва друга борба, извън ринга.

След страшната новина първи в подкрепа на Морисън е Меджик Джонсън, който няколко години по-рано шокира света с признанието, че е заразен със СПИН. Той окуражава Томи и го съветва на всяка цена да слуша съветите на лекарите. За разлика от Меджик, който и днес бори вируса, Морисън води своя битка срещу болестта, но така и не приема факта, че наистина е заразен. Въпреки че заявява, че повече няма да се боксира, записва още един мач преди пенсия срещу Майкъл Род, но срещата се провежда в Япония, а парите отиват за хуманитарни каузи.

След началния шок, Морисън се отнася странно към болестта. Популярността и славата, които е градил години, за кратко време се разрушават. Някогашният шампион бързо е забравен и оставен сам да се справи с драстичната промяна в живота. С това не се е справил по най-добрия начин.

След собственото признание, дори и след като се установило, че е болен от СПИН, Морисън продължил да прави незащитен секс. Веднъж казал, че по този начин не се пренася вируса, а само в случаи, когато незащитен секс правят гейовете, което е божие наказание. Това не е единствената странност и скандалност в бурния живот, който е водил.

В началото на 2000 г лежи в затвора заради притежание на дрога и оръжия, няколко пъти е арестуван за шофиране в нетрезво състояние и други нарушения.

По това време Морисън започва "нова страница" в своя живот, като твърди, че изобщо няма СПИН и тестовете от 1996 г са измама. Обяснява, че на тези изследвания е дал положителен резултат за антитела, които се появяват при поява на вируса, но не и за самия вирус. В интервюта обяснява, че е жертва на завера между завиждащи колеги и корумпирани мениджъри и заради това е останал без многомилионни договори. Останала е запомнена неговата фраза "Повече вярвам на адвокати, отколкото на доктори".

Мислейки, че всичко което се случва е заговор против него, нерядко е твърдял, че СПИН въобще не съществува, а е измислица на докторите. Тогава вече мнозина се съмняват в психическото му здраве, особено когато в края на 1999 г се подготвял за края на света и началото на новия милениум, в който да се телепортира.

Интересно е, че в своето отричане на болестта намира нова сила да тренира отново, обявявайки завръщане на ринга. Чак и показва резултати от тестове, в които няма следи от вируса в неговата кръв, излизайки с различни истории, да е излекуван, или че никога не е бил болен. За своите прегледи е получил и подкрепа от феновете, които горещо искали да видят завръщането на големия шампион.

Морисън успява за кратко да се върне на ринга. През януари 2007 г, след 11 г пауза, анализите на резултатите от кръвта са негативни за наличие на СПИН и така след лекарски преглед получава позволение да се бие. През следващия месец Морисън побеждава Джон Касъл и така наистина поставя под съмнение резултатите от тестовете през 1996 г. Междувременно неговият бивш агент Ранди Ланг публично заявява, че Морисън е подменил кръвта, а Томи отговаря, че Ланг му отмъщава, че го е уволнил, като е разбрал, че не е истински адвокат.

В разгара на спора, докато Морисън упорито твърди, че няма СПИН, привлича на своя страна и някои специлиасти. Експерти по болестта посочват, че Томи не може да бъде излекуван от СПИН, а единственото логично обяснение е резултатите от 1996 г наистина да са били неточни. Междувременно в началото на 2008 г Морисън успява да победи в Мексико американския боксьор Мат Вейшър.

За последен път Морисън излиза на ринга през 2009 г, когато в Уайоминг, въпреки препоръките на медицински специалисти, участва в демонстративен мач, смесващ бокс и кик-бокс, срещу Кори Уилямс. Тогава отново се губи от боксьорския свят, появявайки се в медиите само като отрича съществуването на вируса СПИН.

Последният опит на Морисън да се върне на ринга е през 2011 г, но пропада, защото в Квебек отказва да тества кръвта си пред надзора на специалисти. През следващата година здравето на Морисън се влошава. Въпреки това той упорито вярва, че не е болен от СПИН, поддържан от тогавашната си съпруга Триш, която твърди, че докторите са направили грешка и мъжът й има неврологично заболяване, наречено синдром на Гилен-Баре.

През 2013 г Морисън завършва в болница в Небраска, където по думите на докторите е броял последните си дни. Новинарката от американската телевизия И-Ес-Пи-Ен Елизабет Мерил, която е била в къщата на Морисън при последното позвъняване от болницата, получава потвърждение от майката Даян, че синът й през цялото време е бил болен от СПИН, въпреки че се е борил да докаже обратното.

Томи Морисън умира на 1 септември 2013 г на 44-годишна възраст в болница в Небраска. В професионалната си кариера има 48 победи (42 с нокаут), три загуби и едно равенство.

Някои ще го помнят като още една "голяма бяла надежда" на американския бокс, която никога не изпълни очакванията. За други ще остане шампион и човек, който плати цената на собствените капризи. Всички ще помнят прякора му "Дук" и твърдението, че е роднина на Джон Уейн. Холивуд ще го помни като съвършения лош герой. Боксът сигурно никога няма да го забрави.

Цената на футбола: Защо запалянковците се трупат към Борусия (Дортмунд)

Мотото на Борусия (Дортмунд) е "Echte liebe" или "Истинска любов" - и то казва всичко. Прозвучава последният съдийски сигнал на магичния Вестфаленщадион. Дортмунд загуби у дома.

И въпреки това никой от играчите не изчезва в тунела. Никой от привържениците не напуска стадиона. Упорити, решени, 25 000 запалянковци, които религиозно се трупат в митичната южна трибуна продължават да пеят на своя отбор.

Треньорът Юрген Клоп се присъединява към играчите си на ръба на наказателното поле, където стоят пет минути в страхопочитание, взирайки се нагоре към една от най-великите гледки в европейския футбол, "Gelbe Wand" (Жълтата стена), море от блестящи тениски, шалове и знамена. Кули от дим се извисяват от джобовете на привържениците и вълни от шум каскадно падат по стръмната тераса върху футболистите.

Тази любов е безусловна.

Моменти като този доказват защо Борусия (Дортмунд) е един от последните велики романтични клубове. Билетите - и бирата - са евтини, атмосферата е дива и прелъстителна и запалянковците, а не парите, са на първо място.

Когато Борусия стигна финала в Шампионската лига през 2013 г, клубът получи 502 567 заявки за 24 042 билета. Целият град е с население 580 956 човека. Истинска любов, наистина.

Футболът е всеобхващащ тук, достига до всеки аспект на живота. Един фен дори напуска клубния магазин, след като току що си е купил косачка, брандирана с Борусия. Шансът да изживееш тази любовна афера привлича повече от 1000 привърженици от Англия за всеки домакински мач.

Трудно е да се повярва на това число, но разходка около стадиона и британския акцент се чува сред 80 000 на Сигнал Идуна Парк. "Скачаме на влака през канала", казва Матю Джерард, от Кент.

"Правим цял уикенд. С билетите, преспиването, транспорта, това пътешествие ни струва 65 паунда. Когато помислиш, че ми струва 51 паунда, за да гледам мач на Арсенал през миналия шампионат, може да видиш предимствата".

Друга група, която се наслаждава на бирата и немските наденици извън стадиона носи фланелки на Стоук, виждат се и такива с екипи на Астън Вила, Челси, Арсенал, Ливърпул и Порт Вейл. Когато откриеш, че голямата част от 55 000 притежатели на сезонни билети в Дортмунд са платили средно по 9 паунда, за да видят този мач, това нашествие започва да придобива ясен смисъл.

Джак, фен на Челси, е тук с двама свои приятели от Лондон.

"Цените в Англия са твърде високи", казва той. "Но тук, всичко е евтино. За привърженика е по-добро усещане, а атмосферата е невероятна".

В Дортмунд все повече са наясно с английската инвазия. От клуба дори правят обиколки на стадиона на английски език. "Зашеметяващо е", споделя маркетинговият директор Карстен Крамер. "Винаги е хубаво когато английски запалянковци ми казват, че на цената на полета, две бири и мач, те не плащат повече отколкото за мач в Англия."

"Защо билетите са евтини? Футболът е част от живота на хората и искаме вратите ни да са отворени за цялото общество. Ние имаме нужда от хората, те дават сърцата си, емоциите си за нас. Те са най-важния актив на клуба."

Тази фраза се употребява от много клубове, но две истории демонстрират защо това са много повече от думи тук в Дортмунд. В последните месеци доставчиците на клуба поискали да се повишат цените на бирата за пръв път от три години. Но от Борусия казали Не.

"Какъв е икономическия смисъл за клуба да повиши цената с 10 цента?", пита Крамер. "За цялостния икономически успех на клуба не е важно да повиши цената на литър бира. Това пак са пари, но не са много за клуба. Но това влияе на нашите привърженици, ако харчат парите си мач след мач."

Халфът на Германия и Байерн (Мюнхен) Бастиан Швайнщайгер наскоро беше запитан дали се страхува повече от играчите на Борусия (Дортмунд) или техния треньор. Той отговори така: "Жълтата стена ме плаши най-много.". Южната трибуна има капацитет да щурмува емоциите с дивата си страст и шум. Повече от 25 000 души стоят в Жълтата стена по време на мачовете от Бундеслигата. В Европа обезопасителните релси се подменят от седалки.

Пума, производителят на екипировката на клуба, също поискал да вдигнат цените на екипите след три сезона на една и съща стойност. От Борусия отново отговорили с Не.

"Опитваме се да сме максимално честни. По-лесно е да поискаме пари от спонсорите, отколкото от привържениците", допълва Крамер.

В Борусия планират да пуснат безплатен безжичен интернет за всички запалянковци в стадиона от януари. Другите клубове правят същото, но не точно по начина на Борусия.

Докато клубът иска да окуражи запалянковците да се свързват с него онлайн, да поръчват храна и да пускат туитове, след като мачът започне в Дортмунд искат хората да приберат телефоните си, да използват ръцете си да пляскат, очите си да гледат и гласовете си да пеят.

И за да са сигурни, че ще бъде така, в клуба обсъждат планове да заглушават wifi сигнала след началото на мача. Да подкрепяш отбора е да сте заедно отначало докрай.

По тази причина в Дортмунд не продават питиета в корпоративните ъгли по време на мача. По тази причина говорителят на стадиона изисква привържениците да се върнат по местата си навреме за началото на второто полувреме. Клубът може да разреши на запалянковците да харчат повече пари, купувайки храна и напитки. Но не в Дортмунд.

"Ние сме футболен клуб", казва Крамер. "Ако футболът не върви правилно, остатъкът от бизнеса няма да работи. Бизнесът е част от влака, но не е двигателя."

Крамер влиза в стаята, след като е прекарал повечето от последните 15 минути в разговор по телефона с привърженик, който има оплакване - да, такива съществуват.

"Важно е привържениците да знаят, че техните тревоги се взимат под внимание, че като клуб ние имаме усещане какво искат те", заявява той.

"Нашият СЕО е в дълбоки разговори с привържениците, имаме пет момчета, които работят само за тях. Нашите запалянковци знаят, че ни е грижа какво мислят."

Привърженикът Марк Куамбуш, от Кайн Цвани, кампания на поддръжниците за запазване на евтините билети, признава, че е горд от това в което се е превърнал Борусия, разраствайки се с поглед към Англия, като дом на футболната душа.

Статистика на Борусия (Дортмунд)
Притежатели на сезонни билети - 55 000
В чакащия списък за сезонни билети - 30 000
Капацитет на стадиона - 80 645
Средна посещаемост - 80 291 (най-високата в света)
Брой фенове посетили мачовете през 2013/14 г - 1 855 000

"Когато бях млад, всички гледахме английски футбол, трибуната Коп и казвахме "Да, това е същността на футбола", казва той.

"Сега, когато отиваме на английски мачове, стадионите са тихи и всъщност е доста скучно. Ако искаш много пари от хората, променяш атмосферата. Ако искаш много пари от хората, то играта вече не е на хората".

Пламенната атмосфера в Дортмунд е причината да им завижда цяла Европа, но тя не е там случайно.

Клубът държи цените на билетите ниски точно, за да осигури присъствието на всички прослойки на обществото в публиката. Няма такова нещо като "бригада за скаридени сандвичи" в тези части.

"Цените също се повишават и се повишиха през последните сезони. Но Дортмунд е един от домовете на фен културата сега, всякакъв тип човек в този град може да си позволи да отиде на стадиона", добавя Куамбуш.

"Не само възрастните хора или богатите. Това не е случая в Англия".

Важно е да се помни, че това е клуб управляван от привържениците, за привържениците. Правилото на Бундеслигата за 50+1 % изисква клубът да бъде собственост на членовете му. Всички, с изключение на 3 от 36 клуба в Бундеслигата са собственост или са контролирани от членовете си, като изключенията са Волфсбург, Байер (Леверкузен) и Хофенхайм.

Този модел е повод за завист от мнозина в Европа, особено когато е толкова успешен, като в Дортмунд от 2010 г, ставайки двукратен шампион в Бундеслигата и достигайки финала в Шампионската лига.

"Трябва да намериш своя път", заявява Крамер. "Не съм толкова арогантен да мисля, че нашият път може да е правилен за всички клубове".

"Този път съответства на базовите ценности на нашия клуб. Ние сме много, много земен клуб."

"Ако знаеш зад какво стои твоят клуб, това ти помага да знаеш как да действаш. Но аз мога да сложа сумите към други клубове и да кажа ето ви. Това е пътят на Борусия, и за нас, със сигурност е най-правилният".

Моделът на Борусия може да не е толкова атрактивен за тези клубове, които са решени да правят пари над всичко останало. Сумата, която Арсенал печели от мач е много по-голяма от тази на немския клуб, въпреки че има 20 000 седалки по-малко на своя стадион.

"Това е впечатляващо", добавя Крамер. "Но ако поискаме такива цени, ще загубим хората. А хората са най-важните за нашия клуб".

Английските привърженици ще продължават да се тълпят към този небляскав ъгъл на Германия. Това е отравящо изживяване, евтино е, а футболът е сред най-добрите в Европа. Какво да не му харесваш? Може би това, че Германия напомня на английските запалянковци на нещо, което те мислят, че играта в тази страна забрави.

Модерният футбол може да е земя на спортните супер звезди, но в Германия привърженикът е цар.

Бен Смит, Дортмунд, Би Би Си Спорт

Немският футбол отвътре: Истинска любов вдъхновява поклонниците на Борусия (Дортмунд)

След като си посетил определена бройка футболни стадиони те започват да се смесват в паметта, но нещо във Вестфаленщадион в Дортмунд пробива през замъгления поглед. Големият марш от операта Аида на Верди гърми през говорителите на стадиона и се взирам в многото жълто-черни знамена в Южната трибуна, най-голямата в Европа. Все едно гледаш в кратер на вулкан. На терена съставите на Борусия (Дортмунд) и Арсенал загряват преди сблъсъка в Шампионската лига.

В кръчмата Бюргермайстер на няколко стотин метра от стадиона казах на мой приятел, че за пръв път идвам на този стадион, така че беше нещо като поклонение за мен. "Жалко е, че не можа да дойдеш за шампионатен мач", каза ми той. Шампионската лига изисква само седящи места, което намалява капацитета на Южната трибуна от 25 000 на повече от половината, така хората, които обикновено стоят и пеят един до друг са разделени на различни седалки, което има ефект върху атмосферата. "Най-големите мачове обикновено не са най-добрите, ако разбираш какво имам предвид".

Тихо го проклинам, че ми развали поклонението, но в момента Южната трибуна представя такова шоу, че ме кара да се чудя какво ли е когато е наистина пълна. Настрана от огромното количество знамена и транспаранти, няма нищо фантазьорско около този стадион, само прости, стръмни, прави склонове катерещи се към небето във всички страни. Сивите седалки фокусират вниманието върху масата привърженици в жълти тениски. Плейлистата е оптимистична - Jump на Ван Хален, Happy Birthday To Ya на Стиви Уондър, шум от двигател на голям хеликоптер, You'll Never Walk Alone.

Тогава започва неофициалния клубен химн - Dortmund, Unsere Stadt - Дортмунд, нашият град. Това е сиропирана рок балада от типа, който подлудява немските футболни клубове. Певецът очевидно е приятел на треньора Юрген Клоп. Хиляди привърженици пеят с думите на песента, която звучи като нещо между Еverything I Do I Do It For You и Allentown.

Дортмунд, нашият град
Е известен в цял свят,
защото той има нещо,
което другите градове нямат

От тук идва стоманата,
въглищата и бирата!
Най-честните хора
дойдоха тук от Рур!

Но истинската причина
хората да обичат този град
се нарича БВБ, БВБ 09!

Борусия Дортмунд, ти си нашата любов
Борусия Дортмунд, ти и само ти
Борусия Дортмунд, ти ни даде толкова много.

Мачът е пред началото си и дортмундските привърженици вдигат много шум, но тези с които говорих по-рано не изглежда да му отдават значение. В Борусия има много контузени - Ройс, Хумелс, Пишчек, Блашчиковски, Шахин, Кагава, Гюндоган както винаги. Хората казваха, че 1:1 ще е добър резултат.

Може би те трябва да си припомнят думите от Dormund, Unsere Stadt: "Черно-жълто море от знамена / Южната трибуна се тресе / противникът усеща гръм от ясно небе / когато изпита тази сила."

Изглежда точно така още от първата минута, когато Киърън Гибс тръгна да преследва една загубена топка, тогава промени мнението си и се дръпна назад. Арсенал започна да се защитава и опитваше да гради играта от задни позиции. Футболистите му бяха преследвани до грешка. Целият мач се проведе в тяхната половина. Те опитват обичайния си стил на подаване, но не могат да получат контрол. Точно преди края на първото полувреме Чиро Имобиле пробива от центъра и бележи. Точно след почивката Пиер-Емерик Обамеянг пробива през средата и вкарва. Арсенал беше напълно надигран.

Накрая играчите на Борусия останаха на игрището и извършиха ритуализирано отпразнуване с публиката. Те чакат в центъра на терена, докато привържениците им правят серенада от всички ъгли, после отиват и танцуват пред Южната трибуна, известна като Жълтата стена.
Гледката е впечатляваща, макар и да е едва първия мач от Шампионската лига за сезона, но тази връзка между играчи и привърженици е каквото маркетинговите специалисти може да нарекат БВБ USP.

Повече от клуб

Дортмунд е тихо място. Не е красив град. Не е голям културен център като Мюнхен, с блестящи кули и покрити със сняг алпийски върхове зад южния силует. Единственото нещо в южната гледка на Дортмунд е Сигнал Идуна Парк. Клубът е най-голямото нещо в града и когато печели, чувството е, че всички са участвали в победата.

Разбира се, немските футболни привърженици наистина са свързани с клубовете си по различен начин от тези в САЩ или Англия, например. Разликата е вплетена дори и в езика.
Ако има едно нещо с което е известна американската спортна култура, което все още изглежда леко извънземно е може би техният начин на отношение към отборите, като към "франчайзи". Има нещо патетично в описанието на световно известни спортни институции, като Бостън Ред Сокс или Далас Каубойс с дума, която повече се припознава с местните клонове на МакДоналдс или Дънкин Донътс.

В Ирландия и Англия отборите често са наричани "клубове". На немски, думата е Verein и означава нещо съвсем различно. Най-близкият превод на "ферайн" е съюз. Докато "клуб" има нотка на ограничен достъп - като голф клубовете, клубове на тайни членове, клубна класа - "ферайн" включва приобщаване (немската дума за голф клуб е... "golfclub"). Докато американското "франчайз" показва доста очевидно, че привържениците са потребители, докато английското "клуб" е нещо, което публиката следва, а не е участник в него, хората, които пълнят Вестфаленщадион, за да гледат Балшпиелферайн Борусия 09 нямат нищо общо с фенове, а членове на огромна асоциация.

Колективът

Може би причината да празнуват толкова много тази вечер е, че току що видяха абсурдно добро представяне. Статистиката след мача показва, че Борусия имаше 24 опита за гол срещу 4 за Арсенал. Алексис Санчес е загубил топката 27 пъти. Таблоидът Билд оцени представянето на Месут Йозил с 6. Това звучи като разумна оценка, като изключим, че в Германия играчите се оценяват от 1 до 5, като пет е най-лошото.

"Ние наистина искахме да бъдем пресираща машина на терена тази вечер", казва Клоп по телевизията. "Ще помня този мач, защото футболът, който обичам изглежда така. Хареса ми колко подготвени бяхме, колко енергични бяхме, колко добре се съсредоточихме и как се борихме. Това е мач за моята колекция."

От гледната точка на Клоп най-задоволителната статистика е, че отборно Борусия е изминал 11 км повече от Арсенал. Това, както той винаги е отбелязвал е сякаш имаш още един човек на терена. Да надработиш противника е есенцията на стила на дортмундци.

Някой задава въпрос за броя пъти, в който Борусия принуди Арсенал да сбърка в неговата половина. Клоп се усмихва широко. Е, тяхната половина е най-доброто място за спечелване на топката. Един пас и вече си пред вратаря.

Неговата пресконференция свърши, Клоп тръгва да напуска стаята, спирайки да побъбри с отделни журналисти по пътя, излъчвайки увереност, харизма и чар.

В този момент, никой не подозира, че Борусия ще направи серия от четири поредни мача без победа в първенството, изоставайки на 10 точки зад Байерн след едва седем кръга. Битката за титлата на домашната сцена е завършила преди да започне.

Философия

През 2012 г в интервю за списание Щерн Клоп разкри някои от постулатите на треньорската му философия. Какво иска той от играчите: "посвещаване, ентусиазъм и радост". Неговата трансферна политика: "Без задници, без идиоти, дори да могат да ритат топката доста добре". Неговият отбор винаги ще тича по-далече и по-бързо от противниците си, ще ги преследват в тяхната половина, за да не се налага да се защитават в своята. Клоп с право е считан за майстор по мотивация, но неговата формула всъщност е проста: той иска упорита работа, с правилното отношение. Упоритата работа е вечната тактика на подценявания, а никой подценен не е работил повече от Борусия (Дортмунд).

С най-младия състав във всяко от петте най-силни първенства в Европа, дортмундци изникнаха от нищото, за да спечелят Бундеслигата през 2011 г, последва домашен дубъл през 2012 г и финал в Шампионската лига през 2013 г. Клоп убеди играчите си, че заедно те могат да победят целия свят. Те греят с енергия и идеализъм. Отборът и градът живееха в красив сън.

За нещастие, реалността бързо нахлу под формата на супер богати европейски клубове, които дойдоха за най-добрите футболисти на Борусия. Първо Нури Шахин отиде в Реал (Мадрид). После Шинджи Кагава подписа с Манчестър Юнайтед. В Дортмунд се справиха с тези липси. Но тогава Марио Гьотце премина в Байерн (Мюнхен). Шест месеца по-късно, Роберт Левандовски подписа предварителен договор, за да се присъедини към Гьотце в Бавария.

Шахин и Кагава се провалиха в чужбина и се завърнаха в Дортмунд - доказателство колко ценни се усещат при Клоп. Загубата на Гьотце и Левандовски в полза на най-големия им враг е по-трудна за преглъщане. Никой клуб не може да загуби играчи с такава класа и да продължи сякаш нищо не се е случило.

Кръвоизливът на най-добрите футболисти има омаломощаващ ефект по-голям от внезапното отслабване на титулярните 11, защото всеки предполага, че останалите звезди скоро ще ги последват.

Големите немски играчи, които все още са в Борусия са Матс Хумелс и Марко Ройс. Хумелс, който всъщност е юноша на Байерн преди да дойде в Дортмунд на 20 г, казва каквото искат да чуят привържениците. "Печелим достатъчно тук в Дортмунд", заяви той в интервю от миналата седмица. "Винаги ще има някой, който може да даде повече пари от БВБ, но Дортмунд направи голям прогрес през моето време тук. Във всеки случай, вярвам, че е достатъчно за мен. Все още имаме да минем много път напред тук."

Ройс също казва подобни неща в миналото, но има твърде много слухове, че ще напусне Германия, за да се приеме, че остава твърдо. Неговият агент представлява и Гьотце, и Кроос, който напусна Байерн за Реал (Мадрид) през това лято. В края на сезона Ройс ще е на 26 г и ако ще преминава някъде, то следващото лято изглежда като идеален момент.

В далечен план единственият начин Борусия да задържи най-добрите си футболисти е да им предложи същите пари, които могат да печелят и другаде. В момента те получават 7 милиона евро от техния производител на екипировка Пума. Договорът на Манчестър Юнайтед с Адидас е за 10 пъти по-голяма сума. Въпреки това в Дортмунд имат много възможности за развитие. Знаците на промяната, която вече протича, могат да бъдат видяни на стадиона, на който построиха нова част към северната трибуна: "BVB Fan-Welt", огромен търговски обект, който продава всякакъв вид предмети украсени с клубния слоган "Echte Liebe" - Истинска Любов.

Маркетингът на Борусия (Дортмунд) е умен - преди финала за Купата на Германия с Байерн през май, жълто-черни плакати се появиха из целия град със закачливи надписи, насочени към берлинчани. "Хей Берлин - страхотно е да се видим отново! извинявайте за целия шум!" и подобни.

Маркетингът си е маркетинг, но има цена, която трябва да платиш, за да се продадеш. БВБ се гордее с това, че е автентичен символ на своята общност, но трябва да се превърне в ненаситно корпоративно чудовище, за да се състезава с Байерн и другите богати европейски клубове. В Бюргермайстер преди мача с Арсенал, привърженици се кикотеха на съобщението на клуба, че ще вдигне собствения капитал чрез емисия акции за различни корпоративни партньори, предполагайки, че новото мото на клуба ще е "Kapitalorientierte Liebe" - Капиталноориентирана любов.

Дали метаморфозата ще си струва? Може би несигурността на какво ще прилича клуба в бъдеще подсилва усещането за носталгия към недалечното минало. Един привърженик, който ходи на стадиона от близо 25 години ми каза, че вярва, че дори да станат шампиони отново, вероятно няма да е толкова хубаво като през 2011 и 2012 г. Този отбор беше отговорът на Дортмунд на лисабонските лъвове. Дори ако Байерн може да бъде спрян, като му вземат най-добрите играчи, тези привърженици не са алчни достатъчно да повярват, че ще видят повече от един отбор като този в живота си.

Кен Иърли, Айриш Таймс

14 500 км са нищо за истинската любов. Echte liebe

Увлечението на САЩ към истинския футбол е главозамайващо в момента. Световното първенство отвори очите на масата американци, че светът на футбола излиза извън Англия или MLS. Получавам все повече коментари за екипите ми на Борусия (Дортмунд), тениските, значително повече отколкото през последните четири години. Познанието не е задълбочено познаване на клуба, като обикновено се изчерпва с въпроси като "Защо продадохте Левандовски?" или "Как позволихте на Гьотце да си тръгне?". Но освен това ме питат и как следя Бундеслигата, като не говоря немски?, а най-често искат да чуят отговора на "Защо Борусия (Дортмунд)?"

Германия, а съответно и Бундеслигата, е объркващо място за американците. Извън Октоберфест, обмяната на студенти, военните връзки и Дейвид Хаселхоф, обикновената американска култура не разбира по-голямата част от немската култура. В САЩ футболът все още е на пето място по посещение на мачовете и рейтинг на телевизионна гледаемост. Въпреки това аз ще обясня, рационализирам и покажа логиката на моя избор.

Истината е, че бях уязвим. Играех футбол (и бях доста добър) като дете. След първенствата за деца до 12 години, системите в САЩ не съществуваха и се пренасочих към баскетбола. С риск да прозвуча като пропилян бивш талант, който лае "Можех да бъда голямата работа... да съм някой, вместо провал", футболът в САЩ не беше популярен или лесен, когато бях млад. Най-голямото ни постижение беше домакинството на Световното първенство и отвратителните ни изкуствени дънкови екипи. Победата над Колумбия през 1994 г сега се оценява по-високо, отколкото тогава, защото тогава никой (в това число и аз) не осъзнаваше какво точно се случва. Винаги следях спорта (но никога агресивно) и се интересувах от мачовете (когато успявах да ги гледам), но никога нямах причина да се вълнувам за който и да е клуб.

Като се има предвид, че американският професионален спорт е огорчен, тъжен свят. Когато бях дете, местният хокеен клуб се премести от Минесота (може би столицата на хокея в САЩ), в ТЕКСАС. В Тексас няма сняг. В Тексас няма и хокей на открито. В този ход НЯМА СМИСЪЛ. Гледах как милиардери съсипват местните отбори с апатия и принуждаваха местните власти да плащат за стадионите и залите, докато клубовете задържат цялата печалба, генерирана от съоръженията. Ти си задължен да вярваш в някой, който управлява отбор от наемници на които не им пука за теб или твоя интерес към техния отбор, докато си ПЛАЩАШ и КУПУВАШ.

Животът ми ме свърза много с областта Рур. Посетих региона Рур/Райн удивително често за някой, който не е местен. Дори предшествениците ми не са от този регион. Първият ми опит в Европа не беше като колежанин, който се напива с парите на родителите си. Бях на турне с банда. Първото ми посещение на Европа беше в туристическа хижа в Есен. Прекарах време в Дюселдорф, Бохум и Дортмунд, изнасяйки шоу програми, отсядайки в гадни хотели, преминавайки от един на друг. Когато работата ми започна да ме задържа повече време в Дортмунд и срещах хората, прекарвайки дъждовните вторници или съботи в града, беше непредотвратимо.

Структурата на собственост в Германия е образцова. Германия се бори с непреодолимото желание на местни и чужди милиардери плейбои и корпорации инвестиращи в отбори, като маркетингови двигатели, и като американец, аз мразех това влияние върху спорта и обичам наличието на базово ядро в държавата, което се бори срещу това. Може да гледаме всеки да рита топка на терена.

Немските клубове може да имат вариращи нива на корпоративни поемания и може да продават акции на отворения пазар, но това е спорт, в който са нужни милиарди, за да се води успешно. Простият факт за мен е, че правилото 50+1 е занитващ пример за правилността на първенството. Всеки американец на когото кажа за правилото 50+1 го намира за правилно, коректно и добро. Никой не харесва изветрелите индивиди в САЩ като Франк МакКорт, Доналд Стърлинг, или Джери Джоунс и таблоидната драма, която ги следва. Обратно, Газпром е голям спонсор на Шалке. Всички знаем какво прави "Разенбалшпорт Лайпциг", а Хофенхайм е спортен процъфтяващ град, който едва се побира в определението клуб. Независимо от тези случаи, все още има правило, което ограничава и предпазва някой като Винсент Тан, Роман Абрамович или Глейзър да навлезе, да ремонтира цялата история и да третира сърцевината на цял град и култура като тесте лепенки Панини или някоя видео игра. Не съм израснал в Германия, но ситуацията с РазенБулШит Лайпциг ме обижда, защото е в разрез с основната причина поради която намирам немския модел за толкова привлекателен. Това е най-близкият способ до демократичен контрол над ходовете на милиардерския бизнес и фактът, че все още може да бъде защитен е нещо добро.

Нематериалният и истински ефект на клубното членство и ограниченията относно това колко от клуба може да бъде собственост на един човек или компания увеличи интереса ми. Хората могат с точност да кажат "нашия отбор". Професионалният спорт като източник на индивидуална (и групова) гордост е далечно и абстрактно понятие, но в Германия, можеш наистина да опишеш клуба като "ние" и "наш" и да използваш тези лични местоимения от първо лице и да не звучиш като загубеняк. Разбира се, има маркетингови офиси и хора съсредоточени над това да ме накарат да похарча максимално много пари, но знам, че тези разходи имат много по-голяма стойност, отколкото някога ще имат в САЩ. Мога да правя всичко това, като знам, че чуждестранен петролен магнат не може да купи любимия ми отбор и да промени цветовете му в ярко зелено за добър късмет.

Немските спортове не са от популярните в САЩ. Трябва да ги потърсиш. Да се потрудиш. Английските и испанските медии са лесно достъпни и преведени в САЩ. Немските просто не са. Без интернет, нямаше да е възможен какъвто и да е достъп, но в такъв свят живеем. Това изживяване е близко до детството, когато открих ъндърграунд музиката. Трябваше да си поръчвам албуми по пощата и да търся доста, за да ги открия. Имах късмет, че най-добрият независим магазин за продажба на записи в САЩ беше на 10 мили от дома ми, докато растях. Когато откриеш нещо неразривно важно, което не е преобладаващо около теб, се чувстваш уникално и специално. Но не по този хипстърски начин " аз съм готин, аз харесвам нещо, което ти не и искам това да си остане така". Специалното е това, че искаш да кажеш за него на всичките си приятели. Намерих нещо, което ще ви отвее. Намерих нещо, което няма да видите в ежедневието си. Елате да видите. Дори с израстването на футбола в САЩ, специално по отношение на БВБ и повечето от Бундеслигата (дори Байерн) все още трябва да се поразтърсиш. Трудно е да се обясни на някой от Германия, който е заобиколен от спорта и историята на първенствата, битката със статуса на аматьори, възхода и падението на обещаващи клубове, както и народните разкази за хора, като за герои от техния епос. Като американец, историята ме притегля към случаите с Грийн Бей Пакърс в НФЛ и техният граждански модел на собственост или битката на милиардната NCAA и статута им на аматьори колежани.

Колкото повече време прекарвах в Дортмунд, започнах да изпитвам все по-топли чувства към града. Стана ми познат. Понаучих и малко от езика, стана ми по-лесно да се ориентирам. Запознавах се с все повече хора в Дортмунд и чрез връзката с БВБ, те осъзнаха, че това не беше културно любопитство, футболен туризъм, или някакъв самотен бизнес пътешественик със Стокхолмския синдром. Първоначално имаше объркване. Как, или по-точно ЗАЩО американец обича Дортмунд толкова много? Когато те разбраха, че аз наистина се събуждам в 6:30 всяка съботна сутрин, за да хвана всеки мач, правейки закуска на децата на полувремето и планирайки живота ми около всеки мач, бях приет и третиран като един от местните. Със сигурност, аз бях местен, който не може да говори немски, но това не ме прави по-различен от няколко от играчите, така че всичко е наред. Моят ентусиазъм срещна реципрочно отношение като домакинско гостоприемство и ме посрещаха с дух, който не заслужавам, но наистина оценявам. Отидох на мачове и седях далече от лудостта, стоях прав, пеех, крещях и се заливах в бирен душ на Трибуната, отивах и сядах в най-далечния ъгъл на стадиона и бях щастлив да имам шанса да пия бира по време на мача, вместо кафе. Странният ми фанатизъм беше посрещнат с отворени обятия, а е хубаво да знам, че не съм сам на 9000 мили разстояние.

Постоянните ми пътувания започнаха през 2010 г, но пикът им дойде през 2011. Вероятно можех да отида в Хамбург, Щутгарт, Бохум, Мюнхен, или в който и да е друг град или клуб, но животът ме прати в Дортмунд. Моята работа ме прати там, когато се зароди специалния микс от играчи и уникален игрови стил. Сезон 2010/11 г беше изненада за малцината хора, които познавах и аз не можах "да схвана", както разбирам сега. Знаех малко за този отбор, а той стана шампион... изглеждаше много лесно. Но когато добавиш всички други фактори към това, силата беше магнетична. Сега, пет години по-късно, вълнувам се за април, когато ще доведа дъщерите и съпругата си на техния първи мач, за да видят за какво винаги приказва татко.

И това, приятели мои, е КРАТКАТА версия защо съм тук. Както е казано "познанието е половината от битката".

Карл, 09.10.2014 г