В Дортмунд никога не ходиш сам

 
Химна, който привържениците на Борусия са взели от Ливърпул казва, че и чужденец тук не ходи сам - ако носи нещо жълто-черно. В разходка из Дортмунд разбрах, че градът е книга с хиляди истории, а футболът е само една от тях.

Може би съм прекарал в града и десет дни. Но на парче. Идвам в ранния следобед, пренощувам в някой от евтините хотели, за да на другия ден, най-често призори, в пешеходната зона на главната улица да тръгна към ЖП гарата. Така успявах да хвана ранния автобус за летището. 

Дортмунд за мене беше звук на търкалянето на колелцата на куфара в зори, звукът, който се връщаше от празната улица като прекъснато ехо.

Дортмунд е и въздушна порта за Балканите. Благодарение на унгарска нискотарифна компания, с летище отдалечено на половин час от града, хората пътуват за места, които в западните държави едва са и чули: Ниш, Тузла, Клуж.

Планетарна Борусия

Иначе, рядко някой туристически гид препоръчва Дортмунд. Градът няма кьолнската катедрала, нито Бранденбургската врата, нито от себе си с маркетингови трикове не е създал мита за гримираната столица на бирата като Мюнхен. Но Дортмунд има Борусия.

Тя е била и останала за града далеч повече от жълто-черен футболен клуб, един от редките, които временно е умеел успешно да се противопостави на мощния мюнхенски Байерн.

Симбиозата между града и клуба е видима щом от железопътната гара тръгнете към центъра. Покрай широките стълби, които водят към пешеходната зона, от дясната страна, на стената е изписано в черно-жълта комбинация от цветове: "Добре дошли в столицата на футбола". Покрай това е и магазин за привържениците на Борусия - екип струва тривиалните осемдесетина евро, но за истинската любов парите не означават нищо. А на стотина метра зад това е Музеят на футбола, модерен и представителен стъклен куб в който е събрано много от това което радва всеки любител на футбола.

Борусия има най-големия стадион в Германия. По-рано се казваше Вестфалски стадион - но според новите обичаи във футбола, стадионът носи името на спонсора "Сигнал Идуна Парк".

И бирата е неразривно свързана с градската идентичност. Привилегията в града да се прави бира е придобита през 1293 година. Когато към това се добавила работническата, минна традиция, а след това и футболът в лицето на Борусия, създава се смесицата, която днес съставлява Дортмунд. 

Един анекдот ни потвърждава този съюз. Казват, че младежите, които са основали Борусия през 1909 направили това, защото попът им пречел в неделя да играят футбол в спортната църковна секция. Когато се събрали да основат клуба без попа - в кръчмата на стената е имало реклама на пивница Борусия. Не са имали име, па го взели назаем. 

Музеят на футбола не е единствената интересна културна институция, която не се страхува да се докосне до други облици на живота. Например, Музеят за история на изкуството и културата е разположен в представителна сграда, която някога е била банка "Шпаркасе", покрай сбирки, които се отнасят до културния и художествения развой на човечеството, има и постоянна изложба чиято тема е - геодезия. 

По този начин всички инженерно ориентирани професии, на първо място геодезисти, имат собствен храм на културата в Германия, където могат да видят как тяхната наука за измерване на земята се е развивала през вековете.

Класика с мирис на ориенталска скара

Въпреки че Дортмунд има и свое латинско име - Тремония - в основите на града не са древноримски постройки. Римляните никога не са господствали толкова източно от Рейн. Градът е основан от франкските крале, много след пропадането на Римската империя. В предходните два века градът е известен със стоманата, въглищата и бирата.

Сега, когато Германия реши да намали производството на енергия основано на въглища, Дортмунд се превръща в град на застрахователни компании, малки предприятия и знание - на близо шестстотин хиляди жители, над 50 000 са студенти, главно в известния Технически университет.

Тръгна ли от железопътната гара вляво от стълбите, покрай градската библиотека, след десет минути вървене ще стигна до Концертхаус - концертната зала. Изградена е насред квартала, който се подпира на ЖП гарата в северния дял на центъра на града. В този край повече от половината население е с чуждестранен произход.

Филхармоничната постройка най-добре показва волята на града да бъде и нещо повече от индустриална метрополия, която търси място в постиндустриалната ера. На мястото на старото кино Унион, което е разрушено заедно с близкия универсален магазин е създадена постройка чиято акустика може да издържи на световна конкуренция. От септември 2002 Дортмунд означава нещо на световната карта на градовете с големи филхармонични сцени.

Брикенфиртел - така се нарича този квартал - е останал познат по ресторантчетата с бърза храна, от класически хамбургер през ливанското пиле шаурма до турския дюнер. Тук проведох час време, дъвчейки ориенталски тунингована храна, пийвайки индустриална лимонада и наблюдавайки оживеността на Брикенщрасе.

Пристанище на канал

Дортмунд в своята история е станал един от най-големите пристанищни градове в Европа - без реки или море. След седемгодишен градеж през 1899 е открит каналът Дортмунд - Емс, който фактически свързва амбициозният индустриален град с речните и морските транспортни потоци. Така в градските железарии по воден път - от които каналът заема над 200 километра - започнала да пристига шведска железна руда, а в чужбина са извозвани немски въглища, както и високо ценената стомана.

Тъй като в този век речният транспорт все повече се фокусира към други продукти, старият индустриален квартал около дортмундското пристанище става любимо място за живот. Въпреки че тази част на града пострада тежко през Втората Световна война, редица стари постройки са останали неповредени или са поправени според оригиналните чертежи.

Във времена когато всички искали да живеят в центъра, наемите тук са били достъпни. Това първоначално привлякло студенти, след това т.нар. "творческа индустрия" - хора от света на изкуството, дизайна, културата - последвали са фирми за информационни технологии. Гастрономичното предлагане е станало все по-шарено. За да накрая да стане "фенси" да се живее и излиза тук. Всичко това ме подсети на развитието на околността около Бетон залата в Белград.

В сянката на Свети Рейнолд

Време е за кафе на хлад, на главния градски площад - Алтер маркет - близо до най-поразителната църква в центъра, която е евангелистка, но има ясна романска структура. Тя е посветена на защитника на града, който официално се нарича Рейнолдс, но има множество имена, в зависимост кой разказва за него. В Рейнланд, той е Райнхолд Кьолнски.

Обаче, както средновековните преписвачи някога върху изстъргания оригинален текст изписвали нов, така под фигурата на кьолнския светец, който бил защитник на зидарите и скулпторите, защото носил камъни за изграждането на първата кьолнска катедрала, стои историко-художествената фигура на благородник и воин, който на френски се нарича Рено, а на италиански Риналдо Монталбански.

Дортмунд от тези две истории през времето направил една, своя, която в най-кратък очерк гласи това: според френската юнашка народна песен Шансон де жест - благородникът се опълчил на своя вуйчо Карл Велики, като му се противопоставял седем години. Неговата майка, карловата сестра Ая, измолила от брат си да се помири с племенника си. Монархът се съгласил, но наказанието което изрекъл ранило епичния юнак в сърцето - с живота си трябвало да плати неговият кон Баярд, който, както се знае от Шаралията на Крали Марко, за своя рицар умее да бъде повече от кон. Него удавили в реката. От тъга за коня, благородникът тръгнал към Света земя.

Тук дортмундската версия на историята продължава така, че от Света земя се връща светецът Рейнолд, който тегли камъни за църквата в Кьолн. Убили го други работници, защото взимал по-малко пари за тежките работи. На днешен речник, правил дъмпинг във формирането на цената на своя труд.

Твърди се, че впрягът, който откарал неговото тяло на погребението не се спрял пред кьолнското църковно гробище, а своеволно се запътил към Дортмунд. След тези стотина километра, които делят двата града, впрягът спрял точно където трябва. На това място е сега дортмундската църква наречена по градския светец.

Възход, разрушение, възкръсване

Но това не е всичко. Светецът в представите на хората от Дортмунд станал преди всичко - борец. Докато в Кьолн го възприемат като миролюбив божий служител, в Дортмунд му приписват приписват някои военни чудеса. Когато кьолнският епископ в късния 14 век вдигнал войска против непослушните жители на Дортмунд, мнозина в града се клели, че техният светец стоял с бранителите на зидовете, хващал каменните гюлета от катапулта и ги хвърлял обратно към неприятелите.

Че дортмундският светец е епичен юнак станало ясно и през Първата Световна война. Общността на протестантите събрани около Рейнолдовата църква - а протестантската версия на християнството е била доминираща в града - решила да подари църковните камбани на немската царска армия, и то, за да се претопят в топове.

Този излишък на патриотизъм няколко десетилетия по-късно ще е немислим. В това всеки може да се увери на Площада на мира, където между старата и новата сграда на кметството стои самотен паметник на мира. Дортмунд знае защо има такъв площад, защо другият площад в града се нарича Хирошима, защо има паметник на мира. За мегаломанските и престъпни нацистки амбиции Дортмунд е платил с пълно унищожение.

През Втората Световна война градът като един от главните индустриални центрове в Рурската област е преживял 105 въздушни нападения. Върху града са паднали над 22 000 тона бомби. Само за един ден, през март 1945 са паднали 4800 тона бомби. Пострадала е и църквата в чиято близост стоя и размишлявам за чудесата на историята, пиейки кафе. Църквата е обновена през 1956 година.

Никога няма да ходиш сам

Тази събота, докато съм в Дортмунд, Борусия гостува във Фрайбург. В сърцето на града всички градини пред кафенетата са пълни, яде се яка храна, пие се силна бира, подкрепя се. Тук ще видите жени с жълто-черни шалове, изчервени заради пропуснати възможности, човек, който по всичко изглежда като бизнесмен със скъп костюм, освен че под тънкото, лятно сако носи екип на Борусия. Тук ще видите и бездомник как спи насред улицата, докато наоколо се разнася крясък на привърженици, защото Борусия е вкарала гол във Фрайбург.

Тълпата мирно наблюдава образа на паметника на "тромпетиста", който краси фонтана. Той показва средновековния дортмундски обичай на пазарския площад забавление да предлагат пътуващи музиканти. Пандемията през този сезон им развали работата, но фигурата е тук да подсети, че градовете без музика са глухи и неми. Музиката продължава прекъснатата комуникация с други средства. Затова паметник под името "Комуникация?" на немския скулптор Хайнрих Брокмайер вече близо четири десетилетия ни напомня да не замълчим като неговите две седящи, а плаващи бронзови фигури на Кампщрасе.

Това е град в който стотици години са се населявали. Първо, отпреди два века полски миньори. После през шейсетте югославяни, италианци, гърци и турци. Накрая бежанци от арабския свят. Техните деца по пътя до училище вече носят жълтия екип на Борусия.

Следващият път трябва да избера ден когато Борусия играе у дома. И навреме да си набавя билет. Да чуя на живо как хор привърженици пее:

Върви, върви
С надежда в твоето сърце
И никога няма да ходиш сам

Ред е за кой знае кой път да се простя с Дортмунд. Да тръгна нататък, с надежда в сърцето. На сутринта по тези празни улици отново ще се разлее звукът на колелата на моя куфар. Градът, който не се е събудил, в който денят се дели от нощта, макар за миг е само мой. Ако се заслушам, мога от дълбините да чуя как тихо бие неговото голямо, рударско сърце. И тогава отново знам, че по тази улица никога не ходя сам.

Автор: Драгослав Дедович
    

Балканецът, който наричаше Герд Мюлер "дебелак" и го направи най-добрия в света

Легендарният голмайстор на Байерн (Мюнхен) и тогавашната Западна Германия почина на 75 години, а известният югославски футболист и треньор Златко Чайковски имаше голям дял в неговата кариера. Това призна и самият "Дер Бомбер".

Футболният свят остана шокиран в неделя, 15 август, когато отекна вестта, че легендарният Герд Мюлер е починал.

Неповторимият немски нападател беше един от най-големите голмайстори в историята на футбола, а като играч е оформен от известен играч на Партизан.

Мюлер почина в неделя на 75 години, а беше легенда на Байерн (Мюнхен) и националния отбор на Западна Германия. Само в редиците на баварците е тресъл мрежите 566 пъти, а в екипа на националния в 62 мача е постигнал гол чак 68 пъти.

Но, много в неговата кариера е заслуга на Златко Чайковски, известен някогашен футболист и треньор, човек, който беше един от най-важните играчи на Партизан в годините на неговото формиране след Втората Световна война.

Легендарният "Чик" е носил екипа на Партизан от 1946 до 1955 година и е участвал в някои от най-важните успехи на клуба от Хумско в годините когато футболът в СФР Югославия все още се развива.

След игровата, направил и голяма треньорска кариера, толкова чудесна, че е бил един от основоположниците на Байерн от Мюнхен сред най-големите клубове в държавата. До Чайковски, Байерн не е бил така мощен, а с него стига до трофея от Купата на носители на национални купи през 1967 година. Накрая го е наследил Бранко Зебец, още една легенда на черно-белите, който пръв донесъл на Байерн титла в Бундеслигата.

А важен дял от този Байерн е бил именно Герд Мюлер. Чайковски, шегаджия какъвто е бил, умеел по необичаен начин да говори за своите играчи, какъвто бил случаят и с "Дер Бомбер".

 Когато Мюлер пристигнал в Байерн през 1964 година, Чайковски само викнал: "Какво ще правя с този дебелак?" Години по-късно, и Мюлер се сеща за това в едно интервю.

"Чайковски беше голям шегаджия. Той ми даде прякора "Малкия дебел Мюлер", говори десетилетия по-късно немецът за славния югославски футболист, който имаше и много проблеми с алкохола.

Толкова е бил очарован Мюлер от популярния "Чик", както гласял прякора на Чайковски заради ниския ръст. Герд Мюлер в интервю за 4-4-2 го обявил за треньор на неговия идеален отбор. А в състава легенда до легенда - Сеп Майер, Джачинто Факети, Бекенбауер, Лотар Матеус, Йохан Кройф, Диего Марадона, Пеле, Ван Бастен...

 

"Имах невиждан късмет в началото на мъжката кариера да ме тренира Златко Чайковски", говори немецът за човека, който в дните си на играч е спечелил два сребърни медала от Олимпийски игри в екипа на Югославия.

И може би загребчанинът, който сериозно заобича Белград - където остана да живее до края на живота, а тогава и да почива в него - е говорил, че Мюлер е дебелак, но "Дер Бомбер" го е разубедил в годините, които последвали.

Заедно са спечелили и две купи на Германия, а с минаването на годините, Герд Мюлер ставал все по-опасен за вратарите. С Бранко Зебец е станал голова машина, а през 1972 година бил стрелец чак 85 пъти. Това е бил абсолютен рекорд по брой голове в календарна година, до 2013 и невероятните 12 месеца на Лионел Меси.

Мюлер през тази 1972 със Западна Германия е първенец на Европа, а окончателно влиза в легендите две години по-късно когато печели и Световното първенство. Този "малкия дебел Мюлер"...