сряда, 19 ноември 2014 г.

Историята на една храчка

Ще ви разкажа историята на една храчка. Родена в пастта на много зейнали неуморни усти. Изсмукала всичко от вакуума между ушите на собствениците си. Злобни и завистливи, немощни и покорни. Заедно само в ненавистта и негативизма. Специалисти по отношение на чуждия живот и пълни аматьори в собствения си. Изтъкнати критици зад клавиатурите и изключително тихи очи в очи. Верни на лицемерието си. Не е важно, дори не е нужно да имат аргументи. Имат мнение. Щом са казали - така е. Те знаят. Знаят всичко.

Та тази храчка е рецидивист. Излиза всеки път, когато някъде някой българин претърпи загуба. Опитва упорито да му се залепи на лицето. Да постави клеймото на неудачник, на глупак, на пълен провал. Най-лесни и удобни са мишените от спорта и културата, колкото остана от тях изобщо. Когато някой избере да отиде в чужбина - предател, сребролюбец и т.н. Когато някой избере България - балък, не е достатъчно талантлив и т.н. Печеливш ход няма. Отърване от храчката също. Материал има за всички дръзнали да се опитат да постигнат нещо.
На Кубрат Пулев много му се радваха. Давай, Кобра! Мачкай, Кобра! Създаде се еуфория. Хора, които се интересуват минимално от спорт знаеха на кой ден, от колко часа, по коя телевизия ще се боксира. Кубрат загуби в петия рунд. Няма смисъл от описания, ако не всички, много видяха. Какво казал след това. Как не проявил необходимото уважение към шампиона. Нямам намерение да го защитавам. Няма и да застана на страната на храчещите. Не съм късопаметен. Дори напротив.

За пръв път българин стигна до мач за световната титла в тежка категория. Нещо, което не съм и помислял, че ще доживея да видя. Още повече, че когато започнах да следя бокса в тази категория господстваха чернокожите. Пулев може да е всякакъв, но беше претендент. До такъв мач не се стига със случайност. Не събаряш някой пиян чичка с едно сполучливо кроше в кръчмата и да те водят да се боксираш пред 15 000. Зад пътя към върха стои труд. Някои имат повече талант, други повече упоритост. Всеки знае за себе си какво е вложил. Нужни са, разбира се, и пари. За да инвестират, значи е забелязан потенциал, никой не влага в куци коне. Дори и да му остане единствен опит в живота за световния пояс от еди коя си федерация (в бокса са повече от една), поне стигна до там и беше първият.
Вчера две дами в центъра на София си коментираха нещо за мача. Вълнение още има. Хубаво беше, че имаше доста хора, които да го посрещнат на летището и да му покажат, че има и такива, които не му се изхрачиха на аркадите. Не му седнаха на гърдите, като падна на пода в петия рунд. В едно съм убеден - Кобрата искаше да се изправи. Искаха го и половината в залата, които развяваха българското знаме и показаха, че по отношение на боен дух не всичко е останало в историята. Искаха го и доста от тия, които го гледахме по телевизията. Искаха го заради него и заради себе си. Всеки в живота си е бил в нокаут. Буквално, преносно, не е толкова важно. Тялото може да те предаде. Духът никога. Ако го имаш. Ако не си малодушно човече, което само чака някой да падне. В калта до теб. За да не ти е самотно.

Битият бит. Време е за култовата реплика, с която искаме да се покажем колко сме мъдри и начетени - "Историята помни само победителите". Има още нещо. Историята не помни мишоците. За които чуждият труд и неговите плодове са нищожни. Всички тия, които са били големи надежди, но никой не ги знае и в квартала им. Всички тия, които оправдават провалите си с фактори извън себе си. Всички тия, които нямат достойнството да си признаят, че ги мързи. Да се затичат, да се наведат, да се изпотят. Но не и да храчат обилно. По всички тия, които стискат зъби и опитват. Имат воля и характер. Имат амбиция. Защото всички искат да успеят, но малко искат да се напънат. По-лесно е да се назобиш и да грабнеш пищака или да си отвориш краката и устата. Много по-лесно е. Няма спор. А каква собствена цена плащат тия "лесните" не искам и да знам.
Голям праз, че Кличко натупал Пулев. Важното е, че чичо Пеци си държеше бирата на шкембето и псуваше вдъхновено.  Той беше голям бияч преди Х години. От него трепереше квартала, казармата, изобщо всички. Жалко за пропиляната легенда. Нищо. Чичо Пеци боготвори Тайсън. Нищо, че лежа повече по затворите, отколкото се би по ринговете. Нищо, че Холифийлд му направи главата мека, а той слезе от ринга и пита журналистите "Спечелих ли?". "Железния Майк" не знаеше къде е. Поиска си реванш и в безсилието си отхапа и ухото на Ивендър. Какъв спортсмен! Възпитан човек, истински шампион! Все пак е Майк Тайсън. Величието. А Кубрат Пулев оня ден беше в киното, ама там чичо Пеци беше мълчалив. Липсваше му ентусиазъм да псува. Иначе не му е проблем да го нокаутира и той тоя "загубеняк". Пеци си глътна храчката. Тя е само за пред телевизора и компютъра. Там му е силата. Цялата сила. Чичо Пеци се възмущава от липсата на уважение в Кобрата, защото самият той е примерен гражданин, който не псува, не пие, не бие жена си, щото срещу други съперници изпитва известни затруднения, даже и секс прави тихо да не обезпокои комшиите.
По-рано същата вечер едно малко момиченце и две момчета представиха България на културната сцена. В детската Евровизия. Спря им осветлението, спря им звука. В някакъв хамбар пригоден за концертна зала. Западняците също имали проблеми. Организационни, технически и всякакви. Децата го преживяха. След като спря всичко дори се чу как Крисия каза Sorry. Извини се. За да покаже, че българските деца са красиви, талантливи и възпитани. Тя нямаше никаква вина за случилото се, но реагира като шампион. Второто място е успех. Най-големият ни досега. Всички видяха и чуха какво могат тримата. Както и всички видяха Йордан Йовчев втори в Атина, но един огромен и признат шампион.  С вдигната ръка от третия на стълбицата. Ехидните ще кажат, че ние все сме "моралния шампион". Хора, които изчерпват понятието хигиена с минаване под душа, няма да пропуснат своя шанс да блеснат с фразата "Ние сме малък, но много прост народ". Без да разберат, че нечистоплътността на душата не може да се скрие под парфюма. Те имат своята версия за пропуснатата победа. В роклята на Крисия, в имената на момчетата, в мелодията на песента. "Абе добре е, ама можеше и по-добре".
Със сигурност можеше. Ако те бяха пяли, свирили, композирали, гримирали, обличали... Все пак децата донесоха надежда и щастие. Дано след няколко години не напуснат България. Както и тия деца, които печелят олимпиади и други държави ги забелязват и им предлагат бъдеще. Защото днес е модерно да се снимаш с Крисия, Хасан и Ибрахим. В президентството, в парламента, в кметствата на общини и градове. Безсрамно се нареждат до децата, сякаш с нещо им помогнаха. На артистичните, на спортните, на тези в неравностойно положение, всъщност децата изобщо не трябва да се делят на каквито и да е. За държавата детето е 35 до 50 лв на месец. Толкова струва бъдещето. Крисия, Хасан и Ибрахим са втори в Европа, без да разбират от геополитика, а тия дето уж я разбират не могат да извлекат държавата от последното място, но си лъскат имиджа с успелите. Sorry, децата на България са върха, а дъното е във властта.
Съвсем умишлено за накрая оставих националния отбор по футбол. Темата изобщо не е за коментар, но се намести покрай боксовите и музикални страсти. Като не им се играе, да си ходят. Имат си клубове, получават си заплатите, гладни няма да останат. Никой не е по-голям от България. Като не им идва отвътре - сбогом. Ръководството до оня ден имаше доверие в Любо Пенев. Вече няма. Ще го махнат и готово. Решиха проблемите. Младежите също падаха серийно. Ще си отиде Мето Деянов и пак готово. Както си отиде и Александър Димитров. Треньорите са виновни. Те са виновни и за на практика фалиралите клубове и за школите в жалко състояние с много малки и пренебрежими изключения. От 2005 г БФС прави революцията в българския футбол. Минаха 3 световни - 2006, 2010, 2014, 2 европейски - 2008 и 2012, по всичко изглежда и 2016, въпреки новият регламент за класиране. Пет първенства с тенденция за шесто и не се чува нищо за оставка на властта. Каквито и треньори да слагаха - нищо.
Празният стадион с Малта и издънката в резултата не са достатъчен повод за един морален ход. Четирима от 14-те, които "играха" са в клубове от Б групи. Един е бетонирана резерва в Русия, а друг се бори за място в Шотландия. Това е действителността. Класическите подигравки относно малтийците - бармани, сервитьори, рецепционисти, пикола, не намериха никакво основание. Поглеждайки нашия състав, кой би искал изобщо да е треньор? Разочарованието е голямо. Трудна победа с Азербайджан, загуба с автогол на наша земя от хърватите, загуба по комичен начин от Норвегия и тотално фиаско с Малта. След изцепката на I. I. Popov, така му пише на тениската, да се натряска с уиски, за негов наследник логично е да бъде избран Капитан Морган, макар че е ром. Всички са виновни. Аз не виждам никаква разлика в сравнение с времето на Батето, освен, че той поне имаше чувство за хумор и можеше да се шегува и със себе си.

Много храчки се разлетяха в Изпълкома. Тия, които преди да влязат вътре храчеха срещу него си плюха в устата. Не им е сефте. А Лечков плюе Любо Пенев, но без паса на Пенев към Костадинов в Париж, "златното" кубе щеше да си е само кубе. Отговорник за националните отбори, много загрижен за тях. Затова плю и по Бербатов - голмайстор №1 в историята на националния отбор. Някои ще кажат "Да, ама с голове срещу Малта, Хърватия и ...". Е, днес вече няма кой да вкара и с Малта, и с Норвегия, и с Хърватия. Отговорникът си мълчи за други фигури в отбора, които се ползват с наследствени права. За там храчки няма. Новият треньор ще отиде към скамейката с присъдата "да седне убития". Нищо, важното е, че се ходи с костюм на работа, а дали се работи това е съвсем друго. Гневът на хората към случващото се се посреща жлъчно с брадатия лаф "В България всеки разбира от футбол". По всичко личи е верен, щом още се намират камикадзета да водят национални отбори, в които с гарантирани места са пияници, некадърници и любители на залаганията.
Та това беше историята на една храчка. Една огромна храчка, съставена от безброй малки. Откакто се помня слушам колко са тежки времената. Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че тежка е простотията, наглостта, безпардонността и злобата. Сто пъти по-добре е да си тъп и добродушен, вместо умен и зъл. Не съм сигурен, че съществува общество. Около коя кауза има обединение? Дори и с медицинските сестри в Либия, имаше българи, които открито си казаха, че допускат умишлено да са заразили децата със СПИН. Всеки има право на мнение. Демокрация е. Потресаващо е усещането за липса на общност. Да видиш поредното престъпление и да се обърнеш с гръб, ни видял, ни чул. Докато не се случи на теб, не е твой проблем. И така докога и докъде? Докато храчките не удавят цял един народ. Дано не.