събота, 8 декември 2012 г.

Класирането на Селтик циментира иконичния статут на вдъхновяващия Ленън

Едва когато часовникът започна да отмерва добавеното време привържениците на Селтик най-сетне започнаха да вярват, че отборът им направи достатъчно, за да се класира за елиминационната фаза на Шампионската лига. Спартак (Москва) остана с 10 души, шотландците водеха с 2:1 и добри новини идваха от мача Бенфика – Барселона – празненствата в Глазгоу започнаха.

Има само един Нийл Ленън“ беше оглушителното скандиране в последните секунди, израз на уважение към младия мениджър, който защитава клуба и в най-кризисните периоди в своите три години начело. Без съмнение това беше най-добрата вечер на Ленън като мениджър на Селтик. Въпреки че вече е спечелил Висшата лига, купата, насладил се е на победи срещу Рейнджърс и срази могъщия Барселона, вечерта в сряда ще помни най-ярко.

Това беше класическа вечер на европейски футбол на „Селтик парк“. Както винаги оглушителната атмосфера на страхотната домакинска подкрепа беше на нивото на случая, а към него се добавяше и драмата на резултата от другата среща. През повечето време изглеждаше, че класирането е твърде далечна крачка. Бенфика държеше своето в Барселона, а „детелините“ не успяваха да овладеят мача през първото полувреме, след като Ари анулира предимството от попадението на Гари Хупър.

След почивката победата изглеждаше по-реална, но трябваше да се стигне до 81-ата минута и спорна дузпа, реализирана от Крис Комънс, за да се продължи напред. Нервният Ленън дори не гледаше изпълнението. Въпреки напрегнатата и спорна природа на победата, малцина биха омаловажили момента на триумф на Ленън след забележително представяне в турнира и драматична вечер.

Той имаше трудно начало в мениджърството, след като беше хвърлен на лъвовете – да води един от големите клубове и да се справя с медийния натиск и личните предизвикателства, които носи тази работа в разделен град. През трите си години начело Ленън продължи да израства в ролята си. Сега се справя по-добре под натиск, по-малко се сблъсква с пресата и съдиите, но все още запазва огнената си природа и воля да успява, които създават характера му на победител, какъвто е.

Само преди две седмици Ленън говореше за бъдещето си в клуба, след като се замеси в скандал с привърженик след загуба в първенството, но вътрешните проблеми станаха незначителни в сравнение с пътешествието към последните 16 в Шампионската лига. След мача мениджърът благодари на двама от бившите си наставници – Мартин О`Нийл и Гордън Страхън за техните уроци за футбола. След постиженията на клуба през този сезон, работейки с много по-малко ресурси от предшествениците си, Ленън циментира иконичния си статут в клуба, на който служи също толкова добре и като играч.

Малцина очакваха от него да изведе Селтик от група, в която бяха не само Барселона, но и Бенфика, който е утвърден състезател на най-високо ниво и достигна 1/4-финалите миналия сезон, както и финансово осигуреният Спартак (Москва), който и в последния мач показа, че има какво да предложи за разлика от предишни сезони.

Ленън сам постигна този страхотен успех. Той и неговият екип демонстрираха впечатляваща работа на трансферния пазар. Основните фигури в сегашните успехи на отбора – Фрейзър Форстър, Чарли Мългрю, Виктор Уанйама и Гари Хупър дойдоха срещу относително ниски суми. През миналия сезон в Европа Селтик спечели само един мач в груповата фаза на Лига Европа, където се класира само заради дисквалификацията на ФК Сион, от който загуби на плейофите. Разликата е впечатляваща.

Ленън пое клуба в тъмни дни на Стария континент. Някои от първите му мачове, като постоянен мениджър бяха поражения от Брага и Утрехт, които оставиха отбора извън двата турнира преди края на август. Сега той класира Селтик сред последните 16 в Шампионската лига за пръв път от пет години и бъдещето изглежда светло с млад състав и нарастващи парични постъпления в хазната.

След всичките си проблеми като мениджър на и извън терена, всичко започва да си идва на мястото за Ленън в клуба, който той обича и със сигурност създава усещането, че е далеч от най-добрите си постижения.

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Стивън Джерард - легенда на Ливърпул, но не и на Англия

 
Откъдето и да го погледнете 100 мача с националната фланелка са страхотно постижение.

В гостуването на Швеция в приятелски мач Стивън Джерард стана шестият футболист достигнал тази бройка за „Трите лъва“.

12 години и половина в услуга на родината си, четири големи турнира и 19 попадения. Впечатляващи постижения, но дали видяхме пълните възможности на иконата на Ливърпул с тениската на Англия?

В най-добрите си моменти Джерард решаваше сам мачове, но тези мачове, тези дни, когато настроението го обхващаше и той избутваше отбора си от всякакви ситуации, почти винаги бяха с екипа на Ливърпул.

Финалът в Шампионската лига през 2005 г. Триумфът за Купата на Англия през 2006 г. Почти всичко, което се случи през сезон 2008/09 г. Джерард беше неспираем.

Докато имаше моменти на брилянтност и все още може да променя мачове, никой от истински великите му моменти не бяха за Англия – и не защото двубоите за националния са по-малко. Просто никога не се случи.

Късметът изигра своята роля. Отсъстваше от състава за Световното първенство през 2002 г в Южна Корея и Япония, след като се контузи в последния кръг от сезона, кой знае какво можеше да постигне Джерард през това лято. Спонтанна му възможност да преобръща мачове можеше да промени драстично 1/4-финала срещу Бразилия.

След това „златното поколение“ наля тежест на състава на „Трите лъва“. Никой от тях не изглеждаше добре. За Джерард този период на „събери всички големи имена в един отбор и очаквай да сработи“ логично му навреди повече от на повечето от останалите.

На тази основа, притежавайки толкова разрушително атакуващо умение, можеше да е навсякъде по терена, твърде често се очакваше от него да бъде краката в партньорството в халфовата линия с Франк Лампард. Това така не се и случи, както е добре известно.

Дори в случаите, когато звездата на Челси не беше до него, остана усещането за повтаряемост в представянето му.

Имаше искри на завладяващия му потенциал. Неговата роля при успеха с 5:1 над Германия беше доказателство. Извлачи Англия до победа над Андора в безличен мач през 2007 г беше още едно. Дори когато очевидно беше преминал най-доброто си състояние, капитанът на Ливърпул носи лентата на Англия с ключово влияние на Евро 2012.

Питър Шилтън, Боби Мур, Боби Чарлтън и Били Райт имат доста по-силни основания да бъдат легенди на националния отбор от Джерард. Дори Дейвид Бекъм, който последен премина границата от 100 участия, помогна на Англия повече в трудни моменти отколкото 32-годишния халф.

Може би това е само отражение на броя мачове между национални отбори, които се играят в наши дни отколкото в предишните епохи. Мачове, като тези приятелски двубои, поместени в нищото нямат смисъл. Стоте обличания на националния екип непредотвратимо девалвираха и достигането им в такъв мач без значение намалява блясъка на момента.

Все пак Джерард заслужава церемония и награда. Неговото поколение не се оказа златно, но той направи повече от много други, макар и никога отборът да не беше изграден около него в годините, когато трябваше.

Като витрината с трофеи от клубната му кариера, Джерард може да няма толкова много за показване на национално ниво. Но след онази нощ в Истанбул той винаги ще може да погледне към стоте си мача за Англия и да бъде горд от себе си.

Похаби ли таланта си Гуркюф с трансфера си в Милан

Когато Йоан Гуркюф напусна Рен, за да подпише с Милан през лятото на 2006 г това беше една от най-високите точки в кариера, която закъса в следващите години.

Трансферът му към „Сан Сиро“ го виждаше като наследник на Зинедин Зидан, но двете години при „росонерите“ не бяха плодоносни преди да се завърне във Франция, където под ръководството на Лоран Блан в Бордо преоткри най-доброто от себе си за 18 месеца преди да изпадне в нова криза от която едва наскоро показа признаци на съживяване, въпреки платените 22 милиона евро от Олимпик (Лион).

26-годишният футболист страдаше от контузия, която навреди на формата му, но въпреки това беше повикан от Дидие Дешан в състава на Франция за приятелския мач срещу Италия в сряда вечер. Да посети отново страната, в която страдаше толкова много изглежда може да му предостави възможност да се върне на върха.

Очакванията Гуркюф да последва стъпките на Зидан никога не са трогвали баща му Кристиан, уважаван треньор в Лига 1, начело на Лил. „За мен, в модерния футбол, плеймейкърите са на дефанзивните позиции. Тези позиции посрещат играта и служат като първа отбранителна линия. Бъдещето принадлежи на тези роли, в стила на велики халфове като Редондо“, заяви Гуркюф-старши преди „Ле Фут“ през 2005 г.

От самото начало младият Гуркюф никога не е бил моделиран да бъде „Зизу“, но също така и да не прилича на фигурата на Патрик Виейра. Според баща му това „техническо пропиляване“ е признак за твърде голяма обвързаност с мача. Той трябва да е в ролята на Андреа Пирло.

Преди Йоан да подпише професионален договор с Рен, клубове като Арсенал, Валенсия и Аякс са правили опит да го привлекат.

Веднага видяхме, че той беше висококачествен футболист, защото имаше всичко – чувство за колективна игра, природни умения, свобода, спокойствие, интелект. Той има невероятен съзидателен талант“, заяви директорът на академията на Рен Патрик Рампилон.

Природните умения на Гуркюф оттогава са в сянката на цялостния му потенциал, най-вече след трансферът в чужбина, който се оказа неплодотворен.

Младокът беше считан за по-затворен, отдръпнат характер от повечето футболисти и това стана голям проблем при „росонерите“.

Треньорът Карло Анчелоти го описа като „странно хлапе“ в автобиографията си, но по-силна критика дойде от бивш съотборник.


Гуркюф в Милан беше 100% грешка. Неговият проблем тук беше поведението му. Той не показа интелигентен начин на държание. Когато играеше тук, не искаше да е на разположение на състава. Не започна да учи италиански от самото начало. Не работеше. Не винаги беше навреме. Много неща се случиха. Има неща, които не може да каже. Той знае какво направи“, неочаквано разкри пред „Л`Екип“ през 2010 г Паоло Малдини.

Подобни забележки дадоха началото на редица слухове, които варираха от диви нощи до сексуалността на младия французин.

Гуркюф-старши побърза да отвърне. Със стил той сравни съблекалнята на Милан с мафиотско семейство и отсече „Има ужасно влияние във въздуха в Милан“.

Дженаро Гатузо беше отличен за грубото си държание към плеймейкъра. Безкомпромисният италианец контузи съотборника си на тренировка и го остави извън игра за два месеца, като така напрактика сложи край на престоя му в Милан.

Обратно във Франция и под ръководството на Блан потенциалът на Гуркюф се отпуши. Магичен гол срещу Тулуза беше най-доброто в личен план за сезона, а Бордо прекъсна серията на Олимпик (Лион) от седем поредни титли в Лига 1.

На следващата година клубът израсна, достигайки до 1/4-финалите на Шампионската лига, но новините, че Блан ще напусне сложиха край на успешния сезон.

Гуркюф не остана незасегнат и формата му спадна, а Световното първенство през 2010 г щеше да се окаже втори критичен удар в младата му кариера.

Той беше отлъчен от повечето от останалите във френския състав в ЮАР, а Франк Рибери го обвини, че го обиждал през по-голямата част от пътуването.

Никога не се разкри защо той беше толкова изолиран в националния отбор, макар най-вероятните теории да са културната природа на неговата личност или че е бил виждан като „треньорския любимец“ заради професионалното си отношение към тренировките. Физиотерапевтът на „петлите“ Жан-Пиер Паклет дори сподели пред пресата, че съпругата на Рибери е флиртувала с Йоан, за да си отмъсти на мъжа си за скандала „Захия“ преди началото на турнира.

Сигурно е, че Световното първенство беше неприятен опит за играча, който получи червен картон срещу ЮАР в последния мач, за да приключи една болезнена част от живота си.

С разбито самочувствие и физически уморен дойде трансферът в Олимпик (Лион) преди началото на следващия сезон. Резултати от него се очакваха веднага, като лионци се опитваха да се възстановят като кралете на Франция, но Гуркюф не беше в психическа и физическа позиция да играе лидерска позиция.

Последва още критика и дългия застой на слабата форма не бе подпомогнат от серия от травми, които му попречиха да намери ритъм.

Накрая, след две години на упадък, Гуркюф изглежда преоткрива магическото си докосване, но иронично беше извън състава на Франция за Евро 2012.

Кариерата му пое поредно пътешествие и е невъзможно да се каже дали най-доброто от него ще бъде видяно отново, но няма съмнение, че е запазил страхотен потенциал.

Клуб
Мачове Голове Асистенции Жълти картони Червени
картони
Рен 66 6 4 5 0
Милан 36 2 6 5 0
Бордо 69 18 20 8 0
Ол. (Лион) 42 5 7 4 1
Общо 213 31 37 22 1

сряда, 14 ноември 2012 г.

Карл Дженкинсън – забележителната история на момчето от непрофесионалните лиги до националния на Англия

Той не заслужава да носи тениската“, бяха първите ми думи след катастрофата на „Олд Трафорд“ през миналия сезон, след като беше разкъсан от атакуващата мощ на Манчестър Юнайтед и в частност от Ашли Йънг.

До края на едва втория си мач за клуба Дженкинсън не само се замеси в разгорещена кавга със съотборника си Тео Уолкът, но също така получи червен картон.

Никой от играчите не остави свое впечатление на който и да е поддръжник на Арсенал през този ден, но представянето на Дженкинсън беше толкова лошо, че накара привържениците да си скубят косите още веднъж за трансферната политика на Арсен Венгер.

Взет от Чарлтън срещу предполагаемата сума от 1 милион паунда, младият десен бек стана следващата изкупителна жертва за феновете, който да отнесе вината, когато всичко се объркваше през миналата година, но през тази той изтри най-горчивите нападки на критиците си.

През дългото отсъствие на Бакари Саня, подкрепящият Арсенал от дете спечели сърцата на всеки ъгъл от „Емиратс“ със смелата си, честна и постоянна игра.

Възходът му постигна заслуженото, след като миналата седмица той беше повикан в националния отбор на Англия от Рой Ходжсън, докато слухове твърдят, че е преподписал нов шестгодишен договор с „артилеристите“, който му осигурява по 25 000 паунда седмична заплата.

Обратът на късмета за 20-годишния играч не е кратка приказка, след като всичко изглеждаше срещу него в дебютния му сезон.

Венгер заслужава похвала, че подкрепи оръжията си и позволи на Дженкинсън да прогресира в първия отбор по-бързо от първоначално предвиденото, но без някои от предишните му опити в играта, бихте се зачудили дали притежава сила на духа, за да се справи.

Той направи само осем мача за първия състав на Чарлтън, но престоите му под наем в Уелинг Юнайтед и особено в Ийстбърн Бороу го изведоха от дивотията, която днес се казва Блу Скуеър Премиър до потенциално първо участие за националния отбор.

Доволен съм за момчето, защото знам колко много ще означава това за него“, заяви бившият мениджър на Бороу Гари Уилсън. „Той е играл за Финландия в по-младите си години, но да направи тази драматична промяна трябва да е фантастично за него. Той се установи като фигура за бъдещето и без неуважение към Финландия, но сега има шанс да играе на Световното първенство и да стига по-напред в такива турнири“.

Дженкинсън винаги се е отличавал като един от тези футболисти, които се чувстват късметлии да излизат на терена всеки уикенд и да правят каквото обичат най-много.

Футболният му път през възрастовите групи в Чарлтън и неговите престои под наем, както бихте предположили, дисциплинират младия „артилерист“ да бъде добре говорещ и любезен мъж, на и извън терена, какъвто е днес.

Уилсън вярва, че този тип характер, с който се отличава на игрището му помага да бъде следващата млада звезда на Англия.

Той беше наистина тихо момче, но се разбираше отлично с останалите. Беше мълчалив, но и много напрегнат. Напрегнат в смисъл, че искаше отчаяно да се справи добре и помня, когато за пръв път седнахме с него в офиса само за разговор, но той така и не каза много. Той беше доста благодарен за възможността да играе футбол, защото според мен беше доста ядосан, че не може да го прави редовно“, допълни Уилсън.

Къде лежи опасността с този чудесен талант? Е, има го страхът, че цялата тази слава може да замае главата му. Играеш в академията и за резервите една минута, после две години по-късно си с добреплатен договор в топ отбор от Висшата лига, както и повиквателна за страната си, това трябва да е шокиращо дори за него.

Трудно може да получи повече. Със слуховете, че Рахим Стърлинг иска определена сума от Ливърпул, за да подпише нов договор, феновете на Арсенал ще се молят да нямат подобни примадони в тяхната школа.

Когато идваше на мачове, идваше с родителите си. Те идваха и в гостуванията дори и в мокрите нощи вторник или сряда, като всичко беше наводнено, теренът беше само кал. Поисках от него да играе в халфовата линия, но дори в тези условия момчето просто излезе и направи топ представяне, тичайки от едното до другото наказателно поле, давайки всичко от себе си. Смятам, че той има наистина добри приятели в лицето на родителите си, а баща му е доста стриктен към него. Има доста постоянство и не го виждам да се самозабрави“, заключи Уилсън.

Тези лични качества спечелиха всички в клуба и ще продължават да го правят, с всяко тичане, всяка борба за топката и всяко решаващо прекъсване на пас, които прави седмица след седмица.

Новооткритата вяра в собствените възможности го поставя в добра форма за предстоящите проверки, но сега е времето да се наслади на пътешествието.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

„Момчетата“ станаха мъже със спираща дъха победа над Барселона

През тази седмица Селтик празнува 125 години от създаването си. Клубът има богата история през това време, но няма много победи, които ще се помнят толкова дълго като тази над Барселона.

Гигантът от Глазгоу е бил европейски шампион, но успехът с 2:1 срещу каталунците, чийто състав е известен като един от най-добрите за всички времена, трябва да се нареди сред най-големите триумфи на клуба.

Преди две седмици отборът на Нийл Ленън беше с разбито сърце, изпускайки възможността да остави следа на „Камп Ноу“, след като допусна обрат в последните секунди с гол на Жорди Алба.

В сряда вечерта късметът се обърна. Този път Алба беше губещия в персоналния двубой с Виктор Уанйама, който се извиси над него, за да отбележи с глава и да даде предимство на домакина през първото полувреме.

Изглеждаше непредотвратимо болката отпреди две седмици да се повтори, след като магьосниците на Барса продължиха да доминират в притежанието на топката, два пъти уцелиха гредите през първите 45 минути и принудиха брилянтния Фрейзър Форстър да направи ключови спасявания.

След почивката не настъпи промяна, но домакините продължиха да се държат стабилно и с всяка изминаваща минута вярата започна да нараства – невъзможната мечта наистина може да се случи.

Последва екстаз седем минути преди края на мача, когато Шави не успя да се справи с дълго изчистване и младокът Тони Уат проби и стреля умело покрай Виктор Валдес.

Решаващият гол на Уат заличи разликата в класите между двата състава и засили магнитуда на постижението на Селтик.

18-годишното момче е трудно разпознаваемо за футболните привърженици извън Шотландия, а само преди година играеше във Втората дивизия на страната с екипа на Еърдри Юнайтед, но успя да се възползва от грешка на едно от светилата в съвременния футбол.

Еуфоричното чувство не продължи дълго в невероятната вечер. Лионел Меси намали в 91-ата минута, за да накара феновете на Селтик да треперят до последния съдийски сигнал.

Краят дойде след четири агонизиращи минути продължение и дори радостните сцени на терена бяха засенчени от вцепеняващите празненства около известния стадион „Селтик Парк“.

Нийл Ленън скачаше върху изтощените си футболисти, а Род Стюърт се разплака, гледайки от трибуните, това беше нощ, която никой свързан със Селтик някога ще забрави.

В ден, който започна с горчива новина, след като се разбра, че Хартс има претенции за неплатена сметка, невероятната победа на Селтик събра възходите и паденията на шотландския футбол.

Малко са висотите, които са толкова сладки, като тази. Ленън и неговите играчи си осигуриха собствено място в историята и кой може да каже колко далеч могат да стигнат.

Те победиха Барселона и никой отбор няма да иска да пътува до Глазгоу, за да се изправи срещу оглушителните привърженици, както и срещу смелите играчи на терена, ако „детелините“ продължат към елиминациите.

Меси, Шави, Андрес Иниеста и компания са легенди в играта, но в лицето на Форстър, Уанйама и Уат, феновете на Селтик си имат свои герои.

Един до друг, никой в „зелено-бял“ екип не подведе съотборниците си и хвалебствията в идващите дни, месеци и години напред ще бъдат напълно заслужени.

Селтик победи Барселона. Това е резултат, който никога няма да потъне. Отборът, който спечели две от последните четири издания на Шампионската лига, дойде и видя, но беше победен.

Успехът трябва да се отпразнува и да се запомни, защото за още 125 години ще бъде трудно за Селтик отново да направи толкова голяма крачка като тази.

сряда, 7 ноември 2012 г.

Няма съмнение - Борусия (Дортмунд) е претендент в Шампионската лига

Преди броени месеци завидната позиция на която стои сега Борусия (Дортмунд) беше далечна мечта. Шампионът на Германия показваше страхотна форма в Бундеслигата, но беше смятан за неподготвен за футбола в Шампионската лига.

В късния август жребият им отреди срещи с Реал (Мадрид), Манчестър Сити и Аякс в груповата фаза на турнира през 2012/13 г и малцина биха предвидили, че немците ще водят в класирането след четири мача.

След победа с много усилия над Аякс в първия кръг силата на Борусия нарасна и доказа, че са взети поуки от провалите през миналия сезон.

Равенството 1:1 с Манчестър Сити на „Етихад“ беше само началото. „Жълто-черните“ доминираха над шампиона на Висшата лига от началото до края и свариха неподготвени домакина си в редица случаи.

В края смесица от неточни завършвания и високата класа на Джо Харт ограничиха дортмундци до един гол, дело на Марко Ройс. Марио Балотели спечели спорна дузпа в последните секунди, за да спаси точката за домакините.

Мнозина предричаха, че момчетата на Юрген Клоп ще са обезкуражени от случилото се в Манчестър, но три седмици по-късно те победиха Реал (Мадрид) на „Сигнал Идуна Парк“.

Футболистите на Борусия бяха смели, възползваха се брилянтно от шансовете си и контролираха гостите. Те поеха командването в „Групата на смъртта“ с успех с 2:1 и показаха, че имат духа да се състезават на най-високо ниво.

Като доказателство, че резултатът у дома не е бил случаен, те подходиха към реванша с „Белия балет“ със същото безстрашие. Роберт Левандовски водеше атаката брилянтно, подготвяйки и двата гола с пасове с глава. Късното изравнително попадение на Месут Йозил от пряк свободен удар беше удар, но не фатален.

Усилията на „жълто-черните“ досега направиха класирането за фазата на елиминациите проста формалност, с домакинство на изпитващия проблеми Манчестър Сити и пътуване до Амстердам.

Те не се страхуват от предстоящото. Вече показаха, че са способни да са равни и да превъзхождат Реал (Мадрид), който е смятан за един от фаворитите в турнира.

Един от Челси и Ювентус изглежда осъден да отпадне в групите, благодарение на чудесната форма на Шахтьор (Донецк), докато Милан е сянка на миналото си.

Манчестър Юнайтед, въпреки 100% успеваемост до момента, допуска напълно предотвратими голове, тенденция от която в Дортмунд лесно могат да се възползват. Другият представител на Висшата лига Арсенал продължава да разочарова, продължавайки без спечелено отличие седем години.

Байерн (Мюнхен), загубилият финалист от миналогодишното издание на турнира, изпитва сериозни проблеми в срещите с БВБ през последните години, въпреки победата с 2:1 за Суперкупата на Германия през август и е преодолим противник.

Остана Барселона. Каталунците се наслаждават на начало на сезона в което разбиват рекорди под треньорството на Тито Виланова през 2012/13 г, но не са стабилни в защита, допускайки елементарни голове срещу Депортиво (Ла Коруня) и Спартак (Москва). Страховитата атака на Борусия (Дортмунд) може да се наслади на плодотворна вечер срещу барселонците.

Разбира се, БВБ също има своите слабости. Заради малобройния състав може да се окаже неподготвен за борба на три фронта, като предстои да видим как ще се справи младата група в по-късните етапи на турнира, когато натискът ще е доста голям.

Въпреки всичко едно нещо е сигурно. За потенциала на Борусия (Дортмунд) като отбор няма граници и почти сигурно клубът ще остане дълго в надпреварата.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Защо Манчестър Сити не може да е фактор в Европа

Два сезона в Шампионската лига, пет гостувания и Манчестър Сити спечели само веднъж – срещу Виляреал, който в същия сезон изпадна от Примера. Какъв е проблемът? Вярно ли е твърдението на Роберто Манчини, че е само липсата на опит?

Липсата на участия в Европа със сигурност изигра лоша роля за „гражданите“ в жребия. С нисък коефициент те попаднаха в трудни групи – през миналия сезон с Байерн (Мюнхен), Наполи и Виляреал, а през този с Реал (Мадрид), Аякс и Борусия (Дортмунд).

Може би им трябва време да се научат да балансират между двойната задача – изискванията на първенството през уикенда и надпревара от високо равнище през седмицата.

Засега изглежда, че по-голям проблем притеснява Манчини. Отпадането в групата през миналия сезон може би беше заради липса на късмет – 10 точки обикновено са достатъчни за продължаване. За четири сезона с Интер отборът на Манчини достигна 1/4-финалите два пъти и още два пъти до 1/8-финалите. Италианците имаха проблеми срещу европейски съперници, които представяха друго ниво на качество, което вътрешното първенство не може да осигури.

За нещастие на Манчини това подсилва твърденията, че зад неговите успехи – четири титли за шест сезона, стои повече късмет отколкото големи треньорски способности. Трите скудета в отслабена Серия А след скандала „Калчополи“, докато шампионската му титла във Висшата лига поне отчасти беше завоювана заради нехарактерен колапс на Манчестър Юнайтед.

Истинският проблем за Сити изглежда е това, че Манчини е наясно със съмненията около него и минава през период, в който се опитва да се докаже, затруднявайки твърде много нещата, за да изясни, че той е гения, той е този, който заслужава уважение за успеха на Сити. Промяната на формата срещу Реал (Мадрид), например, беше объркваща.

През второто полувреме издърпа Давид Силва (заменен от Един Джеко) навътре, за да премине към 3-5-1-1, Марсело получи свобода да напада по лявото крило, което остави десният бек – първоначално Майкон, а после Пабло Сабалета изолиран в борба не само с Кристиано Роналдо, но и с напористия бразилец.

Може би идеята беше Венсан Компани, който играеше десен централен защитник да предлага помощ, но това не се случи. Резултатът беше, че Марсело имаше време да насочи удара, който донесе първото изравняване. Роналдо имаше свободно пространство и това доведе до третия гол за Реал.

Дали мадридчани предложиха на Сити по-различно предизвикателство от тези във Висшата лига? Всъщност не. Много от отборите в Англия играят с тактика хибрид между 4-2-3-1/4-3-3. Сходна 4-3-3 използваха Борусия (Дортмунд) и Аякс, макар и тяхната преса да беше може би по-свирепа от обичайната във Висшата лига.

Отборите в Шампионската лига не правят много по-различни неща от тези в челото на Висшата лига. Разликата е, че те ги правят по-добре и с по-голямо постоянство или поне тези отбори, с които Сити имаше малшанса да се падне на жребия. Това показа слабостите на английския шампион. Във Висшата лига момент на индивидуална брилянтност или грешка на противника може да прикрие цялостното слабо представяне на отбора.

Сити може да се размине, ако позволи на някое крило от Висшата лига да изолира бек, не може да се отърве, ако този играч е Кристиано Роналдо или Марко Ройс (или дори както се оказа Райън Бабел). Тенденцията фланговите им играчи да стоят високо не е проблем на вътрешната сцена, защото халфовете им могат да разчитат на владеенето на топката. Колкото е по-високо нивото – както и Челси го откри този сезон – толкова по-голяма опасност, когато бекът е изолиран.

Да се играе с трима в защита, използвайки бекове-крила, за да изтласкаш противниковото крило по-назад по терена не е добра тактика, ако играчите не се чувстват уютно в такава подредба.

Майка Ричардс призна след загубата с 1:3 от Аякс, че преминаването към трима в отбрана го е объркало, което е притеснително, тъй като неговата идеална роля е да бъде десен бранител в триото централни защитници. Английските футболисти са по-неподготвени за промени в тактиката в хода на мача, отколкото италианците и други, но този проблем е на Манчини. Той или трябва да научи играчите да бъдат по-приспособими, или да опрости нещата. Не може просто да настоява те да правят нещо, което намират за трудно.

Истинското притеснение за Сити е, че спадовете са дълбоко вкоренени и може да започнат да се показват не само в гостувания, но и у дома. Продажбата на Найджъл Де Йонг, оставянето на пейката на Джолиън Лескът и експериментите с последните трима предполагат отбор, който се опитва да премине към стил на повече владение на топката. Манчини може би следва общата тенденция или се опитва да обезглави слуховете, че Пеп Гуардиола ще го замести, за да приложи стил базиран на този на Барселона. Каквато и да е причината, не се получава.

Диего Милито защити аристократичната си титла „Принца“


Краят на серията без загуба на Ювентус в 49 мача може да изненада някои, но архитектът със сигурност не шокира никого. Диего Милито, човекът, който вкарва в големите мачове като никой друг в Серия А, го направи отново за Интер в съботната вечер.

Принца“ бележи четири гола всеки път, когато „нерадзурите“ стъпват на „Сан Сиро“. Докато двата отбора излизат от тунела и звучи химна на Интер в акомпанимента на видео на големите екрани на стадион „Меаца“.

Последната версия включва кадри с аржентинеца от май 2010 г. Победният гол за Купата на Италия, шампионското попадение срещу Сиена и двете страхотни завършвания, които решиха всичко срещу Байерн в Мадрид. Когато хората говорят за требъла, те говорят за Милито.

Доста време след това изглеждаше, че изявите му през сезон 2009/10 г ще бъдат единствения пик в кариерата му в Интер. През следващия шампионат той вкара само пет гола и общо осем пъти в 36 мача. Интер привлече Джампаоло Пацини през януари 2011 г, за да запълни празнотите от неуспехите на Милито пред вратата. За известно време стратегията даде резултат. Проблемът за Интер беше, че Пацини не успя да задържи форма. Той не беше „новия Милито“, такива не бяха и Диего Форлан и Мауро Сарате.

Вместо това „новия Милито“ беше самият Милито и неговата невероятна серия през 2012 г напомни много от висотите от май 2010 г. Големите мачове през тази година със сигурност са доста различни от предишните, но това не може да отнеме нищо от стойността на неговите постижения. 27-те му гола го нареждат сред най-добрите реализатори през календарната година, като само Лионел Меси и Кристиано Роналдо имат повече попадения. За разлика от двете големи звезди на модерната игра, Диего записа впечатляваща статистика за отбор, който не успя да бъде в челото на класирането в завършилия сезон.

Неговите голове идват в дербита. Хеттрик в Дерби дела Мадонина през май сложи край на надеждите на Милан да защити Скудетото, което отиде в ръцете на Ювентус. В съботното Дерби д`Италия 33-годишният нападател записа още две попадения, за да разклати трона на „бианконерите“ за пръв път от много време насам. След като вкара 20 гола във втория полусезон на предишния шампионат през лятото той лесно се насочи към опит да възвърне още веднъж най-добрата си форма и стана още по-силен.

Андреа Страмачони иска да изгради нов, по-ефективен Интер след пауза от 24 месеца в борбата за отличия у дома и зад граница, а Милито стана по-пълноценен нападател. Много повече от преди той показва апетит за работа, връщайки се назад, за да помага в изграждането на атаката. Подкрепя халфовете, които с времето са по-бавни и вече не са толкова съзидателни. „Нерадзурите“ вече се стремят да извеждат стрелците си по-рано и от по-голяма дълбочина отколкото преди, а аржентинецът показа истинско желание да бъде част от това. Бонусът е, че това не навреди никак на умението му да праща топката в мрежата.

Интер постигна серия от девет поредни победи, а Милито продължи да бележи. Към момента той отбеляза четири в изминалите седем дни, за четвърти път през 2012 г, той вкара в три поредни шампионатни мача, като в поне един бележи повече от веднъж. В серията от 49 мача без загуба за Ювентус, която никога няма да бъде забравена от привържениците му, нещото, което ще изпъква е липсата на плодотворен реализатор през това време. Алесандро Матри е най-резултатен с 12 попадения. Междувременно Милито вкара 13 гола в първите си 13 мача за 2012 г.

Историческата победа на стадион „Ювентус“ внезапно хвърли „Бенеамата“ под светлините на прожекторите, с нови очаквания за успех за пръв път в ерата на Страмачони. Ако има един човек на когото да се разчита да свърши постоянна работа в предизвикателството към Скудетото, то това е Милито.

Той е единственото нещо, което липсваше на Юве, и най-голямото оръжие на което Интер може да разчита в мрачни и светли дни. Милито продължава да създава разликата, когато е нужно.

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Венгер се придържа към изпитаната формула на провала, докато закопае Арсенал

Не се стигна до унизителното 2:8 от миналия сезон на „Олд Трафорд“, но загубата с 1:2 от Манчестър Юнайтед в съботния обед е много позната история за „артилеристите“, които отново се провалиха в представянето си в голям мач.

Отборът на Арсен Венгер нямаше никаква искра на въображение в атака, а защитата, която беше допуснала най-малко голове във Висшата лига през сезона се предаде лесно пред атакуващия талант на „Червените дяволи“.

По-тревожещото е, че мениджърът на лондончани избра същите 11, които едва победиха закъсалия КПР само седмица по-рано.

Андре Сантос не покриваше лявата си зона в защитата на Арсенал и беше надбяган от постоянната заплаха Антонио Валенсия. Бившият играч на Фенербахче не се справи в зона, в която младокът Киърън Гибс можеше и да успее, като със сигурност не оправда платените за него 6,2 милиона паунда преди началото на миналия сезон.

Целта на Венгер със сигурност е да изгради силна отбранителна четворка, която да повтори класическата защита от края на 80-те и 90-те години, но времената се промениха и 63-годишният треньор трябва да е способен да наглася състава си спрямо неговите противници, а не да се придържа сляпо към изпробваната, проверена и провалена формула.

Томас Вермален направи слаб мач за Арсенал, като след лош опит за изчистване създаде положението за гола на Робин Ван Перси, а след почти същата грешка позволи на бившия си съотборник да изведе Валенсия на голова позиция.

Аарън Рамзи също има проблеми след завръщането си в състава след ужасяващото счупване на крака. Уелският национал така и не изглеждаше уютно разположен по крилото. Влизането на Тео Уолкът в началото на второто полувреме беше добър ход, като „артилеристите“ не успяха да направят нещо смислено с притежанието на топката.

Ако английският национал беше започнал мача можеше да бъде различна история, но статутът му на резерва предопредели малките му шансове да получи място в стартовия състав. Фантастичното му представяне срещу Рединг в Купата на Лигата накара мнозина да предполагат, че ще бъде титуляр, но Венгер явно смяташе, че след 120 минути игра физическите му сили няма да стигнат за още един цял мач.

Времената са тревожни за „топчиите“, след като трудно се вижда как ще бъдат вкарани голове. Контузеният Жервиньо е липса, но котдивоарецът има само три попадения във Висшата лига този сезон, а новото попълнение Оливие Жиру все още има проблеми с адаптацията към живота в Англия.

Един от ключовите проблеми е, че Венгер не е известен със засилена активност и реакции спрямо ситуациите в мача. Червеният картон на Джак Уилшър е перфектния пример за тези слабости на мениджъра.

По-малко от десет минути преди втория жълт картон за Уилшър, сър Алекс Фъргюсън извади Том Клевърли, който също имаше жълт картон, а съдията Майк Дийн му отправи последно предупреждение, след нарушение срещу десетката на Арсенал.

Мениджърът на Юнайтед видя опасността и веднага реагира. Венгер не го направи и Арсенал плати цената, като не успя да застраши сериозно преднината на „Червените дяволи“ от два гола.

Разликата между Арсенал и върха продължава да нараства. Венгер трябва да е готов да се адаптира, ако лондончани искат да запазят надежда за някакво отличие този сезон, включително и „петият трофей“ - класиране в Шампионската лига.

неделя, 4 ноември 2012 г.

Проклятието на 50-ия


За съвременния футбол повечето хора говорят като за чисто нов спорт, съвсем различен от играта преди 20 години. Повече скорост, повече тактика, повече сила. Принципно е глупаво да се сравняват различни поколения и епохи. Всяко време си има своето очарование, възход и падение. Като следствие на всички суперлативи за днешния футбол повечето привърженици биха казали, че да успееш да се задържиш непобеден в първенството си дълго време е Мисията невъзможна. Въпреки всичко след 2000 г в т.нар. „големи“ шампионати – Висшата лига на Англия и Серия А на Италия два клуба доказаха, че още може да си „Непобедим“.

Последен с това звание до днес (3 ноември 2012 г) се ползваше Ювентус (Торино). „Старата госпожа“ не загуби 49 мача, а големият враг Интер попречи серията да се закръгли на 50. В Дерби д`Италия „нерадзурите“ записаха деветата си поредна победа във всички надпревари, надделявайки с 3:1. Всичко тръгна отлично за лидера Ювентус пред препълнените трибуни на новия му стадион. Гол на Артуро Видал в първата минута и никой не можеше да предположи, че финалът ще е горчив. Интер постепенно взе надмощие и успя да вкара топката във вратата, но засада отмени изравняването. В 59-ата минута миланците получиха дузпа и потърпевшият Диего Милито я реализира. Аржентинецът се възползва от отбита от Буфон топка след мощен шут на резервата Гуарин, за да обърне изцяло развоя в 76-ата минута. В ролята на губещ Ювентус нямаше избор освен да тръгне напред, за да спаси мача и поредицата. Интер се възползва от оголения тил и Нагатомо изведе Родриго Паласио сам срещу Буфон – 3:1 за Интер в последната минута на редовното време.

Така приказката за „черно-белите“ свърши. По ирония на съдбата по почти сходен начин със съдбата на другия „непобедим“ в 21-ви век – Арсенал. Ювентус успя да стане шампион на Италия през 2011/2012 г без поражение, а лондонският клуб на Англия през 2003/2004 г. Двата отбора успяха да запишат по 49 мача без да опитат вкуса на загубата, като и двата загубиха от най-големите си врагове. Рекордът на Арсенал приключи в гостуване на „Олд Трафорд“ на Манчестър Юнайтед. Началото на края дойде след отсъдена дузпа в полза на „Червените дяволи“. Майк Райли наду свирката и показа бялата точка в 73-ата минута, а Рууд Ван Нистелрой превърна наказателния удар в гол. В последната минута Уейн Рууни довърши започнатото – 2:0 на 24 октомври 2004 г. Дерби, което ще се помни заради съдийството и края на исторически успех. Още две съвпадения – Ювентус и Арсенал загубиха с два гола разлика, а началото на пораженията е с попадение от дузпа.

Серията на Арсенал от 49 мача без загуба започна на 7 май 2003 г. Отборът на Венгер постигна 36 победи и 13 равенства. През сезон 2003/2004 г завърши с 26 успеха и 12 ремита. У дома Арсенал остана непобеден до 1 февруари 2005 г, а през цялата 2004 г не регистрира загуба на своя стадион.

Ювентус стана шампион през 2011/2012 г с 23 победи и 15 равенства. Серията на Ювентус започна на 15 май 2011 г, за да завърши на 3 ноември 2012 г, постигайки 32 успеха и 17 ремита. Торинският клуб не успя да подобри рекорда в Италия, който се държи от Милан с поредица от 58 мача от 26 май 1991 г до 21 март 1993 г, но стана първият отбор шампион без поражение в първенство от 38 кръга. В историята на Серия А след 2000 г с две дълги серии може да се похвали и палачът на Ювентус – Интер – 33 мача между 7 май 2006 г и 18 април 2007 г, и 31 мача от 22 април 2007 г до 2 март 2008 г.

събота, 3 ноември 2012 г.

Загубеният статут на легенда е достатъчно наказание за предателя Ван Перси

Не трябва ли футболните привърженици да пораснат и да спрат с масивните протести всеки път, когато играч се премести във вражески клуб? Не сме ли всички ние лицемерни да критикуваме остро футболистите, които се местят заради личен интерес, когато повечето от нас правят същото в своята кариера?

Донякъде да. Трансферът на Робин Ван Перси в Манчестър Юнайтед през лятото демонстрира, че връзката между клубове, привърженици и играчи е много смесена, за да се правят прости отсъждания.

Историята започна, когато Арсен Венгер привлече талантливия, но проблемен холандски младеж от Фейенорд през май 2004 г – мечтан трансфер за Ван Перси, който бързо започна да тренира до гигантите от Непобедимия отбор, като Тиери Анри, Денис Бергкамп и Робер Пирес.

Пет месеца по-късно и възможностите на 21-годишния тогава нападател станаха очевидни за всички на „Хайбъри“, когато той вкара в последната минута, за да спаси отбора от унизителна домакинска загуба от Саутхемптън.

Роди се звезда!

Нещо такова.

Контузии помрачиха престоя на Робин в клуба. Само в два от осем сезона той изигра повече от 20 шампионатни мача. До 2010/11 г той не успя да вкара повече от 20 гола за сезон (във всички надпревари).

Мениджърът и феновете запазиха вярата си в него, същите фенове, които скандираха мощно името му през миналия сезон, след като най-сетне се освободи от проблемите с контузии.

Обичта на „артилеристите“, която обгради Робин през повечето от последните два сезона беше наслада за него и засили драмата около „ще остане ли или не“, докато договорът му изтичаше. Той, съветниците му и семейството му рисуваха картината на човек, който е амбициозен, но и дълбоко влюбен в клуба си.

Винаги ще бъда артилерист“, каза той с усмивка, докато получаваше наградата Футболист на годината от журналистите, пишещи за футбол, миналия май. Ранен знак за неговото желание да поддържа емоционална връзка с привържениците, докато си осигури път в друга посока.

Постоянните изявления на Робин за любов към клуба бяха повтаряни като ехо от семейството му. Неговата съпруга използваше Туитър, за да отхвърли слуховете за негово напускане. „Моля ви не вярвайте на нищо“, умоляваше тя феновете на Арсенал.

Арсенал вярваше в Робин, когато беше млад и беше смятан за бунтовник“, каза тя пред пресата през май. „Харесва ми това, че в Арсенал всички го уважават. На тренировъчното игрище, на стадиона, съотборниците му, феновете. Всички идват при мен да ми кажат колко са щастливи с него“.

Ако това не беше достатъчно, включи се и майката на Ван Перси. „Арсенал е хубав клуб. Аз искрено чувствам, че феновете и хората в клуба наистина го обичат. Това струва много“, заяви тя през май.

Жените около него даваха знаци, че Робин може да остане, а той самият добавяше, споделяйки как 91-годишният му дядо е бил допуснат до терена след мач, като пример за връзката на семейството му с клуба.

Всички ние знаем как завърши историята. Само седмици по-късно Робин пусна отворено писмо до привържениците на Арсенал, в което споменаваше „уважение и лоялност към клуба“, докато в същото време забързваше напускането на Северен Лондон право в обятията на един от най-яростните врагове.

Може би противоречието не трябваше да ни изненада. Колкото и налудничаво да звучи Робин искаше да остане обичан от привържениците на Арсенал, но и да използва шанс да играе за Манчестър Юнайтед. Това е мъж, който позира гордо със съпругата и децата си, но не може да устои да купонясва с жени със съмнителен морал, докато е далеч от дома с холандския национален отбор.

Той иска глазурата на тортата му да остане непокътната, а в същото време да се наслади изцяло на пълнежа й.

Както и самият Робин разбра, не може да имаш и двете – поне не и във футболния свят. Повечето хора в играта разбират, че не можеш да го постигнеш с уважение от поведението на публиката.

Ако привържениците ще са толкова отдадени и грижовни към футболистите, като верните поддръжници на Вила към Стилиян Петров, да дадем един чудесен пример, то тогава те ще са много недоволни, когато футболист ги излъже и се хвърли в кревата на врага.

Може да изглежда ирационална и детинска, но такава е природата на поддържане на футболен отбор. Да се хвърлиш на влака във вторничната вечер, за да се напиеш с приятели, докато подкрепяш 11 мъже ритащи топка също е ирационално и детинско, но играта щеше да е доста тъпа, ако хиляди от нас предпочитаха по-“рационалната“ възможност за вечер с гледане на филм и вечеря за десетачка от някоя промоция.

Робин, ще получи грубо отношение от нас в предстоящия мач. Лично аз планирам да се въздържа от такова поведение. Той вече плати цената, в ума ми.

Той искаше да е легенда на Арсенал и на Манчестър Юнайтед, но загуби напълно правото си да бъде значим за първия си отбор. Той направи своето решение и не е добре дошъл обратно. Енергията похабена да бъдем язвителни към него е по-добре да бъде отдадена на това да сме единни и да подкрепяме нашия прекрасен клуб и момчетата на терена, които (все още) не са ни напуснали.

Освен това вече съм и твърде възрастен за всичките крясъци и жлъч. Голям срам е, че Ван Перси толкова лесно изпусна потенциала да е легенда на Арсенал, за да докаже, че е проблемно хлапе беглец. Така се случи и нека така да бъде.

Робин, аз не съм ти ядосан – просто съм разочарован.

Фен на Арсенал.