петък, 28 февруари 2014 г.

Срамно петно са децата на поп Кръстьо

Едва ли някой е очаквал от Лудогорец да се представи така в Европа този сезон. Когато фактите говорят и боговете мълчат. Пет победи и едно равенство и едва два допуснати гола. Срещу Лацио смелите очаквания стигаха някъде до равенство преди реванша.
Разградчани успяха да триумфират в италианската столица. На "Олимпико" имаше около 4-500 българи и 4500 италианци. Родното знаме и викове "Българи юнаци" огласиха 80-хилядния стадион, докато драмата на терена отреди лудогорци да надделеят с 1:0. Не знам колко от българите на стадиона са пътували от Разград, но предполагам, че повечето присъстващи са работещи в града и околностите.
След слабата посещаемост на мачовете от груповата фаза за реванша с Лацио интересът нарасна значително. Още като отидох за билети на касите видях фен с шапка на Лацио и блуза на Челси. Истински космополит. Ясно ми беше за кой ще вика на стадиона. Пределно ясно.
Настанихме се в сектор Г и видях един доста напълнен "Васил Левски". Не помня кога за последно имаше толкова публика. Може би на домакинството с Англия. Не съм броил хората от Разград около нас, но имаше и такива. Със зелени шалчета и лица. Повечето в сектор Г без изненада за никого бяха привърженици на ЦСКА. Имаше хора всякакви. Някои с шалчета и знамена на България.
Мачът започна. В малкото секунди до първия гол на италианците от един от тунелите се изнизаха около 30 човека, които яростно се затичаха към частта между А и Г, отделена за гостуващите отбори и започнаха да ръкопляскат. Полицаите не очакваха и за кратко групата се приближи максимално до тифозите, които наброяваха около 300. След малко кордон по от около 15 униформени ги отцепи от двете им страни. От останалите сектори на стадиона започна освиркване на левскарите. Нямаше никакво съмнение от кой отбор бяха въпросните трийсетина.
На италианците едва ли им се е случвало на чужда земя да се радват на головете им. Радостта на въпросните беше бурна и за 2:0 и за 3:2. При 2:2 и 3:3 бяха много тихи. Все пак си платиха по 10 лв за билет, а физиономиите им след последния съдийски сигнал са безценна гледка.
Другите 36 000 по трибуните ликуваха. Както смятам и много други, които са го гледали по телевизията. Като всеки нормален човек, който се бори с едно ненормално битие и поводите за радост са рядкост. Тия 30 не ме изненадаха с нищо. Срамно петно са децата на поп Кръстьо. А по-срамното е, че тия същите се крият зад лицето на националната светиня Левски. Нагло искат да узурпират Апостола, като частна собственост и парадират какви българи са.
Каузата на Лудогорец може да не е национална. Ясно е, че на много хора им е било все тая дали ще продължат или не. Ясно се видя, че има и такива хора, които не искаха това да се случи. Аз съм бил и на Левски - Лацио 0:4. Тогава не видях радост в агитката за четирите гола на гостите. Нямаше аплодисменти. А си били приятели. После Левски би с 1:0 в Рим. Не знам дали италианците са им ръкопляскали. Съмнявам се.
Не ми пука какво са си помислили и какво си мислят чужденците за България. Съотношението е хиляди хора срещу десетки идиоти. Съотношението е хиляди българи срещу шепа псевдопатриоти. Васил Левски, който в душата си е Човек с огромно Ч, щеше да ги сложи такива на бесилката. За положението в което се намираме и за абсурда, в който живеем сме си виновни единствено ние. Пред казана на българите в ада все още няма пазач. Ако някой тръгне да излиза, винаги ще се намери кой да го дръпне надолу. Това си е традиция. И когато не е имало кой да ни бие отвън, ножът в гърба не е закъснявал. Някои биха казали съдба. А аз казвам едва ли. Ситните душици трябва да бъдат смазвани, преди да получат шанса те да смажат, защото те не биха се поколебали.
България ще продължи да я има. Против всички измекяри, които я напуснаха, за да се правят на патриоти от дупките си. Против и тия измекяри, които са се впили като пиявици в нея, за да си връткат далаверите. Против всички, които не виждат по-далече от носа си, ослепели от злоба и простотия, от алчност и кретенизъм. Не забравяйте, че истинският Левски гледа. Накрая всеки си получава заслуженото.

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Треньор показа истинския олимпийски дух

За най-добрите състезатели в Сочи зимната Олимпиада се свежда само до едно - спечелването на медал. Малцина са звездите, които са най-добри сред най-добрите и окупират заглавията. Така че не е чудно, че мнозина от нас остават с убеждението, че спортът е повече постижение, а не поведение.

Понякога си спомняме, както се случи с британката Чеми Алкот, чието лице беше картина на истинско щастие, след като тя пренебрегна контузия, за да се състезава на четвърта олимпиада в сряда сутринта. Тя може да се провря сред първите 20 в спускането, но от изражението на физиономията й може би сте си помислили, че е спечелила всички златни медали.

Дори по-трогателен момент, демонстриращ олимпийския дух се видя при мъжкото ски бягане във вторник, а негов автор стана треньорът на канадския отбор Джъстин Уодсуърт.

Уодсуърт, американец, който се е състезавал на олимпийски игри, е в Сочи, за да помогне на канадските атлети да спечелят медали, но когато видя руски състезател в беда, той бързо му оказа помощ.

27-годишният Антон Гафаров се бореше с брутална конкуренция на домашен сняг, падайки два пъти в спринта на 1/2-финалите, като счупи едната си ска във втория инцидент.

Това го обричаше на дълъг и болезнен път към финалната линия със ски обувките му, но Уодсуърт беше наблизо и изтича да даде на руснака една от резервните ски, които беше приготвил в случай, че някой от неговите атлети преживее същия проблем.

Може би това беше дребно нещо, тъй като загубеното време от Гафаров вече означаваше, че няма шанс да се класира, но актът на човечност позволи на скиора да завърши достойно надпреварата пред своя публика.

Уодсуърт беше похвален в социалните мрежи за човечността и спортния си дух, и с право. Неговата постъпка трябва да напомни на всички нас, че модерното олимпийско движение беше родено не от духа на яростно състезаване, за да се спечели на всяка цена, а от духа да вземеш участие и да се насладиш на спорта.

С тази доброта Уодсуърт съживи спомените за британския бегач на 400 м Дерек Редмънд, чийто баща славно му помогна да пресече финалната линия на Олимпиадата в Барселона през 1992 г, след като мечтата за медал умря след травма в бягането на 1/2-финала.

Вдъхновението на Уодсуърт за неговата помощ може и инцидентно да е дошло от съпругата му. Той е женен за бившата канадска скиорка Беки Скот. Нейните мечти за медал на Олимпиадата през 2006 г изглеждаха разбити, когато партньорката й Сара Ренър загуби едната си щека преди старта.

Норвежкият треньор Бьорнар Хаакенсмоен се намесил, давайки на Ренър щека - канадското дуо завърши със сребро... докато норвежката двойка, водена от Хаакенсмоен завърши четвърта.