Мароко - най-голямата кражба в историята на футбола

Може ли кражбата да бъде съвършена; може ли кражбата да бъде праведна? Можете ли да подкрепяте "крадците" срещу цялата система? Може. В култовия испански сериал "Къща от хартия" и на Световното първенство по футбол.

Мароко има футболисти, които играят в Челси, ПСЖ, Байерн, Севиля, Уест Хем; значи това са отлични играчи, но не за полуфинал на Световно първенство. Докато Уалид Реграги от тях не направи дисциплинирана дружина като екипа от съвършени крадци в мега популярния испански сериал.

Защото, как по друг начин да се обясни чудото един африкански национален отбор да играе с четири от петте най-добри европейски представителни състава на Световно първенство и при това от нито един да не получи гол. Испания не успя да им вкара гол чак и от три дузпи.

Мароко затова е първият африкански национален отбор в полуфинал; затова Мароко е първият, което за тази история е по-важно арабски национален състав в полуфинал на Световно първенство.

Защото, Световното първенство започна така, че под най-модерната палатка на планетата, на стадион Ал Байт, на откриването един до друг седяха катарският емир шейх Тамин Бин Хамад ал Тани, саудитският принц Мохамед бин Салман и египетският президент Абдел Фатай Сиси.

Мохамед Абу Трика, египтянинът, който със своите игри за катарски клубове заработи прякора "Марадона на Близкия Изток" тези дни обясняваше, че Катар със сигурност няма да промени своите правила и начин на живот заради месец футбол.

Както в Сърбия и вероятно другаде по света най-голям брой хора след своята страна във футбола подкрепят Бразилия или Аржентина. Така е и в Катар. Но когато на третия ден от първенството всички започнаха да подкрепят Саудитска Арабия срещу Аржентина, тук не можеше да се види само желание футболният Давид да победи Голиат, а нещо много повече. Нещо в което щяхме да се уверим в същия ден на мача Тунис - Дания, когато имахме впечатлението, че срещата се играе в Тунис, а не в Доха.

В най-богатата арабска държава, в преминаването от есента към зима арабите започнаха да мечтаят за арабска футболна пролет.

"Продължете да мечтаете, продължете да се молите", заяви мароканският селекционер Реграги, когато мечтата стана реалност и Мароко се класира на полуфинал на Световното първенство. Колко само продължиха в главите на мароканските привърженици в зелени екипи онези осем минути продължение на стадион "Ал-Тумам" в Доха? Колко пъти му прескочи сърцето, колко пъти подскочи той докато не чу последния сигнал на аржентинския съдия. И какво щастие само го обзе! Него и още поне 35 от 45 хиляди човека, които на стадиона подкрепяха Мароко.

Заради Мароко Катар промени своето спокойно лице. Когато играе Мароко метрото се тресе, когато играе Мароко полиция на коне трябва да предотвратява стълпотворения от привърженици, които с или най-често без билети искат да се докопат до стадиона. За пръв път преди мача между Мароко и Испания видяхме сериозно въоръжени полицаи на коне, които спират орди запалянковци; сега преди Португалия поставиха и защитни огради. Във вечерта когато англичаните отпаднаха средностатистическият привърженик от Балканите би могъл да каже: It is coming home. Ако тук в Катар му липсваха малко навалици, напрежение и сблъсъци с полицията преди или след мач.

А когато благодарение на опита от нашите терени, но и височина и сила влязохме на стадион "Ал-Тумам" само липсваше да ни посрещне транспарант: Добре дошли в Казабланка! Или Маракеш.

Всичко беше под знака на Мароко. Невеж зрител с оглед на същите национални цветове на Португалия и Мароко наивно би помислил, че привържениците са равномерно разпоредени, но само до началото на мача, когато всеки контакт с топката на португалците предизвиква освирквания на почти целия стадион, а всяко добро подаване на мароканците песен и еуфория. Очевидно, иначе безнадеждно скараните арабски народи, намериха поне за известно време точка на обединение. Събра ги футболът и подкрепата за Мароко. Палестинци, катарци, саудитци, мароканци, египтяни и всички останали араби заедно подкрепяха Мароко и срещу Португалия, още един национален отбор от запада на Европа.

Още един общ знаменател на всички араби в Катар беше Палестина, чието знаме още веднъж окачиха по трибуните на стадиона, викайки "Свобода за Палестина" - реплика, която десетилетия представя политическия декор в изявленията на арабските владетели и политици.

"Очите ми са пълни със сълзи любима Палестино, докато арабите спят най-хубавата между страните се бори, нека Бог те пази", са думите, които на Ал-Тумам пееха не само мароканците.

За невероятната борба на играчите на Мароко, които просто не могат да допуснат гол заслуга има и един човек от нашите простори. Вахид Халилходжич трябваше оригинално да играе "гениалния Професор", но в живота и във футбола за разлика от сериалите и филмите хората не се съгласяват на всичко което се иска от тях. На мароканците все пак им беше по-скъп техният тажин пред агнешкото от Ябланица, въпреки че песента на италианските партизани, която беше прославена от един филм на Хайрудин Крвавац върви по-добре с Ваха отколкото с Реграги.

Но всичко това вече не е важно. "Иншалах, отиваме на финал", викаха пред стадион Ал-Тумам, докато развяваха знамена, славейки голямата победа. От платото пред стадиона, празненството се пренесе по улиците на Доха и нататък, чак до Мароко, Сомалия, Оман, Либия и ивицата Газа. И в европейските градове мароканците нощес правеха хаос.

Не позволяват на по-силните от себе си да играят футбол. Не позволяват да им вкарат гол. Празнуват най-голямата кражба в историята на футбола.

Автори: Горислав Папич, Раде Мароевич

Футболът потъва като Титаник, а в бизнес класата се танцува и пие шампанско

 

На онези, които са заслепени от пълните стадиони в Шампионската лига, Висшата лига, Бундеслигата, Серия А и испанската и френската Лига, както и мондиалите и европейските първенства, убягва, че всички останали стадиони, на които играят повече от 90% от клубовете и футболистите и на които растат нови поколения играчи, са - празни. На тях освен родители, членове на семейството и по някой скаут, няма никого. Футболните управници се намират на кръстопът: ако искат да преживеят, ще бъдат принудени да променят правилата и да ги пригодят към новото време.

Всички имаме картина в главата си, било дали сме чели хроники, романи или гледали филми за Титаник, как в бизнес класата пътниците танцуват и пият шампанско докато корабът потъва, а нещастниците, които се намират дълбоко в утробата на презокеанския плавателен съд се борят за живота си, давейки се във водата, която нахлува от всички страни.

Титаник е прилично достоверна метафора на днешния футбол. Напомпан с пари, които идват от цял свят - особено от Персийския залив, от баснословни договори за телевизионни права, глобалния мърчандайзинг и в последно време и от света на крипто валутите - футболният елит, събран в няколко шампионата на Стария континент с аванпост за ветерани и угасващи звезди в САЩ, Турция, арабските петромонархии и доскоро в Китай (до решението на президента Си Дзинпин да поведе страната в нов социализъм), живее извън реалния свят. Заслепен от абсурдното богатство не вижда, че футболният кораб потъва. Когато осъзнае реалността ще бъде късно да се промени каквото и да е.

 
Във време когато няколко хиляди футболисти заработват по няколко милиона или чак десетки милиони евро годишно, хиляди малки клубове изчезват, защото не могат да платят вноските за терена и съблекалните, докато големите клубове, които плащат фараонски заплати на своите играчи, са в дългове до ушите. Ако бяха "обикновено" частно лице, много малък брой клубове биха избегнали банкрут, а техните управници съдебни процеси, както се случва в момента с Ювентус в Италия.

Замислете се какво ще стане с клубовете чийто собственици са от арабския свят, когато един ден им омръзне футбола, или когато американските фондове и брокери намерят ново забавление или начин да въртят парите?

Празни трибуни

Футболът губи своята субстанция и бъдеще. Половината юноши и млади хора от 16 до 23 години не се интересуват много от футбол, или не го смятат за достатъчно интересен, показват последните изследвания. Нещо повече, чак 27% изобщо не се интересуват от футбол, а 13% дори го мразят. Новите хлапета за разлика от предходните поколения, дори и онези, които не са кой знае колко успешни в училище, не виждат във футбола нито в спорта изобщо, заниманието на своите мечти или начин да станат известни и богати.

Задълбочено изследване на реномираните агенции Макинси/Нилсен е открило, че и от онези, които следят футбола само 49% го правят, защото подкрепят един или повече клубове, докато една трета като мотив посочват привързаност към един играч, а гледат само големи мачове, докато останалите следят повърхностно, гледайки евентуално головете.

Още един факт е много притеснителен за бъдещето на футбола: чак 2/3 от младите следят футбола, защото се боят да не пропуснат нещо което останалите смятат за важно, а не защото наистина ги интересува. В превод, когато днешното поколение от четиридесет и петдесетгодишни напусне сцената, няма да има кой да гледа футбол, а ще са малко и онези, които продължават да го смятат за най-важното второстепенно нещо на света.

Глобализацията скъса основната жизнена сила на футбола - а това е привързаността към един клуб. Някога се казваше, че може да се смени всичко освен майката и клуба, който се подкрепя. Днес, новите поколения подкрепят футболни звезди и подкрепят клубовете в които играят техните идоли. С други думи, големите звезди станаха значими, ако не и по-значими от клубовете и движат със себе си големи маси футболни поклонници. 

Чак 1/3 от населението във възрастта от 16 до 24 години подкрепя един играч, а не клуб, и като последствие фокусът на техния интерес попада върху клуба за който играе техният любимец.

Фактът, че още преди пет години е регистрирана тенденция на спад на гледаемостта в категорията на населението между 12 и 34 години с чак 40% сам по себе си беше драматичен.

Най-страничното странично нещо

Доскорошният президент на Ювентус Андреа Аниели беше един от редките футболни ръководители, който открито предупреждаваше за тенденцията, която води "най-важното второстепенно нещо" към своя край. 

Заслепени от пълните стадиони в Шампионската лига, Висшата лига, Бундеслигата, Серия А, испанската и френската Лига, както и по мондиалите и европейските първенства, на всички убягва, че всички останали стадиони, на които играят повече от 90% от клубовете и футболистите и на които растат новите поколения играчи са - празни. На тях освен родители, членове на семейството и по някой скаут няма никой.

Другият голям проблем на футбола е "скуката". Новите поколения, отраснали с умни телефони, таблети, компютри, и най-новите, които растат в социалните мрежи, не са в състояние да гледат концентрирано каквото и да е, което трае по-дълго от няколко, най-много десет-петнайсет минути. 

Футболът от "събитие", "най-важното второстепенно нещо на света", стана фон или съпътстващо съдържание, докато на умните телефони се гледат кратки видеозаписи, следят се социалните мрежи, сърфира се в интернет, правят се хиляди други неща.

Още т.нар. милениуми (онези, които днес са между 25 и 40 години), а да не говорим за поколението З (Z) (родени между 1997 и 2012 година) не гледат класическа телевизия и не плащат за кабелни или сателитни телевизии. Младите са все по-малко заинтересовани да гледат не само футбол, а и какъвто и да е друг спорт по телевизията, имайки предвид продължителността на събитията: два часа футболен мач или три часа и половина американски футбол е нещо от миналия век. Проблемът не е в милениумите или поколението З, проблемът е, че спортът, а особено футболът, стана телевизионен продукт, а телевизията започва да губи мача с новите видове забавления и информиране, което предпочитат поколенията, които идват.

Други два големи проблема на футбола са стриймингът и видеоигрите. Голямата част от малчуганите не расте, играейки всекидневно футбол като предишните поколения, между останалото и защото трябва да плащат за футболни школи, а и стилът на живот се промени. Също така, все по-малко бащи водят своите деца на мач, евентуално го правят веднъж и това е.

Новите поколения са оформени от интернет и дигиталното забавление, което, повече или по-малко, за всички е на ръка разстояние. Видеоигрите въртят пет пъти повече пари от футбола, 250 милиарда срещу 50 милиарда долара.

Джойстик вместо бутонки

Хлапетата се формират чрез платформи "on-demand" и видеоигри, с други думи - във виртуалния свят. Когато фокусираме вниманието над футбола, повече са тези, които са играли ПЕС или ФУТ (и двете преживяха промени: "eFootball" наследи ПЕС, а EA Sports и ФИФА след тридесет години развалиха договора за ФУТ), отколкото онези, които са ритали топка с приятели на местното игрище, да не говорим за тренировки и мачове.

Стигнахме и до абсурда: някога видеоигрите (говорим за футболните) служеха като сурогат за изживяване на истински емоции, които дарява футболната игра, днес са все повече онези, които играят своите виртуални мачове, а едва с едно око следят какво се случва в истинския мач на обичания отбор по телевизора или на някакъв друг уред.

Оценява се, че на планетата имаме близо половин милиард поклонници на e-Sports, от които около 200 милиона играят редовно, всеки ден, или гледат други как играят. Става дума основно за населението от 16 до 35 години (милениумите и поколение З), което прекарва пред компютъра средно по чак седем часа дневно. Стигнахме до това някои турнири да се излъчват, а броят на специализираните телевизионни и интернет канали расте експоненциално заедно с гледаемостта, която достига дори и 20 милиона зрители за най-важните турнири.

Благодарение на стрийминга и възможността да се гледа каквото и когато се иска в съдействие със социалните мрежи и интернет, който дава възможност за бърза и директна информация за всичко, не е необходимо да се "губят" часове и часове, гледайки мачове. Например, гледаемостта на т.нар. най-интересни моменти е в контратенденция с "дела", който имат футболните мачове (без да се броят големите мачове и финалите на големите турнири).

Нови правила пред вратата

Днес хлапетата знаят всичко за футболистите, баскетболистите или тенисистите, но не защото гледат с часове мачове, а защото чрез видеоигрите получават все по-детайлни данни за спортистите, от статистиката до описание на техните характеристики. Нещо повече, благодарение на възможностите в игрите да се "ангажират" играчи от миналото, новите поколения опознават Пеле, Марадона, Платини, Абдул Джабар, Меджик Джонсън или Майкъл Джордан.

Футболните управници, но и онези, които ръководят други спортове, се намират на кръстопът: ако искат да оцелеят, ще бъдат принудени да променят правилата и да ги пригодят към новото време, или ще трябва да намерят формула за друго представяне пред широката публика. Във волейбола отдавна е променено правилото за смяна на сервиса; в тениса, освен на четирите най-големи турнира, се играе на два, а не на три спечелени сета, във Формула 1 е променен начинът на квалификацията.

Във футбола се обмисля дали да се премине към ефективно време и да се въведат изгонвания за определено време, както и възможност в игра да се връщат играчи, които са сменени. Размисля се и как футболът, като продукт, да стане по-примамлив, започвайки от позиционирането на телевизионни камери, които биха приближили играта на терена към онази, която се вижда във видеоигрите, съответно да се направи интерактивна и по-интересна за зрителите.

Когато се тегли чертата, не сме далече от времената когато за клубовете ще бъде приоритет да се борят за зрители и привърженици, а не за точки и трофеи, защото това бъде единственият начин да оцелеят. Победите няма да са достатъчни.

Автор: Франко Белмонте