За Трифон Иванов може и трябва да се говори - с часове, с дни, с години... Без да е досадно, без да е помпозно, но винаги с усмивка. Такъв Човек беше. Една емблематична фигура. Заради стила си на игра, заради стила му изобщо. Той се отличаваше във всичко. Лесно забележим и разпознаваем. Незабравим.
Няма да използвам минало време. Легендите не умират. Туньо е от онази порода хора. Рядко срещана и още по-рядко оценявана. За него не е проблем да каже всичко така както го чувства и мисли. Без да претендира, че е прав. Самата искреност и липсата на лицемерие го издигат високо. Железният защитник на България отдавна се качи на пиедестал.
Иронично е, че Трифон Иванов почина от инфаркт. Това голямо сърце спря да бие толкова преждевременно... Човекът, който не се отказваше да гони до последно противника и топката. Стената, в която се удариха повече звезди на световния футбол, отколкото комари в Китайската. Това сърце да спре така внезапно е събитие с по-нисък коефициент за вероятност да се случи от това Германия да не се класира за Евро 2016.
Трагедията е голяма. Мъката е смазваща. Големите звезди не са частна собственост. Туньо винаги е горд болярин и българин, защитавал до сетни сили националната чест, без значение от тениската и емблемата на нея, но той е световен. Железен като защитник, бронзов като медалист, но златен като Човек. Истински хищник в битката за победата. Трифон принадлежи на Алеята на славата на световния футбол.
Един толкова скромен спортист. Нещо много рядко. Особено в днешно време. Трябва да си малко луд, за да повториш дори един негов шпагат. А той е толкова смел, че в кариерата си е извел този похват до нова висота. За такъв играч шапка ни свалят италианци, бразилци, немци, испанци, сърби. Пред него се поклониха всички. Още на терена. Защото смелите мъже, които говорят в очите и не удрят в гръб, са онези, които създават света.
Трифон отдавна зададе модел на поведение. В работата амбициран да покаже кой е и какво може, а в живота - скромност, забавление и човечност. Един от малкото българи за които никой не може да каже нищо лошо. Дори и най-злобните нямат куршуми в пушките на омразата и отрицанието. Ние все не сме европейци, все не сме като "нормалния свят", който някак се е вкоренил в представите на мнозинството, все сме второ качество. Туньо ни заби два шамара. Първо с подвизите в онова американско лято, когато ни показаха, че колективът може да не е идеален, но да работи на световно ниво и да има големи успехи. После с кончината си, когато се видя, че за един българин може да скърби цял свят и да му засвидетелства уважение. Не е важно откъде си, а какъв си. Това е урокът.
Спомням си един от махленските мачове, когато беше престижно да се рита с "големите". Беше точно в годината, когато Трифон стана Футболист на България, а повечето с които играех бяха бащи на мои приятели. В опит да взема топката ритнах отзад един от "големите" и той се обърна бесен, размахвайки пръст "Ако още един път...". Не довърши, защото в тоя момент някой от моя отбор се провикна "Ей, не заплашвай Туньо!". В рамките на около 2-3 секунди от потенциален шамар (кварталният жълт картон) стигнах до култов статут на терена. За едно момче на тия години, когато националният отбор мачкаше и играеха такива фигури, да те оприличат на някой от тях, особено на железния Трифон, това беше комплимент, който по кодекса на махленския футбол се равнява на Златна топка.
Ексцентричен. Зловещ. Страховит. Луд. За Туньо са използвани може би стотици епитети. Четейки коментари от различни хора и от различни държави, различни спомени, съкровено и ревностно запазени, силно впечатление ми направи иконичният статут на Трифон сред събирачите на албумите на Панини. В средата на 90-те тези албуми имаха голяма стойност заради информацията в тях и шансът да си имаш картотека на играчите с образ - интернет още не беше масово достъпен. В междучасията се въртяха големи размени, като по-известните футболисти се сменяха за по няколко редови. Няколко колекционери от това време си спомнят как са лепили Трифон в албума, а после са разменяли и по 5 лепенки и то на звездни играчи, за да го имат поне още веднъж. Да имаш Трифон Иванов е въпрос на престиж.
Може да се кажат много неща. Все хубави. Все заслужени. Две думи за Трифон винаги могат да бъдат в употреба - истински и герой. Истински човек и футболен герой. Запалил в мнозина искрата да играят. Оставил в още повече примерът, че ако се впуснеш безстрашно в битката - винаги ще те помнят като победител, отдавна след като са забравили резултата. Трифон Иванов не се напъва да влезе сред великите, не гони вманиачено разни рекорди, не търси евтина слава и не изисква да му се кланят. Туньо не спи като загуби, от яд и мъка, защото така е при големите мъже - те не се примиряват, не са съгласни да кажат Съдба, да обвинят късмета. При Железния защитник всичко се получи естествено. Както му приляга. Ако живееш така, че когато те няма, да те помнят с усмивките, които си подарил, значи си постигнал всичко.
Трифон Иванов - истински Герой!
Няма коментари:
Публикуване на коментар