България има един №9 - днес "Лубо" навърши 50

 
Един от най-успешните нападатели в историята на българския футбол - Любослав Пенев днес празнува юбилей - навършва половин век. Таранът, който в Испания е известен като "Лубо", а у нас като "Чичовото" заради фактът, че е племенник на най-успешния ни треньор Димитър Пенев.

Любо е роден в Добрич. Футболният му път започва в ЦСКА, като дебютира в мъжкия отбор на 18 години през 1984 г. С червената фланелка е двукратен шампион на България (1987 и 1989 г) и четирикратен носител на купата на България (1985, 1987, 1988, 1989 г). Избран е за Футболист №1 на България за 1988 г.

За националния отбор има 62 мача и 14 гола, като е автор на асистенцията за Емил Костадинов за онзи незабравим гол в последната секунда на редовното време за 2:1 срещу Франция насред Париж. През пролетта на 1994 г е диагностициран с рак на тестисите и поради тази причина пропусна Световното първенство в САЩ, за чието класиране беше с голям принос.

Участник е на Евро 96 в Англия, където има нещастието да си вкара автогол при загубата с 1:3 от Франция в последния мач от груповата фаза. След завръщането в България на летището видимо раздразнен изговаря прословутата фраза "България има един номер 9 и това е Любо Пенев. Който не ме уважава - да духа супата!". За "лъвовете" игра и на Световното първенство във Франция през 1998 г.

Клубната му кариера се ориентира в посока Испания, когато на 23 години подписва с Валенсия. За "прилепите" играе от 1989 до 1995 г, записвайки 167 двубоя и отбелязва 67 попадения. Трансфериран е в Атлетико (Мадрид) където записва най-големите си успехи на испанска земя - печели дубъл - шампионската титла и Купата на Краля, а той е най-резултатен в златния сезон на "дюшекчиите".

 След края на сезона се мести в Компостела до 1998 г, а после играе един сезон за Селта (Виго). С екипа на този отбор Любо става единственият българин вкарвал хеттрик във вратата на Реал (Мадрид) при смазващия успех с 5:1. Заради високия си ръст (1,88 м) се отличава с добра игра с глава, изпълнява добре пряк свободни удари и притежава усет за пласиране.

През 1999 година прекратява състезателната си кариера и става президент на ЦСКА. На този пост е до 2001 г, когато решава отново да играе и облича червената фланелка. През 2002 г слага край на кариерата си с екипа на Локомотив (Пловдив) за който изиграва четири срещи. Общо на клубно ниво има 439 мача с 233 гола.

От 2008 година се насочва към треньорството и става помощник на Пламен Марков в националния отбор на България. През март 2009 г поема ЦСКА, като класира отбора в груповата фаза на Лига Европа, след като отстранява Динамо (Москва) в руската столица. През 2010 г е уволнен от ЦСКА, а по-късно през годината застава начело на Литекс, с който става шампион през 2011 г. Напуска ловчанлии, за да поеме националния отбор на България през есента на същата година. През ноември 2014 г е уволнен от БФС. Следват кратки престои начело на Ботев (Пловдив), ЦСКА и Литекс.

Историята на една храчка

Ще ви разкажа историята на една храчка. Родена в пастта на много зейнали неуморни усти. Изсмукала всичко от вакуума между ушите на собствениците си. Злобни и завистливи, немощни и покорни. Заедно само в ненавистта и негативизма. Специалисти по отношение на чуждия живот и пълни аматьори в собствения си. Изтъкнати критици зад клавиатурите и изключително тихи очи в очи. Верни на лицемерието си. Не е важно, дори не е нужно да имат аргументи. Имат мнение. Щом са казали - така е. Те знаят. Знаят всичко.

Та тази храчка е рецидивист. Излиза всеки път, когато някъде някой българин претърпи загуба. Опитва упорито да му се залепи на лицето. Да постави клеймото на неудачник, на глупак, на пълен провал. Най-лесни и удобни са мишените от спорта и културата, колкото остана от тях изобщо. Когато някой избере да отиде в чужбина - предател, сребролюбец и т.н. Когато някой избере България - балък, не е достатъчно талантлив и т.н. Печеливш ход няма. Отърване от храчката също. Материал има за всички дръзнали да се опитат да постигнат нещо.

На Кубрат Пулев много му се радваха. Давай, Кобра! Мачкай, Кобра! Създаде се еуфория. Хора, които се интересуват минимално от спорт знаеха на кой ден, от колко часа, по коя телевизия ще се боксира. Кубрат загуби в петия рунд. Няма смисъл от описания, ако не всички, много видяха. Какво казал след това. Как не проявил необходимото уважение към шампиона. Нямам намерение да го защитавам. Няма и да застана на страната на храчещите. Не съм късопаметен. Дори напротив.

За пръв път българин стигна до мач за световната титла в тежка категория. Нещо, което не съм и помислял, че ще доживея да видя. Още повече, че когато започнах да следя бокса в тази категория господстваха чернокожите. Пулев може да е всякакъв, но беше претендент. До такъв мач не се стига със случайност. Не събаряш някой пиян чичка с едно сполучливо кроше в кръчмата и да те водят да се боксираш пред 15 000. Зад пътя към върха стои труд. Някои имат повече талант, други повече упоритост. Всеки знае за себе си какво е вложил. Нужни са, разбира се, и пари. За да инвестират, значи е забелязан потенциал, никой не влага в куци коне. Дори и да му остане единствен опит в живота за световния пояс от еди коя си федерация (в бокса са повече от една), поне стигна до там и беше първият.

Вчера две дами в центъра на София си коментираха нещо за мача. Вълнение още има. Хубаво беше, че имаше доста хора, които да го посрещнат на летището и да му покажат, че има и такива, които не му се изхрачиха на аркадите. Не му седнаха на гърдите, като падна на пода в петия рунд. В едно съм убеден - Кобрата искаше да се изправи. Искаха го и половината в залата, които развяваха българското знаме и показаха, че по отношение на боен дух не всичко е останало в историята. Искаха го и доста от тия, които го гледахме по телевизията. Искаха го заради него и заради себе си. Всеки в живота си е бил в нокаут. Буквално, преносно, не е толкова важно. Тялото може да те предаде. Духът никога. Ако го имаш. Ако не си малодушно човече, което само чака някой да падне. В калта до теб. За да не ти е самотно.

Битият бит. Време е за култовата реплика, с която искаме да се покажем колко сме мъдри и начетени - "Историята помни само победителите". Има още нещо. Историята не помни мишоците. За които чуждият труд и неговите плодове са нищожни. Всички тия, които са били големи надежди, но никой не ги знае и в квартала им. Всички тия, които оправдават провалите си с фактори извън себе си. Всички тия, които нямат достойнството да си признаят, че ги мързи. Да се затичат, да се наведат, да се изпотят. Но не и да храчат обилно. По всички тия, които стискат зъби и опитват. Имат воля и характер. Имат амбиция. Защото всички искат да успеят, но малко искат да се напънат. По-лесно е да се назобиш и да грабнеш пищака или да си отвориш краката и устата. Много по-лесно е. Няма спор. А каква собствена цена плащат тия "лесните" не искам и да знам.

Голям праз, че Кличко натупал Пулев. Важното е, че чичо Пеци си държеше бирата на шкембето и псуваше вдъхновено.  Той беше голям бияч преди Х години. От него трепереше квартала, казармата, изобщо всички. Жалко за пропиляната легенда. Нищо. Чичо Пеци боготвори Тайсън. Нищо, че лежа повече по затворите, отколкото се би по ринговете. Нищо, че Холифийлд му направи главата мека, а той слезе от ринга и пита журналистите "Спечелих ли?". "Железния Майк" не знаеше къде е. Поиска си реванш и в безсилието си отхапа и ухото на Ивендър. Какъв спортсмен! Възпитан човек, истински шампион! Все пак е Майк Тайсън. Величието. А Кубрат Пулев оня ден беше в киното, ама там чичо Пеци беше мълчалив. Липсваше му ентусиазъм да псува. Иначе не му е проблем да го нокаутира и той тоя "загубеняк". Пеци си глътна храчката. Тя е само за пред телевизора и компютъра. Там му е силата. Цялата сила. Чичо Пеци се възмущава от липсата на уважение в Кобрата, защото самият той е примерен гражданин, който не псува, не пие, не бие жена си, щото срещу други съперници изпитва известни затруднения, даже и секс прави тихо да не обезпокои комшиите.

По-рано същата вечер едно малко момиченце и две момчета представиха България на културната сцена. В детската Евровизия. Спря им осветлението, спря им звука. В някакъв хамбар пригоден за концертна зала. Западняците също имали проблеми. Организационни, технически и всякакви. Децата го преживяха. След като спря всичко дори се чу как Крисия каза Sorry. Извини се. За да покаже, че българските деца са красиви, талантливи и възпитани. Тя нямаше никаква вина за случилото се, но реагира като шампион. Второто място е успех. Най-големият ни досега. Всички видяха и чуха какво могат тримата. Както и всички видяха Йордан Йовчев втори в Атина, но един огромен и признат шампион.  С вдигната ръка от третия на стълбицата. Ехидните ще кажат, че ние все сме "моралния шампион". Хора, които изчерпват понятието хигиена с минаване под душа, няма да пропуснат своя шанс да блеснат с фразата "Ние сме малък, но много прост народ". Без да разберат, че нечистоплътността на душата не може да се скрие под парфюма. Те имат своята версия за пропуснатата победа. В роклята на Крисия, в имената на момчетата, в мелодията на песента. "Абе добре е, ама можеше и по-добре".

Със сигурност можеше. Ако те бяха пяли, свирили, композирали, гримирали, обличали... Все пак децата донесоха надежда и щастие. Дано след няколко години не напуснат България. Както и тия деца, които печелят олимпиади и други държави ги забелязват и им предлагат бъдеще. Защото днес е модерно да се снимаш с Крисия, Хасан и Ибрахим. В президентството, в парламента, в кметствата на общини и градове. Безсрамно се нареждат до децата, сякаш с нещо им помогнаха. На артистичните, на спортните, на тези в неравностойно положение, всъщност децата изобщо не трябва да се делят на каквито и да е. За държавата детето е 35 до 50 лв на месец. Толкова струва бъдещето. Крисия, Хасан и Ибрахим са втори в Европа, без да разбират от геополитика, а тия дето уж я разбират не могат да извлекат държавата от последното място, но си лъскат имиджа с успелите. Sorry, децата на България са върха, а дъното е във властта.

Съвсем умишлено за накрая оставих националния отбор по футбол. Темата изобщо не е за коментар, но се намести покрай боксовите и музикални страсти. Като не им се играе, да си ходят. Имат си клубове, получават си заплатите, гладни няма да останат. Никой не е по-голям от България. Като не им идва отвътре - сбогом. Ръководството до оня ден имаше доверие в Любо Пенев. Вече няма. Ще го махнат и готово. Решиха проблемите. Младежите също падаха серийно. Ще си отиде Мето Деянов и пак готово. Както си отиде и Александър Димитров. Треньорите са виновни. Те са виновни и за на практика фалиралите клубове и за школите в жалко състояние с много малки и пренебрежими изключения. От 2005 г БФС прави революцията в българския футбол. Минаха 3 световни - 2006, 2010, 2014, 2 европейски - 2008 и 2012, по всичко изглежда и 2016, въпреки новият регламент за класиране. Пет първенства с тенденция за шесто и не се чува нищо за оставка на властта. Каквито и треньори да слагаха - нищо.

Празният стадион с Малта и издънката в резултата не са достатъчен повод за един морален ход. Четирима от 14-те, които "играха" са в клубове от Б групи. Един е бетонирана резерва в Русия, а друг се бори за място в Шотландия. Това е действителността. Класическите подигравки относно малтийците - бармани, сервитьори, рецепционисти, пикола, не намериха никакво основание. Поглеждайки нашия състав, кой би искал изобщо да е треньор? Разочарованието е голямо. Трудна победа с Азербайджан, загуба с автогол на наша земя от хърватите, загуба по комичен начин от Норвегия и тотално фиаско с Малта. След изцепката на I. I. Popov, така му пише на тениската, да се натряска с уиски, за негов наследник логично е да бъде избран Капитан Морган, макар че е ром. Всички са виновни. Аз не виждам никаква разлика в сравнение с времето на Батето, освен, че той поне имаше чувство за хумор и можеше да се шегува и със себе си.

Много храчки се разлетяха в Изпълкома. Тия, които преди да влязат вътре храчеха срещу него си плюха в устата. Не им е сефте. А Лечков плюе Любо Пенев, но без паса на Пенев към Костадинов в Париж, "златното" кубе щеше да си е само кубе. Отговорник за националните отбори, много загрижен за тях. Затова плю и по Бербатов - голмайстор №1 в историята на националния отбор. Някои ще кажат "Да, ама с голове срещу Малта, Хърватия и ...". Е, днес вече няма кой да вкара и с Малта, и с Норвегия, и с Хърватия. Отговорникът си мълчи за други фигури в отбора, които се ползват с наследствени права. За там храчки няма. Новият треньор ще отиде към скамейката с присъдата "да седне убития". Нищо, важното е, че се ходи с костюм на работа, а дали се работи това е съвсем друго. Гневът на хората към случващото се се посреща жлъчно с брадатия лаф "В България всеки разбира от футбол". По всичко личи е верен, щом още се намират камикадзета да водят национални отбори, в които с гарантирани места са пияници, некадърници и любители на залаганията.

Та това беше историята на една храчка. Една огромна храчка, съставена от безброй малки. Откакто се помня слушам колко са тежки времената. Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че тежка е простотията, наглостта, безпардонността и злобата. Сто пъти по-добре е да си тъп и добродушен, вместо умен и зъл. Не съм сигурен, че съществува общество. Около коя кауза има обединение? Дори и с медицинските сестри в Либия, имаше българи, които открито си казаха, че допускат умишлено да са заразили децата със СПИН. Всеки има право на мнение. Демокрация е. Потресаващо е усещането за липса на общност. Да видиш поредното престъпление и да се обърнеш с гръб, ни видял, ни чул. Докато не се случи на теб, не е твой проблем. И така докога и докъде? Докато храчките не удавят цял един народ. Дано не.

Перушина, сълзи и екстаз

Помня, че беше хладна дъждовна вечер. Гледах мача в хола с баща ми и комшията. Французите ни поведоха и сякаш стана по-студено. Детският ми ентусиазъм не ми позволи да се отчайвам. По онова време имах Правец 8С, а за съществуването на интернет и не подозирах. Единственият ми източник на информация по футболните въпроси беше вестникът, в който работеше баща ми и винаги имаше по един брой вкъщи. Бях научил съставите, знаех кой футболист в кой клуб играе и някои подробности, които считах за важна информация. Нетърпеливо зачаках да изравним резултата. Не чаках много. След центриране от ъглов удар Емил Костадинов засече топката с глава на близката греда и заличихме преднината.

 

Франция имаше добро поколение – Бернар Лама, Марсел Десаи, Лоран Блан, Емануел Петит, Пол Льо Гуен, Дидие Дешан, Жан-Пиер Папен, Давид Жинола, Ерик Кантона. Имаше предимство да домакинства и равенството я класираше на световните финали в САЩ през 1994 г. Едва ли някой французин е предполагал в какво ще се превърне 17 ноември 1993 г. По някое време на терена се появи един петел, който с френско високомерие се разходи парадно и прекъсна мача за няколко минути. Така и не знам дали някой български зевзек се измайтапи или домакините бяха планирали да разсейват нашия отбор. Появата на пернатото може да се тълкува и като знамение, но предполагам, че е бил принесен в жертва след случилото се.

В 89-ата минута резултатът е 1:1, а „петлите“ получават пряк свободен удар вдясно от нашето наказателно поле, заради нарушение на Петър Александров, който преди малко се е появил на мястото на Йордан Лечков. Коментаторите Петър Василев - Петела и Николай Колев – Мичмана от няколко минути се вайкат как това талантливо българско поколение няма да се класира за световното, но дано успее за европейското. Давид Жинола центрира, но никой от неговите съотборници не играе с топката, която стига до Емил Кременлиев. Той прави няколко крачки и подава на Краси Балъков. Халфът вижда Любо Пенев, който е на метър-два в половината на съперника и го намира. „Чичовото“ е с гръб към френската врата, завърта се и с един поглед вижда Емил Костадинов, вдигайки топката към него.

Кълбото полита от крака на Пенев в 89 минута 54 секунда. Емо овладява с дясното си бедро на метър пред наказателното и нахлува диагонално към вратата. Надбягва пазача си, Лоран Блан се хвърля отчаяно в краката му с шпагат, опитвайки да спре непредотвратимото. Изстрелът профучава над плонжиращия Бернар Лама, топката закача леко горната греда и опъва мрежата – 89 минута 59 секунда. Феноменално! Аз съм на колене върху килима с ръце сочещи нагоре и усещам пулса си в ушите. Баща ми и съседа крещят така, че полюлеят се клати, а диваните се местят.

Петела и Мичмана не могат да поемат дъх: „Костадинов влиза на скорост, да видим, изстрел и гол!!! (Петела) Ето, Господ е българин! Господ е българин тази вечер!!! (Мичмана) Господ е българин! Не зная, не зная какво ще става тази вечер в Париж, уважаеми зрители. Невероятно – 50 000 души са като попарени, българите се прегръщат, редовното време изтече!!! Емил Костадинов с великолепен удар простреля Бернар Лама! Всички тези думи, които казахме до тук за шанса, за спортното щастие се сбъднаха! Иска ми се сега само едно, иска ми се Лесли Мотръм, иска ми се веднага да свири и последния съдийски сигнал, защото вече една минута се играе повече от тези 90. Не зная как се чувствате вие в България, но аз просто трябва, трябва да спра, защото иначе сърцето наистина може и да не издържи в този велик миг, в този велик миг за българския футбол!!! (Петела) Всички да целунем Емил Костадинов – героят на този мач!!! (Мичмана) Заслужава, заслужава Емил Костадинов!!! Сега трябва вече да гледаме към хронометъра – ето го и краят!!! България за шести път е на световни футболни финали! Ето го целият наш щаб, ето ги българите да ликуват на „Парк де Пренс“!!! Сега вече мога уважаеми приятели на футбола да ви кажа моята прогноза беше 2:1 за България преди този двубой и тя се сбъдна. Невероятна радост на „Парк де Пренс“!!! Вярвам в този миг цяла България е на върха на щастието!!! Искахме я тази футболна победа, г-н Колев, и тя дойде!!! Ето ги посърналите французи... (Петела)“.

На фона на тези думи в ужаса си от френската телевизия изписват – Франция 2:1 България. Мишел Платини е в плен на мъката. След последния съдийски сигнал Жинола се държи за кръста, Дешан за главата, Блан е клекнал, треньорът Жерар Улие влиза в тунела на стадиона. По терена в екстаз тичат българските лъвове, които току що са разпердушинили френското петле. „Парк де Пренс“, Париж и Франция са потънали в сълзи и тишина. Българският отбор нанесе кинжален удар, за да донесе на народа едно незабравимо американско лято и медали от световното. Без да знаем какво ни чака няколко месеца по-късно, всички се радвахме. Дори и тези, които не гледаха и не разбираха футбола. През нощта на 17 ноември 1993 г в България на никой не му пукаше за студа и дъжда. Щастието беше завладяло сърцата. В онзи миг, в който топката беше изритана от Емо Костадинов се роди Пеневата чета. Всички бяха убедени, че в тази нощ Господ несъмнено е бил българин. 20 години по-късно спомените са все още толкова силни, колкото и преживяната на момента емоция. Един успех гравиран със златни букви в сърцата на мнозина.

На 17 ноември 1993 г гилотинирахме петела, който беше разперил криле да лети към САЩ. А пилешкото бульонче от „Парк де Пренс“ се оказа само топло предястие преди големия пир през лятото на 1994 г. На французите песента на Guns N' Roses – November Rain не им е от любимите. А аз винаги я слушам с кеф и заради заглавието.

Любо вдигна ютията и даде облик на националния

"Изстисках ги като лимончета и те дадоха максимума от възможностите си". Думите са на Любо Пенев. Вчера по време на решителната и последна световна квалификация с Чехия си говорех с един приятел и му казах – Лошо е да имаш треньор, а да нямаш отбор. Като се има предвид, че не сме се класирали за световно или европейско първенство от 2004 г, едва ли някой е имал големи очаквания за тези квалификации. Особено след като в предишната група бяхме последни.

Сещам се за мисълта, че в отбора на Фулъм има един художник сред бригада бояджии. Гледайки представянето на националния отбор в десетте мача не намирам художник сред нашите бояджии. Не може да се сърдиш на някого, че потенциалът му е толкова. Почти идентичен състав остана зад Уелс в крайното класиране. Заставайки на кормилото Любо каза две неща – Аутсайдери сме и Ще отлепя ютията от дъното. От шест отбора в групата в крайна сметка завършихме четвърти, но през голяма част от времето бяхме втори.

До голяма степен надеждата за класиране на баражи остана на стадиона в Ереван. В София търсехме изразителна победа и прословутите сметки – тоя ако, оня да, третият да не... Сметките нямаха значение, защото загубихме. В 10 мача спечелихме три пъти – два пъти в София и гостуването на Малта. Само в един мач спечелихме с повече от един гол разлика и само в него отбелязахме повече от два гола – 6:0 с малтийците. Факт е, че защитата, която в предишни квалификации беше разпилявана, не допусна повече от два гола в един мач. Най-срамната статистика е по отношение на червените картони – 5 в 10 мача. Това и на отбора на Малта не се случи, нищо, че повечето им играчи са непрофесионалисти. Три пъти ни изгониха играч за два жълти картона. Постъпката на Занев вчера ясно демонстрира с какъв материал работи Любо Пенев.

Гледайки състава вчера се замислих – вратар от Лудогорец, нападател от Берое, халф от Локомотив (София), халф от Литекс. Запитах се кога за последно сме имали представители на толкова клубове от А група. На Любо не му пука да вика който му хареса и прецени, че може да обогати с нещо състава. Само че на голяма част от тия момчета им липсват първите седем години, а „Чичовото“ каквато и дисциплина да им налага, това не могат да превъзмогнат в себе си.

Не може да се тупаш в гърдите за играч с опит и да правиш просташки нарушения за които в махалата може и да ти разбият носа. Така просто не става. Да приемем, че ситуацията с Бодуров в Армения беше малшанс. Дяков два пъти си изкара по два жълти картона с арменците. Това сигурно е прецедент във футбола. Занев беше върха на всички глупости. Имаш картон, свирят ти нарушение, което няма да ти коства втори, но аплодираш съдията. А тоя съдия е свирил финал в Шампионската лига и е раздавал картони на футболисти с его до Марс. Той няма как да знае, че и твоето его не им отстъпва, но не позволява да го оценяват играчите. Ето ти картончето и дим да те няма. Червеният картон на Бандаловски измъкна датчаните от сложна ситуация и изпуснахме две точки. Имаше и още безобразия. Турски съдия подари дузпа на датчаните в Копенхаген и още две точки по-малко в актива.

Тъкмо се стабилизирахме на сносно ниво в защита и проблемите се пренесоха в атаката. Създавахме положения, но рядко реализирахме. А без да вкараш не е трудно, направо е невъзможно. Нито един нападател не се открои. Липсваше ни някой, като Любо Пенев на върха. Да се пребори за топката, да излъже съперник, да я ритне така, че вратарят да заприлича на статуя. Головата немощ ни лиши от точки. Липсата на класа в такива моменти ни лиши от възможността да опитаме поне на бараж.

Любо Пенев доказа, че не е страхливец. Първо, когато се зае с една разпасана команда. После и в хода на мачовете, когато не се уплаши. Добре помня и един друг решителен за класиране мач с Чехия, но в Прага. Отидохме с репликата Малинко съм се посрала, а се върнахме с пълни гащи. Със защитната тактика на Стойчо Младенов ни направиха отличници – 0:6. Помня и недоразумението Лотар Матеус, който е взел треньорска диплома, така както мутреса е взела шофьорска книжка – с широко затворените очи на изпитващите. На Пенев му е все тая за собствения му имидж, когато е на скамейката. Той отдавна си го каза – Който не ме уважава, да духа супата. Показа, че е честен и даде път на няколко момчета. Дали друг би оставил на пейката Николай Михайлов? Едва ли. Колко от бившите треньори щяха да пуснат Симеон Славчев, когато всичко отива по дяволите? Тактиката на Любо не е да не загубим, тактиката му е да се борим за победа. Това се видя и в гостуването на Италия. Само един брилянтен Буфон спаси „адзурите“, които чакаха последния съдийски сигнал с огромно нетърпение. Да, загубихме важните си мачове. Предишният път не можехме да спечелим и маловажните. Аз се радвам да видя дух, да видя, че поне се опитват да бъдат лъвове.

Много бързо забравихме какво беше и се размечтахме какво можеше да бъде. Възходът е очевиден. Предвид условията и наличния потенциал кампанията може да се окачестви като успешна. Българският футболен запалянко отново е на стадиона със знаме в ръка и песен на уста. Това е голямата победа на Любо Пенев. Върна ни надеждата. Защото видяхме играчи, които се борят, които показват желание. Няма ги бездушниците, които не знаеха на мач ли са, на екскурзия ли са. Бъдещето на един национален отбор зависи от много фактори, но поне имаме бъдеще. Бяхме го позабравили. На лимончетата на Любо това им беше максимумът. Засега.

Някои неща не се променят... зад микрофона и в сърцето

Гледам и не вярвам на ушите си. Общо взето така мога да обобщя това, което видях и чух вчера по време на най-важния мач до който националният ни отбор по футбол е достигал през последните години. От отчаян опашкар в предишната група до възможен участник на баражи две срещи преди края на битката. Трябва да призная, че не го очаквах. В крайна сметка загубихме. Мачът се разви зле, кой виновен, кой не, вече не е от голямо значение. Това което ме подразни повече от загубата беше коментатора. Не искам дори да му споменавам името.

 Някои неща никога не се променят. Преди почти 20 години в една хладна вечер България отново търсеше място сред най-силните в света. Всичко беше против нас и пак ни трябваше чудо. Когато Ерик Кантона даде предимство на Франция нещата отиваха стремглаво по дяволите. Емил Костадинов изравни, но хиксът устройваше домакините. Спомням си коментара на Петър Василев и покойния вече Николай Колев – Мичмана. Много добре си спомням думите им с наближаването на края. Обобщения на всичко, което обичаме да изтъкваме – малшанс, опит да се класираме на следващото голямо първенство, проблемите, които си знаем, но така или иначе не решаваме. Няма да цитирам прецизно. Думите бяха канонада по едни млади и безспорно талантливи футболисти.

„Жалко, жалко за това талантливо поколение“. Никакъв оптимизъм, никаква надежда. Примирили се бяха хората зад микрофоните. Поредното достойно отпадане на прага. Тогава внезапно се чу „Трифон Иванов към Любо Пенев, Пенев търси Костадинов... Костадинов... (мълчание) – ГОООООООЛ! ГООООООООЛ! ГОСПОД Е БЪЛГАРИН (Мичмана)“. 89 минута и 59 секунда. Топката се забива под горната греда на Бернар Лама на стадион „Парк де Пренс“ в Париж. Франция е смачкана така, както и немската армия не я е газила. Трибуните мълчат... бъдещият президент на УЕФА Мишел Платини скубе коси. 17 ноември 1993 г остава завинаги в историята. Коментаторите, които методично погребваха националния отбор с жалейки, търсят най-хвалебствените си слова за епопеята. В ужаса си французите изписват, че те водят с 2:1. Но истината е съвсем друга. Играчите прегръщат Димитър Пенев. България е на световното първенство в САЩ другото лято, когато един изтерзан народ ще се прегръща по улиците на цялата страна, празнувайки невиждани успехи. Чудото е факт.

Начело на националите в тези квалификации застана Любо Пенев. Същият този, който подари отличния пас към Емил Костадинов, за да изживеем футболния си катарзис през американското лято. Достоен представител на футболната и доказана в треньорския занаят фамилия Пеневи. Всички му се смяха, като каза, че идва да отлепи ютията от дъното. След като си бил зад Уелс в крайното класиране, а започваш като домакин на европейския вицешампион Италия, това си звучеше, като виц. От тия готините вицове, дето подклаждат купоните и те превръщат в любимеца на компанията. „Чичовото“ стегна редиците. Така ги стегна, че бяхме на 180 минути от класирането. Не се поколеба да сложи на вратата намиращия се в добра форма Владислав Стоянов пред резервата на Верона и син на шефа на БФС Николай Михайлов. Това друг треньор едва ли щеше да дръзне да стори. Любо беше честен с българския запалянко. Изгониха ни един, втори, а той вкара нападател. Сигурно някои биха го упрекнали за начина по който води мача. Аз съм доволен. Доволен съм, защото за пръв път бяхме лъвове, а не мишоци. Търсехме максимума дори и в тежката ситуация. Риск печели, риск губи. Реално нямаше какво да загубим. 1:1 също не беше нашият резултат. Проблемът е, че в атаката ни липсва фигура, като Любо Пенев. Нямаме доказан реализатор, който да завършва иначе нелошите положения. Не е сериозно да разчитаме на Станислав Манолев за отбелязването на гол.

Борихме се. Като мъже. Както е редно. Може и да ни биха, може и да ни нокаутираха в 88 минута, когато сърцата на милиони футболни привърженици у нас спряха за миг, но поне размахвахме юмруци в боя, а не стояхме мирно, като ученичка. Истината е, че в 9 мача ни показаха 4 червени картона, а за да съм точен в 3 срещи. Рекордьор е Светослав Дяков, който успя и в двата мача с арменците да си изкара по два жълти картона. Иван Бандаловски ни остави с десет при 1:0 срещу Дания в София, а Николай Бодуров ни остави с 10 и стана 1:0 за Армения вчера. Все още ни се случват безумни неща. Футболната ни действителност е такава. ЦСКА и Левски от години са в колапс, а през този сезон Лудогорец прави пробив, но там българите са малцинство. Любо няма голям кадрови избор. Реално от девет мача имаме три победи, две от които над Малта и 1:0 със зор срещу девет арменци. Да, можеше да бием датчаните и в двата мача, както и да вземем нещо в Италия, но уви.

Та това, което ме подразни беше коментарът в последните десетина минути на мача. Школата на БНТ е до болка известна на привържениците. Няма гаранции, че и по друга телевизия нямаше да звучи пак така. Никаква надежда. Едно оплакване като на жив мъртвец. Чакане на последния съдийски сигнал все едно ще спират животоподдържащата система. Такова малодушие бих нарекъл единствено – престъпно. Да, на всички беше ясно, че сме в тежко положение. Пропуски и спасявания ни задържаха в мача до 88-ата минута, но трябва да има и вяра. Вярата е необходима в тия моменти, когато е най-тежко. Чудесата рядко се случват, но когато си сложен пред микрофона да говориш ти носиш и отговорност. Песимизмът ти не е нужен на никого. Лошото всички го виждат. Никой не ще да слуша мрънкането, разни дълбокомислени анализи за потъващия кораб. Хората искат пояс, искат емоция, да усетят, че борбата не свършва до сетния миг. Работата на коментатора основно е да съобщава името на боравещия с топката и накъде се движи тя по терена. Любопитни факти за футболист, треньор и отбор – добре дошли. Да подвикнеш на някой опасен шут, гол или да се възмутиш от нещо – добре. Разбира се, трябва да си обективен, но когато коментираш националния отбор трябва да си и малко патриот. В незавидна ситуация, когато топката е наша го пресъздай, като шипченската епопея – Иванов е с топката, подава я към Попов, той напредва и търси свободен съотборник, жалко, спечелихме само тъч... Добре, добре се защитават нашите, опитват да озаптят съперника... Ще стигнат ли силите да направим една убийствена контраатака... Има, има още малко време да потърсим развръзката... Дано, дано отправим поне още един удар към вратата на противника...

Май се размечтах нещо... Както си мечтаех и 20 години след американското лято да преживея и едно бразилско, пък дори да участвахме и само в групите.