Царят на когото още не са казали, че е гол

Най-гледаната, най-динамичната, най-вълнуващата, най-неизвестната - а така крехка и немощна... В пясъка вече няма място да се закопае в него главата. Няма достатъчно количество маркетинг и пропаганда, които могат да замаскират това. На Острова се протягат и търкат очи, сякаш сънят свърши. Висшата лига (вече) не е най-добрата лига в света. Това е лига, която е застрашена от срутване в мрачните дълбини на посредствеността...

Във втората половина на 18 век, много преди някой да си помисли, че ритането на свински мехур пълен с въздух може да стане толкова важно за толкова голям брой хора, Григорий Потьомкин е станал управител на Крим. Тази територия е била опустошена в руско-турската война, на Потьомкин се паднала задачата да обнови и насели придобитата нова територия. Също така можеше да му бъде поверено между другото да почисти и Авгиевите обори, защото това не е било възможно, поне не в краткото време, което е имал. Той не е искал да коленичи в насърчителни патриотични сантименти и затова трябвало да прибегне към специална изобретателност.

Направил е сцени, които представяли села, маскирал е собствени хора като селяни, а тогава цялата пародия поставил до река Днепър, по която минал шлепът на царица Екатерина ІІ. Така той убедил своята работодателка и нейните последователи, че тази област просперира под неговия патронаж.

Така се създал пейоративния израз Потьомкини села, който служи да се означи илюзия, бляскава фасада, която прикрива отсъствието на същина.

Ако не беше този предприемчив и изобретателен руснак, семантиката щеше да ни подари някакъв друг термин с който да означим такова събитие. Без никаква дилема, един от най-добрите кандидати за такова нещо би била английската Премиер лига.

Всичко е хубаво в Премиер лигата. Богати хора на трибуните гледат богати хора в бутонки. На екипите, веднага под емблемите които датират още от 19 век, се веят реклами на компании, които владеят света. На стерилно чисти стадиони се пеят политически коректни песни. Парите на олигарси, шейхове и петролни магнати покриват тази великолепна измишльотина и я правят неустоима.

Блясъкът на Висшата лига не е само силен - той заслепява. От него често не се вижда и терена. А там долу миражът изчезва. Там долу, на най-добрата трева на света, отдавна вече не се играе най-добрият футбол на света.

Висшата лига е основана като първоначално изкопира, а след това надмина някогашната "лига на всички лиги" - Серия А. Футболът в Англия в края на осемдесетте години изоставаше с много зад онзи на континента. Хулиганство, застой в качеството на играта, петгодишно наказание за европейски мачове заради трагедията на "Хейзъл", бяха само някои от симптомите на болестта, която изглеждаше неизлечима. На първенството не му трябваше само промяна. Беше му нужна пълна метаморфоза.

Мъдрите футболни бащи видяха това и започнаха да реновират формата на мачовете.

Заради това отбрани 22 клуба се разделиха от английската Футболна лига, създавайки условията за създаването на елитната и независима Висша лига.

Тук трябва да се изтъкне, че председателят на Футболната асоциация в Англия има авторитета на трети човек в държавата, веднага след премиера и кралицата. Това показва значението на футбола, което недвусмислено улеснило и ускорило цялостния преход. В други държави този процес би бил труден и сложен, а може и чак невъзможен.

Следователно, с изиграването на първия кръг на 15 август 1992 г, приказката започнала.

Само че тази приказка, освен че не започва "някога отдавна", не завършва и така че всички "живели щастливо до края".

Висшата лига е била успех в резултатен, материален и всякакъв друг смисъл. Без да смятаме края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на изминалия век, когато английските отбори доминираха в Европа, нищо не може да се сравни със златния период на Висшата лига. Между 2004 и 2009 г, поне един английски отбор всеки сезон е играл финал на Шампионската лига. Спечелиха я два пъти.

Между 2007 и 2009 г Висшата лига е излъчила девет от дванадесет полуфиналиста в Шампионската лига.

Впечатляващите бройки не завършват тук. В споменатия период от 2004 до 2009 г някогашната голяма четворка - Манчестър Юнайтед, Челси, Ливърпул и Арсенал - изиграха 120 мача в груповата фаза на Шампионската лига, от които загубиха само 13. В цели 48 мача в елитните европейски мачове тези отбори не са допуснали гол.

Откъде такъв успех? Англичаните сами по себе си нямат толкова трофеи във футболния свят (трофея за световен шампион им донесе голлинията, която се премести няколко сантиметра напред). Те са блестящи в измислянето на спортове, но слаби когато после трябва да ги играят.

От това произлиза, че качеството идва отвън. Във Висшата лига играят футболисти от повече от 60 държави. През сезон 2007/2008 г около 35% от времето на терена са били английски играчи. Тази бройка през този сезон е още по-мизерна, паднала до малко над 32%, което е много по-малко от всички други релевантни европейски първенства.

За да привлекат тези силни чужденци, англичаните трябва да им платят адекватно - и малко повече. Марката Премиер лига е една от най-големите в света на спорта, следователно не е трудно да се намерят склонни инвеститори, но не това я прави "безобразно богата", както я наричат английските медии.

Договорът за телевизионните права на Премиер лигата е тази огромна тежест на глобалната футболна везна. Например, за периода от 2013 до 2016 г, този договор е за рекордните 5,5 милиарда паунда. Мач от Висшата лига се гледа средно от 12,3 милиона души, което е повече от мач в Бундеслигата, Примера и Серия А заедно. Това не е чудно като се знае, че мачовете от английския шампионат се гледат в 212 държави.

Тези пари се делят почти равномерно на 20 дяла, което е в разрез със създадената практика в европейския спорт. Съотношението в разпределението на парите от ТВ правата във Висшата лига, между първия и последния в класирането, е 1,54:1. В Испания това съотношение е 12,5:1, а в Италия 10:1.

Следователно, парите са причината за звездното изкачване на Висшата лига. Същите тези пари са причината и за нейното очевидно падение.

В икономиката има закон, който казва, че безкрайният растеж е невъзможен. С други думи, балон, който непрекъснато се надува трябва да пукне. Когато Премиер лигата съзнателно се съобразява с икономическите, а не спортните закони, и нейният балон сега е спукан.

Висшата лига е, в съответствие с нескритите намерения за поддържане и увеличаване на вливането на пари, самата игра и нейното качество подчинила на спектакъла. На същия принцип функционират и холивудските филми, в които смисълът е пожертван, за да се направи повече място за специални ефекти.

Всичко тръгна надолу през 2009 година (случайно или не, точно в тази година Кристиано Роналдо отиде в Испания). Тогава се размаха тенденцията на смелия футбол, който публиката обожава. За съжаление, еднакво го обичат и немилосърдно го експлоатират противниците на англичаните в европейските арени.

Броят на вкарани голове във Висшата лига скочи от 2,45 на 2,98 на мач. Това може да не изглежда твърде много, но всъщност е показателно за контекста на драстичните промени в начина на игра. Във Висшата лига все по-чести са резултати, които повече приличат на демонстративни или аматьорски мачове - 6:1, 4:6, 2:7... Такива мачове са блестящи за гледане, те са стока, която много лесно се продава, но те са, повече от всичко, почит към влошаването на качеството на футбола.

От 2009 година броят на полуфиналистите от Висшата лига в Шампионската лига падна на, за поставените стандарти, "мършавите" три отбора.

Наистина, Челси през 2012 г стана първенец на Европа, но на всички е ясно, че те никога не са били най-добрия отбор на Стария континент. Иначе, през тези години отборът от "Стамфорд Бридж" беше единственият английски представител, който изобщо премина осминафиналите на Шампионската лига.

През миналия сезон Челси се класира между четирите най-добри отбора на континента, но само защото има "Специално" предимство на пейката. Жозе Моуриньо се класира на осмия си полуфинал в Шампионската лига, нещо непостигано от друг треньор. По-точно, той никога не е отпадал на четвъртфинал в този турнир. Изглежда, че португалецът и с отбор съставен от петнадесетгодишни момичета ще отиде до самия край в най-силния клубен турнир в света.

Изминалата година беше първата от 1996 г в която нямаше представител на Висшата лига на 1/4-финалите в елитния турнир. А през тази, 2013 година, заради няколко значителни юбилея (150 години от основаването на Футболната асоциация, 90 години от изграждането на "Уембли") беше предвидена като година, която ще величае английския футбол и всичко онова, което той уж представлява.

Премиер лигата се плъзна и в официалното класиране на УЕФА, като сега, съгласно действащия коефициент, е след испанската Примера. Това класиране се прави на основата на резултатите от петгодишен период, не е изключен и нов спад.

Висшата лига вече не е футболния Ел Дорадо. Тиаго Алкантара, Пиер-Емерик Обамеянг, Кевин Стротман, Маркиньос, Йоренте, Марио Гьотце, Хенрик Мхитарян, Единсон Кавани, Неймар, Асиер Ираменди, Хамес Родригес, Жоао Моутиньо, Гонсало Игуаин. Това са само някои от играчите, които можеха да подпишат доходни договори във Висшата лига, но избраха да подпишат малко по-слаби откъм доходи договори в други първенства.

Играчите, които правят разликата и носят този необходим je ne sais quoi фактор на своите отбори показва и изборът на ФИФА/ФИФпро за най-добър отбор на годината. От 2006 година, т.е. откакто е създаден, Висшата лига е дала 18 футболисти, в сравнение с 52, които са избрани от Ла Лига.

Футболът през изминалите години продължи да прави онова, което прави откакто съществува. Промени се. Англичаните, заети да броят милионите, пропуснаха това и го пренебрегнаха.

Светът видя "гуардиолизованата" Барселона и тики-така, както и мюнхенския Байерн с футбол, който изглежда сякаш го играят доктори на физиката на стероидите. Тук са и Ювентус, който прероди напуснатата стратегия 3-5-2, и ПСЖ, отбор който, за разлика от своя английски колега Манчестър Сити, показва, че милионите могат да се харчат със замисъл и смислено.

За да бъде пълен парадоксът, недостатъците на английските отбори стават болезнено очевидни веднага след като те напуснат своето поле, това което прави Висшата лига толкова вълнуваща и възприемчива. Качеството на Висшата лига падна, но падна равномерно, така че продължава да има състезателност и неизвестност в борбата за титлата, Европа и оцеляването.

Бегъл поглед на най-доброто в Премиер лигата дава ясно прозрение за несъответствието в качеството само за няколко сезона. Челси "избутва" добре, макар че на практика играе без нападател. Ето`о не знае и сам на колко години е, Торес е като стрелец на когото са взели пушката, докато Демба Ба никой не го е виждал откакто напусна Нюкасъл (до мача с ПСЖ, разбира се).

Този Челси, дори с Неманя Матич на терена, никога не би бил конкурентен на някой Юнайтед от миналото, или "непобедимия" Арсенал от 2004 година. Челси е, както и всички отбори на Моуриньо, функционален и прагматичен, но съвсем не великолепен.

Ливърпул отново е тук, сериозен претендент за титлата след 24 години, което само по себе си заслужава внимание и похвала. Този Ливърпул е отбор, който има в състава си само един извънреден играч, а това е Луис Суарес. Всички останали са само дисциплинирани извършители на визията на треньора Брендън Роджърс.

Арсен Венгер, който много добре знае какво значи да си опустошен в Европа, признава, че "останалият свят влезе в крак с Висшата лига". Жозе Моуриньо, най-добрият демагог в историята на треньорите, причината за недостига на резултати вижда в нещо друго.

Португалецът акцентира, че програмата на Висшата лига прави клубовете недостатъчно конкурентни в международните мачове. По-малкият брой мачове в шампионата и ден повече за почивка между мачовете са това, смята Моуриньо, което дава предимство на клубовете извън Премиер лигата. Тук е, също така, и фактора натрупана умора, тъй като само във Висшата лига няма зимна почивка. Истината е, че тези обстоятелства важаха и по-рано, но Моуриньо е решил да ги забрави.

Индикации нещо да може да се промени не съществуват. Англичаните, изправени пред прилива на неприятни факти и още по-неприятни загуби, затварят очи.

Системата, която е сляпа и която подкопава техния футбол, в скоро време няма да бъде променена. Отборите от Висшата лига не отглеждат собствени таланти, защото това ще наруши космополитния дух на първенството, който гарантира финансовата мощ.

Заради тази система децата в Британия, още в ранна възраст, не са готови да направят ход или да донесат гола на победата за обичания отбор. Те се подготвят да правят шпагати, а после придобитата топка да я подават на аржентинец, испанец, бразилец, холандец, който ще направи това вместо тях. Всичко, разбира се, за много пари. След това не е и чудно, че сезонната карта за мачовете на Уест Хем струва шест пъти повече от годишната карта на Байерн (Мюнхен).

Тук е и въпросът за познатата английска гордост, която понякога граничи с аутизъм. Англичаните отказали да пуснат свой представител в първия сезон на Купата на европейските шампиони, защото "какъв изобщо е този турнир, който нарушава графика на техния шампионат".

Иначе, Купата на шампионите е започната от английската неспособност да приемат и оценят света около себе си. Когато Уулвърхемптън, предвождан от легендарния Стан Кулис, победил унгарския Хонвед през 1954 г, никой не е могъл да спре еуфорията. Това е било година след унизителната загуба от унгарския национален отбор на "Уембли", и англичаните били истерично щастливи. Отмъщение е била думата, която се повтаряла повече от няколко пъти.

Не ги е притеснявало това, че Кулис, в утрото на деня на мача, натопил терена във вода, знаейки колко са се мъчили унгарците в блатото на финала на Мондиала против Германия. "Дейли Мейл" излязъл със заглавие в което нарекъл Уулвърхемптън шампион на света. Това обявление толкова нервирало Габриел Ано, журналист от "Л`Екип" и бивш футболист, че усетил потребност да основе Купата на шампионите, само за да го опровергае.

Същата е двигателната сила и сега, половин век по-късно, заради която в Англия пренебрежително се отрича значението на Лига Европа, въпреки че там в изминалите сезони са участвали някои от най-добрите европейски клубове и играчи.

Висшата лига ще, въпреки всичко това, остане любимо футболно четиво. Тези, които консумират футбола могат да простят много от това, но не и липсата на възбуда. Във Висшата лига това често е неизмеримо. Тя е футболен еквивалент на скачането с бънджи, което във всеки миг гарантира над средното ниво отделяне на адреналин. Проблемът е че цената затова е твърде голяма.

Висшата лига намали себе си до хаотична забава, епидемия от средни отбори за домашна употреба. Тя е грандиозно хоби и - нищо повече. Като всички царства преди нея, и Висшата лига ще бъде унищожена от упадък.

Единствената разлика е, че "саундтракът" на този неизбежен крах ще бъде от аплодисменти и въодушевено скандиране на опиянени привърженици...

Автор: Лука Йевтович, след края на сезон 2013/14 г