Само че никога не е толкова просто. Само един отбор в първенство може да спечели титлата през сезона. Само един играч може да спечели турнир от Големия шлем. Само един капитан може да вдигне трофея на Шестте нации през този уикенд. "Спортът е за хора, които губят, губят и губят", написа веднъж американският журналист Гай Талис. "Те губят мачове после губят работата си."
Губещи. Стотици хиляди губещи. Когато ООН обяви 20 март за Международен ден на щастието усещаш, че не такъв имидж са имали намерение да промотират.
Щастието е странно чувство, откривано в най-неочакваните места.
Има смисъл зад тази безнадеждна илюзия. Проучване проведено в университета Кеймбридж от професора по неврология Волфрам Шулц показва количеството на допамин - невротрансмитер, който заедно с други неща помага за контрола на центровете за удоволствие в мозъка - което освобождаваме е директно свързано с очакванията от едно събитие.
"Всички знаем тази интуитивност около спорта - най-щастливите привърженици са тези с най-ниските очаквания", заявява Ерик Симонс, автор на "Тайният живот на спортните фенове".
"Ако изоставаш в мач и изравниш в края, това те прави много по-щастлив отколкото да си водил и да завършиш наравно, въпреки че резултатът е един и същ. Най-добрият подход като привърженик е да имаш максимална емоционална инвестиция в отбора, но минимално очакване за успех, защото това управлява освобождаването на допамин", допълва Симонс.
Това ни отвежда към Рочдейл АФК, по много критерии най-неуспешният професионален клуб в Англия.
В 108-годишната история на съществуването си, Дейл все още нямат нито един трофей. Има най-много поредни сезони в най-ниската дивизия на футболната лига от всеки друг клуб, има най-ниската средна позиция от всеки отбор в Лигата и дели с Хартлепул "честта" да играе най-много сезони без да достигне до най-горните две дивизии.
Крис Роджърс ги гледа от повече от 25 години. Неговият баща Ерик ходи на Спотланд от половин век. Защо?
"Чувстваш се част от нещо. Дори когато играем лошо, приятното са хората около които седиш. Футболът е на второ място след това което се случва на трибуните около теб", казва Крис.
"Най-щастливият ми момент като фен на Дейл беше Дарлингтън, реваншът от плейофите през 2008 г, когато Дейвид Пъркинс отбеляза страхотен гол, за да прати мача в дузпи. Спечелихме ги и това означаваше, че сме на "Уембли", за пръв път, в сезона, в който навършихме 100 години. Стокпорт ни победи. Никой не го интересуваше толкова много. Най-важното беше, че достигнахме до "Уембли", допълва привърженикът.
Дали го тормози това, че след повече от 100 години опити неговият отбор всъщост никога не е спечелил нищо?
"Не ме тормози изобщо. Понякога ме дразни, че Бъри са печелили Купата на ФА, защото техните привърженици обичат да ни го напомнят, но не ме интересува, че нямаме трофей. Ние никога не сме сигурни, че ще победим. Отидох да гледам Манчестър Юнайтед преди няколко години и играеше срещу Уулвс, и всичко за което си говореха техните привърженици в кръчмата преди това беше с колко много ще спечелят. Кой иска това? Искаш драма, искаш състезание. Да не знаеш резултата преди да си влязъл на стадиона", допълва Крис.
Може да оспорите, че минавайки през спорта това всъщност е добро за нас: подготовка за по-сериозните разочарования, които животът ще ни подхвърли, източник на емпатия когато другите около нас също страдат емоционално.
Във френетичен момент, гледането на спорт често може да бъде злочесто - задушаващото напрежение, пълната липса на контрол над нещо за което ни пука много. В дългосрочен план, както хубаво е илюстрирано от прочутия профил на пенсионирания бейзболист Джо Ди Маджио, описан от Талис, може да доведе различна тъга: младите герои превърнати в смъртни и слаби, с минаването на времето и собственото ни избледняване на амбиции и мечти.
Но също така е наратив околоко който се структурират тези години, начин да останеш млад чрез подвизите на други, бягство от скуката на монотонния свят. Подкрепата към един отбор или играч, като членството в религиозна или политическа група, създава отчетлива лична идентичност за нас и другарство с иначе напълно непознати.
"Псилохозите казват, че е по-важно в живота да се намери значимост или смисъл отколкото щастие", заявява Симонс.
"Така идентифицирайки се с отбор, идеята да си част от група, е много важна. И ти получаваш това без значение дали отборът побеждава или губи. Да губиш заедно е много силно изживяване и може да ти помогне много повече в живота, отколкото повърхностната, лекомислена радост от победата."
Не трябва и да я омаловажаваме. Със сигурност това е един начин да се справим с провалите и разочарованията - да се престорим, че нямат значение в сравнение с големите неща като взаимоотношения, здраве или кариера. Но за да направим това трябва да сме скарани с възпитанието и природата.
"Ако гледате изображение на нечий мозък, ефектът от употреба на кокаин или, ако сте привърженик на Ливърпул, гледащ вашият отбор да бие Манчестър Сити е една и съща картина", разказва Симон.
"Спортът има значение. Няма космическо значение, но много малко неща имат. За теб има стойност, огромна. Той пробужда всякакви силни неща, физиологично и неврологично. Неща извън твоят контрол. Уважавай тази сила малко повече. Ако твоят отбор е загубил ужасно, легитимирай това чувство. Разбира се, че си тъжен, защото това е да си човек - да си ядосан и разочарован за неща без значение. Не се чувствай засрамен за поведението си, защото така се справяме с живота", допълва Симон.
Как тогава да се справим с този гняв и разочарование?
"Англия най-сетне спечели в Австралия през 2011 г и стана Тест отбор номер едно, но това всъщност хвърли сянка върху удоволствието ми да ги гледам сега", казва Еванс.
"В лошите периоди когато нямаш очаквания за спортна радост, твоето удоволствие се поражда от гледането на спорта, от социалната страна - хубав ден навън с други индивиди със сходно мислене, може да празнуваш и малките победи. Въпреки че се насладих на Хедингли през 1995 г, всъщност не искам да се връщам там - наполовина празен стадион, всеки се смее колко сме зле. Карл Хупър прави 60 от 30 топки, докато другите реализират 120 от 19. Но сега можейки да си спомня толкова ясно беше много по-добре, а напоследък стана зле. Гледам сегашния състав - някои в него бяха част от тези успехи - но са неспособни да го повторят. Аз мога да пресъздам в ума си колко добре се почувствах, но играчите не могат да спечелят.", завършва привърженикът.
Когато Тенисън ни каза през 1849 г, че е по-добре да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал, първият международен ръгби съюз е на 22 години от създаването си. Първият Тест между Англия и Австралия е пет години след това. Футболната лига няма да съществува още четири години преди Алфред да изскочи от поетичното си сабо.
Меланхоличното старо момче обобщи много добре чувството на спортните привърженици.
Кой иска да премине през живота изолиран от чувство? Спорт - побеждаването, губенето, надяването, мразенето, напрежението и отчаянието и много редкия възторжен момент - отваря ни към чувството, че сме живи. И ако рикоширалият далечен удар срещу Дарлингтън завърши като един от най-щастливите ни спомени, нека да бъде така.
Автор: Том Фордайс, Би Би Си Спорт, *със съкращения
Няма коментари:
Публикуване на коментар