Понякога, шумът е само шум. Само изобличена и компрометирана тишина. Физичен вид без значение. Звукови вълни които регистрираме, защото честотата им е сместена някъде между 20 и 20 000 херца. Вибрации на въздуха които минават през нашия ушен канал, докосват тъпанчето, а след това през костицата на средното ухо, идва до вътрешното ухо където накрая се превръща в електрически сигнал, който нашият мозък различава. Нищо повече от това. Думите тогава нямат по-голяма стойност от чукане, или .
Но не и на футболен стадион. Никога на футболен стадион. Там всеки писък и всеки рев, всеки тон и всяка въздишка, имат някакъв дълбок и интимен смисъл. Толкова са важни тези звуци на футбола, толкова неразделни, че сякаш те не се излъчват от живи същества, а все едно ги издава самият стадион.
Едуардо Галеано, уругвайски писател и един от най-красноречивите застъпници, които някога футболът е имал, казва, че нищо не е по-празно от празния стадион. На "Бомбонера", казва той, гърмят барабани от миналия век, а стадион "Джузепе Меаца" в Милано и днес се люлее от радостта от головете, които е вкарал онзи чието име носи. Бетонът на стадион "Камп Ноу" говори каталонски, докато "Сан Мамес" шепне на баски. Ние можем да потвърдим, че целия Топчидерски хълм продължава да отеква от автогола на Аугенталер в мача между Цървена звезда и Байерн. Или това е, може би, от гола на Драган Манце в чудесния мач на Партизан срещу Куинс Парк Рейнджърс.
И можем да известим да са толкова дълготрайни тези звуци на футбола, че продължават да живеят и когато стадионът, който ги е родил изчезне, изглежда сякаш новото или реновирано игрище наследява и само добавя в килера на своето наследство.
На "Уембли" все още се чуват триумфалните викове от 1966 година и унилите писъци от 1953 година. На стадион "Фолкспарк" в Хамбург ечи смущение и аплодисменти на нервни изпотени длани на мача между Западна и Източна Германия на Мондиала през 1974 година, единственият (сериозен) който някога са изиграли.
Слушайки някой стадион, търпеливи като най-хитрите рибари, разбираме много за онези, които го обитават. Тогава какво се чува в Северна Рейн-Вестфалия, в Рурската долина, в Дортмунд, в Щробелалия, на Вестфален? Какви викове, какви песни?
Така е започнало... Много градове наричат себе си футболни, и много го правят с право, но наистина са редки онези, в които клубът е неприкосновен символ и белег на местната гордост. В един, не толкова кратък момент, само Милуоки е произвеждал повече бира от Дортмунд, който още е бил пълен до преливане с рудници за въглища и стомана. Но, там някъде във втората половина на 20 век, икономическите събития в света са смъкнали всички титулярни символи на градската идентичност. Останала е само Борусия, обичана до лудост и над лудостта.
Тя е и първият немски клуб, който е спечелил международен турнир (Купата на носители на национални купи през 1966 година). И да, Борусия е един от най-големите клубове на Германия. Обаче, това значи много повече от това което изглежда на пръв поглед. Освен това, малко е и безсмислено да се каже такова нещо. Това е същото като да кажеш, че Нова Зеландия е една от най-големите държави в Океания. Има мастодонтски голямата Австралия и купчина острови и от тях най-голям е Нова Зеландия. Така е и в немския футбол. Високото образувание до което всички изглеждат като младежи е Байерн от Мюнхен. Борусия е само една от точките. Може би по-голяма от другите, но много по-ниско от чудовището от Бавария.
Бундеслигата никога не успя да създаде класическо съперничество, нито относително затворена група от отбори - два, три или четири - които всяка година да се борят за трофея Байерн е единствена константа. На всеки две години някой клуб ще се издигне до рая и ще е временен съперник. Това беше Борусия (Мьонхенгладбах) през 70-те, Хамбургер и Вердер през 80-те, Борусия (Дортмунд) и после Байер (Леверкузен) през 90-те. Всеки от тези клубове издържа два сезона, но после трябва да прегрупира и спада, отваряйки място на нов претендент.
Борусия не иска да бъде само още един в безкрайна верига. Везирът поиска да бъде халиф вместо халифа. Започна да довежда големи играчи и даваше за тях пропорционално голямо количество пари. Когато се качи на върха, а в последното десетилетие на миналия век спечели два пъти Бундеслигата, Шампионската лига и Междуконтиненталната купа, й се услади. Не искаше да слезе. Поиска да остане на върха. Нещастието е, че в комбинация отчаяние и мегаломания, опита да направи така, че да надбайерни Байерн.
Започна да харчи пари. Много пари, много повече отколкото дотогава. Пари, които всъщност нямаше.
С изключение на историческите и познатите изключения - Байер (Леверкузен), Волфсбург и неотдавна Хофенхайм, немските клубове винаги са били публични, с нестопанска цел, мултиспортни асоциации, които функционират в името на общото благо. Представят своите членове, които ги ръководят. В края на миналото хилядолетие, на клубовете все пак е разрешено да превърнат своите професионални футболни секции в компании.
Тук е и уловката. Петдесет процента от акциите на тези нови компании, плюс още една акция, трябва да остане собственост на клубът-майка. Това е познато като "50+1" правило, създадено, за да бъде запазен интегритетът на спорта. Това означава, че тези клубове не могат да бъдат присвоени с купуване, нито отчуждени с продажба.
Борусия е приела тази възможност, както и всички останали, но тогава е отишла и крачка по-далече. През октомври 2000 година, влезе в процедура за публични сделки и излезе на борсата. Клубът е продал около 13 милиона акции, на цени от 11 евро на акция, изкарвайки невероятните и неочаквани 140 милиона евро.
Тогавашният президент Герд Нибаум обеща да инвестира тези пари в Steine und Beine, в "камъни и крака", съответно в инфраструктура и нови играчи. Малцина тогава са разбирали колко е наопаки това, защото клубът вече е имал дългове за повече от 70 милиона евро.
Вестфален е надстроен, а клубът стартира или прибави много дъщерни компании, от туристическа агенция до собствено производство на спортно оборудване. Това покрило "камъните".
"Краката" са били Марсио Аморозо. Бразилецът, който беше доведен от Парма, в това време, за рекордна сума в Бундеслигата, както и Торстен Фрингс и Томаш Росицки. Борусия стана шампион през 2002 г, а нещастно загуби финала за Купата на УЕФА от Фейеноорд в Ротердам. На полуфинала победи Милан с 4:0, а Аморозо постигна хеттрик през първото полувреме.
Изглеждаше, че всичко е прекрасно в Дортмунд. Коледа сутрин, Великден следобед. Но не е било така.
Обърнало се обичайното футболно колело на нещастието. Парите, които влизаха се ползваха за плащане на дългове, създадени най-вече с плащане на твърде високи обезщетения за футболисти и техните твърде високи заплати. Тогава е взет нов дълг с който са купувани нови футболисти, защото само те са гарант, че парите ще продължат да бликат по посока на клуба.
Още по-просто. Нужен ви е скъп отбор да бъдете успешни. Успешни сте ако можете да направите скъп отбор. И така в кръг, като змия, която си хапе опашката.
И това някак е функционирало. Докато не е престанало да функционира.
Борусия е направила споразумение с инвестиционна компания собственост на една голяма франкфуртска банка. Според договора клубът е продал на инвеститора стадиона за 75 милиона евро, с намерението да го откупи обратно. За целта са плащали лудите 17 милиона евро годишно. Борусия е получила достатъчно пари, а инвеститорите, граждани от най-различни сфери на живота, възможност да печелят добре. Добре за всички, нали? Е, не.
Всичко се разпръснало и сринало, когато отборът престанал да е успешен. Борусия не се класира в Европа през 2004 г. Парите с които биха се изплатили дълговете спрели да пристигат. Няколко месеца по-късно, Нибаум призна, че дългът на клуба е надхвърлил 120 милиона евро.
Борусия е специална, съответно само на външен вид специална, а станала клуб, който е трябвало да бъде спасен. Несъстоятелност и разжалване в аматьорските редици. Може би чак и смърт.
Местният предприемач Ханс-Йоаким Вацке реши да спаси клуба от банкрут. Той и неговите съветници измислили начин клубът да преживее. Имало проблем - Борусия вече не е могла да плаща взетите кредити.
На среща в сградата на дюселдорфското летище, представители на клуба, в позиция в която са намира махмурлия благородник, който пиянски е пропилял семейното имане и сега иска още средства, трябвало да убедят 444 малки инвеститори да отложат своите търсения.
Ако тези мъже и жени, които никога по-рано не са се виждали в живота си, са ударили своята колективна плесница в масата и поискали своите пари точно тук и точно сега, Борусия щеше да изпадне в несъстоятелност.
Обаче, след повече от шест часа питания, обяснявания и пояснения, приели предложения план за изход от неприятната ситуация в която са се озовали. В понеделник, 14 март 2005 година, около четири и половина следобед, клубът е спасен! Междувременно Вацке и неговите хора успели да консолидират клуба, да намалят дълга и и да откупят стадиона.
От този ден има заглавие над всяка клубна постъпка, малка звездичка, която дефинира тяхното поведение. Спортните цели са най-висшите, но никога вече до тях няма да се стигне с пресичане на червената линия, относно задълженията.
Борусия е била клуб преситен от корпоративен манталитет и невнимание и за малко не е приключил заради това. Днес това е клуб, който функционира с много повече отговорност, умереност и здрав разум. Това е и клуб в чиято околна среда прилича на онзи във фирмите от силиконовата долина, в които мултимилионери на работа идват с колела, в джапанки и суичъри. Някак си е различно в другите клубове в Германия, които са, сами по себе си, много по-различни от клубовете в Западна Европа. Съществува съвсем ясна нужда да се избегне претенциозност и кичозност. В регион който е, освен останалото, известен и с висока безработица, всяка алюзия на ненужна помпозност би била вредна. Интимна общност и спортен колектив не е само част от тамошната култура, а представлява и тяхната сила. Едно от редките предимства, които не идват с етикет и бар код, заради което и в най-черните тъмнини е останало достъпно за тях.
И заради това, въпреки че това би им донесло пет милиона годишно, клубът не иска да сложи седалки на всички трибуни и да започне да оскъпява билетите. И винаги, на който и да етерен, ще играе в екипи с жълт и черен цвят.
Как тогава и да не е лесно на привържениците да се самоопределят с Борусия и нейните щастия и нещастия. Те не са клиенти, а част от цялото. Много важен дял от цялото, със своите задължения и привилегии. Физическият израз на тази любов е фактът, че Борусия вече е хронично най-гледаният отбор в Европа. Тя е наистина, много буквално, клуб на своите привърженици и своя град.
А този техен клуб отново е станал стабилен. Сега само остана тази нова стабилност да се канализира и да се превърне в успех. Затова им е бил нужен треньор. Различен треньор за различен клуб. Юрген Клоп им пасна като пълнолуние на върколак.
Първият човек, който вкарва Майнц в елитната лига на Германия, а после и първият човек, който игра с този клуб в Купата на УЕФА. Като станало ясно, че ще напусне този клуб, след 18 години, много са били онези, които са опитали да му се подмажат. Но, Клоп е като суши или пица с ананас. Не е за всеки.
В подготвителния период, преди първия сезон в Бундеслигата за Майнц, отвел отбора за пет дни в едно шведско езеро, където нямало ток и където играчите трябвало сами да си ловят храната. Няма много отбори, които се съгласяват на такива условия.
На крака му дошли от Байерн, но накрая избрали Юрген Клинсман, треньор с въздушни маниери. Ули Хьонес по-късно призна, че клубът жестоко е сбъркал. Хамбургер също така провел разговори с него, но клубната йерархия накрая подписала договор с Мартин Йол, който за разлика от Клоп, носил костюм на преговорите.
В края на краищата, преди около седем години, завършил в Борусия от Дортмунд. Като дошъл, питали го какво иска да направи в новия клуб. "Да създавам спомени", отговорил.
Първият трофей взел в първия си сезон, и то немската Суперкупа. Първо бил шести в първенството, а после пети. А после първи. В следващия сезон е защитил титлата, а към нея добавил и Купата на Германия (пет гола във вратата на Байерн на финала). Година по-късно отведе "жълто-черните" на "Уембли", на финала на Шампионската лига, но не се върна с отличието.
Тези триумфи, като се подредят така, са прелестни, но за спомени е нужно повече от това. Те искат игра.
Тактиката не винаги е била нещо около което са се старали немските глави. Победите и загубите са обяснявани по друг начин. Вината винаги е била в играчите - не са били достатъчно добри, или не са се борили достатъчно, или въпросът е в, най-срамното от всички, комбинация от двете.
Треньорите, когато били приемани като съучастници в неуспеха, се представяли като недостатъчно влиятелни в съблекалнята. Твърде много хармония между играчите е вредно, за това е отговорен треньорът. Твърде малко хармония между играчите е вредно, и за това е отговорен треньорът. Треньорите са били мотиватори и подпалвачи, преди и над всичко, и ако резултатите изоставали то е било, защото не са успявали да убедят или накарат футболистите да извършват онова което се иска от тях на терена. Нищо повече. Мисълта, че може самите идеи да са лоши, а не че се изпълняват погрешно, и това да е юздата на отборния прогрес, не е идвала на ничий ум.
Ако това ви се струва необичайно, защото кой би свързал немците с ретроградност и шарлатанство, не би трябвало. Немската футболна мисъл почти винаги е закъснявала от остатъка от континента. Преди Втората световна война, в сравнение с централноевропейските съседи, са били в сянката им. Били са последни в колоната, като най-слабото дете в часа по физкултура. Когато след това дошли триумфите, донесъл ги е Kampfgeist (борбен дух), а не умението. Когато през 1954 г станали световен шампион, побеждавайки Унгария в мач, който заради неочаквания изход се нарича "Чудото от Берн", имали на помощ блатото и футболни обувки с адаптирани бутони.
Професионалният футбол е създаден през шейсетте години, а пресата, най-важното изобретение в модерната игра, въвеждат през деведесетте години на миналия век, няколко десетилетия след измислянето й.
В последните десетилетия това се промени. Разбирането на футбола и ролята на неговите съставни части се промени.
Konzeptfussball, или футбол на съдържанието, не се задържа дълго. Както се появил и в един миг станал модерна дума. Сега е отхвърлен термин, защото е станал излишен. Отбор със силна, напълно ясно дефинирана обща идея е норма в Бундеслигата, а не изолиран случай. За това заслуга имат треньорите, които показаха, че качествената схема побеждава който и да е скъп футболист. Ралф Рангник, Луис Ван Гаал, Пеп Гуардиола, Роджър Шмит и Томас Тухел демонстрираха това и още го демонстрират. Юрген Клоп, обаче, направи това изглежда най-добре.
Новата максима в трансферната политика на Борусия, след описаните парични проблеми, била такава - старо за ново. Изкусните и скъпо платени играчи напускаха клуба, а вместо тях идваха евтини футболисти, млади, талантливи и малко повече от това. Шинджи Кагава, да кажем, е взет от Серезо Осака и за него е платено по-малко от половин милион евро. Кевин Гроскройц, взет от втора лига, за без пари. Марио Гьотце също е безплатен, като се има предвид, че е бил в клуба от деветгодишен. Нури Шахин е тук от 11, Хумелс дойде от Байерн, който не вярваше в него, почти за нищо.
А какво е това което младите крака, пламтящите сърца и мотивирани умове могат да правят? Могат да тичат и да се борят. Достатъчно за Клоп.
Тактиката е комбинация от два фактора - формация и стил. Формацията, относно облика на отбора, разположението на футболистите по терена, не е била необичайна. Но, стил... стилът на Клоп беше шокиращ.
Неговият основен елемент или поне най-екстремния, а и най-очевидния в отбора е gegenpressing. "Противпресинг" или "контрапресинг" е модел на поведение на играчите непосредствено след като се изгуби владение на топката. Вместо да се подреждат в защитна структура, те моментално ще опитат да вземат топката обратно, притискайки противника където и да се намира.
Атаката е най-добре да спре и преди да е започнала, особено като си близо до вратата на противника, но това не е целия резон. Тук е и фактът, че съперникът е най-уязвим в първите моменти, когато е достигнал до топката, защото а) вероятно е изразходвал много енергия в тичане, б) положението на тялото му и неговото отношение е недостатъчно стабилен, и в) неговият фокус е закрит към терена и съотборниците, което макар и временно му пречи да реши къде да подаде.
Разбира се, Борусия не е била единствена в използването на gegenpressing (мхм, мхм, Барселона), но вероятно е била най-добрата в това. Думата е, все пак, немска.
И с топката, футболът на Клоп е бърз, малко шеметен, директен и вертикален. Той обича да рискува, да бъде агресивен, да заплашва. Клоп обича да напада, нищо повече от това, но за него задържането на владението не е толкова важно, колкото да речем за Гуардиола или Венгер.
"Той обича да има топката, да играе футбол, пасове... Това е като оркестър", каза Клоп за Арсен Венгер. "Но, това е тиха песен. Аз обичам хеви метъл".
И така неговите футболисти бръмчат по терена като стършели подсилени с нитрометан. Без спиране, без почивка и без милост към себе си и другите.
Такава игра, очевидно, иска много самопожертвувание от футболистите, и те ще са готови да й се посветят и ще се подложат на такова екстремно физическо усилие само ако вярват на своя треньор.
"Не можете да победите без тактика, но емоцията прави разликата", казва Клоп и така, може и не пресметнато, открива своята най-голяма тайна.
По време на мачовете, Юрген Клоп е гледка, която не се забравя. Той свири от техническия простор като балон, който изпуска въздух, радва се на гола, сякаш е първият, който е постигнал, а и първият, който е видял, а протестира при съдията, използвайки всеки крайник, който има на разположение. И играчите реагират на това. Не е същото да слушаш нарежданията на генерал, който ти ги дава докато тича до теб, и от онзи, който прави това в бели ръкавици от окопа.
Силата на Клоп е в това, че той успява да се свърже със своите играчи по един много дълбок начин, да заобиколи цялото ментално инхибиране и да влезе в части на умовете им, където растат най-важните усещания и пориви. Доверие, отношение, а защо да не кажем и любов, които по този начин дава са баснословни.
Когато Кагава отиваше в Манчестър Юнайтед, той и Клоп, по собствени признания, провели 20 минути в прегръдки и сълзи. Докато траеха неудачите на Матс Хумелс с контузии, той намери начин да утеши защитника. "Ще го чакаме както добра жена чака мъжа си, който е в затвора."
Той знае какво да каже, как, в кой момент, с усмивка широка като вестибюл. Това го прави много убедителен, освен неустоим. Той е като приятел, който никога не запознавате със своята девойка, защото се боите, че тя ще престане да бъде ваша девойка. Само че той вместо да сваля девойки, подкрепя футболистите.
Така няколко сезона Борусия от Дортмунд беше най-популярния втори клуб на света. Дори и да сте имали свой първи отбор за който викате, с крайчеца на окото, в огледалото за обратно виждане, следихте какво прави Борусия, може би несъзнателно сте стискали ръце от удоволствие като видите, че пак са победили. Сега сигурно ви е жал, че всичко свърши.
Започна в първия кръг на текущия сезон, когато Борусия в мача срещу Байер (Леверкузен), след девет секунди, получи най-бързият гол в историята на Бундеслигат. Това, имайте предвид, не е единственият гол в Бундеслигата, който са получили в първата минута. Прибавете към това, че в Шампионската лига Арсенал вкара гол след 65 секунди, Карлос Тевес след 132 секунди. Целият сезон приличаше на игра на флипер без лоста за удряне. Където и да се отбиеше топката, както и да отскочеше, накрая винаги завършваше на едно и също място. Във вратата на жълто-черния отбор.
Всичко беше една голяма и заоблачена последователност от безсмислени грешки в защита и пропиляване на 99,9% шансове пред вратата на противника. Но, това не е лош късмет. Или, не е изключително лош късмет.
Клопо няма защитна мрежа. Той никога не е, поне не напълно, развил икономичен или прибран тактически подход. И това, просто, не е устойчиво.
Клоп и Борусия отдавна са заедно. Отборите трябва да се променят. В противен случай ще плесенясат. Бела Гутман, който в своята кариера е сменил повече клубове отколкото Лари Кинг и Елизабет Тейлър съпрузи, сравнил футболния треньор с укротител на лъвове.
"Той контролира животните, в чийто клетки извършва своя номер, само докато прави това със самоувереност и без страх. Но, в момента в който стане несигурен в своята хипнотична енергия, и когато в очите му се появи следа страх, изгубен е."
Преди мача с Борусия (Мьонхенгладбах), Клоп вкарал будилник в съблекалнята и го настроил да звънне непосредствено преди началото на мача. Посланието е било ясно - време е да се събудите. Символиката на този жест и неговият ефект да двояки. Той още веднъж показва многообразието и богатото въображение на методите на Клоп. Но загубата в този мач показа, че Клоп вече няма силата като някога да надъхва своите играчи. Стана изгубен.
"Винаги съм казвал, че в момента в който усетя, че не съм съвършения треньор за този изключителен клуб, ще го кажа", гласеше обръщението на Клоп, изговорено с лекотата на някой, който е получил удар в плексуса. Неговият вид е принадлежал на особа, която най-сетне е разбрала, че иска да направи нещо невъзможно. Клоп действаше като човек, който предходния месец е прекарал в опити да научи рододендрон да срича букви.
Най-дългият режим на един треньор в Борусия в историята й стигна до края. Когато неприятната новина завърши, Ханс-Йоаким Вацке стана и прегърна Клоп.
Клоп, напълно сигурно, събори една невидима, но и напълно истинска стена. Караконджулът, какъвто умее да бъде модерният футбол, просто е твърде силен и непобедим. Той, като такъв, не позволява на клубовете, които не са част на утвърдения елит да бъдат успешни за повече от няколко години.
Употребата на финансовия феър плей, която не допуска клуб да харчи пари, които не е изработил сам, направи така, че процепът между онези няколко суперклуба и останалите да стане кратер. Ако на клубовете не е позволено да надграждат с привличането на пари отстрани, а то не е, елитните клубове ще останат недосегаеми.
Парите от ТВ права, маркетинга, спонсори, "мърчиндайзинг", турнета - в най-голяма част отиват за тях. Манчестър Юнайтед беше седми през миналия сезон във Висшата лига, но това не му се отрази много тежко финансово. Представете си, например, Саутхемптън в същата ситуация. Благодарение на финансовия феър плей, най-големите клубове понесоха стълбата със себе си и вече не трябва да се оглеждат.
Тези суперклубове сезони наред взимат играчи от Борусия. Започна с Реал и Нури Шахин през 2011 г, а засега спря с Байерн (Мюнхен) и Роберт Левандовски. Всеки път като се случваше това, Клоп трябваше да се оправя с много по-големи проблеми от това от простото довеждане на нов футболист. Всеки трансфер на Борусия е високорисков, защото пространството за грешки е малко. Тя не може, като споменатите клубове, просто да доведе друг играч, ако той не изпълни това което се очаква от него. Борусия има само един опит.
Натискът в домашното първенство, където всеки неуспех в началото на сезона позволява на Байерн да се отдалечава, означава че Клоп трябва да успява с новите играчи абсолютно всеки път във всеки преходен период, а това е напълно невъзможно.
Като да играете покер срещу някой на когото са раздадени 25 карти. И още, вие трябва да играете с карти обърнати с лицето нагоре. Колко пъти ще победите? Веднъж, ако имате много късмет. Два пъти, ако имате много знание. Третия път ще ви смелят.
"Това е като Джеймс Бонд - само че те са онзи другия тип (лошият)", така Клоп описа Байерн и начина по който той и равните нему клубове решават нещата.
Но, накрая, Клоп и не е обещавал вечност на върха като е дошъл. Обещал е спомени. А, ако някога отидете в този край, ще знаете дали е изпълнил обещанието.
Понякога, шумът наистина е само шум. Но не и на футболния стадион. Не и на стадиона на Борусия (Дортмунд). Във всяка песен, във всяка дума и всяко скърцане, отсега докато има свят, в който футболът значи нещо, ще чуете радост и ще чуете гордост. Заради четирите гола на Роберт Левандовски срещу Реал (Мадрид) в полуфинала на Шампионската лига. Заради който и да е от 67-те гола в първия шампионски сезон на най-добрия треньор, който някога е имало тук. Заради първият дубъл в историята на клуба. Заради интензитета с който се деряха колена и гърла през седем великолепни години.
И когато се разотиде "Жълтата стена", когато 25 000 души се изтеглят от най-голямата трибуна в света и когато Südtribüne остане гола и празна, ще можете да чуете, без дори да се напъвате. Вечното ехо на победата и хеви метъл футбола, които им е донесъл.
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар