Справедливо е това да направи Ливърпул. И естествено, в края на краищата. Нито една революция не е завършила добре, ако в двора е нахлула побесняла маса, започнала да уринира по картините и да руши статуите на предшествениците. Не, победителят, ако мисли да създаде нова система и да основе своя династия, трябва да бъде грациозен. Победителят трябва да бъде член на благородството, пръв сред равни, буржоазия, както във Франция.
На теория вероятно няма по-голямо престъпление от кралеубийството. Чак и сега когато, за щастие, много повече държави в света са приели демокрацията, а прерогативите на монарха са сведени до церемонии и шетане на кученца, лишаването на краля от живот би носило тежка и мъчителна символика.
Но какво когато кралят прекали? Ако за кралеубийството не съществуват оправдания в теорията или практиката, как е с убиецът на тирани? Не е ли благороден клон на философията, още от гръцките мислители, през Тома Аквински до просветителите, говорил че е длъжност на почтения и свободен човек да се противопостави на онзи който е злоупотребил със своята мощ, станал заплаха за всички останали и останал на трона много по-дълго отколкото е пристойно? Хармодий и Аристогитон са платили с главата си, че са освободили Атина от Хипарх, но това е и родило първата истинска демокрация в историята на човешкия род...
Ние за футбола, разбира се, за какво друго, и за необходимостта на Реал (Мадрид) да му се вземе главата, необходимост, която двадесетина дни преди големия финал в Киев, не изпитват само привържениците на Ливърпул, разтреперени от очаквания като млади любовници, а и по-голямата половина от футболна Европа на която й е достатъчно от владетеля който - ще кажат нещо повече за това ювентинците, ще кажат нещо по-малко за това и баварците, макар че биха имали право да са по-гласовити - отдавна е престанал да бъде благосклонен шампион, ако някога е и бил.
Малко е, наистина, от всички Хорхе и Серхио облечени в бяло, от идолопоклонниците на втория най-голям играч в света, Кристиано Роналдо, и от онези малко непонятни и твърде рационални хора, които подкрепят най-добрия - сякаш този опортюнизъм не е досаден? Сякаш няма вече страсти и чувства в загубите и тъгуването? - малко са хората, които няма да поискат да видят владетеля на колене, с вързани очи, пред усмихнатия и разпищолен стрелец, който е изграден от един египтянин, един сенегалец и един бразилец.
Малко са такива, чак и ако подкрепят, представете си, за Манчестър Юнайтед, което допреди месец-два би било богохулно и да се помисли...
Добре, коя е тогава рецептата за убийство на краля, за червена революция, която еднакво е потекла от доковете на Ливърпул и Шварцвалд, а сега планира да плисне в Изтока?
Как Ливърпул, запалимият Ливърпул, чудесният Ливърпул, нападателният Ливърпул, потенциално самоубийственият Ливърпул, да приведе в дело онова за което мнозина мечтаят?
Ако сме научили нещо от миналото, това е, че кралят е арогантен, главно не знае какво му се подготвя, че обича да облича колкото може по-гиздава пелерина и самовлюбено да се разхожда в двора.
Тогава, когато се шокира - като Цезар - тогава пада най-лесно и най-хубаво.
За арогантността - колко и да се оправдават сега, че е само соколстване преди Украйна - говорят и онези вече готови тениски в които играчите на Реал излязоха да поздравят своите привърженици, че са победили, въпреки че не надиграха, Байерн на Хайнкес.
"Тринайската" е каръшко число, и може би веднага са искали да приключат със суеверието, затова гордо са я разходили по святата ливада на световния футбол.
Но историята на този владетел не дава правото безгрижно да се разходи и в европейския изток.
Когато през 1981 година на "Парк де Пренс" - ето, а в Реал са се надявали, че принцът ще им бъде на късмет - Алън Кенеди вкарал гол в 81-ата минута, това била трета купа за Пейсли, и това било петнадесет пролети, след като Реал за последен път е бил на трона. Ще минат още толкова, а и повече, преди да се върне...
Тогава това не е било неочаквано, в ехото на доминацията на островния футбол, нито кралят е бил толкова непроницаем, и това не казваме само защото на неговата пейка е седял Вуядин Бошков; легендарният Вуя е опитал да разклати фаворита с думите, че са твърде стари, и не успял, толкова е било голямо самочувствието на "червените".
Кенеди е вкарал, но това е бил триумф на Фил Томпсън. От тогава започва истинският анекдот, че капитанът толкова бил свикнал с трофея, че го занесъл в кафене което отворил няколко години преди това (легендарното "Фалкон" в Керби) и го сложил на бара; за никой в Ливърпул не е било чудно, изглеждало че "ушатия" ще бъде по-редовен гост от мнозина местни... Дошъл пак три години по-късно, а после през 2005 след Истанбул, във финала на всички финали.
Време е за повторение на тази нощ, надяват се на "Анфийлд" и из Стария континент, макар че е трудно, след празника на головете в полуфиналите, да очакваме, че ще получим едно забравено кресчендо, като тогава в Париж, като във втория поход на Ливърпул от тази епоха, когато почти по правило трофеите са се решавали от един гол.
В завършващата фаза на тазгодишната Шампионска лига имаше грешки, в защита, имаше и съдийски пропуски. Да сме малко по-заядливи, бихме могли да твърдим как съдиите помагат на Реал, това правят тенденциозно и винаги във воденицата на най-големия клуб на света; както когато Скомина и помощниците му в сряда вечер, побутнат Ливърпул, това е по невнимание, от незнание.
Хайде да се надяваме, че арбитрите няма да имат роля за помнене в Киев.
Хайде още повече да се надяваме, че на краля ще му падне короната от главата, а тогава и цялата глава.
Справедливо е това да направи Ливърпул. И естествено, в края на
краищата. Нито една революция не е завършила добре, ако в двора е
нахлула побесняла маса, започнала да уринира по картините и да руши
статуите на предшествениците. Не, победителят, ако мисли да създаде нова
система и да основе своя династия, трябва да бъде грациозен.
Победителят трябва да бъде член на благородството, пръв сред равни,
буржоазия, както във Франция.
Всичко това е Ливърпул, неговите привърженици със знамена гордо биха казали
"European Royalty"; чак и ако поддръжници на други клубове в Англия могат да забележат, че европейското име е единственото което е останало, след почти три десетилетия пост в първенството...
Но престолът се, и не трябва да имате мозъка на Желико Бувач, за да разберете това, клати доста.
Реал надигра Байерн - в който и да е друг клуб Кейлор Навас веднъж завинаги би се изкупил за всички грешчици и грешки, които са му се случвали, но това е Реал, там стълбът на срама е вграден в основата и усилен - а старата лисица Юп на своя по-млад сънародник, когото преди само пет години жестоко победи с гол на Робен в 90-ата минута, показа как трябва да се укроти Кристиано Роналдо и как Реал да бъде държан в шах и страх. И Ювентус, особено заради онази ураганна офанзива и бърз гол (което е рецепта, която Юрген Клоп обожава) на Бернабеу, може да бъде катедра за човека с усмивка на лице и скъсани дънки.
Същото би могъл, с още по-голямо задоволство, да констатира големият Зизу след Рим в който всичко беше ясно и нищо не беше приключило: десният бек на Ливърпул ТАА изглеждаше като ученик пред Коларов, никой не го е мъчил толкова от Заха, и тази страна може да бъде невралгичната точка, особено ако Роналдо или може би Бейл решат да го малтретират. Александър-Арнолд е още твърде млад, за да концентрацията му да няма копче за паника, а като духа оттам, тогава и Ловрен и Кариус, и без това склонни към грешки (какъв евфемизъм!), изглеждат още по-пробити.
Трудно е да се замисли и че в средата, с целия поклон към Милнър за лебедовата песен през този сезон, Клоп може да парира французина, и тогава остава само тази атака.
А "тази" атака, този магичен тризъбец, който ще ви прободе чак ако и неговите съставни части не играят много, той е всичко, и хубаво е, че е така, и има футболна правда, че тези три момчета ще играят в завършващия мач на клубния сезон, преди да си намигнат един на друг и да тръгнат още малко по-източно, към Русия.
И нима революциите, в края на краищата, не завършват с атака и оръжие?
Особено когато в стомаха имате усещането, че кралят е станал непоносим тиранин...
Автор: Марко Прелевич
