Палачът от Сплит Раданович: Гола срещу България го гледам само ако попадна на него по някоя ТВ

За историческия сплитски гол във вратата на България, Партизан, Белгия, Франция, Швейцария... Люба: Калоперович не вярваше в мен, с идването на Милутинович в Хумско всичко тръгна към по-добро

Любомир Раданович, кварцовият вътрешен халф с меко сърце, роден на 21 юни 1960 година в Цетинье. Колкото и да е имал богата и успешна кариера, един гол е белязал 18 горди футболни години.

- Пречи ли ви, че всеки разговор с вас започва с припомнянето на онзи култов коментар на Младен Делич с незабравимото: "Хора, дали това е възможно? Лудница."

- Не, не ми пречи, но и често не ми допада. Защото добро е това което е умерено. Любивойе Ршумович е казал: "Не е важно да си най-добър, важното е да си пръв." А когато става въпрос за този мач в Сплит, когато победихме българите (3:2) с моя гол, както днес би се казало в добавеното време, който ни отведе на Европейското първенство през 1984 година, само за това се говореше, сякаш съм играл само пет минути. И днес това е хубава история, така с кафето.

- Дали и кога за последен път сте гледали това видео?

- Искрено, не си спомням. Не съм аз по тези истории. Единствено ако случайно попадна на това видео по някоя ТВ.

- Да се върнем в началото: от Цетинье направо в Хумско?

- Аз в сравнение с моите връстници в Партизан дойдох по друг път, което имаше своите недостатъци, но и предимства. Предимство беше това, че с екипа на Ловчен играх в изключително силна Втора лига, срещу Трепча, Работнички, Напредак, Бор, Сутйеска... Всеки мач беше сериозен, играеше се "на нож". Затова тактически и физически бях готов когато дойдох в Партизан.

- Какво си спомняте от четирите години в Ловчен?

- Малък град, така че път към Аранджеловац, Чачак или Скопие беше като изход. Спомням си, играем с Тетекс в неделя, а аз трябва да полагам матура в понеделник. Закараха ни с моя кум с мерцедес до Прищина, там хващам автобус и право на матурата. И завърших, разбира се.

- Как дойдохте в Партизан?

- В бивша Югославия съществуваше невероятна мрежа, беше невъзможно някой да играе добре и да се изтъква, а да не се знае кой е и какъв е. Имах 19 години и започна да кръжи онази история: има един малък, талантлив е. И така аз чрез някакъв бивш съдия, някак с връзки, стигнах в Белград. Да ме видят. Гледат ме те мен, но гледам и аз тях. Никога не съм виждал толкова хора, журналисти... Конкуренцията, разбира се, жестока, а на 20 юли се играеше Белградски турнир, стадионът пълен, отборът водеше Бранко Рашович. А първият треньор Тома Калоперович нямаше доверие в мен, говореше: "Полека, да видим как ще му повлияе Белград." А тогава мач със Звезда на стадион ЮНА, нищо особено не показах освен, че беше очевидно, че имам спринт, моторика. Но ме сложиха много напред, за да не разваля нещо. След мача ме похвали Милян Милянич, а после започна историята, че говорил по черногорска линия.

- Все пак, преборили сте се да останете в Хумско?

- Да, и първата година при Тома бях между 22-30 играчи. Тогава си контузих коляното, беше тежък период за мен. Винаги съм бил реален. Вярвах, че ще успея, това е хубаво, но трябваше да го докажа на терена. Ново бойно кръщение преживях на турнира в Скопие. Вардар някак ми беше на късмет и през 1982 година. Предаваше се по ТВ, вкарах гол от воле и победихме с 1:0. Все пак, целият полусезон го играх "на лъжичка".

- Спасението е дошло с Милош Милутинович?

- За мой късмет, Тома беше заменен от Милош, който повлия значимо на моята кариера. Не тръгна всичко приказно и чудесно. Нов треньор, същата история. Не бях и между 22-мата кандидати. А бях вече оженен, имах дете, така че бях по-различен от останалите. Малко загрижен, но и убеден, че нещо трябва да променя. А тогава се случи мач в Кошутняк, комбинират отбор, на пейката Милутин Шошкич, а аз срещу Пелистер играя десен бек. А тогава, от трибуните слиза главнокомандващият Милош Милутинович, идва до мен и ми казва: "Това назад е добре, но ти сега играй повече горе. Ходи напред и непрекъснато отивай напред."

- Следвала нова изненада?

- Играем с Лозница, а Милош чете отбора: Залад, Раданович, Стойкович... Слушам и не вярвам, питам се дали ме е прочел... След това гостувахме в Дортмунд, аз отново в отбора... Така започна, така станах титуляр, а на Милош дължа вечна благодарност. На практика ми спаси кариерата.

- Седем години в Хумско, дали сте доволен от постигнатото?

- Аз никога не съм доволен. Имаше два хубави периода, в единия се чувствахме наистина силни. Единствено ми е жал, че в Европа можехме и повече.

- Преминали сте в Стандард Лиеж?

- Трябваше да изчакам 28 години. Отидох в Стандард, който беше много подобен на Партизан. Имаше чудесни привърженици, стадион за 25-30 000 зрители и непрекъснато беше пълен. Имахме имидж на голям клуб, но не и отбор за големи цели.

- Следва преселване на Лазурния бряг, насладили сте се на година в Ница?

- По онова време бях платен милион марки, което беше хубава сума. Имахме добър отбор, накрая завършихме четвърти или пети.

- Последвало завръщане в Лиеж, но за година само четири мача?

- Върнах се в Стандард, а там ме дочака холандският треньор Ари Хан. И за пръв път се чувствах лошо, през цялото време се гледахме "през мерник". И реших да отида в Швейцария.

- Последната спирка - Белинцона?

- Това беше чудесно време, спокойно, семейно, без напрежение. В 35-ата година казах - достатъчно е.

- Останали сте във футбола, но като мениджър?

- Върнах се в Лиеж, където живея и днес. Отворих Център за млади играчи, който финансирах сам. След пет-шест години започнаха нови движения. В бурните мениджърски води съм вече 30 години. Доста пътувам, Франция, Белгия, Холандия, това е някакъв мой професионален триъгълник. Отивам, поговоря, завърша разговора, или като директен извършител или като съветник. Не съм онзи класически мениджър, за мен това е повече въпрос на смисъл на живота.

- Вашата кариера в националния отбор е за уважение Какво ви липсваше да бъдете напълно доволен?

- Никога не съм работил върху своята реклама. До преди края не съм усещал някакви течения, уреждания, някои грозни неща се появиха в края на осемдесетте. Дотогава, съществуваше уважение, конкуренция, ако си бил по-добър, играл си. Не е било лесно и на селекционерите да изберат между Зайец, Рожич, Елзнер, Стойкович, Вермезович, Хаджибегич, Йозич, Матияшевич... По едно време аз бях единствен между първите 11 от Белград! Като се тегли сметката, не съм недоволен, макар че вече ви казах, че аз никога не съм бил доволен с постигнатото, защото винаги съм смятал, че е можело и по-добре и повече.

НАСЛЕДНИКЪТ ЛЕО

- Семейната сага Раданович е като във филм?

- Моята съпруга Светлана, за съжаление, умря преди пет години, а тя беше жена пълна с добродетели. По-големият син Гаврило (1982 г) е директор на транспортна фирма в Люксембург и играе футбол за здраве, а по-малкият Марко (1985 г) заплува в мениджърските води, ходи там където гори. И той играеше в юношеските категории на Стандард, но съдбата му отреди контузии. Гаврило се ожени за белгийка, от него имам внучка Тияна (5 г) и внук Лео (2 г), който се надявам, че ще бъде мой наследник, защото където и да сме той се хваща за топката...

ГОЛ И СЪЛЗИ ЗА МАНЦЕ

- Поред гола в Сплит, още един остава във вашето сърце за всички времена?

- Драган Манце си отиде прекалено рано, а беше голямо дете, влюбен във футбола, обсебен от гола. Седяхме в хотел "Югославия" Вермез, Милко и аз, чакайки мача с Прищина на следващия ден. И аз предложих онзи, който вкара гол да се затича към запада и да се изпързаля по тревата както някога Манце. Не съм и сънувал, че това ще съм аз. В 81-ата минута разтресох мрежата, залетях се към западната трибуна и за пръв път на колене прославих гол. Сълзите ми тръгнаха...