На днешния ден преди 35 години на стадион "Полюд" е изигран може би най-драматичният мач в историята на югославския футбол, а противник в него е България. Последен кръг квалификации за ЕП във Франция през 1984 година. Сметката преди този кръг е била ясна. Само победата води Югославия или България във Франция, а при равенство на Евро биха отишли уелсците.
Югославия има силен отбор и е абсолютен фаворит, но българите в Сплит не дошли с развято бяло знаме. Повеждаме в резултата с гол на Божидар Искренов след една контра, а после Сафет Сушич с две попадения довежда Югославия на крачка до Евро 84. А тогава, драма над драмите.
Раданович прави ненужно нарушение и след статичното положение в разбъркването за 2:2 изравнява Димитров. Полюд е смълчан. Тотален шок. Целият отбор на Югославия освен Перузович и вратарят Симович отива напред и в 90-ата минута ни се открива възможността на възможностите да забием трети гол и да приключим мача. Все пак, Симович в контра двама на един прави чудесно спасяване и дал на отбора на Тодор Веселинович още един шанс да опита да направи нещо.
Легендарният Младен Делич в отчаяние викал: "Няма повече време за каквото и да е... Няма време... ". А тогава една топка стига до крилото при Златко Вуйович, който уцелва в главата Любо Раданович за невероятен обрат и ерупция на празнуване на Полюд за домакините.
Думите на коментатора Младен Делич стават част от историята.
"Няма повече време за каквото и да е... Няма време... 45:38. Вуйович, Вуйович... Ето, шанс! Гол! Гол! Гол! Хора, дали това е възможно? Лудница! Какво е това? Тресат се трибуните."
Наистина, трибуните на Полюд се тресли както никога преди.
"Чак и на своя ръка, всъщност, на свой крак, или главата ако щете, отидох пред противниковата врата и се хвърлих към тази топка. Трябва тук и желание, и воля, и късмет, но всичко това е някакъв сбор от обстоятелства", по-късно се сеща Раданович за този гол. Първият, който вкарва в екипа на националния отбор.
Югославия накрая отишла на Евро, а там се посрамила. Три мача и три загуби. Белгия е била по-добра с 2:0, Франция с 3:2, а Дания с чак 5:0.
За историческия сплитски гол във вратата на България, Партизан, Белгия, Франция, Швейцария... Люба: Калоперович не вярваше в мен, с идването на Милутинович в Хумско всичко тръгна към по-добро
Любомир Раданович, кварцовият вътрешен халф с меко сърце, роден на 21 юни 1960 година в Цетинье. Колкото и да е имал богата и успешна кариера, един гол е белязал 18 горди футболни години.
- Пречи ли ви, че всеки разговор с вас започва с припомнянето на онзи култов коментар на Младен Делич с незабравимото: "Хора, дали това е възможно? Лудница."
- Не, не ми пречи, но и често не ми допада. Защото добро е това което е умерено. Любивойе Ршумович е казал: "Не е важно да си най-добър, важното е да си пръв." А когато става въпрос за този мач в Сплит, когато победихме българите (3:2) с моя гол, както днес би се казало в добавеното време, който ни отведе на Европейското първенство през 1984 година, само за това се говореше, сякаш съм играл само пет минути. И днес това е хубава история, така с кафето.
- Дали и кога за последен път сте гледали това видео?
- Искрено, не си спомням. Не съм аз по тези истории. Единствено ако случайно попадна на това видео по някоя ТВ.
- Да се върнем в началото: от Цетинье направо в Хумско?
- Аз в сравнение с моите връстници в Партизан дойдох по друг път, което имаше своите недостатъци, но и предимства. Предимство беше това, че с екипа на Ловчен играх в изключително силна Втора лига, срещу Трепча, Работнички, Напредак, Бор, Сутйеска... Всеки мач беше сериозен, играеше се "на нож". Затова тактически и физически бях готов когато дойдох в Партизан.
- Какво си спомняте от четирите години в Ловчен?
- Малък град, така че път към Аранджеловац, Чачак или Скопие беше като изход. Спомням си, играем с Тетекс в неделя, а аз трябва да полагам матура в понеделник. Закараха ни с моя кум с мерцедес до Прищина, там хващам автобус и право на матурата. И завърших, разбира се.
- Как дойдохте в Партизан?
- В бивша Югославия съществуваше невероятна мрежа, беше невъзможно някой да играе добре и да се изтъква, а да не се знае кой е и какъв е. Имах 19 години и започна да кръжи онази история: има един малък, талантлив е. И така аз чрез някакъв бивш съдия, някак с връзки, стигнах в Белград. Да ме видят. Гледат ме те мен, но гледам и аз тях. Никога не съм виждал толкова хора, журналисти... Конкуренцията, разбира се, жестока, а на 20 юли се играеше Белградски турнир, стадионът пълен, отборът водеше Бранко Рашович. А първият треньор Тома Калоперович нямаше доверие в мен, говореше: "Полека, да видим как ще му повлияе Белград." А тогава мач със Звезда на стадион ЮНА, нищо особено не показах освен, че беше очевидно, че имам спринт, моторика. Но ме сложиха много напред, за да не разваля нещо. След мача ме похвали Милян Милянич, а после започна историята, че говорил по черногорска линия.
- Все пак, преборили сте се да останете в Хумско?
- Да, и първата година при Тома бях между 22-30 играчи. Тогава си контузих коляното, беше тежък период за мен. Винаги съм бил реален. Вярвах, че ще успея, това е хубаво, но трябваше да го докажа на терена. Ново бойно кръщение преживях на турнира в Скопие. Вардар някак ми беше на късмет и през 1982 година. Предаваше се по ТВ, вкарах гол от воле и победихме с 1:0. Все пак, целият полусезон го играх "на лъжичка". - Спасението е дошло с Милош Милутинович?
- За мой късмет, Тома беше заменен от Милош, който повлия значимо на моята кариера. Не тръгна всичко приказно и чудесно. Нов треньор, същата история. Не бях и между 22-мата кандидати. А бях вече оженен, имах дете, така че бях по-различен от останалите. Малко загрижен, но и убеден, че нещо трябва да променя. А тогава се случи мач в Кошутняк, комбинират отбор, на пейката Милутин Шошкич, а аз срещу Пелистер играя десен бек. А тогава, от трибуните слиза главнокомандващият Милош Милутинович, идва до мен и ми казва: "Това назад е добре, но ти сега играй повече горе. Ходи напред и непрекъснато отивай напред."
- Следвала нова изненада?
- Играем с Лозница, а Милош чете отбора: Залад, Раданович, Стойкович... Слушам и не вярвам, питам се дали ме е прочел... След това гостувахме в Дортмунд, аз отново в отбора... Така започна, така станах титуляр, а на Милош дължа вечна благодарност. На практика ми спаси кариерата.
- Седем години в Хумско, дали сте доволен от постигнатото?
- Аз никога не съм доволен. Имаше два хубави периода, в единия се чувствахме наистина силни. Единствено ми е жал, че в Европа можехме и повече.
- Преминали сте в Стандард Лиеж?
- Трябваше да изчакам 28 години. Отидох в Стандард, който беше много подобен на Партизан. Имаше чудесни привърженици, стадион за 25-30 000 зрители и непрекъснато беше пълен. Имахме имидж на голям клуб, но не и отбор за големи цели. - Следва преселване на Лазурния бряг, насладили сте се на година в Ница?
- По онова време бях платен милион марки, което беше хубава сума. Имахме добър отбор, накрая завършихме четвърти или пети.
- Последвало завръщане в Лиеж, но за година само четири мача?
- Върнах се в Стандард, а там ме дочака холандският треньор Ари Хан. И за пръв път се чувствах лошо, през цялото време се гледахме "през мерник". И реших да отида в Швейцария.
- Последната спирка - Белинцона?
- Това беше чудесно време, спокойно, семейно, без напрежение. В 35-ата година казах - достатъчно е.
- Останали сте във футбола, но като мениджър?
- Върнах се в Лиеж, където живея и днес. Отворих Център за млади играчи, който финансирах сам. След пет-шест години започнаха нови движения. В бурните мениджърски води съм вече 30 години. Доста пътувам, Франция, Белгия, Холандия, това е някакъв мой професионален триъгълник. Отивам, поговоря, завърша разговора, или като директен извършител или като съветник. Не съм онзи класически мениджър, за мен това е повече въпрос на смисъл на живота.
- Вашата кариера в националния отбор е за уважение Какво ви липсваше да бъдете напълно доволен?
- Никога не съм работил върху своята реклама. До преди края не съм усещал някакви течения, уреждания, някои грозни неща се появиха в края на осемдесетте. Дотогава, съществуваше уважение, конкуренция, ако си бил по-добър, играл си. Не е било лесно и на селекционерите да изберат между Зайец, Рожич, Елзнер, Стойкович, Вермезович, Хаджибегич, Йозич, Матияшевич... По едно време аз бях единствен между първите 11 от Белград! Като се тегли сметката, не съм недоволен, макар че вече ви казах, че аз никога не съм бил доволен с постигнатото, защото винаги съм смятал, че е можело и по-добре и повече.
НАСЛЕДНИКЪТ ЛЕО
- Семейната сага Раданович е като във филм?
- Моята съпруга Светлана, за съжаление, умря преди пет години, а тя беше жена пълна с добродетели. По-големият син Гаврило (1982 г) е директор на транспортна фирма в Люксембург и играе футбол за здраве, а по-малкият Марко (1985 г) заплува в мениджърските води, ходи там където гори. И той играеше в юношеските категории на Стандард, но съдбата му отреди контузии. Гаврило се ожени за белгийка, от него имам внучка Тияна (5 г) и внук Лео (2 г), който се надявам, че ще бъде мой наследник, защото където и да сме той се хваща за топката...
ГОЛ И СЪЛЗИ ЗА МАНЦЕ - Поред гола в Сплит, още един остава във вашето сърце за всички времена?
- Драган Манце си отиде прекалено рано, а беше голямо дете, влюбен във футбола, обсебен от гола. Седяхме в хотел "Югославия" Вермез, Милко и аз, чакайки мача с Прищина на следващия ден. И аз предложих онзи, който вкара гол да се затича към запада и да се изпързаля по тревата както някога Манце. Не съм и сънувал, че това ще съм аз. В 81-ата минута разтресох мрежата, залетях се към западната трибуна и за пръв път на колене прославих гол. Сълзите ми тръгнаха...
Бившият национал на Югославия Любомир Раданович, с чийто гол срещу България в последните секунди класира СФРЮ на Европейското първенство през 1984 г във Франция, разкри, че в първите моменти не е осъзнавал значението на попадението.
"Ух, това беше отдавна. В този момент, най-малко разбирах значението на този гол и всичко което направихме. Спомням си, че моят приятел, журналистическата легенда Зоран Милович, веднага след мача дойде в Сплит и каза: "Любо, знаеш ли, че стана легенда?". Знаех, че съм вкарал важен гол, но не подозирах, че е бил толкова специфичен, толкова единствен. Играчите обикновено чак по-късно разбират значимостта. За мен това беше важен мач, събраха се щастливи околности и страхотни спомени", заяви Раданович по време на посещение на Турнира на приятелството в етно село Станишич.
Югославия в решаващия мач през 1983 година в Сплит играе срещу България за класиране на ЕП във Франция в който е необходима победа.
Играе се продължението на редовното време, а резултатът е 2:2. Мачът коментира Младен Делич и задъхан говори:
"Няма вече време за каквото и да е! Няма време, 45 минута 38 секунда. Вуйович, Вуйович. Ето шанс. Гол, гол, гол! Хора мои, дали е възможно това, лудница, какво е това?! Как ще се случи това, 3:2! Хора, какво е това?! Какво е това?! Раданович, Раданович, Раданович, Раданович... Дали е възможно това, хора мои, какъв късмет?! Тресат се трибуните! Какво да ви кажа, уважаеми зрители. Виждате, какво е това, 3:2. Раданович", казва тогава Делич след гола на Раданович.
Той оцени, че с времето коментарът на Делич е добил тежест.
"Струва ми се, че с времето още повече получава тежест. Спомени изплуват особено като се организира Турнир на приятелството и подобни на него, които имат за цел да представят футбола и работят за съединението на хората. Всичко което е свързано със стара Югославия, хората неосъзнато искат да се поднови това дружене, това приятелство", заяви Раданович.
На въпроса дали се е запознал с Делич, Раданович сподели, че не е имал възможност да се срещне с него.
"За съжаление, никога не сме се срещали. Това беше последният мач за тази година, така че аз и Миодраг Йешич веднага хванахме самолета от Сплит към Белград. Спомням си, че имаше голям брой журналисти, всички бяха в еуфория. Всичко се случваше бързо. Всичко това ми се върна ден по-късно. Когато дойдохме в просторите на клуба, вече течеше празненство в хотел "Интерконтинентал". Мисля, че чак тогава разбрах огромното значение на всичко което се случи", каза Раданович.
Той допълни, че продължава да е във футбола, с оглед на това, че има мениджърска агенция.
"Никога не съм го напускал. Вече 30 години имам фирма, която се занимава със спортен мениджмънт и организация на мачове. Футболът ме прави по-млад", заключи Раданович с усмивка.
Футболният мач от Войводжанската лига, група юг, между Хайдук Чуруг и Сремац от Войка премина в сянката на тежък инцидент под режисурата на три особи, които с пистолети, на полувремето, заплашвали съдийската тройка.
Този немил случай се разиграл на почивката, и не е единствен, защото неприятности преживели и гостуващите футболисти, конкретно Неманя Антунов, когото играчът на домакинския отбор Милош Раданович, в стил Луис Суарес, ухапал по врата, съобщава "Спортски журнал".
И това не е всичко.
За това колко е било напрегнато в неделя в Чуруг свидетелства и информацията, че мачът е продължил чак когато се появил полицейски патрул, който е алармиран да осигури охрана на мач "с висок риск".
Дотогава е имало всичко.
- Щом дойдох на стадиона ме чакаха няколко късоподстригани момчета, които ми казаха, че ако победим, няма да изляза жив - разказва Живко Чурчин, представител на Сремац, случка предхождаща инцидентите.
- Съобщих за инцидента на делегата, а той ми каза, че и него са го дочакали със заплаха, мислейки го за мен. На полувремето, при влизането в сградата, ме удари Милош Раданович, "осмицата" на Хайдук. Заплашва семейството ми. Също така, непознато лице на полувремето дойде до прозореца на стаята със съдиите и насочи пистолет към тях. Чух, че тримата са арестувани, а мачът продължи след 25 минути, защото съдиите не искаха да излизат на терена, докато не дойде патрул на специалните сили на полицията от Нови Сад. Накрая, Милош Раданович ухапа по врата нашия Неманя Антунов, който ще си извади медицинско заради инцидента - на един дъх описа събитията Чурчин.
Всичко изречено от страна на представителя на Сремац, е вписано и от делегатът на мача, така че домакинският отбор го очакват тежки наказания заради срамното поведение и организация на мача.
