Панини - Мярка за нормалност, когато лепенката стане по-важна от играта

Мондиалът е футбол за хората, които не гледат футбол, с лепенките е нещо друго. Те са увод в най-малко лошата от всички системи, мярка за нормалността на всеки родител и ужасната дупка на лишаването на детето, която някак трябва да заровиш.

Най-големият бой ядох заради братя Панини, пробвах се в самоуправляващия се социализъм да пробутам на моята майка номера, че в магазина няма кисело мляко, но пък затова не им липсват лепенки.

Не съм се сетил като днешния четиригодишен Лав Ефраим Йезекил, който въодушевява гордите си родители с гениалност да кажа "Но кисело мляко в нашата чудесна родина има всеки четвърти ден, а Мондиалът е на всеки четири години", така че Зорица ми наби кофата.

Някой би намразил Бенито, Джузепе, Франко и Умберто, и Далтон от Модена, които ни вземаха парите за обяд, само че аз съм мазохист, заобичах ги още повече. Мисля че веднъж писах, че последен си отиде Умберто преди пет години, вече е бил сенилен, вероятно не му се е харесало, че хората попълват албума онлайн. Други вече са взимали решение, накрая, като всичко добро, мярката за качество са звезди и райета, герои, които завършват като стандартна стока в Америка. Бизнесът се разширил още в предишното десетилетие, когато залепили Коби Брайънт на корицата и преплували Атлантика (лепенките са останали сухи).

Братя Панини

Така е и сега, най-смешното от всичко е, че братята в чиято чест съществува музей на лепенките в Модена (има го и единственият по-известен жител на този град Лучано Павароти) вместо футбола, спонсорирали тамошния волейболен клуб. Ако някъде закачите мач от Модена, залата носи името Панини, още един паметник на братята филантропи, които са станали по-известни от средновековното благородническо семейство Д`Есте, но и всички онези силни Ферари, Ламборджини, Мазерати които се родеят с този чудесен град и миришат на кисело грозде. Защото те са недостъпни за повечето, за разлика от ликовете на футболистите за които първо трябваше да прибавиш лепило, а тогава пораснаха и станаха самозалепващи.

Отнесох се.

Защо обичаме лепенките Панини?

Някои приписват това на носталгията, може и така да е, макар че аз се водя от онази мисъл на Балашевич - "оставете ме с миналите времена, най-доброто тепърва предстои".

Панини всъщност е футбол, по-значим от Мондиала, такъв какъвто е днес, докато се цапа от дебелите пликове в ръцете на мазните политици, игра в нищото и пустинята и шири до безсмислие и впечатлението, че абсолютно всеки може да попадне в албума. Доколкото видях, дори онези, които имат еднакви имена, Ал Мубарак, или както е, вече не са двама на една лепенка, и те се задомиха, като комунистите през 1945 разшириха жилищния фонд в албума, заемат повече място отколкото им се полага.

Панини е футбол от поляната, вместо онлайн игра в която е достатъчно и неталантливият дебелак да има джойстик и бързи пръсти.

Сигурно сте срещали типове, които питат "А защо не си купиш 1000 пликчета и да попълниш веднага албума?"

Е, тези някога ще ви отмъщават, в работата, в живота, на обществени събития, в изкопа или някаква чакалня. Тези ще си купят попълнен албум както и всичко друго, от дипломата до брачната другарка, както се казваше в онзи социализъм от началото на историята.

Страстта на събирането подразбира размяна, ето тук им убягва смисълът на председателите на класовата общност, които се подготвят да подслушват за тайната полиция във факултетите. Размяната подразбира определен тип емоции, предполагам какъв тарикат е умеел да ви пробута някакъв Ал Шабани от Емирствата за четирима Роналдо и чудесната емблема на Аржентина.

В Италия някои социолози отиват толкова далеч, че размяната на лепенки е в първия ред на борбата срещу червените, първи урок на капитализма и корумпираната демократична република. Тук се учи и предлагане и търсене и заобикаляне на правилата и че в обществото на еднаквите някои са по-еднакви от другите. Да кажем, лихварите плащат емблемите или "колективно" селфи за няколко лепенки, а съществува и теория на конспирацията според която снимките на стадионите са редки като яйцата на Фаберже.

Размяната дава възможност да пренесеш добра емоция върху собственото ти дете, вместо онзи гаден укоряващ поглед с който лоши хора черпят своето семейство когато са принудени да му купят нещо.

Да, тези дни се изпълних със съжаление когато разбрах че мнозина ще попълват онлайн, не защото са магьосници на дигиталната ера, а защото нашият начин стана скъпо занимание.

Какво ли знам, може би за разлика от предишните дни, в цената сега смятат и таксата за унищожение на гората, ефектът "стъклена градина", или е въведен данък върху страстта, не се жалят само сърбите.

Подсеща на безобразния успех на онзи грък от "Децата от Павлова улица", когото печалбата от продажба на халва го осмелила и констатирал "По-голяма цена, по-малка порция". Така е и с лепенките, по-скъпи са, по-малко са.

За онези, които не са обсебени е все едно, ще цитират бабите от осемдесетте и укорите тип "Ти се нервираш тук за футбола, а те заработват големи пари".

За нас другите, остава бяс, не заради нас самите, лишаването на детето е най-лошото чувство което нормалността може да ти предложи.

Намерете начин, както и да е, "гонете" хора за дубликати. Имаме ортак, който влезе в легендите след като попълни албум без да си купи пликчета (мисля че и от някакъв вестник отмъкна и самият албум).

Накрая онова което ще получите от обмяната сигурно е по-важно от гледане на мачове на тактическите чудовища Сенегал и Иран или какъвто и да е мач на досадници като англичаните или онези скандинавски планинци, които изглеждат сякаш чезнат за секирата когато трябва да укротят топката, или отборите, които трябва да играят, защото топката е тяхна, като Русия.

Имайте наум, до 2026 когато нещата може пак да станат пристойни, лепенките са по-важни от националния футбол...

Автор: Борис Йованович