Президентката на Хърватия на лепенка в албума на Панини!

За пръв път в историята един политик е на лепенка на Панини, а на нея "попадна" президентката на Хърватия.

Минаха повече от пет месеца от финала на Мондиала в Русия и участието на президентката на Хърватия когато мокра до кожа целуна титлата предназначена за световния шампион и бурно празнува головете на "ватрените" пред президента на ФИФА Джани Инфантино, президента на Франция Емануел Макрон и първия човек в Русия Владимир Путин.

Обаче, точно заради това и най-новият албум на известната компания Панини не можа да мине без Колинда Грабар-Китарович, което в социалните мрежи бързо стана хит.

На лепенката на Лука Модрич, носител на Златната топка за 2018 година, във фона е "влязла" усмихнатата Грабар-Китарович.

- Спрете интернет, тя влезе и в албума с лепенките! - е само един от коментарите в туитър.

Мондиалска кражба в Аржентина, откраднати над 600 кутии лепенки

Група престъпници са влезли в печатница в която се правят лепенки на футболисти и отмъкнала 638 кутии, съобщава аржентинският дневник "Насион".

Крадците са влезли въоръжени в печатницата в предградие на Буенос Айрес и накарали работниците да натоварят лепенките на футболистите, които ще участват на Световното първенство в Русия в камион, след което побягнали.

Откраднати са общо 6380 пликчета с лепенки, съобщила аржентинската полиция.

В албумите на Панини учехме, че в живота и футбола не са важни само победителите

Дали събирането на снимчици на футболисти е опит да се запълни нещо което е пропуснато в детството? Не. А какво е тогава? На такива въпроси не трябва да се отговаря. 

Най-подмамващите загуби на свободното време в онова време не идваха от Америка или Англия, а от Италия. Така, преди Световното първенство в Мексико 1970, са се появили за пръв път лепенки с футболисти с албум, в печат на издателя със смешното име - Панини. Защо някой би нарекъл сериозна фирма на сандвич, на нас които сме обременени от глупави и звучни английски названия, или още по-глупавите съкращения и монети, никога няма да ни бъде ясно. Но тук се и различаваме от италианците. Затова те, а не ние, са измислили самозалепващите снимчици на футболисти. В това е, именно, била сензацията. Със Световното първенство по футбол, през 1970 година започнала ерата на самозалепващите снимчици. И по-рано децата и чудаците, колекционерите и хората с хоби, събирали разни снимчици и ги лепили в предназначени албуми - но с употребата на лепило за хартия. В края на краищата, още дълго, след 1970, Краш ще се гордее със своето "Животинско царство", несамозалепващи се снимчици, за които е трябвало да си осигурите кутия Карбофикс (лепило - б.р.), с онази смешна малка шпатула. Панини е донесъл още една важна разлика: по-рано - а и по-късно - лепенките са се получавали с дъвки или шоколадчета, като предмодерния търговски ум смятал кой глупак ще дава пари само за снимка на мармот, опосум или Драгослав Шекуларац. Италианците са, както и модерните търговци, разчитали на глупаците. И били прави: за какво ти е шоколадче, със снимчица на Франц Бекенбауер, наричан Кайзер Франц, този неприкосновен владетел на средата на терена, първият цар и канцлер с когото немците след 1945 смели да са открито горди.

През тази 1970 бях на четири години, и не съм показал интерес за албум със самозалепващи се снимчици на участниците в Световното първенство по футбол. Обаче, преди следващото първенство, което ще се проведе в Германия, вече два пъти по-голям, многократно по-зрял, почти такъв какъвто съм и сега, заинтересован от футбола и събиране на всичко и всякакво, а при това и много празноглав, така че в паметта свободно стояли хиляди непотребни информации дневно. Да кажем, няколко седмици след като ми набавиха албума, който носеше името "Мюнхен 74" вече знаех годините на рождение на всички национали, от Бразилия и Аржентина, до Австралия и Заир, с броя изиграни мачове и постигнати голове за националния отбор. И днес по нещо от това помня, добре, признавам, всъщност помня всичко, и все още мога да ви изброя първите 11 на Хаити, но защо да се хваля с това? Лесно е да бъдеш чудак.

На осем години, предполагате, не съм бил финансово самостоятелен. Такъв няма да стана и преди следващото световно първенство, което ще се изиграе през 1978 в Аржентина. Чак като шестнадесетгодишен, преди Световното първенство в Испания, сам ще изкарвам пари за книги, плочи, комикси и - самозалепващи се снимчици. Ще работя цяло лято като сутрешен разносвач на вестници: в пет и половина ги взимам от старата печатница Ослободженье, и разнасям Ослободженье, сараевския Свийет, Вен и Вечернье новине на абонатите в "региона" от дъното на улица Крал Томислав до половината на улица Хасан Бркич, за което ми трябва, около, два часа и половина; заработвам чудесно, пръстите и лицето съм омазал с печатарско мастило, и така влязох в журналистиката...

Тази житейска и финансова стъпка напред имаше барем една важна последица: за пръв път изпълних албум до последната лепенка. По-рано беше трудно, детството е слабо време, в което учим просене, реване, изнудване, емоционално изнудване на роднините. Бях искащо дете, което отрано имаше големи харчове, често за неща, които моите родители, а и баба - която беше по-умна и с по-богато въображение от тях - никак не им намираха смисъла. Как да разберат страстта на това дете за лепенки на футболисти? Трябва ли да се притесняват над това, че знае всичко за футболистите? И че преди световното първенство се затваря в стаята, слага пред себе си футбола на маса (т.нар. "джага") и играе сам срещу себе си, така че половината от него е, например, Полша, а другата половина Швеция? И не само че така играе против себе си, а и същевременно крещи директно излъчване на мача, крещи като Младен Делич и Владанко Стоякович, а после в специален черен тефтер записва резултата от мача, който току що е изиграл, всичко с оценки на играчите и кратко описание на играта? Това изобщо нормално ли е, питаха се близките. Отговорът е тъжен и неоспорим. Знам го само аз, защото тях вече отдавна ги няма, разпръснаха се по това сараевско гробище Бар, и не могат да ме чуят. Не, това никак не е нормално. И завинаги остана така: ненормално. Моят живот, и моите интереси, подивялото въображение, които моите слаби човешки сили трудно поставят под контрол, всичко което съм, и всичко което днес говоря, е белязано от тъмните действия на италианската корпорация Панини. Снимчиците в моята глава в най-голяма степен са самозалепващи се.

По времето на Световното първенство в Испания, моето поколение вече не събираше снимчици. Пораснаха, отхвърлиха Панини, така както момиченцата хвърлят своите обезглавени пластмасови кукли. Футболът, истина, продължаваше да ги интересува, но вече с разни тактики. На това първенство всички сериозни национални отбори играеха в традиционното 4-4-2 разположение, докато италианците демонстрираха своето убийствено катеначо. (От това време се дивя на италианците, на тяхната красота и култура, тяхното култивирано въображение, манталитет и духовна лекота, която им е помогнала да понесат фашизма и да бъдат фашисти, но да не станат антисемити и човекоядци. Всичко при тях е по-добро и по-хубаво отколкото при нас, само футболът им е грозен, пълен с подлости и измами, покварен и лъжлив. Футболът обичайно е по-хубав от онези, които го играят. Само италианците са по-хубави от своя футбол.)

Да, вече бяхме достатъчно отраснали да разговаряме за сериозни неща. Бяхме пънкари, палехме се на Хармс, Хлебников и руския художествен експеримент, на Джон Кейдж, Гомбровичевия Фердидурке, Зенит, братя Димитрийевич, Марина Абрамович и полската Солидарност. Бяхме напредничави в своите шестнадесет: бяхме готови да погинем за толкова неща около себе си! Те знаеха, че аз, въпреки всичко, събирам лепенки на Панини и попълвам още един албум. Гледаха на това с някакъв вид съжаление, смесено със страх. Именно, най-много съм знаел за Хармс и Кейдж, пръв прочетох Фердидурке, и може да се каже, че бях най-зрелият в компанията, а въпреки това - събирах лепенки. Ако тогава бяха поприказвали с моите, лесно биха се съгласили с тях, че това не е нормално.

И следващото Световно първенство в Мексико, и 1990 в Италия, купувах албуми, и лепих снимчици. Истина, загубено е онова някогашно вълнение когато би ми попаднала някоя рядка лепенка (до днес ми е останало вярването, че производителят определени лепенки пуска в по-малки тиражи, така че потребителят пристрастяващо събира само дубликати...), защото вече съм бил твърде богат, добре заработвах, и продължаваше да не ме интересува нищо освен книги, комикси и плочи, карах стар фолксваген костенурка, така че бързо и лесно попълвах албумите.

Преди 1990 полека и моето поколение се завърна към събирането на снимчици. Вече бяха пред края на своето следване, първите между тях се и ожениха, и само още чакахме какво ще стане с нас като се завоюва скоро. Това беше злокобно време на прощаване с живота, такъв какъвто беше някога. В следващия живот, онзи който ще настъпи след войната, всичко ще бъде различно, по-мрачно, по-тежко и по-безсмислено. И вече нищо, или почти нищо, няма да е избор на човека, а водата ще ни понесе, разнесе нас на различни брегове, в Сараево и в държавите на сега вече бивша Югославия, или далеко, далеко от града и езика. Преди Световното първенство в Италия разменях дубликати на Панини със Саша Хемон. Дванадесет години по-късно, преди първенството в Япония и Корея, Хемон живее в Чикаго, световноизвестен е като американски писател и защитен от качествен паспорт, и събира същите тези лепенки на Панини. Вероятно е попълнил албума, не съм стигнал да го питам. Аз своя попълних, но това вече не е важно. В това време една колекционерска страст вече е станала тема в хърватските вестници. За пръв път за това се е писало. Феноменолозите са опитвали да обяснят защо отраснали хора се занимават с такова чудно губене на време. При това, същите феноменолози са били и събирачи. Това е трябвало да бъде някакъв вид самоанализ, вивисекция, експеримент на живо върху собствената душа. Дали събирането на снимчици на футболисти е опит да се запълни нещо което е пропуснато в детството? Не. Стои ли зад всичко трогателно мъжко настояване да се продължи доживотно и удължи собственото детство? Не е и това. А какво е тогава? На такива въпроси не трябва да се отговаря. Като бих ви отговорил, какво бихте правили вие с моя отговор? Хората събират снимчици и ги лепят по албуми по причини, които са вписани в техните лични биографии. А някои ги събират заради модата. Чуят, Хемон събира лепенки на футболисти, па почнат и те. Мислят, че така могат да открият нещо, което ще ги направи славни и успешни, нещо което ще ги направи щастливи. Смисълът на модата е в усвояването на чуждото щастие. Щастливи винаги са само другите.

Златната епоха на самозалепващите се снимчици все пак отдавна е минала. а траеше от средата на седемдесетте до средата на осемдесетте. В същото време това беше и златната епоха на домашния клубен футбол. Тогава човек спокойно можеше да отиде на мач от зоновата лига, както днес включва телевизора преди Шампионската лига. Съществуваше това чудо на играта, едно всеобхватно и широко разпространено чудо, което се случваше от Кайзерица до бразилската Маракана, от Пофалич до Уембли. И да, съществуваше онзи старият Уембли, който за футбола беше като площада Свети Петър в Рим. Когато през 2003 беше разрушен, за мнозина се разруши техния свят. Футболът, отдавна, е станал бизнес. Но в един момент футболът ще стане само бизнес. В този момент човешкото въображение става негов враг, футболът се превръща във война, или в мазна националистическа тирада на недаровит хърватски поет и посланик в Бразилия, докато посреща своите момчета, така мускулести и твърди, които в неговото въображение ще гинат на бразилските треви за "Най-хубавата наша", както изглежда Хърватия в оскъдното посланическо въображение на Щамбук, докато с пророчески глас провъзгласява победния гол на Манджукич и приятели. На това нещастие не сме се учили събирачите на лепенки. Не са ни учили на това и стратезите на футболната игра. Това вече не е нашият свят. Или по-точно: това не е моят свят.

В тази златна епоха, понесени от успехите на Панини, Дечийе новине от Горни Милановац с години издаваше албуми със самозалепващи снимчици на съюзната югославска футболна лига. И това съм събирал. И това моите нещастни родители трябваше да финансират, докато не се отдадох на новинарството. В увода на всеки албум имаше, както и в уводите на албумите на Панини, историята на футболните първенства. История за това как е започнало всичко. Така от малки се учехме колко е важна историята в нашите животи. Но и объркваща. Учехме се, че в живота и футбола не са важни само победителите. Важен е всеки човек, който на 13 февруари 1974 е стоял на трибуните на франкфуртския стадион, когато в 13-ата минута на баража за класиране на Световното първенство в Германия между Югославия и Испания Йосип Каталински скочи високо, много по-високо от своя човек, и с глава удари топката. Не е влязла във вратата, защото вратарят Хуан Анхел Ирибар Кортахарена, баск, който е провел цялата си дълга кариера в Атлетик Билбао, с рефлекс на дива котка изби от голлинията. И видял е Каталински, докато е падал на тревата, избитата топка, и усетил своя босненки, илиджански яд и гняв, и знаел Каталински, че вече никога няма да се повтори тринадесетата минута, на тринадесети февруари във Франкфурт, па е замахнал с десния крак, и така падайки, в антропологично невъзможна позиция, ударил топката в ъгъла на вратата, с което Югославия се е класирала на Световно първенство. И важен е станал всеки човек, който в този ден се намирал на трибуните на добрия стар Валдщадион във Франкфурт, който, също така, вече не съществува, а вместо него е съградена Комерцбанк Арена. В имената често  е отговорът: вместо шума, горички и скали, изникнала комерсиална банка. За някои това е същото. За мен не е.

Моето въображение никога не ми е позволявало да гледам на футбола като на война. Футболът за мен беше път в изкуството, в поезията, в епичния разказ, в балета и в отчаянието на Йосип Каталински. Моите футболисти се занимаваха с изкуство. Не са воювали за своите родини, нито, като Кристиано Роналдо, са ползвали постигането на гол, за да покажат на своите похотливи посланици своят гол торс. Моите футболисти са играли на уемблита, в горички и скали, във франкфуртските и максимирските шуми, пред дървените трибуни на стадион Грбавица, а не в - комерсиални банки. В банките е скучно, в банките трае вечна война. Може би и това нямаше да знам, ако ги нямаше лепенките на Панини.

Автор: Мильенко Йергович, писател роден през 1966 г в Сараево, живее на село в близост до Загреб, автор на редица книги, някои от които преведени и на български език. Текстът е писан преди Световното първенство през 2014.

Депутати менкат лепенки за Мондиал 2018 по време на заседание

Световното първенство в Русия е все по-близо, а в момента се шири интересът към лепенките на Панини, които отскоро са на пазара заедно с албума.

Четири години между турнирите на планетата очевидно са достатъчно време истинските колекционери да са жадни до такава степен, че да не подбират мястото и времето за размяна.

Ако бразилците са известни с нещо, то това са футболът и кафето. Упражняването на второто не би учудило и в парламента, но пък затова футбол... Като е трудно да се изиграе мач в парламента, депутатите измислили друг начин да го "внесат" в това здание.

В облика на лепенките на Панини, които сега са сред най-търсените неща на земното кълбо. Както пишат чуждестранни медии, тези фотографии на няколко депутата, които си разменят снимчици в парламента идват до нас от Бразилия, и то по време на заседание за важно гласуване.

Members of Brazilian parliament trading Panini cards during very important voting 🤔 #priorities pic.twitter.com/Jg753B4z6l

— Photos of Football (@photosofootball) 5 април 2018 г.

Панини - Мярка за нормалност, когато лепенката стане по-важна от играта

Мондиалът е футбол за хората, които не гледат футбол, с лепенките е нещо друго. Те са увод в най-малко лошата от всички системи, мярка за нормалността на всеки родител и ужасната дупка на лишаването на детето, която някак трябва да заровиш.

Най-големият бой ядох заради братя Панини, пробвах се в самоуправляващия се социализъм да пробутам на моята майка номера, че в магазина няма кисело мляко, но пък затова не им липсват лепенки.

Не съм се сетил като днешния четиригодишен Лав Ефраим Йезекил, който въодушевява гордите си родители с гениалност да кажа "Но кисело мляко в нашата чудесна родина има всеки четвърти ден, а Мондиалът е на всеки четири години", така че Зорица ми наби кофата.

Някой би намразил Бенито, Джузепе, Франко и Умберто, и Далтон от Модена, които ни вземаха парите за обяд, само че аз съм мазохист, заобичах ги още повече. Мисля че веднъж писах, че последен си отиде Умберто преди пет години, вече е бил сенилен, вероятно не му се е харесало, че хората попълват албума онлайн. Други вече са взимали решение, накрая, като всичко добро, мярката за качество са звезди и райета, герои, които завършват като стандартна стока в Америка. Бизнесът се разширил още в предишното десетилетие, когато залепили Коби Брайънт на корицата и преплували Атлантика (лепенките са останали сухи).

Братя Панини

Така е и сега, най-смешното от всичко е, че братята в чиято чест съществува музей на лепенките в Модена (има го и единственият по-известен жител на този град Лучано Павароти) вместо футбола, спонсорирали тамошния волейболен клуб. Ако някъде закачите мач от Модена, залата носи името Панини, още един паметник на братята филантропи, които са станали по-известни от средновековното благородническо семейство Д`Есте, но и всички онези силни Ферари, Ламборджини, Мазерати които се родеят с този чудесен град и миришат на кисело грозде. Защото те са недостъпни за повечето, за разлика от ликовете на футболистите за които първо трябваше да прибавиш лепило, а тогава пораснаха и станаха самозалепващи.

Отнесох се.

Защо обичаме лепенките Панини?

Някои приписват това на носталгията, може и така да е, макар че аз се водя от онази мисъл на Балашевич - "оставете ме с миналите времена, най-доброто тепърва предстои".

Панини всъщност е футбол, по-значим от Мондиала, такъв какъвто е днес, докато се цапа от дебелите пликове в ръцете на мазните политици, игра в нищото и пустинята и шири до безсмислие и впечатлението, че абсолютно всеки може да попадне в албума. Доколкото видях, дори онези, които имат еднакви имена, Ал Мубарак, или както е, вече не са двама на една лепенка, и те се задомиха, като комунистите през 1945 разшириха жилищния фонд в албума, заемат повече място отколкото им се полага.

Панини е футбол от поляната, вместо онлайн игра в която е достатъчно и неталантливият дебелак да има джойстик и бързи пръсти.

Сигурно сте срещали типове, които питат "А защо не си купиш 1000 пликчета и да попълниш веднага албума?"

Е, тези някога ще ви отмъщават, в работата, в живота, на обществени събития, в изкопа или някаква чакалня. Тези ще си купят попълнен албум както и всичко друго, от дипломата до брачната другарка, както се казваше в онзи социализъм от началото на историята.

Страстта на събирането подразбира размяна, ето тук им убягва смисълът на председателите на класовата общност, които се подготвят да подслушват за тайната полиция във факултетите. Размяната подразбира определен тип емоции, предполагам какъв тарикат е умеел да ви пробута някакъв Ал Шабани от Емирствата за четирима Роналдо и чудесната емблема на Аржентина.

В Италия някои социолози отиват толкова далеч, че размяната на лепенки е в първия ред на борбата срещу червените, първи урок на капитализма и корумпираната демократична република. Тук се учи и предлагане и търсене и заобикаляне на правилата и че в обществото на еднаквите някои са по-еднакви от другите. Да кажем, лихварите плащат емблемите или "колективно" селфи за няколко лепенки, а съществува и теория на конспирацията според която снимките на стадионите са редки като яйцата на Фаберже.

Размяната дава възможност да пренесеш добра емоция върху собственото ти дете, вместо онзи гаден укоряващ поглед с който лоши хора черпят своето семейство когато са принудени да му купят нещо.

Да, тези дни се изпълних със съжаление когато разбрах че мнозина ще попълват онлайн, не защото са магьосници на дигиталната ера, а защото нашият начин стана скъпо занимание.

Какво ли знам, може би за разлика от предишните дни, в цената сега смятат и таксата за унищожение на гората, ефектът "стъклена градина", или е въведен данък върху страстта, не се жалят само сърбите.

Подсеща на безобразния успех на онзи грък от "Децата от Павлова улица", когото печалбата от продажба на халва го осмелила и констатирал "По-голяма цена, по-малка порция". Така е и с лепенките, по-скъпи са, по-малко са.

За онези, които не са обсебени е все едно, ще цитират бабите от осемдесетте и укорите тип "Ти се нервираш тук за футбола, а те заработват големи пари".

За нас другите, остава бяс, не заради нас самите, лишаването на детето е най-лошото чувство което нормалността може да ти предложи.

Намерете начин, както и да е, "гонете" хора за дубликати. Имаме ортак, който влезе в легендите след като попълни албум без да си купи пликчета (мисля че и от някакъв вестник отмъкна и самият албум).

Накрая онова което ще получите от обмяната сигурно е по-важно от гледане на мачове на тактическите чудовища Сенегал и Иран или какъвто и да е мач на досадници като англичаните или онези скандинавски планинци, които изглеждат сякаш чезнат за секирата когато трябва да укротят топката, или отборите, които трябва да играят, защото топката е тяхна, като Русия.

Имайте наум, до 2026 когато нещата може пак да станат пристойни, лепенките са по-важни от националния футбол...

Автор: Борис Йованович

Вижте как изглежда попълнения албум на Панини за Мондиал 2018

Приближава се още едно Световно първенство по футбол което ние в България ще преживеем само като зрители. Щастието от хладната бира и евентуално нов телевизор за някои от нас може да се допълни и от едно хоби - попълването на албума с лепенки на Панини.

Традицията започнала през 1970 с албума за Мондиала в Мексико продължава. Панини (компанията през 1961 е основана от братята Франко и Умберто Панини) пусна в продажба албума за Мондиал 2018 в Русия (Световното първенство започва на 14 юни).

Съдържа 682 лепенки на 80 страници. С албума (в Британия) се получават 26 снимчици. Между 682-те стикера има и 50, които се отнасят към историята на Мондиала, официалните топки, трофеи, талисмани, емблемата на турнира...

В пликчето има пет снимчици. Цената е 1,30 лв (80 динара). В превод, пълен албум струва 180 лв (10 912 динара), но има ли такъв късметлия който да получи само различни лепенки? Реално, ще трябват значително повече пари, чак и с размяната на лепенки.

Официално в съседна Сърбия, която участва на Мондиала, албумът излиза на 31 март. В някои държави албумът е в син цвят, в някои червен, а в някои златен. В Германия е с твърда корица.

Според Панини това са 18 от 23 играчи на Сърбия, които ще пътуват в Русия:
Владимир Стойкович, Александър Коларов, Душко Тошич, Матия Настасич, Никола Максимович, Ягош Вукович, Бранислав Иванович, Антонио Рукавина, Лука Миливойевич, Неманя Гудел, Неманя Матич, Мият Гачинович, Душан Тадич, Сергей Милинкович-Савич, Адем Ляйич, Филип Костич, Александър Митрович, Александър Прийович.

Албумите които говорят за нашето детство и живот повече от семейните албуми

Албум и лепенките на футболистите в случая на този колекционер служат и като свидетелство за времето, съответно доказателство за идеологическите индоктринизации, изпирането на мозъка на което дете е било подложено в социализма. Как само се карах с неприятелите в класа с целия арсенал от псувни и обиди на разположение на един седемгодишен, от които най-лошата разбира се, "капиталисти". Сякаш това не е достатъчно, а за всеки случай на ключовите немски играчи съм нарисувал брада, мустаци и дълга коса.

Излиза албум на Панини и лепенки с футболистите за СП. По този повод журналист си отваря душата, разкрива интимността и говори как е започнала и течала неговата колекционерска зависимост и страстно отношение към албумите и лепенките с футболистите.

Всичко започна в Мексико

Мексико 1986, по-точно СП което се проведе там, означи началото на заразата за лепенките и футбола, а първият албум за Евро беше онзи от 1988. До следващото ЕП, 1992, обсебването прие такива размери, че през тези военни години при липсата на истински - защото дотогава сериозните Дечие новине от Горни Милановац бяха в неприятелската, агресорска Сърбия - сам направих албум и снимки.

Най-хубавото пътуване във времето

Защото каква е тази голяма футболна надпревара, па макар и докато една трета от държавата е окупирана, без снимчици, които достойно да я следват? По-точно, да я предхождат, а по време на първенството страстта с която се пристъпва към размяната и залепването водят до върха, а тогава месеци, години, всъщност десетилетия след Световни и Европейски пръскат магията на пътуването през времето само с това, че отново ги поглеждате.

Вземането на тези албуми в ръце и тяхното отваряне не се препоръчва на хора със слабо психофизическо здраве, защото предизвикват забързано биене на сърцето, наежване по цялото тяло и онова горчиво-сладко чувство на носталгия, която прераства в меланхолия.

Не е за хора със слабо сърце и лабилна психика

Албуми в които са снимките на Франки Веркаутерен, Йовче Джипунов, Санг Бум Гуа, Антал Пухалко, Езаки Баду Закки, Карека или Шукри Пачарад, за вашето детинство и живот ще ви кажат повече от албумите с вашите и снимките на вашето семейство от това време. Всички, които са събирали лепенки не трябва да бъдат уверявани в истинността на това твърдение.

Това е припомняне за едни други времена, когато също така обожавахме футбола, но не бяхме презаситени с него като днес. Когато започнахме да гледаме Евро и събирахме лепенки на футболисти, които не участват на него, на този турнир участваха осем национални отбора. Днес там има повече национални отбори (24) отколкото по онова време бяха държавите в Европа.

Тогава също обожавахме футбола, но не бяхме презаситени с него като днес

Когато тогава гледахме футбол, нямаше Шампионска лига и нейните 70 мача на сезон в която има най-малко шампиони, с винаги същите двойки на осмина, четвърт и полуфиналите, а беше Купа на шампионите. В нея играеха само и единствено шампионите на националните първенства. Тогава и в най-силните първенства се играеше за първото, а не за четвъртото място, което също означава отиване в ШЛ. Купата по това време беше еднакво ценена като шампиона, а не като днес толкова незначителна, че УЕФА премахна турнира в който се състезаваха нейните носители.

Ера в която ги нямаше розовите бутонки на Роналдо от 350 евро, цената на Неймар колкото държавен бюджет и "дигитални" албуми с лепенки

И затова, има ли нещо по-хубаво от ерата замърсена с розовите бутонки на Роналдо от 350 евро, цената и заплатата на Неймар по-големи от бюджетите на някои държави и тези "дигитални" албуми с лепенки (какво богохулство е това!) да залуташ по пътя на спомените, павиран от истински лепенки?

Какви Проуст и бисквитки, какви Бакрачи (познавачите на футбола, албумите и лепенките от тази ера знаят че тук става въпрос за братята Момир и Миомир Бакрач, а лепенката беше между играчите на Сутйеска от Никшич в албума Футболисти и отбори 86/87), за мен първата асоциация за Марадона в Мексико 1986 не е епичната измама наречена Божията ръка, нито майсторският гол след слалома между англичаните, спечелването на СП от Аржентина или че всичко това гледах на черно-бял телевизор в компанията на въодушевения ми дядо, пламенен привърженик на Аржентина, който беше провел в тази страна голям дял от живота си.

Как получих лепенката на Марадона от 86-а благодарение на извънбордови мотор?

Не, а с това че лепенката на Марадона за този албум получих след бас с приятел, който твърдеше че неговият баща е купил Томос двигател (както погрешно наричахме всички марки извънбордови мотори) от 4,5 коня, а аз, който видях мотора когато го донесе, твърдях, че силата му е 4 коня.  Почтено ми плати за изгубения бас с лепенката на Марадона, а аз сега докато я гледам в албума Мексико 86 при това не се сещам, че аржентинецът на това СП е станал най-добрият играч на света, а точното място на плажа където приятелят ми плати Марадона, който разбира се веднага завърши залепен в албума, защото никак не можеше да влезе в пачката лепенки, която под контрол държеше ластик, предназначена за размяна или играта печелене/губене на лепенки.

От радостта от събирането на лепенки по-голяма беше само радостта от тяхното спечелване

А тези игри на лепенки бяха по-вълнуващи от двата полуфинала на СП 1990 решени с дузпи: На лепенките, с вещина се удряше по тях с длан така че да се обърнат с лицето нагоре. Притежателите на лепенки хвърляха повтарящите се, като целта беше с своята лепенка да покрие противниковата и така да вземе и двете или колкото вече са останали несъбрани на земята. Щастието което усещах когато главата на моя Яник Стопир падне над неговия Георги Димитров беше по-голямо отколкото това на някои голмайстори в нашите албуми.

Албуми за СП без ключови играчи в първенствата: Но няма значение, от техните фактологични неточности несравнимо по-значима е емоционалната и сантиментална стойност

Като сме вече при голмайсторите на Световните първенства, ето доказателство, че албумите с лепенките бяха далеч от алманаси или безукорни хроники. Например, в този за Италия 1990, между италианските нападатели бяха, разбира се, Манчини, Виали, дори и Карневале, но там го нямаше Салваторе Тото Скилачи, герой и най-добър стрелец на първенството. Чак четирима камерунски нападатели бяха на лепенки, но там не се намери място за Роже Мила, още един неочакван герой от Италия 90. Също така, на страниците на Югославия между нападателите Панчев, Златко Вуйович и Савичевич се намери и Харис Шкоро. Сарайлият ми беше много драг, защото три години по-рано игра за моя Динамо, но на това СП не беше той, а неговата снимчица. Но ще простим това на албумите и лепенките, които така плащаха данък на това, че излизат няколко месеца по-рано от списъците с играчите за СП/ЕП, защото от техните фактологични неточности несравнимо по-значима е емоционалната и сантименталната стойност.

Страстни ритуали при отварянето и разлистването на лепенките с мантри, които неизбежно ги следваха

Погрешно е любителите, фенове на лепенки с футболисти да се наричат колекционери, събирачи. Въпреки че това недвусмислено сме (били), да ни ограничават като хора, които трупат неща би било непочтено към страстта с която подхождаме към лепенките от момента в който ги виждаме в павилиона, отваряме пакетчето (при което винаги около купувача ще се натрупат няколко помощници, викайки "Дай на мен да ти го отворя, аз съм ти на късмет!", с което искали да кажат, че тяхното докосване на Мидас ще осигурят че в пакетчето което отворят няма да има дубликати) и прелистваме лепенките с ръце треперещи от вълнение с мантрата "нямам, нямам, имам..." или гордостта, която бихме усетили, печелейки ги в дуел с други любители на лепенки.

Снимчиците на звезди при размяна струваха несравнимо повече от снимчиците на анонимници

На всеки сегмент на ритуала със снимчиците се посвещаваше голямо внимание, така залепянето на всяка снимка в албума се правеше в строго контролирани условия, но лепенката винаги някак побягваше извън рамките. На по-малката ми сестра при събирането на лепенки за останалите албуми (с герои на Дисни или комикси, автомобили, формули...) трябваше да дам сама несръчно да залепи по някоя лепенка, но когато ставаше въпрос за футболистите, нямаше родителски заповеди или авторитет който би ме накарал, с необходимото уважение към всички останали драги албуми и лепенки, тези с футболистите имаха далеч по-голяма стойност. Като сме при това, познатите играчи - Марадона на лепенките за Мексико 1986, Гулит на онези за Германия 1988, Матеус за Италия 1990, Бобан за Футболисти и отбори 89/90 - струваха повече от Джими Никол, Пер Фирман, Манфред Зсака или Милан Стегняйич.

Отмъщението на аутсайдерите за това, че двама играчи им деляха една лепенка

На най-ниска цена бяха снимчиците на играчи на национални отбори, които са тотални аутсайдери, допълнително подценени с това, че Панини на една лепенка слагаше по двама играчи: Южна Корея, Ирак, Канада, Алжир, Мароко ги застигна такава съдба в албум за Мексико 1986, докато четири години по-късно една снимка деляха по двама съотборници в Камерун, Коста Рика, ОАЕ, Южна Корея и Египет. Любителите на футбола знаят как за това унижение си отмъстиха мароканците в Мексико, а да не говорим как четири години по-късно това наплатиха костариканците и особено камерунците.

Мексико 86: Влизане в магичен свят и припомняме, че осемдесетте, въпреки модните престъпления и футболерки, са ера когато футболистите изглеждаха като мъже

Генезисът на обсебването с лепенките на играчите на този обожател вече датирахме във времето преди 30 години, по-точно преди и по време на СП в Мексико. Първенството се е играло на голяма надморска височина и още по-високи температури, но на мен това с нищо не ми пречеше, защото гледах мачовете и разменях лепенките, печелих, губих и лепих в бански, между отиванията на плажа и престоя край морето. Когато пиша така, не е и чудно че идеализираме това време и с радост му се връщаме. Тогава не знаехме, че това време е по-добро от онова в което за него ще плачем и по това че тогава на 427 снимчици, с плакати на дотогавашните първенства, панорами на градовете домакини и стадиони, футболистите на оптималните 24 национални отбора на СП. Както знаете, сега толкова, твърде много, ги гледаме на ЕП, докато световното нарасна на 32 участника. Когато гледаме албума със сегашното съзнание, сега първото което ни идва наум е как осемдесетте, въпреки всички модни престъпления, които ни донесоха (в този контекст е достатъчно да се изтъкнат футболните гащи) и това че футболистите в албума, въпреки че са в 20-те изглеждат като днешните на 40 и нещо години, време когато футболистите изглеждаха като мъже, а днешните с причесчици, маркови феминизирани метро-нано сексуални. Както и всяка голяма любов, така и онази започната с албумите и лепенките носи и еднакво голяма глупост, по-точно умопомрачение, а при мен се огледа в това, че при неизяснени околности (може би защото съм имал само седем години?) на повечето играчи в албума съм нарисувал мустаци. А на горе приложения пример с Германия съм показал не само, че съм бил лош в прогнозите, а и как съм отраснал във време на единомислие.

За събирането на лепенките мотивираха и награди. Получаваха ги онези, които на адреса на издателя изпратят отреден брой празни пакетчета в които е имало лепенки. Наградите за колекционерите несравнимо са били по-добри отколкото онези за предходно описания албум, а ако сте пратили само 200 пакетчета сте били в конкуренцията за всички тези блага: "5 мотопеда, 3 домашни компютъра, 10 уолкмена, 20 футболни топки, 20 джаги, 20 гумени топки, 50 бадминтона, 100 утешителни награди Дечие новине."

Футболистите, първа съюзна лига 86/87: Върховната скъпоценност мистериозно изчезнала от колекцията

Албумите със снимчици на играчи от първенството на бившата държава, по-точно Юголигата, бяха специална страст. Заразен от лепенките на футболисти от предходното СП, започнах със събирането и на домашните клубни асове, защото Юга през тези години никак не можеше да се класира на голям турнир, а така не можеха да се събират и снимки на нейните национали и да се сравняват с останалите. Албумът за който става дума тук и който попълних беше отличен, по-добър от онзи за Мексико. Публикува го белградският Йеж и се вижда, че е сериозен, голям издателски проект. Това което при Панини беше слабост - слагането на двама играчи на една лепенка - тук даваше чар, защото в този албум така са представени и играчи на всички клубове, на двете Динамота, онзи от Загреб и този от Винковац. Албумът се отличаваше с богато съдържание, голям формат и съдържание. Например, самият епилог на този албум беше по-разкошен от някои отделни издания, защото там имаше преглед на всички пет предходни сезона, с особен акцент върху европейските участия на клубовете на бившата държава, разбира се, всичко съпътствано с подходящи лепенки. Така помня разочароващото изпадане на Сараево (да, първенец на Югославия не са били само клубове от Голямата четворка) в първия кръг на КЕШ през 1985. "Очакваше се леко преминаване срещу финландския Кусисия (днес третодивизионен - б.а.), но последва болно отрезвяване тъй като членовете на шампионското поколение на Сараево се разбягаха щом изпиха шампанското за победителя.." Все пак, този албум най-много го помня по лепенката на малкия нападател на Осиек, чието име и фамилия просто трябва да напиша с големи букви: ДЕНУЦИЙ ЖУРКА.

Чудесният албум в този етап от моята зависимост от лепенките бележи нов момент на лудост; необяснимото и непростимо изчезване на този албум. Няма оправдания в преселвания или протичането на десетилетията, това трябваше да се опази. Фактът, че съм загубил този албум за мене е несравнимо по-голям скандал отколкото онзи който беляза сезона в който е публикуван. Аферата с уреждане на мачове от предходния (85/86) заради който Славко Шайбер, загребският президент на Футболния съюз на Югославия, след невероятен скандал в последния кръг наказа 12 клуба с влизане в новия сезон с минус от шест точки. Шампион стана Вардар, но Конституционният съд отсъди решението за отнемане на точки да падне, а титлата е връчена на Партизан, който без шестте отнети точки беше първенец.

Всички които са пратили 200 пакетчета от този албум са получили "клубно мини знаме, комплект самозалепващи се лепенки и пакет детски подложки". 300 пакетчета носеха комплект обувки със спортна подметка и "връзки". 500 пакетчета предлагаха специална престижна награда: комплект детски книги и ленти за ръце и глава. Всичко това беше предястие за "специалните награди", 20 комплекта риболовни прибори, 30 футболни топки, осем велосипеда Пони и 20 комплекта "футболна библиотека".

Автор: Звонко Алач