В албумите на Панини учехме, че в живота и футбола не са важни само победителите

Дали събирането на снимчици на футболисти е опит да се запълни нещо което е пропуснато в детството? Не. А какво е тогава? На такива въпроси не трябва да се отговаря. 

Най-подмамващите загуби на свободното време в онова време не идваха от Америка или Англия, а от Италия. Така, преди Световното първенство в Мексико 1970, са се появили за пръв път лепенки с футболисти с албум, в печат на издателя със смешното име - Панини. Защо някой би нарекъл сериозна фирма на сандвич, на нас които сме обременени от глупави и звучни английски названия, или още по-глупавите съкращения и монети, никога няма да ни бъде ясно. Но тук се и различаваме от италианците. Затова те, а не ние, са измислили самозалепващите снимчици на футболисти. В това е, именно, била сензацията. Със Световното първенство по футбол, през 1970 година започнала ерата на самозалепващите снимчици. И по-рано децата и чудаците, колекционерите и хората с хоби, събирали разни снимчици и ги лепили в предназначени албуми - но с употребата на лепило за хартия. В края на краищата, още дълго, след 1970, Краш ще се гордее със своето "Животинско царство", несамозалепващи се снимчици, за които е трябвало да си осигурите кутия Карбофикс (лепило - б.р.), с онази смешна малка шпатула. Панини е донесъл още една важна разлика: по-рано - а и по-късно - лепенките са се получавали с дъвки или шоколадчета, като предмодерния търговски ум смятал кой глупак ще дава пари само за снимка на мармот, опосум или Драгослав Шекуларац. Италианците са, както и модерните търговци, разчитали на глупаците. И били прави: за какво ти е шоколадче, със снимчица на Франц Бекенбауер, наричан Кайзер Франц, този неприкосновен владетел на средата на терена, първият цар и канцлер с когото немците след 1945 смели да са открито горди.

През тази 1970 бях на четири години, и не съм показал интерес за албум със самозалепващи се снимчици на участниците в Световното първенство по футбол. Обаче, преди следващото първенство, което ще се проведе в Германия, вече два пъти по-голям, многократно по-зрял, почти такъв какъвто съм и сега, заинтересован от футбола и събиране на всичко и всякакво, а при това и много празноглав, така че в паметта свободно стояли хиляди непотребни информации дневно. Да кажем, няколко седмици след като ми набавиха албума, който носеше името "Мюнхен 74" вече знаех годините на рождение на всички национали, от Бразилия и Аржентина, до Австралия и Заир, с броя изиграни мачове и постигнати голове за националния отбор. И днес по нещо от това помня, добре, признавам, всъщност помня всичко, и все още мога да ви изброя първите 11 на Хаити, но защо да се хваля с това? Лесно е да бъдеш чудак.

На осем години, предполагате, не съм бил финансово самостоятелен. Такъв няма да стана и преди следващото световно първенство, което ще се изиграе през 1978 в Аржентина. Чак като шестнадесетгодишен, преди Световното първенство в Испания, сам ще изкарвам пари за книги, плочи, комикси и - самозалепващи се снимчици. Ще работя цяло лято като сутрешен разносвач на вестници: в пет и половина ги взимам от старата печатница Ослободженье, и разнасям Ослободженье, сараевския Свийет, Вен и Вечернье новине на абонатите в "региона" от дъното на улица Крал Томислав до половината на улица Хасан Бркич, за което ми трябва, около, два часа и половина; заработвам чудесно, пръстите и лицето съм омазал с печатарско мастило, и така влязох в журналистиката...

Тази житейска и финансова стъпка напред имаше барем една важна последица: за пръв път изпълних албум до последната лепенка. По-рано беше трудно, детството е слабо време, в което учим просене, реване, изнудване, емоционално изнудване на роднините. Бях искащо дете, което отрано имаше големи харчове, често за неща, които моите родители, а и баба - която беше по-умна и с по-богато въображение от тях - никак не им намираха смисъла. Как да разберат страстта на това дете за лепенки на футболисти? Трябва ли да се притесняват над това, че знае всичко за футболистите? И че преди световното първенство се затваря в стаята, слага пред себе си футбола на маса (т.нар. "джага") и играе сам срещу себе си, така че половината от него е, например, Полша, а другата половина Швеция? И не само че така играе против себе си, а и същевременно крещи директно излъчване на мача, крещи като Младен Делич и Владанко Стоякович, а после в специален черен тефтер записва резултата от мача, който току що е изиграл, всичко с оценки на играчите и кратко описание на играта? Това изобщо нормално ли е, питаха се близките. Отговорът е тъжен и неоспорим. Знам го само аз, защото тях вече отдавна ги няма, разпръснаха се по това сараевско гробище Бар, и не могат да ме чуят. Не, това никак не е нормално. И завинаги остана така: ненормално. Моят живот, и моите интереси, подивялото въображение, които моите слаби човешки сили трудно поставят под контрол, всичко което съм, и всичко което днес говоря, е белязано от тъмните действия на италианската корпорация Панини. Снимчиците в моята глава в най-голяма степен са самозалепващи се.

По времето на Световното първенство в Испания, моето поколение вече не събираше снимчици. Пораснаха, отхвърлиха Панини, така както момиченцата хвърлят своите обезглавени пластмасови кукли. Футболът, истина, продължаваше да ги интересува, но вече с разни тактики. На това първенство всички сериозни национални отбори играеха в традиционното 4-4-2 разположение, докато италианците демонстрираха своето убийствено катеначо. (От това време се дивя на италианците, на тяхната красота и култура, тяхното култивирано въображение, манталитет и духовна лекота, която им е помогнала да понесат фашизма и да бъдат фашисти, но да не станат антисемити и човекоядци. Всичко при тях е по-добро и по-хубаво отколкото при нас, само футболът им е грозен, пълен с подлости и измами, покварен и лъжлив. Футболът обичайно е по-хубав от онези, които го играят. Само италианците са по-хубави от своя футбол.)

Да, вече бяхме достатъчно отраснали да разговаряме за сериозни неща. Бяхме пънкари, палехме се на Хармс, Хлебников и руския художествен експеримент, на Джон Кейдж, Гомбровичевия Фердидурке, Зенит, братя Димитрийевич, Марина Абрамович и полската Солидарност. Бяхме напредничави в своите шестнадесет: бяхме готови да погинем за толкова неща около себе си! Те знаеха, че аз, въпреки всичко, събирам лепенки на Панини и попълвам още един албум. Гледаха на това с някакъв вид съжаление, смесено със страх. Именно, най-много съм знаел за Хармс и Кейдж, пръв прочетох Фердидурке, и може да се каже, че бях най-зрелият в компанията, а въпреки това - събирах лепенки. Ако тогава бяха поприказвали с моите, лесно биха се съгласили с тях, че това не е нормално.

И следващото Световно първенство в Мексико, и 1990 в Италия, купувах албуми, и лепих снимчици. Истина, загубено е онова някогашно вълнение когато би ми попаднала някоя рядка лепенка (до днес ми е останало вярването, че производителят определени лепенки пуска в по-малки тиражи, така че потребителят пристрастяващо събира само дубликати...), защото вече съм бил твърде богат, добре заработвах, и продължаваше да не ме интересува нищо освен книги, комикси и плочи, карах стар фолксваген костенурка, така че бързо и лесно попълвах албумите.

Преди 1990 полека и моето поколение се завърна към събирането на снимчици. Вече бяха пред края на своето следване, първите между тях се и ожениха, и само още чакахме какво ще стане с нас като се завоюва скоро. Това беше злокобно време на прощаване с живота, такъв какъвто беше някога. В следващия живот, онзи който ще настъпи след войната, всичко ще бъде различно, по-мрачно, по-тежко и по-безсмислено. И вече нищо, или почти нищо, няма да е избор на човека, а водата ще ни понесе, разнесе нас на различни брегове, в Сараево и в държавите на сега вече бивша Югославия, или далеко, далеко от града и езика. Преди Световното първенство в Италия разменях дубликати на Панини със Саша Хемон. Дванадесет години по-късно, преди първенството в Япония и Корея, Хемон живее в Чикаго, световноизвестен е като американски писател и защитен от качествен паспорт, и събира същите тези лепенки на Панини. Вероятно е попълнил албума, не съм стигнал да го питам. Аз своя попълних, но това вече не е важно. В това време една колекционерска страст вече е станала тема в хърватските вестници. За пръв път за това се е писало. Феноменолозите са опитвали да обяснят защо отраснали хора се занимават с такова чудно губене на време. При това, същите феноменолози са били и събирачи. Това е трябвало да бъде някакъв вид самоанализ, вивисекция, експеримент на живо върху собствената душа. Дали събирането на снимчици на футболисти е опит да се запълни нещо което е пропуснато в детството? Не. Стои ли зад всичко трогателно мъжко настояване да се продължи доживотно и удължи собственото детство? Не е и това. А какво е тогава? На такива въпроси не трябва да се отговаря. Като бих ви отговорил, какво бихте правили вие с моя отговор? Хората събират снимчици и ги лепят по албуми по причини, които са вписани в техните лични биографии. А някои ги събират заради модата. Чуят, Хемон събира лепенки на футболисти, па почнат и те. Мислят, че така могат да открият нещо, което ще ги направи славни и успешни, нещо което ще ги направи щастливи. Смисълът на модата е в усвояването на чуждото щастие. Щастливи винаги са само другите.

Златната епоха на самозалепващите се снимчици все пак отдавна е минала. а траеше от средата на седемдесетте до средата на осемдесетте. В същото време това беше и златната епоха на домашния клубен футбол. Тогава човек спокойно можеше да отиде на мач от зоновата лига, както днес включва телевизора преди Шампионската лига. Съществуваше това чудо на играта, едно всеобхватно и широко разпространено чудо, което се случваше от Кайзерица до бразилската Маракана, от Пофалич до Уембли. И да, съществуваше онзи старият Уембли, който за футбола беше като площада Свети Петър в Рим. Когато през 2003 беше разрушен, за мнозина се разруши техния свят. Футболът, отдавна, е станал бизнес. Но в един момент футболът ще стане само бизнес. В този момент човешкото въображение става негов враг, футболът се превръща във война, или в мазна националистическа тирада на недаровит хърватски поет и посланик в Бразилия, докато посреща своите момчета, така мускулести и твърди, които в неговото въображение ще гинат на бразилските треви за "Най-хубавата наша", както изглежда Хърватия в оскъдното посланическо въображение на Щамбук, докато с пророчески глас провъзгласява победния гол на Манджукич и приятели. На това нещастие не сме се учили събирачите на лепенки. Не са ни учили на това и стратезите на футболната игра. Това вече не е нашият свят. Или по-точно: това не е моят свят.

В тази златна епоха, понесени от успехите на Панини, Дечийе новине от Горни Милановац с години издаваше албуми със самозалепващи снимчици на съюзната югославска футболна лига. И това съм събирал. И това моите нещастни родители трябваше да финансират, докато не се отдадох на новинарството. В увода на всеки албум имаше, както и в уводите на албумите на Панини, историята на футболните първенства. История за това как е започнало всичко. Така от малки се учехме колко е важна историята в нашите животи. Но и объркваща. Учехме се, че в живота и футбола не са важни само победителите. Важен е всеки човек, който на 13 февруари 1974 е стоял на трибуните на франкфуртския стадион, когато в 13-ата минута на баража за класиране на Световното първенство в Германия между Югославия и Испания Йосип Каталински скочи високо, много по-високо от своя човек, и с глава удари топката. Не е влязла във вратата, защото вратарят Хуан Анхел Ирибар Кортахарена, баск, който е провел цялата си дълга кариера в Атлетик Билбао, с рефлекс на дива котка изби от голлинията. И видял е Каталински, докато е падал на тревата, избитата топка, и усетил своя босненки, илиджански яд и гняв, и знаел Каталински, че вече никога няма да се повтори тринадесетата минута, на тринадесети февруари във Франкфурт, па е замахнал с десния крак, и така падайки, в антропологично невъзможна позиция, ударил топката в ъгъла на вратата, с което Югославия се е класирала на Световно първенство. И важен е станал всеки човек, който в този ден се намирал на трибуните на добрия стар Валдщадион във Франкфурт, който, също така, вече не съществува, а вместо него е съградена Комерцбанк Арена. В имената често  е отговорът: вместо шума, горички и скали, изникнала комерсиална банка. За някои това е същото. За мен не е.

Моето въображение никога не ми е позволявало да гледам на футбола като на война. Футболът за мен беше път в изкуството, в поезията, в епичния разказ, в балета и в отчаянието на Йосип Каталински. Моите футболисти се занимаваха с изкуство. Не са воювали за своите родини, нито, като Кристиано Роналдо, са ползвали постигането на гол, за да покажат на своите похотливи посланици своят гол торс. Моите футболисти са играли на уемблита, в горички и скали, във франкфуртските и максимирските шуми, пред дървените трибуни на стадион Грбавица, а не в - комерсиални банки. В банките е скучно, в банките трае вечна война. Може би и това нямаше да знам, ако ги нямаше лепенките на Панини.

Автор: Мильенко Йергович, писател роден през 1966 г в Сараево, живее на село в близост до Загреб, автор на редица книги, някои от които преведени и на български език. Текстът е писан преди Световното първенство през 2014.