Берберотика

Баба Ванга тогава е карала българите да играят в червени екипи, а недалеч от границата с Югославия, едно момче е лепило постер на Христо Стоичков до постер на Христо Стоичков. Други не са съществували; други не са смели да съществуват.

Последният път когато бях в България, те продължаваха да са запалени по Лепа Брена. Сериозно, имаше финал за Купа Дейвис в Белград, когато биехме французите, а в повечето български всекидневници - има ги купчини, и изглеждат много неугледно - заглавията от Белград гласяха, без изхвърляне, "Лепа Брена гледа тенис". И то на спортните страници.

Освен това, София беше сива, малко изостанала, предполагам така както една (европейска) периферия трябва да изглежда, не помогна и това, че беше облачно, нито че жените поне опитваха да блестят, на стадиона се играеше "Вечно дерби" между Левски и ЦСКА и то беше по-тъжно отколкото в Сърбия; човече, мислех през този облачен следобед, как е възможно оттук, точно от тези улици и от този порутен, полупразен стадион, да тръгне най-хубавото, най-елегантното нещо, което се е появявало в България още от плешивия Йордан Лечков от дългото, топло лято на 1994 година.

Баба Ванга тогава е карала българите да играят в червени екипи, а недалеч от границата с Югославия, едно момче е лепило постер на Христо Стоичков до постер на Христо Стоичков. Други не са съществували; други не са смели да съществуват.

Легендата казва, че се е запознал с него много по-рано, докато Христо още е цепил комунистическите мрежи в екипа на ЦСКА - като си отиде Тодор Живков, ще си отиде и Камата, само че неговата съдба ще е много по-слънчева - и от тогава Димитър Бербатов е знаел, че ще стане футболист, и че ще играе в червено-белия екип в главния град на България.

Не е знаел, че веднъж заради футбола чак ще го отвлекат и мафиоти, нито че привържениците на ЦСКА, клубът на който е дал сърцето си, на практика ще го изгонят в Леверкузен, но не заслужава всяка история да бъде подкована с тези мрачни факти.

А особено не история за човека, който живее да играе, а не е играл, за да живее...

Митко е последният голям български играч, но също така и един от последните играчи, всякак европейски, който - тук трудно ще се разпознаят неговите корени и неговата родина, или е било точно заради това? - слагаше красотата над ефикасността, изкуството над резултата.

Берба с топката можеше всичко, но не искаше всичко освен ако не изглежда така както той  мисли, че трябва да изглежда; и когато тези дни на клубния сайт на Манчестър Юнайтед излезе интервю в което той говори за дните проведени на Олд Трафорд, беше невъзможно да не се сетим за всичко това.

Някой добре е правил ПР там на улица Сър Мат Бъзби: изповедта на Димитър Бербатов дойде точно в момента в който Юнайтед е обвиняван, че под ръководството на Моуриньо, е станал всичко онова което отдавна не е бил, и всичко онова което Бербатов никога не е бил. Това е факт, оценяваха го или му прехвърляха каквото и да е, а Фъргюсън умееше и с глава и с нос да го критикува, заради което неговата манчестърска одисея, въпреки толкова голове, потрая твърде кратко, толкова кратко, че не участва във втория финал на Юнайтед в Шампионската лига, нямаше го дори и на пейката.

Вместо него, против Барселона шанс получи Майкъл Оуен, отдавна на втора скорост, и може би продължава още по някой привърженик на Юнайтед да се пита дали, може би, все пак можеше да е различно...

Добре, какъв играч беше този българин, как да го помним? Толкова добър, че чак и моят приятел Анте, известен привърженик на Тотнъм, на моя безобиден въпрос на "три-четири-сега" да избере своя любим "Берба момент", не изтъква някой мач на Уайт Харт Лейн, чак не и колко опасно изглеждаха Бербатов и Роби Кийн, а един детайл от, на практика, края на английската кариера.

На Крейвън Котидж през декември 2013 гостуваше Вила, вече беше 2:0, и ще остане така, но онова което се случи в 32-ата минута, за едва няколко секунди, събра цялото футболно кредо на Митко Бербатов.

Някой от играчите на Фулъм от лявата страна пусна паралел към дясната тъчлиния, топката пътуваше едно 60 метра, високо и не твърде слабо, а той я чакаше, може би и не трябваше да е тук, но за чертежите на треньорските дъски и така не се интересуваше твърде много.

Беше, следователно, тук, 189 сантиметра чисто умение и още по-чиста флегматичност, и я залепи за стъпалото, без да гледа. Така, сякаш е на разходка в Благоевград, а не Висшата лига...

Берберотика. Бербалюбов. Бербаризъм.

Сигурно Роналдиньо е имал по-добро първо докосване от Бербатов, но трудно бихме могли да изброим още пет-шест играча, които умеят същото.

Разбира се, набързо след това изгуби топката.

И това беше Бербатов.

Окей, бил е и онова, знае моят другар по-добре от мене, когато заби воле на Мидълзбро, а беше и онова, знам аз това по-добре от другаря, когато вкара хеттрик на Ливърпул, а един от головете вкара със задна ножица, беше и онова прехвърляне в Монако, когато вече очевидно се трудеше твърде много да не развали фризурата по време на мача.

Тук сме, следователно; както и всички играчи, които са добри, а не са баш големи, или не са баш най-големите, Бербатов поляризираше обществото, включително и неговите българи за които беше единственото живо подсещане, че от Стара планина до Черно море някога се е играл футбол, който е предлагал радост и който е можел да лансира футболисти чак до Висшата лига.

Ценяха го заради това, а беше и голям патриот, има анекдот, че веднъж в Германия за малко не загинал когато сам поставял сателитна антена да може да гледа български канали (на които, повтаряме, продължава да се върти Лепа Брена), но в същото време и те го критикували, защото изглеждало сякаш не се труди.

Всъщност, изглеждаше сякаш се труди да изглежда, че изобщо не се труди.

Говорили са, следователно, че е мързеливец.

Сръбският език, както и българският, не са чак толкова богати като някои други, така че ни липсва някакъв импозантен речник от идиоми или синоними, но като малко поровите, има тук от всичко.

Ето, например, как може още да се каже думата "мързеливец", и сме сигурни, че половината от тези думи Димитър Бербатов с лекота ще разбере, а Неманя Видич, за когото е говорил в споменатото интервю, не трябва да му превежда: беспосличар (безработен), згубидан (да изгуби деня), готован, зевало (заплес), забушант (мързеливец), бадаваджия (да стоиш напразно), лезилебович (да лежиш и да ядеш хляб в преносен смисъл), ладолеж (да лежиш на хладно), бадавняк, джабалебарош (яде хляб напразно, без да работи), трут (търтей), безволник (да нямаш воля).

Погледнете още веднъж всяка от тези думи и кажете, искрено, дали и една описва Митко Бербатов?

Не, той не е бил мързеливец нито търтей, той само е хабил своята енергия за много по-хубави неща от бързания или от, боже опази, връщане в отбрана; като човек на изкуството, който не иска да се съобразява с твърдите правила, но е съвършено радостен когато излезе и свири на цигулка на улицата, без оглед на това ще получи ли пари, така и Бербатов повече обичаше да получи аплодисменти от народа и да даде на зрителите нещо което не са видели, отколкото само да издига колоната "постигнати голове" и да вдигне средната стойност на собствената убийственост.

А той, истина, винаги е бил под лупа поне заради милионната сума за неговия трансфер на Олд Трафорд.

Говорил е в този стил и сам, често, предполагам това е нещо балканско в него - не от онова стереотипно погрешно схващане за полуострова и неговите хора, а от онова може би еднакво стереотипно, но по-рядко, за това че тук продължава да се живее, мамка му, наистина тежко, но умее да се порадва човек и да се дружи и да запее и да затанцува и така да се инати на всичко - което го караше на футболния терен да търси грациозност и хармония.

Ненапразно, предполагам, сър Алекс сдвои такъв борец какъвто е Уейн Рууни, който би могъл да бъде и кръвожаден боксьор, ако не играеше футбол, и преди него питбулската агресивност каквато предлагаше Карлос Тевес, с една житейска и спортна отпуснатост, която представляваше Бербатов.

Насред Висшата лига, тази тежка индустрия, която не прощава отпускане и иска последния атом сила, стоеше той, фар облечен в нехайно загащени шорти, който намигва и отпуска рамене когато пропусне стопроцентова възможност.

Няма значение, ще дойде тя отново, винаги идват, като автобуси или трамваи, като метрото в София, само да запаля цигара...

Има такива нападатели в чиито очи блестят голове, такива биха дали и седалищния си мускул за момента когато топката преминава линията; а има такива, които са нападатели само по призвание и по статистика, всъщност са интелектуалци, поети в тази игра, само че това може да не бъде разпознато.

Поетът обикновено завършва покрит с вестници на пейка, поред него две шишенца коняк и много стихове, които никой никога няма да чуе; и от тази страна Берба е минал отлично, защото до края на живота ще може да се покрива с две титли от Висшата лига и още безброй клубни и индивидуални признания.

И понякога да се яви, да разкаже два-три вица от тренировки и мачове, да ни подсети, че е можело да се играе по-различно, по-елегантно, сякаш сваляш жена (цитат: Димитър Бербатов); тогава когато българите не се палеха само на Лепа Брена, тогава когато и този Юнайтед предлагаше страст и елегантност, вместо еднообразната ЕКГ линия, която трепери само на нова конференция на Жозе Моуриньо.

Автор: Марко Прелевич