Да обичаш Борусия (Дортмунд)

Всички имаме мечти. Някои са малки, някои са големи. Някои съществуват само за малко, някои са в нас през целия ни живот. Този текст е за една мечта, която живя в мен 15 години преди да се сбъдне.

Всъщност семената на мечтата бяха посяти на плодотворната почва на 1990 и 1992 г. 1990 г се помни със Световното първенство в Италия и обединението на Германия. Самият аз я помня като годината, в която се влюбих в немския национален отбор, благодарение на два успешни мача срещу Англия и Аржентина. Тогава бях на 6 години.

Минаха две години и дойде време за Европейското първенство в Швеция. Не помня какво съм направил, но получих разрешение от родителите си да си купя официалния албум с лепенки на турнира (публикуван от Панини, легендарна компания в бизнеса) и похарчих джобните си пари за лепенки. Албумът така и не бе завършен, но между всички лепенки, които имах, една получи специално внимание от мен. На тази лепенка беше играч с червена коса на име Матиас Замер и той играеше в любимия ми отбор – Германия.

Какво друго може да иска малко червенокосо момче освен идол, какъвто беше Матиас Замер – с червена коса, отлични умения и играещ за моя любим национален отбор? Около година по-късно през 1993 разбрах, че Замер е преминал от италианския Интер в немския Борусия (Дортмунд). Въпреки че не бях чувал за този клуб преди, нямах против трансфера, тъй като вече играеше в Германия. Като подарък Борусия (Дортмунд) започна успешен период по това време, което ми даде първи възможности да видя Замер в клубен екип и останалите от отбора на БВБ по телевизията, благодарение на излъчването на Шампионската лига. През добрите стари дни футболът все още се излъчваше предимно по безплатни канали. Като на всички играчи дойде времето и на Замер да се откаже към края на десетилетието заради сериозна контузия в коляното, въпреки че изигра последния си мач с екипа на Борусия през 1997 г срещу Арминия (Билефелд). От 1993 до 2000 г, когато се отказа официално и стана треньор на БВБ, аз станах твърд привърженик на „жълто-черния“ клуб и неговото пенсиониране не беше достатъчно, за да прекъсна връзката си с Борусия.

Въпреки че съм фен на клуба вече три десетилетия, само веднъж съм бил в Дортмунд, през лятото на 1998 г на път за Франция. Е, ако броим спирането за 5 минути на влака в основната гара в града, като още едно посещение (не помня нищо друго освен оповестяването Следваща спирка Дортмунд и влакът спираше, докато пак заспах). Тогава съм бил два пъти. Всъщност е странно как не съм ходил там по-често, като не е много далече от моя дом в сравнение с много други места по света, които съм посетил (бил съм на всички континенти с изключение на Африка). През последните няколко години планирах пътуване до Дортмунд като награда за себе си за завършването на университета, но през миналата година други планове ме принудиха да забравя този. Преди да забележа и повечето от тази година мина преди да започна да го направя сега.

Пътуването беше планирано много набързо. В последния ден на октомври инцидентно проверих дали има останали свободни билети за оставащите домакински мачове тази година. Единственият мач за който още се продаваха билети беше срещу Хамбургер. Дори за него имаше под 200 пропуска. Обадих се на колега и бивш състудент, когото трябваше да сменя на кораба през месеца. Той ми каза, че смяната на екипажа ще е към края. Това ме устройваше и отидох да си купя билет за мача. Когато го направих вече бяха останали под 150 места, така че уцелих последния момент. По това време още не бях мисли как ще пътувам и къде ще отседна. Бързо стана ясно, че никъде близо около Дортмунд няма свободни легла в хостели и хотели през цялото време на престоя ми (мислех да пристигна в четвъртък и да си тръгна в събота или неделя). Тогава си спомних, че членувам в мрежата на разменено гостоприемство и започнах да търся някой, който би искал да приюти футболен любител. Да намеря такъв човек беше изненадващо лесно и най-доброто – той също беше фен на БВБ. Ще наричам домакина си Роберта, защото тя не беше съгласна, че Роберт Левандовски е доказал, че заслужава платените за него пари миналото лято. За нещастие заради други нейни планове тя можеше да ме подслони само за една вечер, а търсенето на място за втората нощ не се оказа плодотворно, така че се очертаваше да обикалям по улиците. Имах предложение от други финландски фенове, които бяха в града за мача да се опитаме да се срещнем на централната гара около полунощ след двубоя и да ме вземат в тяхната квартира извън града за нощувка, но комбинацията – финландци – петъчна вечер – футбол – празник – бирена държава – фенове на Байерн между тях, накара реалиста и песимиста в мен да не се надява много на този вариант въпреки добрата им воля и се подготвях да прекарам нощта навън.

Да намеря начин да пътувам на разумна цена до Дортмунд не се оказа лесна задача като намирането на подслон. Открих директна автобусна линия (е, с едно прекачване за 15 минути, но офертата беше представена като „директна линия“) от Стокхолм до Дортмунд, но нямаше удобна възможност за връщане, тъй като първият автобус обратно към Стокхолм тръгваше в понеделник. С радост предпочетох да пътувам с автобус, за да си спестя всички възможни препятствия, като изригнал вулкан. След дни на търсене и претегляне на възможностите реших да се върна през Берлин и Стокхолм. Всичко на всичко щях да пътувам 39 часа на отиване, да прекарам максимум 45 часа в Дортмунд и 48 часа, за да се върна у дома. Не звучи като весело пътешествие, нали?

Вторничната вечер преди мача дойде и беше време да започна пътешествието на живота си. На пътническия ферибот до Швеция бивш състудент ме чакаше, като този път му се случи да работи на ферибота, който ползвах. От последната ни среща беше минала почти година и нощта премина доста бързо, докато си разкажем какво ни се е случило през последните 12 месеца след края на ученето. Изненадващо е колко много може да се каже за живота и работата в морето между хора за които това е ежедневие. Този път имах собствена каюта (в региона на Турку често се случва тази фериботна компания да дава безплатни круизни билети, какъвто ползвах при това преминаване), но заради страхотното време с бившия ми състудент, почти не я използвах.

Гадното нещо на фериботите между Турку и Стокхолм е времето в което пристигат в шведската столица. В 6:30 сутринта няма почти нищо отворено в града (с изключение на жп гарата и автобусната гара, само два магазина), но за моя изненада движението в града вече беше натоварено въпреки ранния час. След половин ден разхождане из Стокхолм се качих на автобуса за Дортмунд, който дойде навреме. Започнаха спомените от 90-те години, когато родителите ми имаха навика да сгънат малко дрехи, да натоварят мен и сестрите ми в колата и да обикаляме из Европа. По пътя качихме още пътници и с наближаването на Хамбург автобусът бавно се напълни.

Преди обед в четвъртък най-сетне пристигнах – в Дортмунд! Автобусът ме остави пред централната гара и първото което реших да направя е да вляза и да я разгледам отвътре и да огледам има ли места за нощта след мача. Големи части от сградата бяха покрити и очевидно се правеше основен ремонт на втората най-натоварена гара в Германия. За нещастие нямаше подходящо кътче за спане, но оставих това притеснение за по-късно. Стадионът на Борусия е на юг от гарата и до него може да се стигне след час ходене. По пътя намерих туристическа информация и се сдобих с карта и пътеводител. След един час пред очите ми беше дългоочакваната гледка - „Вестфаленщадион“ с капацитет от 80 720 места.

В стадиона има музей, който носи името „Борусеум“. Надявах се да го посетя, но вратите на музея и магазина за фенски артикули бяха заключени въпреки че нямаше табели, че не работят в четвъртък. 17 години от живота си подкрепям БВБ и няма нищо което може да застане между мен и любовта ми към клуба. Исках да си купя нов шал, след като подарих първия си на едно момиче. От предишната си визита помня, че имаше още един фен магазин между два парка и се отправих натам. Това е един от най-големите фен магазини на който и да е спортен клуб в света. Големият му асортимент от фен артикули е завладяващ, поне за човек като мен, който има възможност да го посети веднъж на 12 години. Сред всички неща намерих шал за мен. Тъй като нито майка ми, нито баща ми ме накараха да се влюбя в Борусия не можех да взема от тези шалове на които пише Благодаря ти, че ме направи привърженик на БВБ. Вместо това трябваше да открия шал с текст изразяващ лоялността към клуба. Разбира се си купих и други неща. По-късно разбрах, че има фен магазин и срещу самия стадион.

На следващия ден отидох отново до магазина, за да изпратя картички на родителите и сестрите ми. Реших, че е време да пенсионирам и предишната си тениска, която беше от сезон 1998/1999 г. Този път си купих с номер и име, нещо което не бях правил от 2002 г. След Матиас Замер, нямаше много футболисти на БВБ, които да ми направят впечатление, както той. Такива бяха Томаш Росицки, Кристоф Метцелдер, Роман Вайденфелер, Нури Шахин и Шинджи Кагава и Марио Гьотце. Надявам се последният да остане за дълги години в клуба и да бъде звездата на Световното първенство в Бразилия през 2014 г. Избрах неговото име и номер върху домакинския екип, който ще обличам на всеки мач за следващите десет години.

След дълго чакане дойде вечерта и стана време да се тръгва към Вестфаленщадион. Колкото повече наближавах, толкова по-силно започна да бие сърцето ми и започвах да се чувствам все по-еуфорично. Повечето от възбудата успокоих в Борусеум, който всъщност не ми каза нищо ново. Толкова много пъти вече бях чел историята на клуба. По-интересно ми беше да видя трофея от Шампионската лига, който БВБ спечели през 1997 г. При първата си визита на огромния фен магазин музеят още беше част от него и да видя големия трофей беше момент, който смрази кръвта ми. Не извадих късмет, тъй като купата беше дадена за реставрация.

Когато излязох от Борусеум вече беше време за проверка на билетите и отваряне на портите към стадиона. След като преминах проверката на охраната бях на луната. Главата ми и всичко останало от тялото ми бяха като пера и всички симптоми, че бях болен по време на пътешествието изчезнаха някъде в еуфорията, възбудата, делириума и огромното щастие от всяка крачка, с която навлизах все повече във Вестфаленщадион. Тук идва и точката, в която вербалните ми умения не могат да опишат чувствата ми, но предполагам можете да си представите скалата на емоциите, които преживях в дъждовната петъчна вечер на разпродадения футболния стадион, който стана свидетел на победа с 2:0! 17 години чакане свършиха и пикът на моето пътуване беше постигнат. След 90 невероятни минути на страхотен футбол от домакинския отбор беше време да се върна към центъра на града.

За остатъка от нощта дъждът вече нямаше никакво значение, бях толкова щастлив. Кръчмите, баровете и ресторантите по пътя от Вестфаленщадион към центъра започнаха да се пълнят с хора, които идваха от мача. Прекарах нощта с чаша кафе в МакДоналдса до гарата. Запознах се с една холандска двойка, като момичето изглеждаше по-върлата фенка на БВБ. Останаха много изненадани, че съм пътувал 2 дни за мача и ще пътувам още 3 дни, за да се прибера. Те смятаха своите 3 часа път за дълго време.

Смятах да завърша разказа си с думите от песента на немската певица Нена, която подгряваше публиката преди мача - „Ще отида с теб където пожелаеш, дори до края на света“, но вместо това ще цитирам най-добрия английски мениджър Браян Клъф - „Не бих казал, че това беше най-доброто пътешествие в живота ми. Но със сигурност принадлежи на топ 1“.

Каунис Каурис,
Турку, Финландия