Мисля си нещо, тези момчета от националния отбор на Босна и Херцеговина са тукашни деца, пораснали под нашите, каквито-такива парчета небе, тук са гонили първата топка, играли на малки врати, докато мечтаели за големите...
Тук са и родени - не знам, не искам да им претърсвам биографиите по новинарски, а не и по човешки, знам само, че всички сме съседи, всички ние. Докато те са тичали по своята топка, аз някъде съм тичала с моята, а поляните ни са се допирали, всичко е тук, на една ръка. Те са моите първи съседи... Дете родено през 1990 г в Тузла веднага знае, че задължително трябва да ме мрази? Някой веднага му е казал, че всеки който е от Йелена застрашава живота му, да стои далече от него, потайно презира, явно да иска неговия линч? Искрено се надявам да не е, защото и преди десет години, не съм дошла на света с омраза в сърцето и очите. Ако е така, защо тогава се чудим на своята съдба, защо сме убедени, че не я заслужаваме, да сме прокълнати, прогонени от по-добрия свят?! Ако това е научено заедно с първия удар по топката, как очакваме да вкара гол на противниците?! Все пак всеки е ковач на своето нещастие.
Някак нас, междувременно са ни убедили и научили да се мразим, да сме най-големи врагове за цял живот, а дворовете ни се допират. Научиха ни старите и мъдрите, че е нормално да гледаме през океана, а да плюем комшиите си. Трябва и през океана, но дворовете до моя нямат и огради. Не трябва бодлива тел, стигат и рози... Защо ни увериха, че на препълната "Маракана" подкрепяме Аржентина, кажете ми? Аз, най-вероятно никога няма да стигна до Бразилия или Аржентина, но ето че Тузла ми е под носа. Защо повече обичам Меси от Пянич? Да, първият има много пари, "Златна топка", име, няма народ, който не е чувал за него. Последен е само Пянич, дете от Тузла, с баща Фахрудин и майка Фатиме.
Не знам имената на родителите на Меси. Не ми и трябва... Как са успели да ни убедят, като сме толкова инатливи, чак и когато не сме? В социалните мрежи виждам, че много от приятелите ми подкрепят Босна и Херцеговина. Да не се е спукал леда или сме толкова инатливи, че го правим нарочно? Загряха социалните мрежи, запалиха се и пак ми се стори, че сме хора. И пак сме толкова малки, че да разберем колко щети може да ни нанесе злото, и пак толкова мизерни да погледнем себе си в лицето и да признаем, че умеем да обичаме, но не умеем да обичаме себе си. Продължаваме да ядем месото си, вегетираме в собствените си брони, в своите самотни дворове... Някак всичката ни любов е тази в интернет, макар и стисната, сякаш се извинява на останалите свои, които живеят и презират.
Не знам само кога и какво, предполагам, че спортистите, мисля за тези от Босна и Херцеговина. Много ги мразят, те са им виновни за всичко. Че няма работа, че ни яде корупция и безнадеждност, че ние сме си ние, а те са тук и няма други. Пянич сигурно е виновен, че някой харчи и последните пари на родителите си в букмейкърския пункт, на Реал и Ливърпул. Е, те са наши и не са виновни! Предполагам, че заради тях сме такива неуморни кибер юнаци, дон Кихоти над собствените пропасти, най-силните на виртуалния мегдан, където всяка дума е повод за измерване на сила, подсещане за миналото, удар в раната, жигосване. Социалните мрежи се превърнаха за нас в най-голямото изпълнение да ни слеят, никога да не п(р)огледнем в бъдещето, те са нашият колективен геноцид. Всекидневно проклинаме, вадим мачете, требим се, приспадаме. Тъгата, в спорта е дума... Не е спортното сърце за безредиците, здравен проблем. За съжаление не могат да ни го присадят. Днес не е лесно да бъдеш и Змей и онзи от Шипова трябва да се потруди - всеки за своя домейн и за своето зареждане.
Както стоят нещата, тези, които опознаят целия свят е по-лесно да ги презират, в много сърца има място само за адашите им, той е техен брат, а неговият ведър безбрежен дух изглежда ще се присади. Не искам повече само хляб и игри, искам моето дете утре безгрижно да гони топката, искам да не дава последните си пари за Меси и да се надява, искам да вярва на комшийските деца, не искам да го мисля в униформа, искам да живея! Как ни увериха, че омразата е икономически най-ефективният подход.
Да обират най-здравите плодове? Тези деца вчера на "Маракана" са и наши? Да, наши, колкото и ние отдавна да не сме свои. И ничии. Нас няма и спортът да ни докосне ума, сред нещастията няма щастие. Нищо, продължете да мразите комшиите си, чуждото дете, което гони топката пред сградата, някой бъдещ Пянич. Мразете го така както обичате Меси. Не знам само дали е Меси или Месия, как е точно, който и да питам, в Тузла не искат да кажат... Предполагам, че нас някой месия един ден всички заедно ще ни ритне в по-хубави фавели*.
*фавела - гъсто населен квартал в Сао Пауло и Рио де Жанейро.
Йелена Пралица-Златинич
Няма коментари:
Публикуване на коментар