60-те и 70-те години на миналия век европейската литература, изкривена и схваната вече от изначални схващания, е шокирана и завинаги променена от поява, която дойде от Южна Америка.
Магичен реализъм е израз за стил на разказване, хаотичен и величествен като континента от който започва, който включва магични елементи в иначе реални и земни околности. Прозаичната реалност в тези творби е пленена от фантастични мотиви от приказки и митове. Хосе Луис Борхес и Габриел Гарсия Маркес, първи измежду мнозина, подариха алтернатива на литературния свят и показаха, че всичко красиво и ценно все пак вече не е измислено и много пъти употребено.
Това, някъде половин век по-късно, успя да повтори още един южноамериканец, употребявайки сходни методи. Само че той направи това на футболния подиум. Това е приказка за Диего Симеоне и неговия магичен Атлетико.
Циничните, или поне тези склонни към аналитични размисли, думата талант ще заменят с думата пари. И няма да сбъркат.
Здравият разум ясно казва, че капиталът похарчен за заплати и трансфери е най-ясният показател за бъдещите успехи на отбора. Парите не купуват щастие, но без проблеми купуват футболни трофеи. Ясно, не побеждава винаги най-богатият, но победителят винаги трябва да се търси в онези отбори които не питат колко струва преди да купят нещо, съответно някого.
Никъде тази плутокрация не е установена като в Примера. Диспропорцията в разпределението на парите в Испания е толкова дълбока, че се смяташе, че ще мине десетилетие преди някой изобщо да се доближи до Реал и Барселона.
Двата клуба пет поредни години са футболните колективи с най-големи приходи в света. "Лос Бланкос" в предишната година заработиха 519 милиона евро, докато Блауграна трябваше да се задоволи с 483 милиона. В последните десет години съперниците в "Ел Класико" са похарчили повече от милиард евро. Те харчат за заплатите на своите играчи око 200 милиона евро годишно - Атлетико четири пъти по-малко.
Преди началото на завършилия сезон Реал взе Бейл, а Барса се докопа до Неймар. Атлетико беше принуден да продаде Фалкао. Съставът, който завърши мача, в който Атлетико отне шампионската титла нот близо 100 000 чифта ръце на "Камп Ноу струва по-малко от 40 милиона евро. Реал (Мадрид) плати повече за Асиер Ираменди, който е резервен дефанзивен халф. В изминалия сезон Атлетико е надвишил половин милиард долара. Неотдавна, несигурността в клуба беше такава, че той не успяваше да задържи дори и постоянен спонсор на екипа си.
Реал и Барселона са едната, а Атлетико е другата страна, те са два свята във всеки смисъл освен в буквалния.
Тук не става дума затова, че успехът на Атлетико в миналия сезон е неочакван. Успехът на Атлетико просто не смееше да се случи. Спортът е, наистина, препълнен с истории за "пепеляшки" - отбори и единици които, практически отникъде, спечелили велики борби пред вирнати носове прокламирани за фаворити. Междувременно, тази мадридска Пепеляшка въобще не беше канена на бала.
Декември 2011 година е бил особено тревожен на "Висенте Калдерон". Атлетико е победен за Купата на Краля от втородивизионният Албасете. "Червено-белите" в този момент са десети в класирането, с четири точки повече от отборите в опасната зона. От началото на сезон 2009/2010 г Атлетико е спечелил само 35 от 92 шампионатни мача.
Тогава, два дни преди Коледа по грегорианския календар, в клуба се върна Диего Симеоне. От тогава всеки ден е като Коледа за привържениците на Атлетико. Тогава започва магията.
Първо Атлетико отвлече от Реал трофея в Купата на Краля. След една година, спечели и титлата първенец на Испания. Това е първа титла за Атлети след 18 години. До този сезон "лос колхонерос" не са били начело в класирането, дори и за седмица, нито веднъж в последните 16 години. Чакаха 14 години и 25 мача да победят Реал. Когато най-сетне направиха това, повториха го и в ответния мач. Освен на "Бернабеу", празнуваха на "Аноета", "Сан Мамес", "Местая" и "Санчес Писхуан". Играха шест пъти срещу Барселона и не загубиха нито веднъж.
Атлетико спечели Лига Европа, а после унищожи Челси на финала за европейската Суперкупа. Атлетико игра финал в Шампионската лига след 40 години, а и до него стигна до без поражение. Дори и в мача за трофея, в 95 минути игра, играчите в червено-бяло не допуснаха повече голове от съперника.
Колко от всичко това е заслуга на Диего Симеоне, а колко може да се причисли и на други фактори? Девет футболисти, които играха в срамните мачове срещу Албасете, играха и в онзи ден когато Атлетико спечели титлата - този ден когато "Камп Ноу", за пръв и единствен път, стана и аплодира един отбор от омразния Мадрид. Следователно, заслугите принадлежат само на него.
Най-големите футболни треньори са доста различни, често е лекомислено въобще и да ги сравняваме, но има една характеристика която е близка на всичките. Клубовете в които работят с времето стават еманация на самите тях. Силата на техните личности е такава, че олицетворява цялата организация, която тогава става рефлексия на някои тяхни преобладаващи особености. Най-добрият пример за такова нещо е Браян Клъф, който взима Нотингам Форест от втора лига и два пъти печели Купата на европейските шампиони. Клъф е бил духовит, пъргав и арогантен, а някога точно така играеше и неговият Нотингам Форест, провинциален отбор, който владееше Европа.
В новото време по подобен начин са успели Фъргюсън или Гуардиола, чиито характери още дълго ще водят клубовете, в които са работили. Сега към тях се присъедини и Диего Симеоне.
Дойде в клуб в който страхът беше патологичен, а песимизмът институционализиран. Знаеше че това е първото нещо което трябва да промени. Знаеше че на "Калдерон", преди да стане реформатор на играта, трябва да бъде военен командир.
Симеоне е, както сам е подчертавал, играл футбол като някой който "държи нож между
зъбите". Това напълно отговаря на това как играе Атлетико в този момент. Клуб с фаталистични традиции, който 40 години носеше прякора Las Pupas (проклетите - пр.а.), сега е клуб в който загубата е ерес за която не се мисли. Симеоне изми мозъка, но и душите на своите играчи.
Играта на Атлетико изисква безукорна физическа подготовка, но над всичко тя изисква готовност играчите да се жертват и подчиняват на отбора. Предизивквайки херкулесови усилия от своите футболисти, Симеоне трябваше да създаде с тях много близки отношения.
"Той е като бог. Каквото каже се превръща в истина. Ние просто му вярваме", обясни Тиаго отношенията в съблекалнята.
Симеоне иска от своите играчи във всеки мач да влизат така сякаш няма утре. Изисква на терена да оставят всичко, което носят в себе си. Казва, че единственият мач за който играчите смеят да мислят е този който непосредствено предстои. Настоява напредъкът да е възможен на всяка тренировка и заради това иска максимално влагане всеки ден.
Казано от други треньори, всичко това е клише. В случая на Симеоне, това е философия.
Оттук и фактът че играчите на Атлетико са направили най-много стартове в сезона (27,4 средно на мач), позволили са най-малко удари на противниците и, разбира се, допуснали най-малко голове.
Но не всичко в играта на Атлетико е шум и ярост. Пуристите грешат като казват, че отборът на Симеоне играе неатрактивно и непривлекателно. Наистина, красотата на футбола на Атлетико не е очевидна. Трябва малко да се разчовърка повърхността, може да се промени ъгълът на гледане, за да се види, но тя е тук, тя определено съществува. Играчите на Атлетико играят в транс, но в този транс има много педантични образци.
Моделът на игра на Атлетико е много необичайна амалгама между прогресивното и античното. Симеоне играе във формация 4-4-2, но неговият вариант неутрализира недостатъците на тази система заради които е отхвърлена от футболния мейнстрийм. А именно, пространството зад нападателите и това пред дефанзивните полузащитници, е вероятно най-важното във футбола. Това пространство класическата 4-4-2 формация игнорира, но не и версията на Симеоне.
Двама странични полузащитници, които разговорно наричаме крила, в Атлетико се увличат дълбоко отвътре. Тогава формацията се преобразява в 4-2-2-2, което позволява на отбора да контролира централната част от игрището. Но това е само началото.
За да извади максимума от своя евтин, или по-прецизно по-евтин отбор, Симеоне трябваше да увеличи времето което прекарват на терена неговите най-добри играчи. Атлетико не може да има дълбочина на състава каквато имат клубове с неограничени бюджети. Заради това Симеоне подреди отбора по начин който позволява на неговите играчи оптимално време за почивка и възстановяване по време на самите мачове.
Осем играчи на Атлетико изиграха повече от 2700 минути през този сезон, повече от 30 пълни мача в Ла Лига. Това не направи нито един играч на Барселона, а в Реал само двама.
Това не е някаква стоическа жертва от футболистите на Атлетико, а чиста хитрост на техния треньор. Симеоне поставя своя отбор много плитко и, по-важното, много тясно. Така защитниците Миранда и Годин имат възможност да "застанат на крилото" на вратаря Куртоа, а топката е далече от вратата и рядко в краката на играч на Атлетико. Те са единственият отбор от последните четири в Шампионската лига, който е владял топката по-малко от 50%. Така физическият напън, колкото е възможно, е минимизиран.
Това функционира, защото във футбола много малък брой голове се постигат извън така наречената опасна зона - пространството от голлинията до ивицата на наказателното поле, широка колкото и защитата. В Примера през този сезон са вкарани 675 гола в тази зона, в сравнение със само 263 постигнати извън нея (тук не се смятат головете то дузпи). Противниците на Атлетико в 61% са шутирали към вратата извън наказателното поле, по този показател отборът е най-добър в испанското първенство. Това най-добре показва ефективността на тази постановка.
Симеоне немилостиво прави това което треньори, на еснафски жаргон, назовават фуния. Фуния е подход в който дефанзивният блок мами противника, вкарвайки го със своето движение в исканото пространство. Тогава тук се извършва пресата която, заради многото позиции на играчите от отбора, който се брани, винаги дава резултат с отнемане на топката.
Както вече беше казано, двама нападатели и двама флангови полузащитници се скупчват към централната част на терена. Фактът че офанзивната част на отбора е доста тясно поставена до дефанзивната дава на състава хоризонтална компактност. Тази кохорта на Атлетико не може да се пробие през средата, така противникът е принуден да прати топката по фланговете. Тук се преместват някои и е готова винаги успешната преса.
Двата нападателя се позиционират между противниковите бекове и защитници, понякога чак и зад тях. Със своето движение анулират какъвто и да е опит топката да се подаде настрани. Тогава противникът е принуден да навлезе с топката навътре. Това е повик задните и предните полузащитници да притиснат, а ако е нужно към тях се присъединяват и нападателите.
Това са, следователно, методи с които Диего Симеоне наклони махалото на късмета в Мадрид на червено-бялата страна, макар и временно. Дали ще успее Атлетико да повтори тези успехи, или дори ще ги надгради, сега не може да бъде предвидено.
Това което е много по-важно в широкия контекст, съответно какво може да значи всичко това за европейския футбол.
Намираме се в специфичен момент, в който трябва да празнуваме, защото в този момент всичко е възможно. Атлетико не е съгласен да бъде само бележка под линия в приказките за Реал и Барселона, а отборът е повлякъл и други да опитат нещо подобно в своята среда. Всеки "малък" отбор сега има легитимно право да се надява както той може да разкъса оковите на футболния кръговрат.
Границата която разделя реалното от нереалното във футбола скоро може и да не се вижда. Някои казват, че е престанала да съществува. Може да е прерязана от онзи нож между зъбите на Симеоне.
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар