Как е започнало всичко? Всяка история за развитие, всеки генезис, трябва да има начало. В науката се знае, че преди близо четири милиарда години в близост до хидротермалния отвор на дъното на океана е живял едноклетъчен организъм, който е пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра... Който е предвестник на всички живи същества, които съществуват днес. Има ли и футболът своето определено начало? Някоя примитивна протоактивност, която е израснала и станала това което е днес, най-големият спортно-културологичен феномен на планетата?
Спортът е започнал с революция. Неолитна революция. В момента когато обществата са спрели да бъдат ориентирани към лов и събиране на плодове и когато хората започнали да обработват земята и да опитомяват животни, са създадени и уседналите цивилизации. Всъщност онези, от населените места, селата и, хей, градовете, с поддържана и необходима инфраструктура, позволили спонтанните игри да се развият в организиран спорт по общи и ясни директиви.
Цуджу
Китай е една от първите държави, които стигнали до това. Нейната технологична зрялост й позволила първа да развие множество и днес релевантни неща, а така и първата записана значима игра с топка.
Традиционната китайска физическа култура е налагала несъстезателност в спорта, съответно отсъствието на конкуренция като първична, а дори и последна цел. Спортът е бил възможност за самоусъвършенстване и култивиране на всякакъв вид здраве. Състезателните спортове, с противопоставяне на страните, не са били в съответствие с постулатите за хармония и мир в конфуцианството, което е, дали изобщо е нужно да се споменава, оформяло всеки йоктометър от живота по тези пространства.
Две са били изключенията. Първото е джуджи, игра подобна на онова което днес познаваме като поло, която е стигнала от Персия. Второто, ценно за нашата история, било цуджу.
Твърди се, че тази игра, в която топката се рита (цу значи ритане, джу означава топка), е измислена от Жълтия цар лично, митичен китайски владетел и герой. Всичко се говори, но истината е, че цуджу за пръв път се играе в периода на Непримиримата държава (от 475 до 221 година пр.н.е.), най-вероятно в провинция Шандун. Формализирана е при властта на династия Хан (от 206 година пр.н.е. до 220 година), когато станала част от официалната тренировка на войниците, но и като вид възстановяване (вярвало се, че няма по-добър начин да се отпуснат втвърдените крака след дълга езда). Самият цар Ву Ди бил известен играч. В този период, според някои източници, са използвани шест врати във формата на полумесец от двете страни.
По време на династия Тан (608-907) цуджу продължил да се развива, но в периода на династията Сон (960-1279) неговата популярност достига върха си. Организации, известни като Юан Ше, били, де факто и де юре, първите професионални цуджу клубове. Членовете са били или ентусиасти или професионални играчи, а първите трябвало да ангажират вторите да ги обучават, плащайки им за тези услуги. Професионалните цуджу играчи ги имало и в дворовете, където са работили по подобрения на уменията на членовете на елитния обществен пласт.
Съществували са два основни модела или стила цуджу игра. Цу джиу е предполагало отборите никога да не влизат в контакт, тъй като ги е делила мрежа висока десет метра, с врата с диаметър около 30 сантиметра на върха. Принципът не е необходимо сложен - ако постигнеш повече голове, победил си.
Ако не е имал врата е бил демонстрация на умения. Играчите, които можело да са до десет, жонглирали с топка, удряйки я с всички части на тялото освен ръцете, опитвайки да направят трикове като задържане на топката във въздуха.
Това което необичайно подсеща на модерния футболен свободен стил (фрийстайл) всъщност има опора в конфуцианския принцип "Ли", в който най-важни са етичност, самоконтрол и добро владеене. Играта е виждана като микрокосмос на живота и показване на ин и ян дихотомията. Дори, по време на династия Вей, съществувало вярване между учениците, че теренът представя земята, топката едно от небесните тела, а играчите знаци на зодиака.
Толкова е било важно да се играе този спорт, че в Манджурия играли специален цуджу на кънки.
Цуджу по време на династия Мин (1368-1644) става все по-малко популярен, отчасти и защото е свързван с публични домове и упадък. Отбори проститутки играли цуджу с намерение да привлекат клиенти. Много бързо цуджу е станал забавление за много малък брой хора в Средното кралство, докато просто не изчезнал.
С териториалната експанзия и сухоземна и морска търговия, както и толкова други китайски иновации, играта с топка се проширила в тази част на света. На Малайския полуостров се играе сепак рага, игра която изглежда като смесица на футбол и волейбол. Нещо подобно се е играло и на Филипините и се наричало сипа.
В Корея се играе чук-гук, а по време на Силното кралство (едно от трите кралства преди обединението) като специално даровит играч е останал запомнен крал Таеджон Муйеол.
Все пак, никъде извън Китай играта с топка не е била толкова развита колкото в Япония.
Кемари
Никой не знае кога кемари (мари означава топка) е започнал да се играе (най-вероятно през седми век), но е известно, че не се е развил автохтонно, а е внесен от Китай. Правилата на кемари са написани през 13 век, когато той вече е бил дълбоко утвърден в японското общество. Царе и членове на високото благородие започнали да посещават кемари събития, но и да участват в тях, в тези случаи известни като hare no marikai (формални игри с топка).
Играта бързо се разпространила и станала популярна и между по-ниските класи, но дворцовата версия на играта (kuge mari) имала по-голямо и сериозно влияние. Царете Го Ширакава и Го Тоба са били познати привърженици на играта. В шогуната Камакура, шогун Минамото но Йорийе, съществуват ясни индикации, трябвало да абдикира след две години, защото не е считан за сериозен владетел, в не малка степен и заради неговите мании по топката.
Теренът е бил ограничен от четири вида дървета - явор, върба, череша и бор. Оттук и играта на кемари често се наричала "стоене под/между дървета". Клоните са били подрязвани, за да като се удря топката в тях винаги да се връща в играчите. Цялото явление е имало формата и образеца на поведение на модерния флипер.
Целта е била топката, първо правена от еленова кожа и напълнена с дървени стърготини, да не пада на земята. Най-често на игрището са били осем играчи, които обръщали специално внимание на три елемента, познати като "трите добродетели на топката" (mari no santoku): умение с топката, стратегия и уважение на приемливото поведение по време на играта.
Обичаят е бил играчите да имат три контакта с топката - меко приемане, силен ритник, обичайно далече над височината на челото, и накрая подаване към друг играч. Първият и третия шут, по-лесни за контрол, са наричани меаши ("женски шутове"), докато вторият, по-сложният удар, бил познат под името воаши ("мъжки шут").
Пролетта е смятана за най-добрия сезон за игра на кемари, който се играел от ранен следобед докато сенките не се издължали толкова, че да станат декор на вечерта. Ако някоя особено важна персона присъствала на игрите, церемонията започвала с цуюхараи, по време на което истинската или метафорична роса на черешите е отстранявана от дърветата.
Топките намазани със смес от белтъци са били бели, докато онези, които са държани над огън от борови иглички били жълти. Едните символизирали луната, а другите слънцето.
По време на играта често са повтаряни мантри, кратки думи като "Ари" или "Я", които всъщност са имена на духове, които обитават дърветата. Кемари се е играл и като обред на извикване на дъжд по време на особено сух период, но над всичко неговата цел е била в насладата и забавата.
Кемари е завършван като топката е била изритвана високо във въздуха, за да най-ценния в социалния ранг и най-важен играч я хваща в ръкава на своето кимоно.
Съществували са различни школи кемари, които са проповядвали различни техники и правила на поведение, а играчите са носили специални чорапи, чийто цветове и десен разкривали тяхното ниво на знание и уважението което са предизвиквали с това знание.
Фудживара Наримичи, познат и като "светеца на кемари", е бил играчът, който се смята за най-добрия някога играл кемари. Според легендата (или може би не е легенда?) е посветил 7000 дни от своя живот в игра на кемари.
Самият кемари е бил по-дълготраен от цуджу, но след Мейджи възстановяването (1868 година) и японското неудържимо засилване към модернизация и заради отхвърлянето на древните феодални обичаи почти престанал да се играе.
Марн Грук (Марн Гук)
Както с много неща, във връзка с културата на аборигените в Австралия е невъзможно да е прецизно с времевото определяне. Все пак се смята, че Гундитджимара, народ от предела, който днес е на запад във Виктория, е играл марн грук векове, може би и хилядолетия.
По описанията на европейски заселници от началото на четиридесетте години, играта изисквала голяма тълпа момчета и мъже. Един от тях пуска топката на земята и в същия момент я рита (дроп кик както би била модерната версия на този ход), докато останалите скачат да я хванат. Представете си сцена с букета и девойки на сватба, умножете броя участници по десет и ще получите ясна картина. Целият процес на ритане и хващане се повтаря с часове.
Повече купон отколкото спортна надпревара, победителят (ако го е имало) се определял от най-дългия шут или най-високия скок. Понякога за победител се смятал отборът, който най-много пъти ритне топката. Като сме при нея, тя е правена от кожа на опосум, а била шита с тетиво от кенгурова опашка.
Немският натуралист Вилям Блондовски е описал през втората половина на петдесетте години на 19 век игра с топка (правена от корени на папур), която е видял в народа Йере Йере, която се играела само с крака. В Новия Южен Уелс, членове на племето Вирайджури прекарвали време играейки Вогабалири, в който също така единственият крайник в употреба бил кракът.
Почти на всяко островче в Полинезия съществува култура на хвърляне на височина и хващане на топката или топчести предмети (портокалите са били особено популярни). Това жонглиране, известно под различни имена (пеи, хико, фуага...), винаги правели жени, главно рецитиращи стихове или пеейки.
В Микронезия, по-точно на Кирибати, от векове е игран боири, в който целта е била да се държи топката от сухи листа във въздуха, заедно със съотборниците, но използвайки само крака.
И? Коя от тези недвусмислено стари игри е начало на футбола? Всъщност, нито една. Футболът е спорт на модерното време, а всяка от културите, която е провеждала тези древни спортове и активности е изчезнала или е трябвало драстично да се промени при първото докосване до модерността. Тези игри са реликви, тяхната връзка с футбола не съществува.
Не, следите ни водят другаде. Началото на футбола трябва да потърсим на друга страна...
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар