Преди първата победа в историята на Гибралтар му пуснаха грешен химн

Националният отбор на Гибралтар победи селекцията на Армения в Лигата на нациите (1:0), но този исторически момент беше предхождан от скандална ситуация, съответно интониран е химн на грешна държава.

Гибралтар за пръв път откакто УЕФА го призна като пълноправен член, който може да се състезава стигна до три точки след 90 минути игра.

Обаче, величественият миг на чужд терен бе предхождан от един неприятен момент при интонирането на химна.

Вместо този на Гибралтар от колоните се чу химнът на Лихтенщайн.

Все пак, това не попречи на гостуващите футболисти да се докажат като присъстващи на стадиона и да спечелят трите точки с гол от дузпа на Чиполина в 50-ата минута на мача.

Грешният химн може би допълнително мотивира играчите на Гибралтар, а челните хора във Футболния съюз на Армения отправиха извинение заради грешката, която направиха.

Двама хървати изписаха история: Манджукич влезе в елитна компания, Перишич надмина Шукер

Хърватският национален отбор изгуби финала на Световното първенство в Москва от Франция с 2:4.

Франция за втори път спечели световната титла, за пръв път го постигна през 1998 на домашен терен, когато победи Хърватия в полуфинала с 2:1, а Бразилия на финала с 3:0.

Този финал ще остане запомнен и с няколко подвига на хърватските играчи. Марио Манджукич стана едва петият играч в историята, който е вкарал на финал на Световното първенство и Шампионската лига, след Ференц Пушкаш, Золтан Шибор, Герд Мюлер и Зинедин Зидан.

За съжаление, Манджукич е станал и първият играч, който си е вкарал автогол във финала на световните първенства, както и първият, който е вкарал автогол и гол във финала на СП. И едва вторият играч в историята, който в един мач на Световното първенство вкарва автогол и гол, след Ерни Брандтс за Холандия против Италия на първенството през 1978.

Иван Перишич пък стана играчът, който е участвал в най-много голове за Хърватия на големи турнири - 11 (седем гола и четири асистенции). Така надмина Давор Шукер (девет гола и една асистенция).

Този исторически финал беше белязан и от чудесния френски тийнейджър Килиян Мбапе, който с гола срещу Хърватия стана вторият най-млад играч (19 години и 207 дни), който се е записал сред стрелците във финали на световни първенства. По-млад от него е бил само легендарният Пеле на СП през 1958 (17 години и 249 дни).

Коментаторско дуо в Панама с изблик на емоции по време на химна

Панама винаги ще помни болезнената загуба от англичаните на Световното първенство, 1:6 не остави никого равнодушен, но гордостта на привържениците остана ненакърнена, стоически понесоха катастрофата, а се помни само едно - първият гол в историята на страната на Мондиал.

Голът сякаш "отмени" всички шест, които получиха панамците, празнува се като победа, но емоции са избуяли и преди мача по време на интонирането на химна.

Двама коментатори са заснети докато слушат химна, невероятно е количеството емоции и гордост, които са показали.

Единият със стиснат юмрук треперил, неговият колега започнал да плаче докато гледал как футболистите пеят задружно, а тогава се прегърнали, можем само да си представим това излияние на щастие което е завладяло тези двамата...

Видеото бързо е качено в социалните мрежи, вижте как изглежда когато националната гордост напълно ви завладее.

За кои национални отбори щяха да играят Ибрахимович, Матич, Погба, Бейл през 11 век?

Периодът през 11 век в новата ера е белязан от кръстоносни войни из цяла Европа, в които кръстоносците са се борили срещу набезите на селджушките турци, както и за освобождението на Христовия гроб в Йерусалим.

От някогашните Източна и Западна Франкония израстват Франция начело с династията Капетинги и (Свещената) Римска империя със Саксонската династия, която по-късно е заменена от членове на династията на салийските франки (Меровингите - б.р.). В първата половина на 11 век полският крал доминира в средноизточна Европа.

Датският крал Кнут е станал господар на Северното море и Балтика, вземайки властта над Норвегия и Англия. Държавата на руснаците на изток, както и ислямският Омеядски халифат на Пиринейския полуостров преживяват граждански войни за престола.

В Сицилия, а след това и в юга на Апенинския полуостров, стигат няколко авантюристи от френска Нормандия, които набързо от тези пространства ще изтласкат едновременно и византийци и сарацини.

Краят на 10 и началото на 11 век е бил под знака на приемането на християнството отстрана на властодръжците и политическите елити в Средна, Източна и Северна Европа, но и на организирането на тамошната църковна йерархия.

Полша с Мешко, Унгария със Стефан, който става Ищван (свети Ищван) и крал, Дания с Харалд Синезъбия, Норвегия с Олаф Трюгвасон и Швеция с Олаф Шьотконунг. Докато Киевският княз приел християнството чрез византийците, както по-рано са направили българският и сръбският владетел.

Европа тогава е изглеждала напълно различно от сега и когато бихме правили национални отбори на основата на картата, бихме видели, че отделни върховни играчи щяха да играят за някои невероятни състави.

Взема се предвид месторождението, а не националния произход. В коя държава са се намирали тогава градовете, в които са родени тези играчи.

Отборът на Византийската империя дава заявка за изявен фаворит, разчитайки на имена като Неманя Матич, Иван Перишич, Бранислав Иванович и Лука Модрич. Само двама гърци намират място в 11-ката на балканския регион.

Златан Ибрахимович, тъй като е роден в Швеция, попада в състава на Северното царство, а набиращата популярност сръбска звезда Сергей Милинкович Савич е в състава на Окръг Барселона, защото е роден в Каталуния.

Тези отбори биха играли Европейско първенство: Полско кралство, Франкония, Византийска империя, Франция, Окръг Барселона, Кралство Бургундия, Тоскана, Северно царство.

Ето и съставите:

Византийска империя

Окръг Барселона

Полско кралство

Франция

Северно царство

Бургундия

Цървена звезда влезе в историята на Лига Европа

Футболистите на Цървена звезда се класираха в елиминационната фаза на Лига Европа като втори отбор в група Н, но не само това, постигнаха го по исторически начин.

Никой преди "червено-белите" не е преминавал груповата фаза, а да е започвал този турнир от първия квалификационен кръг. Момчетата на Владан Милойевич изписаха и клубната, а и европейската история с триумфа от 1:0 срещу Кьолн.

Триумф на Маракана след 1:0 над Кьолн

Всичко започна от Флориана и победата с 3:0 вкъщи, а на реванша в Малта 3:3. Във втория кръг беше прескочен Иртиш, воден от Димитър Димитров Херо, след 1:1 в Казахстан, а на Маракана 2:0.

И тогава Звезда направи два подвига и даде заявка за големи успехи. Надигра два пъти пражката Спарта - 2:0 и 1:0, за да в плейофа да събори силния Краснодар с победа 2:1 в Белград, след поражение в Русия с 2:3.

В груповата фаза "червено-белите" играха европейски футбол в конкуренцията на Арсенал, Кьолн и БАТЕ Борисов и напълно заслужено продължават към 1/16-финалите.

Освен това Цървена звезда завърши груповата фаза като отборът с втората най-добра защита в турнира - 2 получени гола в 6 мача, след Залцбург, който допусна едно попадение. В двата европейски турнира е на трето място, тъй като в Шампионската лига Барселона допусна един гол - при домакинството си на Олимпиакос.

Играта на нашия живот: Футбол на дебелия вторник (Сирни Заговезни)

Самият живот е игра на футбол, казал сър Уолтър Скот през 1815 година. Хм... Хм, хм... Дали наистина? Ако е така, то тогава това не може да се отнася за сирни футбол, който изглежда като откъс от стиймпънк новела, отколкото като нещо може да се провежда - наистина, дори да се провежда на още две места - в реалния свят с павирани пътища, белите дървени огради и чая с бисквити в пет следобяд.

Тълпа. Неопределена купчина телеса, която набъбва и се променя като тесто в ръцете на бясна домакиня. Тук някъде, много е трудно винаги да се знае точно къде (нерядко не е и важно), се намира топка. Стотици, хиляди хора в преследване и търсене, използват всяка част на своето тяло и всяка сила на амигдала, за да придвижат топката до гола. Правила няма. Счупен инвентар и раздробени крайници, е, това го има. И кръв. Кръв има винаги.

Това е сирни футбол. Нарича се така, защото се играе на Сирни Заговезни (Shrove Tuesday, във Франция познат като Марди Гра, съответно дебелия вторник) е денят преди пепеливата сряда (Ash Wednesday, съответно пепелница както я наричат римокатолиците на Балканите), първи ден на поста преди Великден (Lent е английският израз).

Тази масивна игра от неограничен брой играчи по-рано се е смятала за остатък от езически обичай, но истината е, че сирни футболът е много по-скорошно изобретение. Първото споменаване на сирни футбола - или който и да е празничен футбол, защото се е играл още и на Коледа и на първия ден от новата година, както и при отбелязване на специални случаи, както в случая при мача между Галашилс и Селкирк в Шотландия, игран в чест на победата над Наполеон - произтича още от 16 век. Футболът е много по-стар. Повече от 200 години преди това са играни мачове от отбори съставени от еднакъв брой играчи, които често са били под десет, с поне някакви насоки и норми на поведение.

Така, сирни футболът не е допринесъл твърде много (или изобщо) за развитието на футбола или еволюцията на неговите правила. Той е задънена улица в семейното стъбло, пълничка, негримирана, но всякак симпатична сестра на играта, която ще се развие в това което днес гледаме с толкова глупаво желание.

Най-старият сирни футбол е онзи в Честър игран през 1533 година. В Глазгоу сирни футбол е игран през 16 и началото на 17 век. Най-старият сирни мач с продължителност е онзи в Корф Касъл в Дорсет, който е започнал през 1551 година, за да изчезне през 1887 година. Мач в Ешбърн се играе от 1683 година.

От игрите през 19 век, които общо са били 46 в тези земи, само те двете имат история наистина по-стара от 100 години. Не съществува нито едно доказателство, което да потвърди, че играта в Седжфийлд (Sedgefield Ball Game) е въведена с повеля на местната църква през 1027 година, както арогантно се твърди.

Много игри нямат тези псевдоантични претенции и са напълно спокойни с това, че става въпрос за спонтанни събития без културологични или митично-символично минало. Така в Южен Дърам две чети на местната милиция играли мач на заледената река Тиз през 1855 година, докато два сирни футбола са се играли през 1830 година в Бридженд.

Особено популярни игри били онези в Дерби (позната като hugball), Кингстън на Темза и Алник (Scoring the Hales).

Сирни футболът е съществувал - още веднъж, дори го има на някои места - еднакво на три равнини. Изполвзан е като възможност дълго скарани или поне антагонистично насочени групи да канализират и физически да изразят своята омраза. Добре, невинаги задължително омраза, но всякак нетърпимост и нездраво съперничество. Така е мачът в Уайтхейвън игран между рудари и работници в корабостроителница, в реката, а вратите са били доковете и зид извън територията на града, а правилата ги имало колкото в някой салон в Дивия запад, след като била разкрита измама в играта на карти. В Шотландия сблъсъкът на мачовете между Етрик и Яроу почти веднага метастазирал в няколко боя, които престанали когато някоя хладна глава спукала топката.

Някои игри, от другата страна на този невероятен спектър, приличали на фестивали и били следвани от паради. В Уелс е направен компромис, с оглед, че боевете периодично са прекъсвани заради освежаване на играчите.

Две са игрите, които са, дори и в този тюрлюгювеч в който вероятно и Пи Ти Барнам ще е объркан и смутен, особено интересни.

Халатон и Медбърн ритане на бутилки и боричкане за заешки пай. Да, така се нарича (Hallaton and Medbourne bottle kicking and hare pie scramble). На всеки Великден в Лестършир паят се хвърля във въздуха. Играчите се борят, използвайки всяка сглобка на тялото (коляно, лакът, няма значение...) за да отблъснат съперника, за да стигнат до парче и да го изядат. Тогава започва играта.
 
Шишето всъщност е буре бира което всеки отбор опитва да пренесе през границата на енорията на своя територия. Халатон винаги побеждава, защото тяхното местенце е отдалечено на половин миля по падината. Медбърн е отдалечен на няколко мили поля, жив плет, растителност и остро сечени хълмове. Оттук не е и шокиращо, че Медбърн не е постигал гол от 18 век.

С оглед на това, че резултатът е известен предварително, смисълът е да се търкаляш в калта и да се забавляваш добре. Борбата за бурето не престава и нейната жестокост не стихва дори ако то завърши между зрителите. Контузените са много и някои историци и антрополози смятат, че всъщност такива обичаи са социологическа основа от която се е появило футболното хулиганство.

Хекси худ (Haxey hood), в северен Линкълншър, е игра, която се е играла и играе на Богоявление. Някога градската лудост е люляна на дървото и то докато се "димило" над огън от сено. Когато се появили първите знаци на неудобство, дори и на задушаване, спускали лудата в огъня от който трябвало да се отскубне както умее. Днес, разбира се, този ритуал е отхвърлен, но онова което е еднакво подчертано както и в старините е насилието което следва тази игра.

Худ е всъщност кожена тръба или цилиндър, която се хвърля в т.нар. "суей", което е нещо като четиристенна ръгби топка. Всяка отделна фракция опитвала да отблъсне съпернишката маса, за да отнесе худа в местния пъб. Играта започва по обед, може да трае и няколко часа, но най-често, трае и до дълбоко през нощта. Рушенето на имущество, фрактури, контузии? Дори и не си заслужава да се казва колко има от това...

Уж, потеклото на Хекси худ е кавалерско. През 14 век Лейди от Маубри, жена на местния земевладелец, изгубила своята качулка за езда при вятър. Група местни селяни се затичали след нея и успели да й я върнат. Като награда им е дала земя, с условието всяка година да се провежда състезание за "худ".

Тази игра вероятно е преживяла изключително, защото Хекси е разположен на Айл ъф Ексхолм, което някога е било отрязано от остатъка от Англия, докато околните блата не пресъхнали.

Онова което е интересно за сирни варианта на футбола, а особено в сравнение с атрофирането на организирания футбол в първите десетилетия на 19 век, е че неговата честота пораснала. От първото споменаване до 1800 година сирни футболът е игран на двадесет места. Докато вековете правели онова което вековете главно правят, съответно минавали, така и сирни футболът бил все повече. Четири пъти повече игри имало през 18 век, отколкото през 16. Играно е на седем места през 17 век, на цели 14 във века след него.
 
Това не означава, разбира се, че сирни футболът не е нападан както регулярния футбол. През 19 век, 11 игри (което е всеки четвърти мач) са отпадали или е трябвало да се преместят на друго място. Първи е "паднал" Бевърли, 1825 година. Има и футболни сирни събития, които са престанали без никакъв външен натиск. По този начин са изчезнали 22 игри.

Отпорът на забраните е варирал, в зависимост от свързаността на обществото със своя празничен футбол. В Източен Маузли игра през 1857 г е прекратена само защото един единствен играч е наказан с шилинг. От друга страна, в Нанитън в Уорикшър през 1881 година полицията се сблъскала с физически отпор на стотина работници, които опитала да спре да играят на улицата на Сирни Заговезни. Не са успели да спрат или попречат на играта.

За оцеляването на празничния футбол е било важно да имаш влиятелен защитник. Играта в Алник, в които са участвали енориите Сейнт Полс и Сейнт Майкълс се провеждала на улиците до 1828 година.Властите тогава разбрали, че целият насилствен спектакъл е прекалил и безпокойството трябва да престане. Но, вместо да я забранят, заради подкрепата на херцога на Нортъмбърленд, играта само е преместена на близкото поле. Херцогът също така осигурил и награди и освежаване за играчите, а поел и да плати всяка евентуална щета, която се случи по време на борбата.

В началото всичко функционирало много добре, докато през 1878 година един играч не се удавил в потока, което накарало властите през следващите години да забранят футбола. Все пак, още едно споразумение през 1881 година спасило алничкия Scoring the Hales.

Преживели са онези игри, които са се приспособили към урбанизацията, която се разляла из Британия като разсипана чорба от желязо, дим и бетон. Също така и там където се сблъсквала с меркантилни интереси, съответно където търговците успели да я използват, за да окрупнят своите печалби. Така през 1864 г сирният мач е върнат в Лондон, където стотици играли в Батърс парк. Предходно в Лондон е игран през 1642 година.

Различни методи са използвани да се спре сирни футболът. Религиозни организации опитвали да подрият годишния мач между йоркширските села Престън и Хедон, като на близкото бърдо предложили по-кротка и по-богоугодна алтернатива - молитва, проповед, пиене на чай и пеене.

От друга страна е известният мач в Дерби, който се е пригодил към развитието на града така че вместо футбол станал хагбол. С опитите за забрани се започнало още през 18 век, за да успее градоначалникът да спре официално футбола през 1845 година. В следващите години футболистите все пак се събирали, с желание да продължат с играта, която един французин на посещение през 1829 година описал така: "Ако това наричат футбол, как наричат боя?".

Този път наистина се стигнало до бой, онези чието задължение било да пазят реда са прочели riot act (английски статут от 1715 година, който забранявал събирането на обществено място на 12 или повече души, ако се предполага, че правят това противозаконно или с криминални намерения), а в безредиците градоначалникът е уцелен с парче от керемида.

Футболът в този край всякак не е изчезнал. Веднъж годишно енориите Литълоувър и Микловър са играли kick-ball, с двадесет играчи от двете страни.

Иначе, много игри са преживели до 20 век, като онези в Скиптън, Йетхолм, Уулер, Седжфийлд, Китли, Уайтхейвън, когато спонтанно, органично изчезнали...

Сирни футболът, видяхме, обичайно са играли отбори съставени на основата на географски или професионални подялби. В Уоркингтън са играли моряци срещу работници в мините за въглища, като едната врата е Каруен хол (познато укрепление в Къмбрия), а другата се намирала на пристанището което било на другия край на града. В Седжфийлд търговците са били противници на селяните. Някога отборите били избрани по височина или брачен статус. Вратите в тези игри главно били местни знаменитости, но в Падзи в Йоркшир целта на двата отбора била да хвърлят топката в определени части на потока, който минавал през селото.

Във всички сирни футбол игри се играло с ръце и крака, така че общият израз за нейното движение бил събран в глагола bunching.

И не винаги всичко е било нерегулирано, объркано и болно. През декември 1835 година два отбора от 50 играча, които са представяли Скоун и Пърт, първо тренирали, а после и изиграли мач на терен с ясно означени размери, със съдия и двама помощници.

На празничния футбол са посветени и песни, така Джон Скинър в Шотландия написал "Christmas Bawing (Balling) of Monymusk" (1739 година), а мачът за който става дума е онзи в Абърдиншър.

Футбол от този вид е имал особена популярност в шотландските ниски земи (Scottish Lowlands). Игран е по време на деня Fastern E'en (шотландският израз за Сирни Заговезни). В Бервикшър футболът е бил свързан с борбите с петли. Собственикът на най-силните животни имал честта да започне мача с хвърлянето на топката. Инвереск в Мидлотиан е имал дуел между оженени и неженени продавачки на риба. Жените, онези по-храбрите очевидно, се придружавали към мъжете в играта в Ланаркшър, в Уандел.

В уелския Кередигион е игран Y bel ddu (игра с черна топка), в която на противоположните страни били Хълмове (Bros) и Долини (Blaenaus). Първите се наричали Педи Брос, защото се смята, че произхождат от ирландци, докато жителите на долните краища били, смята се, потомци на британците. Мачът започвал по обед, когато всички се събирали на пътя, който разделя двата края на населеното място. Bros имали задача да се изкачат с топката по планината, докато Blaenaus били успешни, ако с нея стигнат в своята част на енорията. Мачът обикновено завършвал с мрака. Головете и победите били празнувани с изстрели от пистолет.

Интересен (или поне различен от останалите) обичай в сирни футбола съществувал във вече споменатия Корф Касъл, където играели каменоделци. Чираците, които са се оженили през предходната година плащали гозбата (дарение познато като "сватбен шилинг", който бил осигуровка, че неговата вдовица ще бъде обгрижвана, ако той почине). Последният който се е оженил не трябвало да плаща, но имал задължение да осигури футболната топка. Мачът е игран на следващия ден, съответно пепеливата сряда, но за да се дойде на терена осигурен за този случай, трябвало да се осигури първо преминаване през земята на местния благородник. За тази цел е давана пътна такса под формата на половин килограм пипер, а чак тогава бил игран мачът.

Сирни футбол съществува и днес. Реликва без патина, прах и паяжина. В Алник се играе на поле в Северен Пет, на терен дълъг почти един фурлонг (единица за дължина малко по-голяма от 200 метра). Вратите, украсени с доста зеленина, са широки по един метър и половина. Мачът започва в два на обяд, след церемониално изнасяне на топката от замъка в шествие предвождано от гайдар.

В Ешбърн, Up'ards играят срещу Down'ards с топка изпълнена с корк и по-голяма от редовната футболна топка. Целта е да тупне топката три пъти във воденичния камък на една от двете мелници отдалечени на пет километра. Мачът е получил покровителството на короната през 1928 година, когато Принцът на Уелс дал началото му. Преди плебисцитното одобрение, ясно, и в Ешбърн играта е следвана от стигма. Така през 1891 година топката е контрабандно занесена до мястото на изиграване на мача под роклята на една госпожа или госпожица, с оглед на това, че полицията искала да попречи на каквато и да е активност.
 
Третият мач съществуващ и днес е онзи в Джедбърг. Играе се на Fastern's E'en, но местните настояват да не се играе заради празника, а мачът да се провежда през първия вторник след новия (младия) месец след празника известен като Кендълмас (2 февруари). С оглед, че този ден почти винаги съвпада със Сирни Заговезни, всичко това изглежда вродена, почти патологична педантичност на шотландците и потребността да се различават от англичаните.

В Джедбърг играят Guppies и Downs, съответно родените северно и южно от въображаема линия, която сече онова което в Шотландия наричат mercat cross (декоративна структура на централния площад, която, случайно, не трябва да е кръст).

Guppies вкарват гол когато прехвърлят топката през градската стена, Downs когато вкарат топката в подземния поток.

И тук е имало няколко неуспешни опита за премахване на играта, първият през 1704 година, но градските отци отстъпили, защото населението измислило по-малка топка, направена от кожа, напълнена със сено и украсена с панделки. А, и освен това, кой би прекъснал традиция за която се смята, че е започнала с игра с отсечени глави на английски крадци...

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Този жесток и вреден футбол...

Фин денди, в костюм от туид в чийто джоб, в ритъма на неговата крачка, цъка златен часовник с ланец и лула задената между стегнати устни, напълнена с тютюн, който току що е взет от лондонските докове до които е пътувал през половината свят, отива да гледа любимия спорт. Това не е футболът. Работник в ланкашърска фабрика за памук най-сетне приключва смяна, бърше прахта от себе си, удряйки с длан навсякъде по тялото си (използва само едната ръка, защото при инцидент с машината за предене си е наранил лакета) и полека тръгва към вкъщи. По път няма да види нито един футболен мач. Какво за бога се е случило с футбола в първите десетилетия на 19 век?

Началото на 19 век е много нестабилен период в британската история. Държавата е въвлечена във война с Наполеон, с повече от неизвестен изход, а империята е загубила и Съединените американски щати. Британските войници, притежатели на славата на царството и вливащи сигурност в своите сънародници и съграждани, вече не изглеждали непобедимо като персийския Безсмъртен.

Никой не е можел да предвиди, че веднага след ъгъла на метафизичното, но и също така доста осезаемо клане във Ватерло, ще настъпи Pax Brittanica, стогодишен период на хегемония през който Британия е била кайзер, цезар, шах, халиф, цар на земята, въздуха и водата. Нейната култура ще стане културата на света, нейният език ще стане езикът на света, нейният спорт ще стане спортът на света. Но дори и някой да е можел да предвиди всичко това, сигурно само е надигал краищата на устните при мисълта, че точно футболът ще е този спорт. Ха, всичко е възможно старо момче...

Футболът (футболица, фуца, fitba - тези шотландци и техния диалект...) е бил притиснат. Занемарен от върха, отхвърлян от дъното. Смачкан от пресата на ниските пориви и морализаторства, изглеждал като уморен обичай. Там където някой ритал топка в организиран футболен мач в първата третина на 19 век топката не е тупкала, а крещяла. Всеки шут е отеквал като горас. Не гол, а помощ!

В края на джорджианската ера в Англия, съществували спортове в които започвали първоначалните процеси на професионализация, с определени правила и централизирана организация, която е надзиравала състезанията, което са и предпоставки на модерния спорт. Футбол? Ха, всичко е възможно старо момче... Това били спортове много по-мили на аристократите, обсебени от залаганията.

Още в началото на 18 век боксът започва да се възприема като боен спорт различен от останалите. Борбите, в които са участвали и жени, почти веднага са имали монетарна основа. Случвало се е да се провеждат мачове в които съперниците държали монета в ръце, а за губещ се обявявал онзи, който при размяната на удари я изпусне.
 
Първият голям шампион бил Джеймс Фиг, който през 1719 година основал академия, известния "Фигов амфитеатър".

Джон Бротон е другият титаничен характер в развитието на бокса, който се е появил двайсетина години по-късно. Той е бил протеже на херцога на Къмбърленд, брат на Принца на Уелс, който и сам със своето име и статус давал подпора на бокса. Боксьорите са поддържани в тренировките, а често им е давано и звание - синекура, предимно - лични слуги или телохранители. По-важното от всичко, аристократите са влагали огромни количества пари в изхода на борбите на своите любимци.

Бротон през 1743 година е написал правилата на бокса, който дотогава е бил бой, който продължавал докато един от участниците не е губел възможност да стои на крака. От този момент са въведени рундове и съдии, недълго след това и ръкавиците (първоначално наречени mufflers).

Боксът е станал толкова социално значим, че специално подбрани бойци, облечени в червено-златни униформи, ходели в шествие по време на коронясването на крал Джордж Четвърти през 1820 година.

Този спорт е успял чак и да промени цялата природа на социалното взаимодействие - някога свадите между господата се решавали с дуели, дори с пистолети и мечове. Размириците между членове на неравноправни социални слоеве оттогава са, смятано е за подходящо, решавани с оръжия достъпни и за богатите и за бедните - юмруците.

Другият спорт чието провеждане подхранва желанието за залагане бил конното надбягване. Джокей клъб (Jockey Club) е основан около 1750 година и бързо станал основен авторитет в определянето на календара на надбягвания и формите в които ще се провежда залагането. Приети са и правила на самите състезания, които станали стандарт по цялата държава. Идването на чистокръвни арабски атове въвело потребността за педантично водени селективни кръстосвания и отглеждане на гърла. Хиподруми с различни форми и облик никнели като плесен.

Най-развитият спорт от всички бил крикетът. Марлебен Крикет Клъб (МСС) е основан през 1787 година. Появил се е от сублимираната изнервираност и финансовата мощ на аристократите, които се уморили обикновеният свят да гледа мачовете им. Томас Лорд е бил помолен да направи частно, затворено игрище. Първите правила на крикета е написал херцогът на Ричмънд през 1727 година, но правилата на Марлебен Крикет Клуб, който и днес е настойник на крикет законите и актовете, са написани през 1788 година.

Струва ли си да се казва, че и тук залагането е било най-важното и определящо за популярността на крикета, а същото може (какво може - трябва) да се каже и гребането. Много плавателни реки в Британия, както и културата на скеледжийско занимание още от времената когато мостовете били редки и/или несигурни, направили този спорт особено популярен. Хиляди се събирали на бреговете на Тайн и Темза, за да наблюдават състезанията.

От другата, долната страна на обществената йерархия, футболът е захапван и от винаги силното религиозно лоби. Евангелистки движения, много влиятелни навсякъде в англосаксонския свят, се занимавали с греха и изкушението, съответно тяхното избягване. Футболът е виждан като очевиден изход за чувствени изкушения, угаждане на човешките поквари (можете да си представите...), заради това е смятан за "опасен плод". Дори и някои светски инициативи, като реформата на закона за помощ на бедните, имали идентични морални послания и поуки.

Тъмното пуританско наследство продължавало да оформя нагласите на хората. Продължавали да резонират предупрежденията на Филип Стабс, написани в неговата The Anatomie Of Abuses, в която този мислител писал за злините, които се намират в театъра, модата, алкохола, подгответе се добре, футболът, тази "сатанинска игра".

Този светски-клерикален алианс през 1802 г е създал Обединение за унищожение на греха, за да през 1824 г да се появи и Обединение за предотвратяване на жестокости към животните.

Методистите, първоначално движение в английската църква което след това става отделна религиозна единица, били част от същите социални сили, които са се противили, а после редовно работили за премахване на бруталните животински спортове, всякак много обичани между населението което живеело в селата и градовете.

Първо са забранени боевете с кучета, с петли, bear-baiting, bull-baiting (мъчение на мечки и бикове, някога и борби и на тези животни с кучета), а през 1840 година е премахната и известната надпревара с бикове в Стамфорд.

Каква връзка има всичко това с футбола? Не е трябвало много време това движение да се обърне срещу всички видове обществени вълнения и нерегулираното насилие в традиционните спортове, футболът преди и над всички.

Нападната е и привидно добрата (въпреки че всякак банална) традиция позната като skimmity-riding. Този обичай е имал вид на травеститен парад, в който участниците използвали шум, който правели с удряне на съдове, а всичко, за да изразят недоволство и неодобрение към "неприродните" бракове, каквито са съжителството на възрастни вдовци и много по-млади жени. Комшиите се борили и против неомъжените майки и подобни морални аберации.
 
Това не е нищо ново. Винаги е имало от онези, които във футбола са виждали само пречка и неприятност. Така сър Томас Ельо, известен автор, дипломат и лексикограф от 16 век, описал футбола като "нищо различно от зверски бяс и екстремно насилие". Смятал е, че футболът трябва да се постави в състояние на "постоянна тишина". А сега социалните сили се изравнили така че най-сетне било възможно да се долее футбол.

Местните хардлайнери (gentry е английският израз за тази класа) прекъснали спонсорирането на спортовете и игри на населението. Това направили частично заради критиката и неодобрението на религиозния сектор.

Частично, по-големият дял, направили това, защото техният статус на доминираща социална класа бил застрашен. В началото на века буржоазията е била подредена средна класа, но нейната сила имала влияние върху динамичния ресурс на индустриалното производство. Най-висшите слоеве са били собственици на земя, а контролът и управлението на землище дава относително статичен икономически резултат. Силата на буржоазията драстично нараснала когато ефектите на индустриалната революция станали по-големи.

Самата държава е зависела от тях. Техниките и технологиите на воюването станали индустриализирани и буржоазията изведнъж станала много важен фактор във воденето на външната политика. Силата и богатството на някогашните членове на предприемачите от средната класа започнали да превъзхождат силата и богатството на членовете на най-висшия слой, които започнали да се чувстват застрашени.

Най-висшите слоеве се оттеглили в своите домове (аналогия, която трябва да се разясни - има се предвид собствен, тесен социален кръг, а не размерът на недвижимите имоти, които са притежавали). Дори в сумтенето на нетърпеливите по-ниски слоеве виждали латентна заплаха, а случките във Франция само допълнително увеличавали техния страх (или увеличавали очите към страха, както искате).

Урбанизацията, със своите предградия и бедняшки квартали, допринесла за продължаването, сега и физически, на разделянето на класите.

Влиятелните търговци се преборили да изместят или премахнат футбола от своята непосредствена околност, жалвайки се, че работата търпи загуби заради хаоса, който носела играта.

А в края на двайсетте години Англия най-накрая получила средство за обществен контрол, с което можела да наложи всички тези силни забрани на футбола. Сър Робърт Пил е основал първата модерна полиция (полицаите в началото патрулирали по улиците под името "Пилърси"), което направило възможно на практика пълното озаптяване на нежеланите и нелегални игри, преди всичко на футбола.

Процедурите и навиците на агрикултурното общество, които са съществували толкова дълго, че е безсмислено да се броят поколенията, а трябва да се брои във векове, зависели от годишните времена. Свободното време е било много повече, а празниците са отбелязвани по най-различни начини, от състезания по оран до футбола.

Всичко това е изгоряло в пещите на индустриализацията. Нейните очевидни ефекти са създали необходимост от дисциплина на работната сила, която повече не смеела да си позволи - на която не смеело да й бъде позволено - да се отпуска с традиционните отклонения и игри.

Индустрията е била сила и напредък, леността ("търсенето на удоволствие", пфу) неизпълнение на длъжността към обществото. Тук е бил, разбира се, и въпрос на защита на имуществото и вещите на индустриалците.

Времето което работниците прекарвали във фабриките драстично се увеличило, което лишило който и да е от тях да играе футбол. Още повече, стандартът на живот, в смисъл на капацитет на заплатата да осигури храна и покрив, паднал, така че нямало и наличен капитал, нито здраве и енергия, които да бъдат похарчени за игра с топка.

Работническите организации критикували играенето на футбол, а това правили и сдружения и общества за трезвеност и умереност, които също така имали пролетариатски характер.

Британският парламент през 1835 година гласувал Highways act, с който е опитано да се регулира хаотичното движение по обществените пътища. От тогава пешеходците и шофьорите на конски впрягове и кочияши трябва да се движат в лявата страна на пътя, за да бъдат избегнати задръствания, които застрашавали виталността на всекидневния живот. Със създаването, ще се окаже, на образци за поведение в движението важащи и днес, този закон е позволил забраната на игра на футбол на и в близост до пътища. Глобата е била 40 шилинга.

Организираният футбол продължавал да се играе, но от 1800 до 1830 година неговото споменаване в каквито и да е архиви, мемоари, списъци е минимално. Неговият статус може би е най-добре описан от предложения законов акт от 1844 година - The bill concerning the encouragement of Manly sports, или "Закон за поддръжка на мъжките спортове". В него футболът не е включен в главните активности, а е сместен във фриволните и вторични спортни занимания.

Неодобрението на футбола е стояло в закона до 1845 година, а попадало в "Закон за поддържането на артилерията и предотвратяване на незаконни игри".

Не е било добре. Имало е футбол през първите 30 години на 19 век, но тук таме, и много, много спорадично. Пенигам и Минигаф са сдружения, които изиграли мач в Нютън Стюарт в Шотландия през 1816 година. В Хънтингдоншър през 1825 година е проведен фестивал на който са играни няколко спорта, дори и този някой си футбол. Година по-късно знаем за мач в Кобам, но само заради сбиването между двама играчи.

Но един футбол, един негов вид, може би далечен роднина (пълничка негримирана сестра) или може би недиректен предшественик, не само че не бил застрашен, а и просперирал.

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Увод

Играта на нашия живот: От китайските царе до полинезийските домакини

Играта на нашия живот: Богове и бацили

Играта на нашия живот: Кой е измислил топката, а кой за малко да я загуби завинаги 

Играта на нашия живот: Ваше височество, защо не обичате футбола? 

Играта на нашия живот: Кръв, сълзи и първият футболен клуб в света

Играта на нашия живот: Кръв, сълзи и първият футболен клуб в света

Кнапан? Не звучи познато? Хърлинг? Не сте чули? Кампбол? Пак нищо... Щурци. Жалко, защото всичко това са имена на футбола. Всички те са негови предци и роднини. Всички те са негова кръв (имайки предвид тяхното присъщо насилие, това последното може да се приеме не само идиоматично, а и напълно буквално).

Всичко е работа на семантиката, всъщност. През средните векове отборните игри са се наричали футбол, но са се казвали и много различно. Хърлинг, кнапан, кампбол или кампинг, ба игра, каид, bottle-kicking (ритане на бутилка, която всъщност е била дървено буренце, но малко по-късно повече за това)... Всички тези игри са били много, много, много, много тясно свързани със средновековния футбол и разликите между тях са били много, много, много, мно... - разбрахте - по-малко отколкото разликите между модерните спортове.

По-ясно разграничение, някакво крайно несъгласие между игри с доминиращо ритане на топката (association football) или хвърляне или носене на топката в ръце (ръгби или американски гридайрон футбол), започнало да се забелязва през мътни очи през този период, най-сетне се случило съвсем недвусмислено чак през 19 век. Дотогава всички отборни игри с топка (или в случая на кнапа с дървен диск) били главно големи и сродни, насилствени и възбуждащи, разливащи.

Три са основните характеристики, които правят това дисфункционално семейство. Обект, невинаги топка, е контролиран с ръце, крака, гърди, глава, понякога пръчка. Точките са получавани от вкарване, уцелване или влизане с обекта в "гол" (англ. цел). Вратата, последната част на играта, можела да е дърво, градска порта, бърдо, поток, пространство специално очертано върху стена... Във всички тези игри, за разлика от да кажем крикета (където един играч играе сам срещу цял отбор), отборите са едновременно и сътрудничещи междуособно, играейки един срещу друг.

Да се проникне в самата същина и форма на всички тези игри не е много лесно. Едно от много редките детайлни свидетелства идва до нас от ранния 17 век от Корнуол, където е игран хърлинг. Съществували са два вида - hurling to the countrie и hurling to goales.

В първия вариант вратите са били къщи, порти, а и цели села и градове, понякога разделечени и до четири мили. Играл се е със сребърна топка, без твърде голяма грижа за броя играчи от двете страни, нито за техния числен паритет. Целта е била да се занесе топката до "вратата" на своя отбор. Тази игра е била толкова жестока, а влиянието на нейния притежател толкова силно, че е сравнена с "пъкления дух".

Въпреки че е била почти напълно без правила (някои играчи са били на коне, а наблюдатели можели да се присъединят към тълпата в който и да е момент, което правило целия спектакъл да изглежда като търкаляща се снежна топка), съществували ясно определени позиции в отбора. Играчите са можели да бъдат fore-ward, wings, rere-ward, което е, очевидно, аналогично на военната терминология.

Hurling to goales е била по-развита игра, с 15, 20 или 30 играча от двете страни. Тук имаме и първия пример на отбрана "човек-човек", защото съперниците са били директно един срещу друг и задължени да се пазят. Не е било позволено двама играчи едновременно да нападнат носителя на топката в опит да му я отнемат. Неутрална особа хвърляла топката в игра.

Също така са съществували и много стриктни правила на позициите на играчите. Stopping hurlers са били защитници пред вратите. Изразът за подаване е бил dealing. От друга страна, много по-често е било butting, което е термин за удар с плесница в гърдите, за да се спре или забави съперника и неговото напредване. Топката не можело да се подава на съотборник, който се намира пред носителя й (пример за правило стриктна засада което и днес съществува в ръгбито). Този вид хърлинг е игран най-много по време на сватби.

Кампбол или кампинг, играна в Източна Англия, е игра чието име етимологично се свързва с немската дума kampfen, която, разбира се, означава борба. Мачовете са обявявани в местната преса. Вратите са били на разстояние 200 ярда, а широки 15 ярда, направени от дрехите на самите играчи. Топката отново се хвърля от неутрален наблюдател, отборите (които се състоят от 10 до 15 играчи) настояват да я хванат и да я занесат при собствената си врата. Всички видове бутания, блокирания, физическо препятстване са били разрешени. Ако играчът с топката е хванат и така е спряно неговото движение, той трябва да хвърли (никак да не предаде) топката на съотборник, който тогава продължава тичането към вратата, за да спечели точка (notch или snotch). Седем или девет сноча биха донесли победата, а понякога мачовете били и времево ограничени (играло се най-често половин час).

Съществувал и подвид. Кикинг камп е била игра с по-голяма топка в която тя, такава е хипотезата, изключително или главно се ритала.

Кнапан, играна в Южен Уелс, по-точно в Пембрукшър, някога имала и 2000 участника. Камъни са използвани, за да бъде спрян противника, а зрители не е имало, защото всеки, който се появи трябвало да участва, ако акцията стигне до него.

В Ирландия е съществувал израз "ag imirt caid" (играй каид). Отец Ферис е описал крос-кънтри каид, чиято цел била да се пренесе топката през границата на енорията, и полеви каид (field caid), в който е съществувала маркировка на терена и прецизно отреден брой на играчи. Вратата е била лък, съставен от свити клони от съседните дървета. В окръг Кери, преди всичко, е игран онзи първия вид. Разнообразие на тази игра, с по шест играчи в отбор, е играна в Дъблин през ранния 18 век.

В Шотландия, в Киркуол на Оркнейските острови, в Данс, Джедбург и Роксбург (както и на още много места), Uppies и Donnies, в зависимост от географските локации от които произхождат играчите, играли играта ба (ba' game, в Джедбург известна като hand ba' game).

Правилата са били (и днес са, защото играта съществува) прости по същия начин както и минотаврите са прости. Просто, не са съществували. Вземи топката, постигни гол и приключи мача. Всичко между това е напълно арбитрирано и оставено на физическите възможности и морални ограничения на играчите. Смята се, че играта на Оркнейските острови има връзка с фолклорния архипелаг, съответно с известната Оркнейска сага, която говори за Харалд Прекраснокосия, легендарният първи норвежки крал и неговото усвояване на тези краища.

Играта Ба е имала ефект на циклон в градовете и градчетата в които е играна. Местните е трябвало да поставят дървени дъски на прозорците и да се, напълно дословно, барикадират докато шумът не премине.

През 16, 17 и 18 век футболът и неговите роднини не са били винаги оспорвани и още повече станали по-уредени и (смеем ли да кажем?) по-изтънчени.

В книга публикувана през 1561 година, английският педагог Ричард Мулкастър, директор на известната школа Мерчант Тейлърс и Сейнт Полс, залагал за намаляване на броя на играчите, по-малко грубости и независим авторитет (trayning maister) на терена, който да наглежда всичко това. Смятало се, че футболът, този опитомения футбол, е полезен за образователни цели.

Мулкастър залагал и на по-стриктна kicking game (игра в която топката преди всичко се рита). През времето тази форма на футбола е ставала все по-популярна докато най-накрая не е станала и доминираща в много краища. Посещение на Лондон от французин на име Сосюр през 18 век ни разкрива кореспонденция, която е водил със своето семейство в родината си, показвайки футбола като игра на ритането.

Дейвид Уедербурн, учител по латински от Абърдийн, дал на своите ученици да преведат част, която описва игра с ясно дефинирани роли и тактика.

Училище Бери Сейнт Едмъндс в Сафок е практикувало футбол още през 1550 година. Хорнси, градче на източните брегове, е мястото познато по първото споменаване на терен за футбол (17 век), познат като Footeball grene. В разни кадастри и карти, малко по-късно, можете да намерите и футболен "close" и футболен "garth" (градина), места съвсем ясно отредени за игра, която няма да пречи на нормалния живот.

Това е, разбира се, било изключение и футболът продължил предимно да се играе на улиците, площадите, поляните и за някои (или мнозина) еднакво стихийно организиран и варварски мъчителен като "спектаклите" на обществените наказания.

Описание на мач от Хичин в Хартфордшир, игран през 1772 година, показва футбола какъвто най-често е бил тогава - като анархична вълна, която би помела всичко пред себе си в радиус, който не е било възможно да се определи. "Топката потъна в езерото Прайори, тогава беше носена по улица Ейнджъл, през пазарския площад до бирарията "Артичока", за да бъде постигнат гол най-накрая при нейното преминаване през вратата на църквата Сейнт Мерис". Звучи като активност в която Тазманийският дявол на Уорнър брадърс ще се впише чудесно.

Освен всичко това, тук е бил и социален лубрикант от първи ред, неизбежен във всички мероприятия в които са участвали по-голям брой хора (чети повече от един). Говорим, ясно е, за алкохол, който в Англия преди индустриализацията - Merrie England - бил много по-достъпен. Едно проучване е показало, че през 1647 година, в селата южно от Ланкашър, съществувала една таверна (ale house) на дванадесет домакинства, съответно една на 57 жители. Всички са пили, а тогава се отпускали с футбол. Накрая, кой може да твърди, че са преставали с питиета чак и докато са играли... Някакъв твърде голям мир и ред тук не е можело да има.

Все пак, някои социални прояви са предизвестявали цивилизоване, смиряване и стандартизиране на играта. Кметовете във времето са ставали свободни селяни, а благородните собственици на земя се придружили към собственици на земя чиито цвят на кръвта и вените не са били сходни. Те са били познати само като "gentlemen". Висшите слоеве са започнали да организират мачове заедно с хора от по-ниските нива на обществото, но налагали собствените норми на поведение и намаление на неконтролираното насилие (неконтролираното насилие; не самото насилие, то е било обичано както винаги).

Социалната йерархия, твърди се, била много по-малко твърда в Англия през 16 и 17 век отколкото където и да е в западната част на Европа.

Нищо необичайно, защото Британия не е имала абсолютен монарх, както да речем Франция, и влиянието на двора не е било неограничено. Неговото номинално противене на насилието не е било твърде убедително за благородниците, които са се наслаждавали на съвсем пристойно ниво на автономия и да взимат решения какво и по кой начин да правят.

Арчибалд Кембъл, седми граф от Аргайл, е играл футбол, което знаем защото по време на съдене сър Джон Кембъл от Аркинглас, заради убийството на роднина, дал показания как "неговият господар играл футбол". Той не е единственият благородник който е обичал топката, играли са и Емануел Скроуп, граф от Съндърланд, и Лорд Уилоби от Ерезби.

Оливър Кромуел през 1628 година, още в младостта, е описан като "един от най-важните организатори и играчи на футбол". Крал Чарлс Втори Стюарт през 1681 година присъствал на мач между своите и слугите на Кристофър Монк, втори херцог от Албемарл.

Всички тях е задминала Мери Кралица на Шотландия, която през 1568 година е гледала своите дворяни как играят "вещо, хитро и силно", както е отбелязала в своя дневник след това събитие в замъка Карлайл.

Иначе (ако изобщо можем да започнем този параграф така, сякаш в себе си не носи една толкова важна информация), най-старата футболна топка е направена в Стърлинг и е открита зад стената на стаята на кралицата в стърлингския замък, който е декориран през четиридесетте години на 16 век. Направена е от кравешка кожа и свински мехур, а е двойно по-малка от модерната футболна топка. Някои смятат, че е поставена в конструкцията на зида като защита от магьосничество, което е била честа практика по това време.
 
По-незначителните владетели също така са знаели да бъдат футболни подръжници. В град Пул, градоначалникът, неговата жена и останалите местни сановници организирали пикник и гледали младежите "които се наслаждавали с футбола". Свещеник в Узби, малко място в Къмбрия, водил своите енориаши след молитва в таверната, а "младите пускал да играят футбол".

През 17 век, в Шотландия, футболът е бил особено мощен в Елгин (има доказателства за неговото интензивно играене още от 1598 година) и Банф, а е игран още в Лохтон (1601 година, когато размириците се решавани с вадене на пистолет) и Абърдийн (1605 година). В същия период, в Англия, развитите топкови краища били Лондон, Манчестър, Пенистон и Мейдстон. Хексам (1647 година) предлага вероятно най-ранното твърдение за игра на футбол в Англия през този век. В това столетие футболът редовно е игран в неделя в село Уилтшир.

Слепият ирландски поет от окръг Лаут, Seamas Dall Mac Cuarta, описал футболен мач изигран край Слейн в края на 17 век между отбори от областите край река Бойн и Нени.

Много вероятно най-ранното споменаване на футбола в Англия през 18 век идва от Грейт Нес в Шропшир (1709 година), футболно най-напредналите региони в този период са били, недвусмиселно, Източна Англия до Линкълншир, Ланкашър и Лондон.

В Източна Англия футболът е игран на панаири. Мачовете са рекламирани от собствениците на пъбове (по-малко като меценати, повече като монетарни опортюнисти), но понякога са били спонсорирани и от членове на висшите социални слоеве. Мач в Нюмаркет, изигран през 1751 година, го гледали 6000 човека.

Не изненадва, че някои футболисти са спечелили голяма слава, като Хю Райт от Сафок, който е бил активен между 1767 и 1773 година.

Той, може би, е дори най-ранната футболна звезда. В текст от 1711 година е описан футболен мач в който "Том Шорт се държи толкова добре, че повечето хора били съгласни, че няма как да остане ерген до следващия селски празник".

За съжаление, футболът в Източна Англия е изгубил възторга, който е бил негово основно леговище с наближаването на края на века. В голяма степен това е и заради, смята се, мачът между Норфок и Сафок в който, след неизмеримо количество насилие, загинали девет играча.

По на север, в Линколншир, футболът често е използван като протест срещу приватизирането на землища. Нерядко е забраняван в градски среди, като да кажем в Лаут през 1745 година. Футболът в този регион е бил достатъчно развит, за да през лятото на 1795 година Озборнби и Билингборо изиграват мач в който вторите носили синьо, за да се различават от съперниците.

В този период е основан и първият футболен клуб в света. В Лондон е създаден Джимнастик Сошъти (The Gymnastic Society), който е съставен от хора родом от Уестморланд и Къмбърленд, квартали в столицата. Събирали са се редовно, за да се занимават с два спорта - футбол и борба. Когато членовете на клуба завършили работа в Лондон и се върнали на север, клубът на практика е разформирован през 1789 година.

През същата година, в една майска сряда и малко по на север е изигран един истински невероятен мач. Заради бас на стойност 200 гвинеи, един в изворите неназован млад джентълмен е играл срещу 11-те най-добри играчи в окръга - и победил след четири и половина часа игра.

В Ирландия, между 1758 и 1766 година, дъблинските вестници са известявали за мачове в Милтаун, Драмкондри и Финглас.

Все пак, въпреки всичко това, футболът е, в началото на 19 век, започнал постепенно да замира в цяла Британия, изключвайки единствено може би Йоркшир (в Хаворт са играни мачове в неделя, въпреки съпротивата на местния викарий). До 1831 година са отбелязани само три футболни мача в Източна Англия (от които два в Рамуорт), докато през същия период великденският шампионат на най-добрите играчи в Бери престанал да се провежда.

Културната маргинализация на традиционния футбол, както се нарича този процес, официализирал Джоузеф Страт, писател и историк, в своето дело The Sports and Pastimes of the People of England (Спортовете и забавления на народа на Англия) от 1801 година. Състоянието и статуса на футбола, който тогава е, твърди той, вместо със синтагмата game at football е много по-често наричан goal at football (защото главният атрибут на футболния мач е майсторството на неговите протагонисти да бранят и нападат вратата) е описал така:

"Някога е бил много популярен в обикновения свят, но сега е изпаднал в немилост и много малко се играе."

Как така изведнъж? Какво се е случило?

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Ваше височество, защо не обичате футбола?

Футболът е започнал като субкултура. Повече, всъщност, като контракултура. Ранните футболисти са били битници преди Джак Керуак, пънкари преди Секс Пистолс. Работили са онова което са харесвали контрирайки нормите, желанията на силните, накрая и самия закон. Благодаря, хиляди пъти им благодаря затова!

Всичко е започнало с едно момче... Не, чакайте, не може така. Не само че е повествователно некадърно, а просто е и неточно. Historia Brittonum (История на Британия) е дело което е написал - или съставил - уелският свещеник Нений около девети век. В него, измежду останалото, се казва и следното.

Крал Вортигерн е търсил място където да построи цитадела за отбрана от потенциални завоеватели. Дванадесет мъдреци му съобщили, когато било намерено адекватно място, че ако иска постройката да е успешна, трябва да напръска земята с кръвта на убито дете заченато без баща. Емисари са пратени по цял свят, докато в Монмътшър не намерили деца които си играели с топка. Едно от тях, чули, било момче чиято майка не била лягала с мъж.

В края на краищата, отвели го при краля, но момчето го убедило, че ще прогони саксонците от своите земи, а за осъществяването на тази цел не му е необходимо убийство.

Това е първото записано доказателство за игра с топка в Британия, но може да се смята съотносимо колкото детайлите от битките между Крали Марко и Муса Кеседжия. Историята на Британия, просто, не е история.

Първото доказателство за игра с топка, за чиято природа може да се спекулира като футболна, е онова, което е написано от Уилям Фицстивън, биограф и секретар на Томас Бекет. Той, в средата на втората половина на 12 век, говори как "млади хора след вечеря отиват на полето да играят добре позната игра". Както казва, ученици от различни училища, както и търговци от много браншове, имат свои топки. По-старите хора, бащите на играчите, както и по-богатите граждани, идват на коне, за да наблюдават играта.

Ако топкарството е започнало точно тогава, или макар започнало да е популярно, това би било лесно да се обясни. Дванадесети век в Британия е бил период на драстично развитие на градовете и техните връзки с търговията. Това е сътворило местната идентичност и зачестили взаимодействията на тези местни идентичности от което се развило и племенното и съперничеството.  На какво друго почива спортът?

Футбол е английска дума, която модифицирана, присъства в почти всички европейски култури. Да се облегнем на примери - fussball в Германия, voetbal в Холандия, futebol в Португалия, futbol в Испания, fotboll в Швеция. Изключения са калчо в Италия и балканския ногомет (където, отново, двата термина се отнасят за стъпала и топка).

За пръв път футбол се споменава през 14 век - когато е забранен. Николас де Фарндан, градоначалник на Лондон, издал едикт за забрана на играта на футбол на 13 април 1314 година в името на крал Едуард Втори Плантагенет. До 1667 година, футболът е забранавян от централните и местните власти повече от 30 пъти.

"Голям метеж в града, заради някои тълпи, които започват заради големия футбол на обществени полета, заради които много злини може да се случат", гласила първата забрана, чието неспазване водило хората в тъмница.

Забраната на Едуард Трети, също така от династия Плантагенет, се отнасяла към желанието населението да се насочи, съответно да не занемари упражняването в стрелба, вместо да се занимава с "безплодни игри без стойности". Особено е важно да се изтъкне, че това е било времето на Стогодишната война с Франция. Едуард през 1337 година се прогласил за законен наследник на френския трон и така започнал сблъсък, който е приключил чак през 1453 година. Едуард и неговият син, познат като Черния принц, доминирали в първата фаза на воюването и стигнали до впечатляващи победи в битките при Креси и Поатие. Нищо от това не би било възможно без силата на английския дълъг лък и стрелците, които го опъвали.

А всичко това се случвало по времето на Черната смърт, така че здрав (да не кажем изправен) и военно способен мъж бил много важен ресурс, заради което и не е толкова чудно, че футболът е смятан, не само за разсейване, а за пречка.

Едуард Трети освен тази издал и още две забрани, а същото направил и Ричард Втори. През 15 век, футболът три пъти е забранен от Хенри Четвърти, а същото са правили и Хенри Пети и Седми (две забрани), както и Едуард Четвърти. Хенри Осми, в паузата от разводи, обезглавявания и църковни раздори, също така е подкрепял забраняването на играенето на футбол, въпреки че съществуват ясни индикации, че самият той го е играл в младостта си. Ланкастър, Йорк, Тюдор - династии и властващи къщи са се сменяли, но футболът останал необичан.

Първата забрана на местните власти била онази от синода Илай от 1364 година. Футболът не е бил позволен в Халифакс и Лестър (по две забрани през 15 век), в Шрюзбъри, Бристол, Оксфорд... Футболът е забраняван и в Манчестър през 17 век почти банален брой пъти, а причина главно били разбитите стъклени прозорци.

В Екълс, квартал на Манчестър, момчета са изведени пред съдия, защото играли футбол на улицата. Младежта е наказвана заради топкарство и в Колн и Престън.
 
Първото споменаване на футбол в Шотландия е през 1424 година, когато парламентът на крал Джеймс Първи гласувал - шокиращо? - забрана за игра (na man play at the Fute-ball). Джеймс Втори освен футбола забранил и голфа, Джеймс Трети през същия век въвел още две забрани, за да дойде и последната забрана от Джеймс Четвърти през 1491 година.

Този монарх носил в себе си и зрънце лицемерие, защото през 1497 година, докато забраната още важала, сам играл футбол. Това знаем благодарение на списъка на касиера, тъй като там се намира и поръчката за покупка на футбол(на топка) за краля.

Ковачите в Пърт са забранили на слугите и чираците да напускат работа докато те играят футбол. Архиепископ Джеймс Лоу, по времето когато бил свещеник в Кирклистоун, наказал синода на Лотиян, защото играл футбол на Божия ден.

Първото споменаване на уелския израз за футбол - pel-droed - имаме през 1593 година, в песента на Уилям Мидълтън. Викарият на Чирк, Робърт Лойд, се оплакал през 1629 година, че хората хабят време в неделя да играят.

Интересно, статутът на ирландския град Голуей през 1527 година играта с топка нарича с нейното английско име (the great footballe), а дори насърчава неговото практикуване.

През 17 век расте политическото влияние на пуританите, решени да се борят против фриволните и небогоугодни активности, уверени, че играта, футболът преди всичко, е мек еквивалент на неуважение на Създателя. Четени са проповеди и отпечатвани обяви, че всеки който играе футбол ще го постигне физическа проява на божия гняв.

Не трябва, все пак, да сме прекалено строги към тези футболни еснафи. Истина е, че в Британия през този период се гледало по друг начин на нанасянето на болка. То е било легитимен извор на наслада. Познати и признати занимания били наблюденията на обществени екзекуции, докато онези малко по-предприемчивите били заети да изгарят котки в кошници.

Но футболът е и в този брутален контекст умеел да бъде доста груб. Немилосърдно и жестоко занимание. Сам е бил препълнен с насилие. Хенри де Елингтън през 1280 година е убит по време на игра (в този период тя сигурно не се е наричала футбол) в Нортъмбърланд. Първата официална футболна смърт е отбелязана през 1321 година.

А футболът е давал и възможност за насилие...

Студенти от Кеймбридж през 1579 година играли срещу жители на Честъртън. Студентите дошли невъоръжени, но техните противници скрили мотики в близката църква. Тях после използвали да решат враждата станала по време на мача. Дали са успели в това няма данни, но затова се знае "че е счупена повече от една глава".

Това е, буквално, детска игра в сравнение с онова което се случило в края на 16 век на границата на Шотландия и Англия. Известният господин Ридли е разбрал, че дванадесет шотландци, които преди това са убили някакви негови приятели, идват в Бюкасъл в Къмбрия, за да играят футбол. Решил да ги изчака в засада, но за негово нещастие хитрите шотландци открили това и, споменава се в една кореспонденция от това време, "прерязали гръкляна" на нещастния господин Ридли.

През 17 век, по време на английската гражданска война между роялистите и парламентаристите, мачове в Норич, Уоруик и Глостър (в който играли "улица срещу улица" - звучи познато?) са смятани, вероятно с право, за параван за организиране на последователите на фракции.

Уредби за забрана на футбола са издавани заедно със забрани на бойни клубове (популярния cudgel play) или активности известни като cock throwing, чиято цел била да се замеря с метални пръти петел вързан за стълб докато не умре.
 
Когато в Йорк през 60-те години на 17 век футболисти ощетили местната църква, властите наказали парично 11 престъпника. Това толкова разгневило населението, че до вечерта пред кметството се събрала въоръжена тълпа с мечове и мускети. Събрала се, но не спряла дотук, а бързо пробила вътре, разрушавайки всичко пред себе си. Този, вероятно пръв пример за футболно хулиганство, ужасил властите.

Успоредно с всичко това, в Британия в този период започнал период на приватизиране на общественото землище, познат като land enclosures. Пространството което някога е било достъпно за всички изведнъж физически и алегорично е отделено с огради и телове от обикновения Джо, Ангъс, Джейкъб, Гарет...

Все по-малко са били добрите местности за игра на футбол в джорджианска Англия. Набързо са останали и все по-малко хора, които биха играли футбол, защото началните ефекти на индустриализацията накарали селското население да мигрира в нарастващите градове. Футболът не се играе между пушещи комини, зад равнините на фабриките, на пренаселените пристанища...

А въпреки това, оцелял е. Толкова дълбоко се е заровил в колективната съвест на хората, че не е имало къде освен да остане и оцелее. Това е била активност за която е писал и самият Уилям Шекспир. Оксфордският речник в периода след 1424 година започва да споменава футбол в негови различни варианти. До 19 век го споменава около 70 пъти!

Как футболът изобщо е стигнал в Британия? Истина е, че никой не знае. Някои смятат, че са го донесли римляните, чийто войници играли харпастум. Тук са и тези, които твърдят, че е дошъл с нормандците през 1066 година. Убедително изглежда и мнението на онези, които изтъкват, че футболът е игра с келтски корени, чиито културна автономия и особени вътрешни йерархии са позволили една такава активност да се развие въпреки основното течение на нормите на средните векове. Много по-неубедително изглежда вярването, че британците при консулството в Ливорно през 18 век са участвали в италианското калчо и тогава играта, съответно нейната интерпретация, донесли вкъщи.

В Честър и Кингстън на Темза съществува вярване, че футболът е започнал да се играе точно там за пръв път, и то с глава на загубил викингски военен лидер, която е ритана в делириума на славата. Местна легенда в Дерби казва, че първият футболен мач е изигран през трети век, като част от прослава на триумф в битка срещу римляните.

Антрополозите смятат, че футболната генеалогия е агрикултурна. Често при езическите народи сферичен обект представя слънцето. Топката е, така, била метонимия на носителя и поддържащия живота, а нейния контрол и ритането по полето би осигурило богата реколта. Тази хипотеза е подкрепена от факта, че френската la soule дума е със същия корен както и латинското sol, съответно Слънце.

Друга теория казва, че топката представя глава на пожертвано животно. Целта е била отборът да осигури притежание на топката и да я отнесе на своята земя, всичко заради успеха на жътвата. Като подкрепление на тази теза служи една форма на футбола в Шотландия, където целта била да се вкара топката в дупка в земята.

Най-вероятно е, все пак, след обилно месно наяждане просто на някой му е дошло на ум предназначение на мехура на вече сварено животно. А тогава забавата е започнала...

Футболът е име което, всъщност, най-малко има връзка с това, че топката се движи с крак. Смята се, че името се е отнасяло към факта, че той се играе на крак (пеша, така да се каже), вместо на гърба на кон. Почти известно е, че името е произтекло от вида топка с който се е играла играта. Това потвърждава синтактичната структура при някои от забраните на футбола, в които не се одобрява "playing with ffotebale" вместо просто "playing ffotebale".

Топката за коята става дума е надут свински или бичи мехур (в Уелс топка са правили и от вълна или от вързани въжета), понякога облепен с кожа. Такава топка е била много по-приятна за ритане отколкото да се хвърля или носи в ръка.

Футболът е спадал в семейството на народните игри, пренасяни устно като гусларски предания, които са имали и други имена, но формата и същината били идентични. Топката се ритала, но и се носила в ръце еднакво.

Освен онова което е наричано футбол, съществували и още поне половин дузина игри от същото ведро, игри с идентични форми само с различни имена, които са играни широм Британия...

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Кой е измислил топката, а кой замалко завинаги я е изгубил

 
Африкански старейшини, египетски и гръцки момчета, римски патриции, ренесансни благородници... Всички те са част от пространство-топка-време континуум. Игрите са съществували в много култури от двете страни на Средиземно море, но ако е било само до тях - ако само те са се питали - почти сигурно днес футболът не би го имало.

Твърди се, че Дейвид Ливингстън, шотландски изследовател и мисионер, който е някакъв вид народен герой на викторианска Англия, донесъл футболната топка, дори топката изобщо, в Африка, по-прецизно в Замбия. И лесно е да се разбере защо някои са приемали това за истина. От всички континенти - по-точно, от всички континенти на които са живели хора (пингвините и тюлените на Антарктика нямат твърде голям афининет към топката, а и анатомията им не позволява бог знае какви атлетични усилия на сухо) - най-трудно е да се намери игра с топка в Африка. Повечето Банту култури, които покриват почти целия район южно от Сахел (който се намира под Сахара и между Сенегал и Судан), изобщо не са имали дума за топка.

А всъщност, най-старата топка, направена между 2500 и 2000 година пр.н.е., произлиза точно от Африка, съответно стария Египет.

Жонглирането и хващането главно е било занятие на жените, често под формата на някакво изпълнение в палата. На едно от редките показвания на игра, жена носи на гръб друга жена, докато тази се замеря с жена в идентичното положение (на гърба на друга жена). Също така, голям брой топки е намерен в детските гробници. Правени са, предимно, от глина или дърво.

Народът Лухя в западна Кения е играл игра подобна на любимата на възпитателите в детските градини когато става въпрос за физическото развлечение на техните подопечни - "между два огъня", с разликата, че топката е предимно ритана.

Масаите са се състезавали кой може да ритне най-далече топката (или, може би преди това, топкообразен предмет), а онези, които са били най-успешни постигали статус на най-голямо влияние по въпросите на жътвата или отглеждането на добитъка. Предметът който са ползвали е бил объл камък омотан в суха тръстика. Ашанти в Нигерия са играли вид хокей на трева преди сезона на жътва. Пръчките са символизирали мотики, докато какъвто и да е закръглен корен е използван като топка.

Сан, народ в Южна Африка, се занимавал с правене на топки от кожата от врата на хипопотам. Хвърляли я на равен камък, чакали нейното отскачане и се борили да я хванат. По време на нейния полет се удряли и бутали, искайки да стигнат до позиция да се домогнат до нея. Съществува и версия в която играчите, по време на летежа на топката и изчакването на нейното падане, имитирали звуци и движения на диви животни.

В ранния 20 век в Сомалия се появява играта гонсо, която са играли в племената Еса и Гадабурси. Основният елемент на играта бил отбор да направи две успешни подавания. Когато третият член на отбора имал владение, тупвал топката и това му носело една точка (десет са били нужни за победа). Съперникът е имал право да попречи на това, използвайки влизания, които се ползват в ръгби футбола.

С оглед на това, че част от Сомалия по това време е била британска колония (Британски Сомалиленд Протекторат), мнозина смятат, че нейният произход не е стар, а става въпрос за местна адаптация и интерпретации на колонизаторските игри.

В края на краищата, Берберите в Магреб са играли коуру, която е имала разкрасяваща функция, а също така е играна в обреди за плодородие, с цел за постигане на по-успешен посев. Също така, амхарските християни в Етиопия имали своята игра, която с отредено покритие, смятат за стара повече от хилядолетие.

Африканците са ползвали краката главно за танц, а много повече от топката са обичали канутата и плаването на Голямото езеро, хвърляне на копие и, над всичко, борбата. Глашатаи са обикаляли от село на село да обявяват мачовете, които обичайно са били съпъствани с маски, костюми и повтарящи се, но никога досадни ритми на барабани. От всички, особено са известни масовите, неструктурирани борби в народа Бамбара в Мали.

Топката произхожда от Африка, разбира се, но първоначално не е приета от делтата на Нил до нос Добра Надеджа или от Златния бряг до Африканския рог.

Но смирете се европейци, вашият континент в същия период е бил съвсем малко по-добре.

Топка? Мех...

Европейската средновековна цивилизация, в сравнение с арабския свят и Далечния Изток преди всичко, дълго е била закърняла, като става и атрофиран мускул от неизползвана част на тялото. Все пак, няма да мине дълго преди Европа да стане доминантна и по-прогресивна от всички други.

Тя е, преди всичко, била амалгама. Създадена е от елитрата на римското царство и елинистката култура, която предходното е погълнало (но никога не сварило съвсем, би казал някой). Самият Рим тогава бил подринат отвътре от току що изникналата форма на монотеизъм, съответно християнството, а отвън са го разорили орди номади от евроазиатските степи.

Нито един от тези фрагменти на тази нова социално-политическа реалност не е имал ясно изразена култура към топката.

Ератостен е с почти зловеща прецизност измерил обема на Земята (и така, разбира се, доказал нейната елипсовидност), питагорейците са спекулирали за хелиоцентричната поставеност на нашата част от космоса (Земята се върти около Слънцето, а не обратното), Херон от Александрия е измислил парната машина, а гърците са измислили и геометрията, демокрацията...

До топката не са се докосвали твърде много и тя не се е занимавала много с тях. Омир в Одисея описва герой, който е събуден от шума на голи девойки, които са играли с топка докато им се сушат дрехите.

Гърците са играли отборни игри с топка, които наричали епискирос и фаининда (историците имат голям проблем да дефинират техния ясен характер), докато в Спарта, твърди се, е играна сфаиромахия по време на обред за навършването на пълнолетие. Освен това, в Елада са съществували и сфаиристаи, учители по вещина за игра с топка.

Културното значение на тази игра не е било много голямо и тя е, главно, била приемана като забавление и развлечение. Никога нито един победителски венец не е връчен в Олимпия за игра с топка. Никога нито един герой не е възпят заради вещина с топката. От друга страна, потребно е много дълго време да се прекара под камък, за да не се знае за Леонид от Родос, най-големият атлет на античния свят.

Рим е бил по-склонен към топката - или е по-правилно може би да се каже по-податлив на нея. Римляните са, иначе, ползвали три вида топки. Follis е била голяма топка от надути животински мехури. Тя понякога, смята се, е била напълнена с пера. Paganica е топка, която се споменава най-рядко в историческите писания, а се смята, че е била средна големина, по-малка от фолиса, а по-голяма от топката позната като pila trigonalis.

Спортът, изобщо в Рим, е съществувал на две нива - на самия връх по важност са били професионалните игри. Този раздел има три подвида - стриктно римски игри (ludi), като състезание с двуколки - спортове които са наложени от етруските (борби с диви зверове и гладиаторски борби, познати като venationes munera) - и игри заети от гърците (състезания, петобой, панкратион - нещо като антично ММА), познати като cartamina.

Ludi pilae, съответно игри описани с топка, имали отреден престиж, съответно са били играни от представители на висшите слоеве.

Campus Martius (Марсово поле), простор западно от укрепленията до Тибър, където някога се събирала войска, е използван и като място за трениране и игра. Тук са били и палестри, тренировъчни места в рамките на обществените бани, на които както на местата за водопой на Серенгети се събирал римският елит. Много от тези бани са имали назначени професионални топкаджии (pilicrepi), които са обучавали господата или водили сметка за резултата по време на техните игри.

Топката е хвърляна и търкаляна и на улицата, защото съществуват свидетелства за инцидент в който човек е убит на улицата по време на бръснене, защото топката е ударила бръснаря в ръката.

Експулсим лудер е била игра подобна на модерния скуош. Топката се удряла в стената с ръка (обикновено със защитна ръкавица). В тригон играчите са стоели в триъгълник и си подавали топката, често направена от оцветено стъкло. Целта е била да се хвърли топката така, че вашият противник да не я хване. Пила е изисквала играчите да стоят в кръг, докато един от тях бил позициониран в средата. Целта е той да им отнеме топката, докато те с подавания, разбира се, опитвали да попречат на това. Нещо като модерната "шеве" или известното испанско рондо.

Единствената истинска отборна игра с топка е била харпастум. За нея няма много данни, но най-често се твърди, че подсеща на ръгби варианта на футбола. Играла се е на правоъгълен терен, който е разделен с линия. Целта е била да се задържи топката в своята половина. Тя е можела да се хвърля и не трябвало да докосва земята. Обикновено я играели легионери, може би и като част от официалната тренировка.

Разбира се, Колизеума, импозантния Circus Maximus, чиято архитектурна величественост няма да бъде надмината от нито един спортен обект до 20 век, не е видял топка. Макабра и кръв е била любимата забава и на римските елити и на нейния лумпенпролетариат.

Вестготите, Вандалите, Хуните, ако са имали игри с топка, за тях не се знае нищо. Набързо след като техните крале са приели християнството, техните навици са асимилирани с европейските местни жители.

В галиматията на много хаос, който настъпил след падането на Рим, историческите материали стават халееви комети. В шести век съществуват данни на историка Гргура от Тур за игра, която е включвала тичане inter spheristarum ordinem, или "между организирани групи играчи с топка". Мнозина смятат, че това е харпастум, което означава че играта може би е преживяла до времената на Меровингите (до седми или осми век).

Исидор, епископ на Севиля в ранния седми век, решен да запази наследството на класическата култура на западна Европа, писал по нещо и за игрите с топка, но това са били последните потрепвания на римското спортно наследство. Дори и латинските думи за топка са изчезнали. Средновековната френска esteuf и италианската palla (която по-късно ще стане ball) са от немски произход.

В края на краищата, от седми до десети век доказателства за игри с топка в Европа напрактика няма. Изключвайки, единствено, влиянието на Маврите, които са имали игра с топка и пръчка, която имала ритуален характер на прослава на завръщането на пролетта. Нея са взели и в своите завоевания, правейки си път до Испания, Малта, Сицилия...

Феодалната властваща класа в Европа е зависила - всъщност нейния статус, икономическо благополучие, политическа мощ - от организираното насилие много повече от благородствата на други континенти. Най-мощната технология на войната от този период е бил брониран рицар конник, който не е имал време да се занимава с фриволности каквато е топката.

Велможите са се занимавали с борби и турнири, но затова други два елемента на обществената средновековна европейска култура (свещениците и кметовете) се занимавали с топка, чието първо споменаване започва през 12 век.

Членове на различни религиозни редове са играли игри с топка без контакт, докато някои нижи слоеве са играли по-груби игри. В севера на Франция, в Нормандия, Бретан и Пикарди, е игран la soule или choule. Самото име, вярват някои, произтича от solea, което означава подметка. Топката е била от дърво или кожа, носела се, ритала или удряла с някакъв вид пръчка. Можела да се играе и на кон. Това била отборна игра в която, все пак, само един играч, онзи който с топката и е уцелил вратата, в края на краищата бил победител. Вратата можела да е поток, дърво, някаква стеничка или стена.

Толкова френетичен е умеел да бъде "ла суп", че хора са се давили, гонейки топката, която завършвала в море или езеро.

Съществуват индикации и за игра la soule au pied, която е версия на la soule в която топката се удря само, или поне предимно с крак.

Някои смятат, че la soule е селска имитация на рицарските турнири. Отсъствието на броня, кон и оръжие е само отражение на икономическите възможности на участника.

Първите твърдения в манастира се отнасят за опитите на млад монах, който умрял "временно" и отишъл в ада, където дяволите играли "нещо подобно на игра с топка" с неговата душа. Играта която се създала тук, в религиозните жилища и места за поклонение, е тенисът, съответно неговата версия преди употребата на ракетата (която се появила след 1500 година), позната като jeu de paume. Играта станала много популярна, а специални терени, с или без покрив, са направени във Валенсия в края на 13 век и в Париж в началото на 14 век.

Въпреки че е създадена в манастирите като, макар и номинално, изразено пацифистка игра, някои смятат, че речника на тениса е взет от жаргона за воюване и заради това, в последствие, често са смесени. В едно описание на артилерийско нападение срещу Онфлер, се съобщава как четири английски топа стрелят и намират целта, също както четири добри удара са достатъчни да се спечели мача (гейма).

Далеч най-развитата игра на Ренесанса и изобщо в тази част на света, е била калчо (calcio, "шут, удар който се нанася със стъпалото"). Игран е в северна Италия, във Венеция между останалите места, но само във Флоренция го смятали за свой национален спорт.

Познати са мачове на заледената река Арно през 1491 година, както и по време на обсадата на градата отстрана на Медичите през 1530 година.

Теренът е трябвало да е по-дълъг отколкото "як човек е можел да хвърли камък" и двойно по-тесен. Топката можела да се движи по какъвто и да е начин освен с хвърляне и целта е била да се прехвърли през голлинията на  противника.

Джовани Барди, аристрократ, математик и композитор, който се смята за изобретател на формата в изкуството позната като опера, написал през 1580 година "Дискорсо сопра ил джуоко дел калчо фиорентино". Боял се, че традиционната игра на Флоренция ще изчезне, затова написал правилата, измислил тактиката и формата на поведение. Искал да докаже античния произход на играта, броейки годините колкото е имал града, който е основал Юлий Цезар.

Любимото място за игра било е оградения площад Piazza Santa Croce. Мачът е започвал със символични преговори между двата отбора, от по 27 играчи. Когато "преговорите" пропадали, размириците са решавани с калчо. Отборите са наричани "батальони", а тяхното разполагане преди началото на мача напомняло на старите римски военни формации. Напред са били "пръчкарите", а зад тях са били онези, които се наричали завършители.

Било е важно да се показва ценността на калчото в контекста на военните подготовки, защото военните игри били съществена част от живота на хората в Италия. Хиляди в Перуджа учатсвали в онова което наричали "баталя деи саси", съответно борба с камъни.

Батальоле суи понти, малки битки на мостове, били организирани боеве във Венеция. В Сиена е играна (дали това е изобщо адекватен израз?) пуня, което е било нищо повече от организирано шамарене, по време на което понякога в тълпата хвърляли дори и топка. Мацаскудо е била борба с древни щитове и буздогани в Пиза.

И поред целия труд на ентусиасти, калчо не е просъществувало след средата на 18 век. Със създаването на футбола има еднаква връзка колкото и със създаването на двигателя с вътрешно горене.

Е? Тогава откъде футбола? Където и да са съществували игри с топка, изчезнали са. Някъде в чекмеджетата и папките на цивилизациите, които са ги забравили, някъде просто са изчезнали под копитата на завоевателските атове.

"Човекът умира когато трябва и когато не иска", казал Добрица Джосич. Но това не важи за футбола. Защото футболът, нашият толкова обичан, някога и някъде дори и омразен, а може би най-често просто неразбрания футбол, е преживял.

Инкубиран е и запазен в Британия. Само там, в Албиона, може да се следва неговото непрекъснато линейно развитие от примитивни активности до модерна игра. От ритници между две села до кодифициран дуел на милионери, които гледат и които обичат милиарди.

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Богове и бацили

Крава. Може би овца, кон... Някой от тях (или всички заедно) е виновен. Да, точно така. Членове на питомната фауна са убили топката във всичките три Америки, в които е тя, преди идването на Христофор Колумб и неговите бледолики чети, скачала, подскачала и отскачала до безсъзнание.

Племената в Северна Америка са играли всякакви игри с топка, а в много основният телесен прибор е бил кракът. Състезанията с топка са интересен вид, главно ограничени в северозападната част на континента. Участниците са ритали топката пред себе си, опитвайки се, напълно естествено, най-бързо да преминат отредената, почти винаги кръгова траектория. Някои от тях са били дълги и над 20 мили. Племената Пима и Моно играли с топки от камъни, Опата, Пима и Юма са се забавлявали с топки направени от дърво.

Разбира се, имало изключения. Едно племе в Айдахо използвало топка от надути животински мехури, докато индианците Хопи в Аризона тичали с топки (или "топки") почти в кубообразна форма.

Състезанията с топка стигнали до Мексико, където на парче земя, познато като съюзна държава Чивава, междуособно воювали области (pueblos) на народа Тарахумара.

Много повече били игрите, които изглеждали като бета версия на днешния футбол. Играни са с топки от кожа на сърна или, отново, от камък (помислете си само тези стъпала...). Вратите са били направени от побити или пръчки наслоени една върху друга, а нерядко просто са били бразда в земята.

Народите, които принадлежали към Алгонквини били особено ентусиазирани (Поватан, Масачусет, Микмак). Едно от имената на играта било, подгответе се сега, пасукуакоховог, който се играл само през лятото, изключително на плажа Роуд Айлънд.

Ескими усещали може би и най-голяма привързаност с ритането на топка. Това понякога са били комплексни - евфемизъм за конфузни - игри, в които освен краката за придвижване на топката е използван и бич, който не е бил на вид като средновековния европейски. В Аляска са играли итигумиухлутин, използвайки топка изпълнена с мъх. Съществувало е вярване, че северното сияние е проявление което произтича от тази игра (в това време малцина са се занимавали с ефектите на магнитното поле и слънчеви ветрове).

Шошони са наричали играта с ритане, дълбок дъх още веднъж, танасуквитокоин. Катоба, народ в Южна Каролина, футбалоидната игра познавал като вачипу.

Вероятно най-интересната игра е била тази, която е измислена от племето Топинагугим от Калифорния. Умта се играла на терен дълъг 600 ярда, а противостоящите страни били мъже и жени. Мъжете ритали топката, а жените си подавали и я контролирали, използвайки специални кофи, които са носили в ръце.

Съществува и трети и четвърти вид игри, доста рядко забелязани. Първите етнографът Стюарт Калин наричал, не замайвайки се твърде много с потребността за изобретателни имена, hand-and-foot ball. Особено попялурен между женската популация на Чейена го прави ритането на топката с въже, което разбира се се намира в ръцете на играчите. Целта е да се ритне топката колкото може повече пъти, без пропуски или нейно докосване с подлогата.

Друга игра е позната за бялото население на Съединените щати като foot-cast ball, а нейната проста цел лесно се разбира - да ритнеш топката с върха на стъпалото колкото се може по-далеч. Племето Марипосан в Калифорния е правило това, струва ли си пак да се повторя, с каменна топка (помислете си пак какви стъпала...).

В Южна Америка, Гуарани, които са живели в днешния Парагвай, играли мангаи, игра, която, съдейки по свидетелства на свещеници йезуити пристигнали през 17 век, имала много прилики с футбола. Играна е с топка направена от смола от дърветата мангаиси, същата тази, която заради лепливостта си, е ползвана за лов на папагали. Единственият начин някой да победи е бил противникът да се откаже заради изтощение, защото голове не е имало.

Матана-арити, която са играли Пареси в днешна Боливия, била игра с цел прехвърляне на топката през противниковата голлиния, което можело да се прави само с глава. Която и да е подходяща поляна или плато биха послужили за терен.

Игра с топка на народа Отомак във Венецуела подсеща на калифорнийската Умту. Дванадесет играча от двете страни, в отбори съставени от мъже и жени, стоели на противоположните страни на игрището, в поставка относително подобна на днешния волейбол. Мъжете удряли топката с десните рамена или чело, докато жените използвали древен предмет приличащ на ракета.

Състезателната игра с топка присъства в почти всички култури в стария свят, но никъде - никъде! - не е била важна като в Мезоамерика. В днешните Мексико, Гватемала, Белиз и Хондурас, играта с топката била единствената игра. Олмеци, топтеци, запотеци, маи, ацтеки - всички били обсебени.

Повече от 1500 терена за игра са намерени в разкопки, от грандиозните градове Теотивикана, Теночтитлана и Чичен Ице до най-малките и разпръснати села на бреговете на Мексиканския залив. Изкопани са и още толкова керамични фигурки, статуи, резби и глифове, които са показвали играчите, играта и нейните ритуали. Но нейните легенди и митологии са още по-впечатляващи.
 
Една история разказва, че Хуемак, последният владетел на империята Толтека, със своето отношение след игра толкова разлютил боговете, че те унищожили цялата държава. Ацтекският крал Моктезума Втори и Незахуалпили, владетел на Тешкока, играли игра с топка, за да тестват едно неблагоприятно пророчество. Незахуалпили е тълкувал появяване на комети на изток като знамение за големи неволи, но Моктезума отказал да приеме това като истина и заради това играли с топка, за да утвърдят основанието на тези твърдения. Киче Мае са продължение на Слънцето и Луната, а с тях и всяка двойственост светлина и мрак, живот и смърт, свързани са близнаците герои, Хуанхлуом (Ловецът с вятъра) и Шбаланкеом (Ягуар-елен), които в игра на топка са победили мрачните богове Шибалбе, съответно подземието.

Заради какво за тези народи топката е била толкова важна? Как тя е станала символно и физическо ядро на цяла култура? Как тя е станала средство за борба срещу техните химери и хидри, срещу техния левиатан?

Заради гумата. По това време, Мезоамерика единствена е имала топки, които отскачат, защото само тя е имала гума. Първите гумени топки са направени от дървета Castilla elastica по времето на олмека. Смята се че и те са измислили играта с топка (1800 г пр.н.е.).

Закачливият характер на този народ е бил толкова интензивно стимулиран, а неговият дух толко безрезерзвно освободен в нейната орбита, че топката е станала свята. Станала е портал към някакъв свят по-магичен от техния.

Организацията на играта и нейното значение са свързвани с комплексна астрономическа система и календарно отмерване на времето около които тези общества били организарани. Дори и загубилите във войната, преди да бъдат жертвани - с отсичане на главата или вадене на сърцето - от света се прощавали, играейки игра с топка.

Самата игра има няколко версии, но всички главно се играли на терени в облика на латинската буква "И", с каменни декорирани зидове от двете страни. В някои епохи и култури са допълвани каменни обръчи, поставяни вертикално, през които е трябвало да се прокара топката.

На основата на защитното облекло което са носили играчите, заключава се, че контакт с топката можел да бъде правен с частта от ръцете над лактите, пищяли, рамене и бедра. Маите наричали играта пок-та-пок, докато ацтеките я знаели под името тлачтли.

Играта се развивала и разпростирала като чаршаф в ръцете на вещи домакини и стигнала до Аризона и Големия каньон, където са я приели индианците Хохокам. Играна е и в Хиспаниоли в Пуерто Рико, където народът Таино я наричал батей.

Но, внимавайте, дори и това не е била зората на футбола.

Испанците са дошли, и в началото може би са били и приятно учудени. Достатъчно Ернан Кортес да поведе играчи и екипировка назад в родината, където те играли в двора на краля на Кастилия. Христофор Колумб преди него е пратил топка в Европа, смятайки че е магична.
Решили испанците, все пак накрая, че играта не им харесва. Нейният вроден ритъм бил дяволски, нейното задоволство езическо. Опитали да я прикрият, но не трябвало твърде много да се трудят.
 
Фактът е, че америките са колонизирани преди 14 000 години, когато първите хора преминали от Сибир в Аляска. До най-южния дял на Южна Америка стигнали две хиляди години по-късно. Всички други култури в Европа през това време зад себе си вече са имали хилядолетия развитие и огромно начално предимство. Това им е донесло комплексна политическа организация и технология (железни мечове, пушки, презокеански кораби).

Рано или късно, европейските завоаветали, макар и малобройни, щели да победят индианците с всички тези преимущества. Но кравите и овцете направили това вместо тях.

Европа е имала доста голям брой едри бозайници , които са можели да бъдат използвани, докато в Америка съществували само лами, и то единствено в малък регион в Андите. Те донесли на европейците източник на протеин, вълна и козина, транспорт на хора и стока, най-силно оръжие и, чрез влачене на рало и осигуряване на торове, много по-ефикасен метод за произовдство на храна. Конете са опитомени около 4000 години пр.н.е. в степите северно от Черно море.

От всички континентални маси, единствено Евроазия почива на оста изток-запад (най-далечните точки са на изток и запад), докато оста в Америка е разположена по посока север-запад. Така големите животински породи много по-лесно се ширят и мигрират. Защо? Областите на същата географска ширина имат идентични времеви условия и дължина на деня. Режимите на валежи и температурата също така са много подобни. Португалия и Япония са много по-подобни климатично от Чикаго и Далас. Просто това е причината защо експанзията на животинския свят е била толкова по-лесна в Евроазия отколкото в Америка.

От всичко това произлиза, че тяхното опитомяване е било относително по-лесен и спонтанен процес. Това е донесло по-голямо количество храни на населението, което доведе до голямо, уседнало и разслоено общество.

Гъсто населените райони са такива, че в тях може да има епидемии, които са, а с това затваряме кръга, започвали от болести, които са еволюирали и които са се пренасяли с домашните животни. Така че, още веднъж, кравите и конете са виновни...

Ернан Кортес е унищожил ацтекското царство, в голяма степен защото цар Монтезума повярвал, че той е бог, но ацтеките са сломени от големите богини, които са стигнали в Мексико с един заразен роб, който е дошъл от испанска Куба през 1520 година. До 1618 година населението на Мексико от около 20 милиона е спаднало на 1,6 милиона.

Онези които са преживели, испанците са поробили и покръстили, а така и унищожили обществата и вярванията, които провеждали игра с топка.

Всичко което е останало са сенки. Или сенки на сенките. Игра на богове и герои днес, разбира се в модифицирана форма, се играе в мексиканския щат Синалоа, където е позната като улама.

В Мексико, както и в най-голямата част от западното полукълбо, днес се играе футбол, който е създаден някъде другаде.

Автор: Лука Йевтович