Правило е, че е по-добре да имате 11 играчи, които заедно работят погрешно, отколкото всеки играч да прави каквото си иска. - Юрген Клоп
Футболен клуб Ливърпул е основан в края на петдесетте години на 19 век. Само че това бил клуб съставен от бивши ученици в Ръгби школата и които играели този вид футбол, който по-късно ще стане ръгби футбол (а още малко по-късно ръгби съюз и ръгби лига, две отделни, но еднакво забавни разновидности). Ливърпул, който играе "нашия" футбол (association футбол) е създаден през 1892 година.
Неговото истинско раждане, ако под раждане не смятаме физически-биологичното съществуване на клуба - под което разбираме играчи, треньори, функционери, привърженици, стадион, победи и загуби - се случило в първата половина на седемдесетте години на двадесети век. Тогава е създадена идеология, идея, която надвила над Ливърпул и която със силата на поток споила играчите, треньорите, функционерите, привържениците, стадиона, победите и загубите в едно. Нещо голямо.
Ливърпул в края на шейсетте и началото на седемдесетте бил прилично успешен в своята домашна среда, но в европейските турнири редовно бил изтупван, и то от отбори, които в този момент не са били най-мощните супермегагиганти. Изпадал е от Ференцварош, Атлетик (Билбао) и Витория (Сетубал). И тъкмо когато в този клуб помислили, че са успели да намерят истинския начин на игра, съответно когато спечелили Купата на УЕФА през 1973 година, им се случила Цървена звезда. Югославският, сега сръбски отбор, предвождан от Милян Милянич, победил в Англия с 2:1, а с общ триумф от 4:2 си осигурил преминаване в четвъртфиналите на Купата на европейските шампиони.
В Ливърпул, всякак, имали отредена представа какво да очакват от един континентален отбор, но технологията още не позволявала противникът да бъде проучен детайлно колкото днес. Много е вероятно чак когато са видели с каква рутина футболистите на Звезда задържат владението и изнервят съперника да им е станало ясно колко из основи е тяхното техническо-тактическо закърняване.
След неуспеха, на Анфийлд, в една неугледна и претъпкана малка стаичка без прозорци, украсена с куки за бутонки, отборни фотографии и топлес календари, във футболния фолклор позната просто като boot room, Бил Шенкли, Боб Пейсли, Джо Фейгън и още няколко влиятелни човека в клуба започнали стилистична промяна, която ще даде възможност на Ливърпул, но и на останалите английски състави, да владее европейския футбол в следващите години.
Тогава е прието, че успешен отбор в Европа трябва да гради своите атаки от задна линия (първа нападателна линия, както се казва днес), както и че е нужно всички играчи да бъдат способни да контролират топката, да я проследяват и тогава със своето движение да създават възможност за нови подавания. Защитникът не можел вече да бъде само къс самородно злато от деструктивна енергия, а равноправен дял от нападателната цялост.
Ливърпул станал известен със своята търпелива игра с подавания, която доста контрастирала от директния, по-често предпочитан за практикуване футбол, в Англия познат и като kick and rush, по-късно може и по-често като route one.
Играейки така "червените" между 1977 и 1984 година четири пъти били първенци на своя континент. И Нотингам Форест, с Браян Клъф, се възползвал от приемането на подобна концепция, печелейки две европейски титли. И всичко това, защото през един ноемврийски ден в земята на скаузърите дошъл отбор от балканските страни - и им показал в какво грешат.
Също така, Ливърпул е първият клуб в Англия, който е играл с вратар-либеро. Коп изглеждал като поле със слънчогледи, което се движи според слънцето докато колективно и синхронизирано като севернокорейски парад, държал ръце над очите и викал (молел) своя вратар Томи Лорънс да се върнe на линията. Вратарят, чийто прякор бил "Летящото прасе" е слушал само инструкциите на Бил Шенкли, излизал високо и, като най-добрите изпреварващи вратари в днешно време, или като Джула Грошич в Унгария или Амадео Карисо в Аржентина преди него, пречел на нападенията на съперника преди те да станат наистина опасни.
Но не минало твърде много, а Ливърпул се намерил на погрешната страна на тактическата еволюция. Негативността на футбола достигнала своя връх на Мондиала в Италия 1990 година. Международният борд на футболните асоциации - тяло по-старо от ФИФА, което всъщност, създава и премахва правилата във футбола - решил през 1992 година да премахне възможността за умишлено подаване на топката с крак към вратаря, който да я хване с ръце. Този сегмент на играта бил особено важен, чак централен, в играта на Ливърпул. Не било рядко футболист в червен екип да дриблира, просто на юруш към своята врата само, за да ритне топката в ръцете на своя вратар. Това е особено изразено докато на вратата стоял най-горещият забавен тип Брус Гробелар, роден в ЮАР, но вратар на Зимбабве. Но това повече не било възможно.
Разбира се, бяс и жал след трагедията на Хилзбъроу, както и невъзможността на клуба да се пригоди към комерсиалните изисквания и възможности на новата реалност на това ново чудо което се наричало Висша лига, всякак са допринесли за падението на Ливърпул, но неговата липса на тактическа гъвкавост и находчивост го съкрушила. В края на краищата, Нотингам Форест, който, отново изтъкваме, играл подобно на Ливърпул по много начини, също така не е успял да се пригоди и изпаднал от елитния ранг в първия сезон след въвеждането на тези рестрикции.
Последвали години на Дикенсови големи очаквания и Достоевски големи разочарования. Ливърпул, със силата на духа, със силата на мотивацията, просто със сила, спечели Купата на УЕФА и Шампионската лига, но веднъж беше близо до спечелването на Висшата лига. А тогава, защото когато съдбата каже "не" обикновено е или жестока или саркастична, Стивън Джерард, принц Валиант на английския футбол, се хлъзна. Dreams over.
Брендън Роджърс е недвусмислено един от най-талантливите и най-прогресивните треньори, не само на британския или ирландския остров, а изобщо в Европа. Ливърпул с него игра в няколко основни формации, варираше между тях според съперника, играчите на разположение или фазата на сезона, искаше владение и модифицираше начините по които Ливърпул напада, а общото качество на играта експоненциално растеше. Докато, особено след напускането на Суарес и тази изгубена титла, не падна стремглаво. Сезон 2014/15 г завърши със загуба от Стоук с шест получени гола.
Роджърс издържа до октомври 2015 година, но след равенство срещу Евертън напусна клуба. Тогава дойде Юрген Клоп. На Анфийлд се завъртяха зъбните колела на промяната.
Контрапресингът е най-добрият плеймейкър на света, казва Клоп. Това е защото пресата на изгубената топка е най-бързият начин отново да се върне владението и това, често, близо до противниковата врата и то, често, докато съперникът вече е тръгнал да разгръща своите линии, подготвяйки се за атака.
Вероятно никой на света не е по-известен с "гегенпресинг" (в края на краищата, думата е немска) от Юрген Клоп, въпреки че тази система е създадена преди повече от 40 години, при работата на австриеца Ернст Хапел в Адо Ден Хааг и Фейенорд и Ринус Михелс в Аякс. Съществуват четири вида контрапресинг - ориентиран към топката, когато играчите редом нападат топката и нейния владетел, ориентиран към противника (при който футболистите от околните слоеве на пресата стоят до противник, който следват през цялото време), ориентиран към линията на подаване и ориентиран към пространството. Последният модел, в който отборът опитва колективно движение, за да съкрати и погълне пространството за игра, е този, който ползва Клоп.
Най-трудното нещо при контрапресинга е да създадеш в играчите навика, че след като изгубят топката, без спиране, без размисляне, без каквито и да било когнитивни или физически инхибирания, веднага да я преследват. Импулсът е да се тръгне напред, вместо, както е и много по-лесно, да се тръгне назад и да се формира защитна структура.
Клоп е, за невероятно кратко време, успял да въведе този принцип в играта на Ливърпул, въпреки че той, все още, не е изтънчен както беше онзи в Борусия от Дортмунд когато този петдесетгодишен беше треньор на "черно-жълтите".
Веднага след това дошли и насоките на пресата, съответно капаните. Това е принцип според който отборът, който се защитава вкарва отбора с топката в част от терена в която планира да го притисне и да му отнеме кълбото. Може да има динамична или статична подготовка, съответно отборът може да, по време на движението на противника, излезе от своя облик (пример - отбор се брани в 4-4-2, пресинг клопката подготвя така, че крилото излиза високо и прави ситуационна, асиметрична 4-3-3) или може в този облик да стои през цялото време.
Клоп в началото с Ливърпул играеше в система 4-2-3-1, с изразена хоризонтална компактност и много по-добро придвижване с топката, толкова важно във всички видове зонова защита. Това караше противникът природно да търси крилата, където е най-раним, с оглед на това, че теренът е съкратен със 180 градуса по тъч линията. Подаване към левия или десен бек в първата фаза на владението на противника е бил спусък Ливърпул да започна своята преса. Нападателят, както главно прави и днес, прави т.нар. закривено движение и се впуска между двамата централни бранители, пречейки на съперника да рециклира владението и, на практика, преполовява терена. Остатъкът от отбора се движи с топката, създавайки числено предимство в зоната около топката, но и в зоната в която топката може да дойде непосредствено (най-често от първата линия на пресата). Това, когато се проведе качествено, би означавало, че Ливърпул печели владението или кара противника да направи безсмислен дълъг пас, най-често и без вдигане на главата или адекватно положение на тялото. С други думи, и друга евентуалност е носила владението на Ливърпул, само по-далече от вратата, която атакува.
Важно е да се каже, че пресата в Англия е донесена от Греъм Тейлър, който работи с доста успех в Уотфорд. По-сложните пресови системи трябвало да почакат още десетилетия и влизането на чуждестранни треньори от най-висока класа във Висшата лига.
В Ливърпул клопката на пресата полека започнала да се развива. "Червените", които много бързо минали на тясната 4-3-3, в която играят и сега, допускали пас към крилото, но това не било спусък за преса. А, не... Онова което правили е винаги да пуснат възможност за пас на противника назад в полупространство, а чак тогава да притиснат топката от всички ъгли. Защо?
Заради това, че тогава и тяхната контраатака или бързо нападение е било по-опасно, защото е започвало в стратегически много по-добрата вертикална колона на футболния терен. Играта на Ливърпул при Юрген Клоп, с изминатото разстояние и минаване на времето, станала все повече и повече колективно структурирана. Това кара играчите, които играят физически най-изморителния тип футбол, който съществува, все пак да се уморяват по-малко отколкото би било очаквано, просто защото факторите в компактния отбор не трябва да тичат еднакво като членове на разюзден и некоординиран състав.
Сеп Хербергер, селекционер на Германия през 1954 година, с която става шампион на света, е казал, че основната цел на всеки тактически принцип е да измори противника колкото е възможно повече, при това потрошавайки колкото се може по-малко енергия. Точно това опитва Ливърпул и, когато успява в това, изглежда наистина мощно.
Статистиците от Опта са пресметнали, че средната бързина на Ливърпул в атака е 1,75 метра в секунда, както и че включва около 3,5 подавания. Във Висшата лига най-бърза атака имат Стоук и Лестър, но с много по-малко подавания. Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед използват много повече подавания, но са много по-бавни. Когато се погледне така, отборът от Анфийлд изглежда съвършена комбинация от директност и комбинаторика.
Това произтича от две неща, а първото е, недейте дори да опитате да се правите на изненадани, пресата на Ливърпул, съответно нейната структура.
Почти всички отбори на света, когато играят висока и ниска нападателна преса, временно преминават в отбрана "човек на човек" (на един от трите варианта на тази отбрана, които съществуват, да бъдем съвършено верни на прецизността), поне в първите две линии на пресата. Това е защото е невъзможно да се задържи вертикална компактност на блока, защото последната линия трябва да стои около линията на центъра на игрището. Ливърпул отстъпва от този стандарт.
Той се движи като един организъм, пречейки на нейната вертикална прогресия. Зоновата преса означава играчите да държат форма, но и когато отнемат топката, напред знаят къде се намират техните съотборници. Това ги прави много опасни в преминаването към атаката.
На другата страна или, по-прецизно, на дясната страна, Ливърпул играе с истинско крило. От първите седем отбора във Висшата лига през изминалия сезон (а тази линия не е изолирана и ендемично ограничена в Англия), Ливърпул е единственият отбор, който играе с крило, което играе крило. Говорим, разбира се, за Мохамед Салах. В останалите отбори крилата играят флангови защитници във формации с трима защитници (Арсенал, Челси, Манчестър Сити) или бекове във формации с четирима бранители (Антонио Валенсия в Манчестър Юнайтед).
От бразилската 4-2-4 система и легендарния Нилтон Сантос бековете са започнали да стават по-офанзивни. Със създаването на 3-5-2 система и, с нея, крилото-бек, ролята на фланговия футболист допълнително се усложнила. Фланговият бек често е единственият играч, който осигурява нападателната широчина на своя отбор, докато бекът все пак е задължен за временни изтичвания напред, както и за ползване на "овърлеп" и "ъндърлеп" движения (бягания зад гърба и бягания пред лицето).
Крилата главно играят като "обърнати крила" (футболист със силен ляв крак на дясната страна, който влиза диагонално навътре и шутира към вратата), просто като свързващи, които се вмъкват между линиите (Мхитарян в Дортмунд или Мата в Юнайтед) или като втори нападатели (като Анри в националния отбор на Франция на Европейското първенство през 2004 г).
Но Ливърпул има стриктно офанзивен футболист, който прегръща линията на тъча и винаги е в съвършена позиция да нападне слабата точка, най-ранимото пространство на всеки отбор - клисурата между централния защитник и бека. Това е голямото предимство на Ливърпул.
Още един интересен елемент в играта на Ливърпул е техния "скрит диамант". Клоп и в Дортмунд умееше да играе в една базисна формация, а неговият отбор в развоя на мача и чрез предварително тренирани механизми на движение да премине в ромб на средата на терена (както срещу Майнц през 2014 година). Сега в отбора има Фирмино, който играе по-малко като деветка, дори не играе и като лъжлива деветка, защото не започва своето движение от нападателната линия, а най-често играе като десетка. Това прави Ливърпул често да изглежда като отбор в система 4-1-2-1-2, което винаги му дава числено предимство в средата на терена, а и огромно пространство, което Садио Мане и Мохамед Салах могат да използват. Докато противниковите мениджъри се справят и опитват да неутрализират този трик на Ливърпул, често е и твърде късно.
Но Ливърпул има и голям недостатък. Отборът, който играе с доста висока преса винаги е особено оголен в третата част на своя блок (зад пространството около топката и пространството в което топката може непосредствено да отиде). Става дума, разбира се, за пространството в и около защитната линия. Ливърпул, не съществува друг начин това да се каже, има персонал под средно равнище в защитната линия. И това се вижда. Непрекъснато. Във всеки мач.
Опитваха в този клуб да решат това с довеждането на Върджил Ван Дайк от Саутхемптън (който би бил напредване, но въпросът е да би бил достатъчно напредване, особено като изолирана добавка към трагикомично порестата защитна линия), но това просто не успя. Истина, успяха да устоят на атаките на Барселона и да задържат Филипе Коутиньо в Англия, но бразилецът ясно обяви, че иска на Ноу Камп и нивото на неговата посветеност, когато и ако се върне в отбора, също така е нещо което представлява неяснота в отбора, който по никакъв начин не е достатъчно добър да позволи да има макар и една неяснота.
Съществува още един относително лесно видим дефект в играта на Ливърпул, а това е първата фаза на владението. Мнозина треньори смятат, че конструкцията на нападението, чистата прогресия на топката, е основата на успеха на всички останали фази от атаката и крайното създаване на възможности за гол. Отборът на Юрген Клоп често играе в нападателния 2-3-5 облик, с много офанзивни бекове, които в нито един момент не са директно решение за подаване на своя вратар или централните защитници. Добавете към това пасивността на Джордън Хендерсън като ос на въртене, бавността на иначе много качествения и много умел с топката Емре Джан и общата некреативност на Вайналдум, получавате несвързаност на линиите, което довежда до много импровизирани зачатия на нападение, които твърде често остават само това - зачатъци.
В такива ситуации отборите прибягват до създаване на платформи за усвояване на пространство, особено защото отборите главно притискат с двама играчи в първа линия. La Salida Lavlpiana (акция в която халфът влиза между централните защитници и създава временна тройка в първата нападателна линия) или влизането на халфове от лявата или дясната страна на защитната двойка са най-честите принципи. Нито един от тях не е в достатъчна мярка наличен в играта на Ливърпул, най-вече защото неговите играчи не са готови (способни?) да разпознаят контекста на мача и да пригодят своето движение към микроструктурата на отбора (в т.нар. пространство на взаимопомощ) или макроструктура на отбора (в т.нар. пространство на сътрудничество). Юрген Клоп не може да научи футболистите на това тъй като най-вероятно е било прекалено късно да ги учи на водене на топката или фините нюанси на европейския пас.
Следователно, какво може да се очаква от Ливърпул в Шампионската лига през този сезон? В турнир в който нито един английски отбор не е стигал до финал от 2012 година, турнир в който, общо взето, нито един английски отбор не е бил много значим прилично дълго... Безсмислено е да се отговаря на такова питане. Безсмислено е да се опита. Ливърпул е, по начин, който вероятно е възможен само във футбола, еднакво готов на всичко и на нищо. Отбор предопределен да блести, но и да се угаси по-бързо отколкото свещ върху която е сложена чаша.
Ливърпул е забавен отбор. На път е с Клоп да еволюира (във футбола революциите главно са еволюции), но още е на път. А забавните отбори, които са само това и нищо повече, не печелят Шампионската лига. Чак и не се задържат твърде дълго в нея. Но да ги гледаш е, пък, забавно. Пък на който това му е достатъчно...
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар