Преди точно 45 години, в тогавашната Купа на европейските шампиони, за пръв път се срещнаха Цървена звезда и Ливърпул. Легендарният Бил Шенкли доведе своите червени за първи мач от 1/8-финалите, а Милян Милянич и неговите играчи се погрижиха в Ливърпул добре да запомнят Белград.
Червено-белите започнаха мача вдъхновено, а гостите от града на река Мърси бяха принудени да се бранят от налетите на младия Владимир Петрович.
Няколко минути преди оттеглянето за почивка, вратарят на "червените" Рей Клемънс беше преодолян. Слободан Янкович по диагонал от дясната страна, малко извън границите на наказателното поле, намери малко пространство и с левия крак отправи снаряд, който намери горния десен ъгъл на мрежата на Клемънс. Неспасяем удар!
Както се и очакваше, този гол даде още по-голям подтик на сръбския отбор, па през второто полувреме Богичевич, Караси, Янкович, Лазаревич, Ачимович и другите яростно атакуваха вратата на шампиона на Англия.
Наградата за добрата игра дойде след три минути от второто полувреме. Владислав Богичевич усети шанса, влезе в наказателното поле на гостите и с хубаво воле намери долния ъгъл на вратата на Клемънс. Това беше 2:0 за Цървена звезда!
Все пак, с напредването на мача, гостите се окуражиха и започнаха да заплашват легендарния Оли Петрович, и двадесетина минути преди края успяха да преполовят изоставането с гол на Крис Лоулър.
Този резултат даваше надежда на английските привърженици, които вярваха, че техните звезди Кевин Кийгън, Джон Тошак, Емлин Хюс, Томи Смит, Йън Калахан и останалите ще успеят да елиминират шампиона на тогавашната Югославия. Но, те в този момент не са били наясно с качеството на отбора с който се състезават.
Две седмици по-късно, Милян Милянич и Цървена звезда дълбоко са се врязали в паметта на цяло едно поколение "червени". Но, това е друга история...
Легендарният ас на Ливърпул Крис Лоулър говори открито за мача, който е имал ключово въздействие върху историята на "червените" и всичко което славният английски клуб ще стане...
Когато Крис Лоулър, а е била 72-ата минута, след ъглов удар и суматоха в наказателното поле на Цървена звезда някак е стигнал до топката, ритнал и уцелил самия ъгъл на вратата на Оля Петрович - Бил Шенкли подскочил от пейката както рядко го е правил в кариерата. И по-късно, в съблекалнята, големият Шенкс е бил усмихнат, защото е бил убеден, че Звезда с това свое 2:1 няма какво да търси в реванша на Анфийлд.
Тогава се случила история.
В дните преди новата среща между Ливърпул и Цървена звезда англичаните превъртат лентата. Няма вестник или портал там на Острова, които не припомнят деня когато е създаден "Начинът на Ливърпул". Реваншът със Звезда, така е. И ние вече говорихме за тази известна нощ. Но някак винаги се връщаме към нея с радост. Звездашите преди всичко. И не само звездашите. Как гордо и просто невероятно звучи: когато югославяните учеха англичаните на футбол.
Крис Лоулър са го наричали Тихия рицар. Задната линия на "червените": Клемънс, па пред него на десния бек този Тих рицар, тогава Линдзи, Лойд, Емлин Хюс, Томпсън... Крис Лоулър, днес добре изглеждащ старец на 70 и кусур. След 550 мача за Ливърпул си спомня всичко. Като десен бек - 61 гола. Шенкс винаги е говорил, че е имал мозък и мислене на голмайстор...
"Играех за Ливърпул по това време. Ние играехме така, че искахме на всеки противник да вкараме шест гола. Просто, излизахме на терена и нападахме с всички сили от началото до края на мача. С това оставяхме доста пространство на противника и когато играехме в Европа съперниците умееха да използват това доста добре. От това научихме много. А тогава други се учиха от нас", започва историята Лоулър.
Жива легенда. За пръв път е стъпил на Анфийлд три месеца преди Бил Шенкли. Отишъл си е година и нещо след големия шеф. Помни, помни ама съвсем всичко. Звезда е темата. История отново се случва. Лоулър е насреща, обширно за всичко.
"Ден след жребия разбрахме с кой играем. Чак когато дойдохме в клуба... Знаете, тогава не се говореше толкова в радиото и телевизията. Само във вестниците. Не знаехме много за Цървена звезда. Бяхме запознати с името и историята на клуба, но не познавахме играчите."
Шенкс направил каквото зависело от него, но...
"Разбрахме, че Звезда има добър състав, добри играчи. Спомням си първия гол в Белград. Беше чудесен. За да преодолеете Клемънс по това време трябваше да постигнете наистина фантастичен гол. Тогава 2:0. На нас след такава преднина за Звезда ни трябваше гол до края на мача. Доста късно, след един ъглов удар, успяхме. Аз успях."
Добре, Шенкли не е бил много щастлив след загубата. Не е, обаче, и тъгувал много. Това потвърждават думите на Крис Лоулър.
"Да, Звезда ни изненада, имаше наистина отлични футболисти. Но с постигнатия гол в Белград си върнахме самочувствието за реванша. Нашият мениджър повдигна играчите и привържениците без оглед на загубата с 1:2. Говори, че ще победим, убеждаваше ни. И повярвахме в това. Имахме такова отношение. Мислехме, че сме научили достатъчно от грешките в първия мач."
И тогава тази ноемврийска нощ. За Звезда магична. За Ливърпул преломна.
"Спомням си, Звезда имаше голямо притежание на топката. Не ни нападаха много, но пак вкараха много красив гол. Как да не си спомням... Свободен удар, Клемънс пак не можеше да направи нищо. Мислех, че заслужавахме да победим и ми беше жал, че не го направихме. И Шенкли беше много разочарован. След този мач него го замени Боб Пейсли. Всички в клуба научиха много от този опит."
Никой от Ливърпул, никой от английските журналисти, никой от треньорите, специалистите не спори - Ливърпул в този реванш против Звезда е изиграл най-важният мач в своята история. И Лоулър не хвърля сянка над този факт.
"Може би не се забелязва на пръв поглед, но винаги се връщам към този мач с Цървена звезда и го сравнявам с днешните мачове. От този момент започнаха промените, учехме все повече, бяхме по-внимателни... Всъщност напълно променихме стила на игра", заключи легендарният ас на Ливърпул.
Звездашите тези дни просто се пръскат от гордост. А как и да не. След няколко изключително трудни сезона, променливи резултати, неволи на терена и извън него, клубът се върна на най-голямата европейска сцена. Успехите в Бари и Токио направиха така, че името на белградския клуб завинаги да бъде записано в спортните алманаси, но това име и преди сезон 1990/1991 е било известно в Европа.
Това е история за човека, който е модернизирал играта на Цървена звезда и е направил така, че нейното име в Европа да се изговаря със страхопочитание. Милян Милянич за осем сезона на пейката на тогава югославския клуб е спечелил четири шампионски титли, три Купи, както и Купа Митропа, но може би най-значимото е това колко е променил самата игра.
По примера на големите отбори от началото на седемдесетте, Милянич е въвел футбол близък до известния "тотален футбол", който е играл Аякс на Ринус Михелс. Вече не е било достатъчно да имате технически надарени играчи. Идеята на популярния Чиче е била Звезда да играе бързо, с прецизни подавания, повече ангажиране във фаза отбрана, непрекъснато движение без топка и убийствени контраатаки.
Такъв футбол бързо е донесъл резултати. През сезон 1970/71 Цървена звезда е така близо до класиране във финала на Купата на европейските шампиони, но белградската победа с 4:1 над Панатинайкос все пак не е била достатъчна преднина за реванша в Атина. Все пак, белградският отбор е станал сила на която из целия континент започнали да обръщат внимание.
Ако е имало такива, които още не са познавали убийствения отбор от Белград, това се променило през есента на 1973, когато жребият събрал Звезда със славния Ливърпул. Треньорът на "червените" Бил Шенкли се изправил срещу Милян Милянич и една съвсем различна школа на футбола, която се развивала "зад Желязната завеса".
С голове на Слободан Янкович и Владислав Богичевич, Звезда решила първия мач в Белград с резултат 2:1, а голът който постигнал Крис Лаулър дал надежда на англичаните за реванша и евентуално класиране на 1/4-финалите в КЕШ. Две седмици по-късно, на 6 ноември 1973 популярният Коп очаква победа на своя отбор, между останалото окуражен от факта, че на своя "Анфийлд" никога не са побеждавани в европейски мач.
Пред 41 774 зрители, отборът който в своите редици имал Рей Клемънс, Фил Томпсън, Джон Тошак и Кевин Кийгън, не могъл да установи своята игра срещу Миляничевата Звезда. Войин Лазаревич постигнал гол след час игра и това бил ключовият момент в мача. Ливърпул успял да изравни пет минути преди края, но Звезда не се задоволила само с преминаване в следващия кръг. Червено-белите продължили да търсят шанс и успели да победят с гол на Войин Лазаревич във финала.
Милян Милянич и неговите воини Йованович, Богичевич, Дойчиновски, Янкович, Караси, Лазаревич, Ачимович, Петрович и останалите удивиха английския шампион и накараха англичаните да разберат, че техният стил на футбол е застарял. Още от следващата година Ливърпул, по настояване на асистента на Шенкли и негов наследник Боб Пейсли, драстично променил стила на игра.
Намерението е било ясно: да се играе като Цървена звезда на Милян Милянич - с по-малко дълги топки, с повече подавания и движение в което всички играчи биха участвали в различни фази на играта.
Останалото е, както казват, история. Ливърпул в следващите няколко години стана европейска супер сила, спечелвайки Купата на европейските шампиони три пъти за девет сезона под ръководството на Пейсли.
Знанието и резултатите на Милянич го направили търсен специалист в Европа. Още от следващия сезон е бил треньор на Реал (Мадрид)...
Съществува под това наше небе един вид сладострастна митомания. Някакъв вид потисната дисморфия, която ни казва, че сме най-силни, най-добри и, защо да не кажем, най-хубави. Всички искат да са като нас, а тъй като не могат затова ни мразят. Нас, най-силно, най-добре и, защо да не кажем отново, най-хубаво. Но веднъж, макар във футболната история, наистина е било така. Наистина сме били толкова големи, че онези най-големите поискали да бъдат точно като нас. Ливърпул е гигант. Левиатан. Цървена звезда го е направила такъв.
Никога не е имало доминация каквато е била тази. Червен огън, като онзи за когото са говорили Хераклит или стоиците, който не се гаси. Ливърпул, истина чак от мача с Андерлехт през 1964 и решението на Бил Шенкли да играе в изцяло червени екипи, от 1973 до 1990 година е спечелил 11 шампионски титли на Англия, четири пъти е бил шампион на Европа, взел е три купи на ФА, две купи на УЕФА и четири купи на Лигата.
Единадесетата титла първенец на Англия е била общо №18 за клуба от "Анфийлд", което е било двойно повече от Арсенал и Евертън, клубовете, които са били на второ място по успешност. Астън Вила и Манчестър Юнайтед са имали по седем титли.
Ливърпул е бил мощен, онзи който се гледа или от когото се скрива погледа.
Нещо се спуска по хълма... А да, въпрос. Защо Ливърпул е бил толкова мощен?
"Червените" някога са били водеща комерсиална сила, пионери, между останалото, в рекламирането на екипи. Това може да изглежда банално от перспективата на модерния привърженик, който е свикнал да гледа Ливърпул чийто почти всички комичнотрагични проблеми произтичат неспособността да се приспособи към пазарните изисквания на Висшата лига. (Ужасите на Хейзъл и Хилзбъро също така са голям фактор за падението на Ливърпул.)
Но Ливърпул не е бил различен заради това че е бил по-богат. Ливърпул е бил различен защото е, ще ни простите очевидната тавтология, бил различен.
Футболът в Англия винаги се е играл според ясно определени правила. Официално се е появил и е кодифициран за пръв път в държавните училища (елитни институции за обучение на богати юноши). Бил е базиран на дрибъла, съответно гоненето на по-големите ученици, от които някои са били познати като префекти, към вратите, които са били бранени яростно от по-младите ученици, които де факто и де юре са били техни роби. Удари, шамари, шутирания (понякога чак и топки)... По-малко брутален е бил ловът на лисици, другото любимо хоби на момчета от Уинчестър, Ръгби, Итън, Хароу, Уестминстър...
Единственото нещо което е могло да спаси по-младите ученици от съдбата на отбраната на вратата е била демонстрацията на храброст, пренебрегване на болката и основната лична сигурност. Изтъкнете се с такива особености и, може би, ще получите възможност да заиграете в отбора с по-възрастните ученици.
Стандартите са поставени така. Борбата е по-надеждна от умението, храбростта и търчането по-ценни от тактиката или размислянето. Хърбърт Чапман с Нортхемптън Таун измислил контраатаката, по-късно с Арсенал W-M формацията с вечно директния и вертикален футбол.
Чарлс Рип, някогашен пилот в РАФ, използвайки статистика и позиция на съветник на Стан Кулис, треньор на Уулвърхемптън, най-добрият английски отбор през петдесетте години, установил идеал за нападението във футбола, който не съдържа повече от три подавания. Чарлс Хюз, който се намирал на няколко много влиятелни позиции в английския Съюз, институционализирал тези разбирания (или е замърсил доживотно кладенеца на английския футбол, както е казал един стар английски журналист).
Всичко е подправил Греъм Тейлър, който с Уотфорд въвел пресата в Англия, но продължавайки да играе най-директния възможен футбол.
Route one. Това му е името. Ако такива неща изобщо и заслужават име...
Но Ливърпул не е играл така. Защо? Каква е причината за това?
Не защо. Кой. Кой е причината за това?
Там където най-добрите са падали...
Ливърпул в края на шейсетте бил доста успешен в своята родина, но тогава в европейските турнири редовно бил отстраняван, и то от отбори, които в този момент не са били невъзпитано мощни супермегагиганти. Изпадал е от Ференцварош, Атлетик (Билбао) и Витория Сетубал. И тъкмо когато в този клуб помислили, че са успели да намерят истинската модалност на игра, съответно когато спечелили Купата на УЕФА през 1973 година, им се случила Цървена звезда. Югославският състав, воден от Милян Милянич, победил в Англия с 2:1, а с общ триумф от 4:2 си осигурил класиране на четвъртфиналите на Купата на европейските шампиони.
По-късно "червено-белите" са победени от Атлетико (Мадрид), който ще стигне до финала. Някои още, с меланхолия която познават само футболните привърженици, се сещат за някои възможности в Белград, както и невъзможността на Блеки Богичевич да спре спринта от половината на терена на Луис Арагонес (иронично, по-късно селекционер на Испания, който носил прякора "Костенурката").
В Ливърпул са, всякак, имали определена представа какво да очакват от един континентален отбор, но технологията все още не е позволява противникът да бъде проучен детайлно както би бил днес. Чак когато са видели с каква рутина футболистите на Звезда задържат владение и ядосват съперника им било ясно, представено с цялата яснота на болезнено порязване, колко е основно тяхното техническо-тактическо закърняване.
На следващия ден, пети ноември, в една неугледна и пренаселена стаичка без прозорци, украсена с куки за бутонки, отборни снимки и топлес календари, във футболния фолклор позната просто като boot room, Бил Шенкли, Боб Пейсли, Джо Фегън и още няколко човека с влияние в клуба свикали кризисен щаб.
Съществувала е и по-рано традиция на събиране в "бут рума". Дебатите за футбола са пълнили стаичката еднакво както и разпознаваемия горчиво кисел дъх на бира. Мениджъри и управници на противникови клубове са получавали достъп в този кът на "Анфийлд". Легендата казва, че само Елтън Джон, тогава първи човек в Уотфорд, поискал да пие джин. Получил е пиво.
Но това не е било обичайно събиране. Boot room е станала склад на дух на Ливърпул, място където е било най-очевидно какво е всъщност футболен клуб Ливърпул. Затова и това е било единственото възможно място да се промени точно какво значи да си футболен клуб Ливърпул.
Бил Шенкли не е бил голям тактик, въпреки че е бил голям треньор (да, това понякога е възможно). Познато е било, че този дял на играта малко го е и уморявал, толкова че е бягал от треньорските семинари. Тактиката е била нещо с което се е занимавал Боб Пейсли, който най-накрая го е и заменил през 1974 година.
Но стиловата промяна от късната есен на 1973 година е била фундаментална. Тогава е прието, че успешен отбор в Европа трябва своите атаки да гради от последната линия, както и да е потребно всички играчи да бъдат способни да контролират топката, да я подават и тогава със своето движение да създадат условия за нови подавания. Защитникът не е могъл вече да бъде само грамада от разрушителна енергия, а равноправен дял от нападателната цялост.
"Когато получите топката, а играете в Ливърпул, искате решения, искате извори и устия... Нужно е да имате най-малко двама играчи на които можете да подадете, понякога три, понякога и повече. Играем в групички. Докато топката се мести се променя и облика на противника. Накрая, пространство ще се отвори", говорил е Шенкли.
"Те (Цървена звезда) са добър отбор, но привържениците на Ливърпул никога не биха платили да гледат футбола, който те играят. Но те ни научиха да размисляме два-три хода и подавания напред", обяснил е.
Ливърпул е станал известен със своята търпелива игра с подавания, която доста се различавала от директното практикуване на футбол, в Англия познато и като kick and rush (а да, "то" има всъщност две имена).
"Третирахме футбола като война. Континенталните футболисти ни отнеха това физическо надмощие като играеха около нас, не позволявайки ни да се наложим. Затова станахме като тях", обяснил е Пейсли.
Същите принципи на игра е ползвал и Нотингам Форест когато два пъти подред е станал най-добър на континента. Клъф е облажил от прилагането на тази концепция, въпреки че самият не е бил прекалено зает с тактически детайли колкото с нейните основни принципи. Форест е, така, играл зона в почивката докато се брани, което е било много напредничаво за онова време, но без някакво специално упражняване.
"Шест играча нека застанат пред вратата. Тогава нека нападнат топката", било всичко което той искал от своите играчи.
Всичкото това шеметно променяне и преправяне, защото един ден в земята на скаузърите, в историческия Ланкашър, дошъл отбор от нашата страна - и им показал в какво толкова грешат.
... там където най-добрите са създавани
Мнозина говорят за децата на Звезда. Малко някога, ако и тогава, чуете нещо за хората на Звезда. В Италия съществува израз "футболисти знамена" (giocatori bandiera), а се отнася за онези играчи, които са дали себе си на един клуб.
Франческо Тоти, Паоло Малдини, Пол Скоулс, Андрес Иниеста... Такава дружба. В Югославия са били рядкост, в Сърбия са невъзможност.
Един такъв е бил Йован Куче Ачимович, белградско дете което е станало човек на Звезда. Освен че е знаме, той е и мост на големия клуб, защото успял да свърже поколението от края на шейсетте (Бора Костич, Драгослав Шекуларац...) с онова от първата половина на седемдесетте (Драган Джаич, Цоле Янкович, Станислав Караси...). Той е, следователно, еднакво и протагонист и свидетел, фона и главен герой на периода, който означи изкачването на "червено-белите", които ще имат своя denouement в юга на Италия, в първата година на последното десетилетие на миналия век.
"Това беше едно друго време. Големината на заплатите се решаваше на върха (държавата - б.р.), но получавахме бонуси, така, под масата. Получавахме и апартамент. Но, разбира се, тогава 80% от бюджета на клуба беше попълван с пари от билети. Публика винаги имаше. Останалото допълваха спонсори", спомня си господин Ачимович.
Почти невероятно изглежда сега фактът, че йерархията на важността на футболните мачове някога е била напълно различна.
"Тогава европейските мачове нямаха по-голяма стойност от домашните. Дори не се оценяваха еднакво. Домашното първенство имаше предимство. Треньорът би отморил Драган Джаич в Европа, в мач който се е играл в сряда, за да бъде той готов за мач през уикенда, който се играе със Слобода от Тузла", казва господин Ачимович.
Но, и поред това, мачът с Ливърпул е бил специален...
"Хората години след него говореха за тези мачове. Споменават го винаги където и да се появим. Това беше специален мач".
А като такъв е изисквал и специална подготовка. Цървена звезда е била отбор, който е играл много директно с топката, винаги във висок ритъм. В мача с Ливърпул всичко е било различно. Милян Милянич е решил да промени напълно подхода на своя отбор.
"Милянич обърна всичко с главата надолу. Десет дни упражнявахме само игра с топката. Знаехме, че с тях не можем да играем лице в лице, така че трябваше да играем с много повече притежание", изтъква Ачимович.
Целта е била топката колкото може по-често да отива към неважните дялове на терена, които винаги са били фланговете. Това се правило, за да на Ливърпул, ако спечели топката, да му е много по-трудно да тръгне в смислена и продуктивна контраатака.
"Всичко беше подредено в игра в триъгълници. Точно както и днес", акцентира Ачимович, който, аргументирано, твърди как не са съвсем всички футболни иновации "истински иновации". Като пример изтъква играта с един нападател и един играч зад него (като в модерната 4-2-3-1 система, съответно 4-4-1-1 система на Алекс Фъргюсън или селекцията на Холандия, шампион на Европа през 1988 година), а която е съществувала още по времето на най-твърдото катеначо на Интер от средата на шейсетте години, когато големият Сандро Мацола е играл зад единствения нападател на "нерадзурите".
Звезда в този период вече е минала към зонова отбрана, с това че в този мач Никола Йованович, по-късно първият футболист извън британския или ирландския остров в Манчестър Юнайтед, играл на "човек" срещу Джон Тошак.
"Отборът беше силен, защото имаше много играчи с различни характеристики. На противника беше трудно да се пригоди. С това, функционирахме чудесно заедно, допълвахме се", обяснява Ачимович.
"Точно знаехме кой какво прави. Както и другаде - пекарят пече хляб, пощальонът носи писмо. И при нас всеки знаеше каква е неговата работа".
Цървена звезда е играла в 4-3-1-2 система, в ромб който няколко години по-рано, почти същевременно, излязъл от брилянтните умове на Виктор Маслов, Алф Рамзи и Хуан Карлос Лоренцо. Разликата, която изтъквала интерпретацията на Звезда на тази система е била направена в ролята на централния халф (най-очевидно така е играл Бранко Кленковски).
По време на всички фази на притежанието, той влизал в халфовата линия, но в състояния и фази на играта в които противникът е бил този с топката влизал между централните защитници и ставал част от последната линия.
"Осмиците", съответно футболистите на ръбовете на ромба (диаманта), които в Англия наричат "shuttlers" (а в Сърбия, преди четиридесет години и никога след това, полукълба), тогава биха имали малко по-голяма защитна отговорност. Обаче, близостта на защитната линия е правила изнасянето на топката при нейното спечелване много по-лесно. Точно тази лекота с която Ачимович е пазил притежанието има специално място в легендите на Цървена звезда.
А това е била есенцията на (дву)боя с Ливърпул. "Червените", като все още никой друг английски отбор, не са играли организирана висока преса, а са се бранили в средната зона - съответно, първата защитна линия (нападателите) стояла около или малко пред центъра на игрището.
На Звезда не й е пукало. Футболистите на Милян Милянич имали инструкции да чакат, с хоризонтални подавания да чакат съперника и да го примамят да се отвори, което той неизбежно правил.
Цървена звезда е била толкова поразително доминираща. Това е била чудесна историческа симетрия, подходяща замяна на ролите.
"Ние, в Югославия, гледахме на англичаните като пример. Мечтаехме за тях. Като момче, четейки за големия Уулвърхемптън, не си представях хора в оранжеви екипи, а истински вълци ("вълци" е прякорът на клуба от стадион "Молиню")", разказва Ачимович.
Мачът със Звезда е началото на Ливърпул. Нулата на господството на големия Ливърпул. Това което е последвало е било величествено. Лекцията е преподадена - лекцията е научена
Ливърпул е бил, па, специфичен. Фердинанд дьо Сосюр, известен, може би и най-известният семиотик, е казал, че разликата е изворът на значението на думите. "Дърво" няма никаква връзка с растение със стъбло, корени и корона. На някой друг език това растение се означава по някакъв друг начин. Какво думата "дърво" представлява зависи само от нейните разлики в сравнение с всички други означители, съответно думи.
Така и Ливърпул. Специален, не толкова по това какъв е бил, а в контекста на английския футбол, какъв не е бил.
"Ако имате черно-бял телевизор, Ливърпул е онзи отбор с топката", казвали коментаторите по това време.
Основата на играта на Ливърпул е било продължителното владение. Това притежание е започвало в последната линия и често се рециклирао, с хоризонтални или пасове назад, а всичко с цел чрез стабилност да се стигне до пространство. А пространството в защитния блок на противника винаги се отваряло.
Обликът на Ливърпул е бил изкривен като самодоволна усмивка. Отборът е играл в базовата 4-4-2 система, но с дясно крило и трима халфове, така че е по-добре да говорим за асиметрична 4-3-3 система, която по-рано с Ипсуич е играл Алф Рамзи или с Абърдийн, по-късно в процеса на спечелване на Купата на носители на национални купи (тогава все още не сър) Алекс Фъргюсън.
Ливърпул е играл оптимистичен футбол. Бил Шенкли е бил оптимистичен човек. Реформатор и военен командир, едновременно, в такъв размер, който в този момент е бил необходим.
Най-големите футболни треньори по същество са доста различни, често е несериозно и изобщо да се сравняват, но съществува една характеристика, която на всички им е близка. Клубовете в които работят с времето стават еманация на самите тях. Силата на тяхната личност е такава, че дава облика на цялата организация, която тогава става отражение на някои техни доминиращи черти.
Етосът на Ливърпул като роден наново клуб отлично показва и идването, във времето на Боб Пейсли, на Брус Гробелар. Вратарят от Зимбабве е бил бурлескна първа версия на проактивния вратар каквито днес са Мануел Нойер или Едерсон. Ливърпул и по-рано е имал подобни експерименти - как да забравим Томи Лорънс, чийто прякор е бил "Летящото прасе" - но никога това не е било толкова подчертано.
Тази дързост идва със самоувереността. Самоувереността идва с победите. Победите идват с добрата игра. Имало е много чудесни футболисти в този период, а ние ще ги изброим както се изброяват знаменитости - Йън Ръш, Кевин Кийгън, Джон Тошак, Греъм Сунес... - но знаменитости, които са само украса на града, не и негова есенция. Рим не е испанските стълби, а духът, Ливърпул не е бил Кени Далглиш, а идея.
Междувременно и обликът се е променил, па по време на победителския поход през 1984 година, когато във финала е победена Рома, с известната "паяжина" на треньора Нилс Лидхолм, е използвана и системата 4-3-1-2. Да, точно тази в която е играла и Цървена звезда.
Не съществува клуб, който е успял последователно да властва. Това не са могли чак и Байерн или Аякс, които са навързали по три европейски трофея, но с едно поколение футболисти и по двама треньори. Реал (Мадрид) е взел пет поредни титли с три треньора, но отборът не се е променял.
Ливърпул е единственият, до днес, а вероятно и от днес, който е променил тъканта на играчите и продължил да властва.
Ужасът на Хейзъл, за който тук няма да говорим, прекъсна растежа на Ливърпул, изобщо на английския футбол.
Колко познавателен, над всичко, е бил футболът на Ливърпул показва и количеството треньори, които е дал. Греъм Сунес, Кени Далглиш, Кевин Кийгън, па Джон Тошак, който, заедно с Хавиер Ирурета, тогава треньор на Депортиво, водейки мадридския Реал установил завинаги 4-2-3-1 системата, която и днес е най-играната в света.
Висшата лига се променя, става космополитно място за срещи, приют за треньорски умове от всички краища на планетата. Английският футбол напредва, но това върви много по-лесно защото, ако нищо друго, е останал зародишът на футбола, който е играл Ливърпул.
А преди всичко това, началото на началата, в момент от историята, който сияе необичайно силно, се намира Цървена звезда...
Правило е, че е по-добре да имате 11 играчи, които заедно работят погрешно, отколкото всеки играч да прави каквото си иска. - Юрген Клоп
Футболен клуб Ливърпул е основан в края на петдесетте години на 19 век. Само че това бил клуб съставен от бивши ученици в Ръгби школата и които играели този вид футбол, който по-късно ще стане ръгби футбол (а още малко по-късно ръгби съюз и ръгби лига, две отделни, но еднакво забавни разновидности). Ливърпул, който играе "нашия" футбол (association футбол) е създаден през 1892 година.
Неговото истинско раждане, ако под раждане не смятаме физически-биологичното съществуване на клуба - под което разбираме играчи, треньори, функционери, привърженици, стадион, победи и загуби - се случило в първата половина на седемдесетте години на двадесети век. Тогава е създадена идеология, идея, която надвила над Ливърпул и която със силата на поток споила играчите, треньорите, функционерите, привържениците, стадиона, победите и загубите в едно. Нещо голямо.
Ливърпул в края на шейсетте и началото на седемдесетте бил прилично успешен в своята домашна среда, но в европейските турнири редовно бил изтупван, и то от отбори, които в този момент не са били най-мощните супермегагиганти. Изпадал е от Ференцварош, Атлетик (Билбао) и Витория (Сетубал). И тъкмо когато в този клуб помислили, че са успели да намерят истинския начин на игра, съответно когато спечелили Купата на УЕФА през 1973 година, им се случила Цървена звезда. Югославският, сега сръбски отбор, предвождан от Милян Милянич, победил в Англия с 2:1, а с общ триумф от 4:2 си осигурил преминаване в четвъртфиналите на Купата на европейските шампиони.
В Ливърпул, всякак, имали отредена представа какво да очакват от един континентален отбор, но технологията още не позволявала противникът да бъде проучен детайлно колкото днес. Много е вероятно чак когато са видели с каква рутина футболистите на Звезда задържат владението и изнервят съперника да им е станало ясно колко из основи е тяхното техническо-тактическо закърняване.
След неуспеха, на Анфийлд, в една неугледна и претъпкана малка стаичка без прозорци, украсена с куки за бутонки, отборни фотографии и топлес календари, във футболния фолклор позната просто като boot room, Бил Шенкли, Боб Пейсли, Джо Фейгън и още няколко влиятелни човека в клуба започнали стилистична промяна, която ще даде възможност на Ливърпул, но и на останалите английски състави, да владее европейския футбол в следващите години.
Тогава е прието, че успешен отбор в Европа трябва да гради своите атаки от задна линия (първа нападателна линия, както се казва днес), както и че е нужно всички играчи да бъдат способни да контролират топката, да я проследяват и тогава със своето движение да създават възможност за нови подавания. Защитникът не можел вече да бъде само къс самородно злато от деструктивна енергия, а равноправен дял от нападателната цялост.
Ливърпул станал известен със своята търпелива игра с подавания, която доста контрастирала от директния, по-често предпочитан за практикуване футбол, в Англия познат и като kick and rush, по-късно може и по-често като route one.
Играейки така "червените" между 1977 и 1984 година четири пъти били първенци на своя континент. И Нотингам Форест, с Браян Клъф, се възползвал от приемането на подобна концепция, печелейки две европейски титли. И всичко това, защото през един ноемврийски ден в земята на скаузърите дошъл отбор от балканските страни - и им показал в какво грешат.
Също така, Ливърпул е първият клуб в Англия, който е играл с вратар-либеро. Коп изглеждал като поле със слънчогледи, което се движи според слънцето докато колективно и синхронизирано като севернокорейски парад, държал ръце над очите и викал (молел) своя вратар Томи Лорънс да се върнe на линията. Вратарят, чийто прякор бил "Летящото прасе" е слушал само инструкциите на Бил Шенкли, излизал високо и, като най-добрите изпреварващи вратари в днешно време, или като Джула Грошич в Унгария или Амадео Карисо в Аржентина преди него, пречел на нападенията на съперника преди те да станат наистина опасни.
Но не минало твърде много, а Ливърпул се намерил на погрешната страна на тактическата еволюция. Негативността на футбола достигнала своя връх на Мондиала в Италия 1990 година. Международният борд на футболните асоциации - тяло по-старо от ФИФА, което всъщност, създава и премахва правилата във футбола - решил през 1992 година да премахне възможността за умишлено подаване на топката с крак към вратаря, който да я хване с ръце. Този сегмент на играта бил особено важен, чак централен, в играта на Ливърпул. Не било рядко футболист в червен екип да дриблира, просто на юруш към своята врата само, за да ритне топката в ръцете на своя вратар. Това е особено изразено докато на вратата стоял най-горещият забавен тип Брус Гробелар, роден в ЮАР, но вратар на Зимбабве. Но това повече не било възможно.
Разбира се, бяс и жал след трагедията на Хилзбъроу, както и невъзможността на клуба да се пригоди към комерсиалните изисквания и възможности на новата реалност на това ново чудо което се наричало Висша лига, всякак са допринесли за падението на Ливърпул, но неговата липса на тактическа гъвкавост и находчивост го съкрушила. В края на краищата, Нотингам Форест, който, отново изтъкваме, играл подобно на Ливърпул по много начини, също така не е успял да се пригоди и изпаднал от елитния ранг в първия сезон след въвеждането на тези рестрикции.
Последвали години на Дикенсови големи очаквания и Достоевски големи разочарования. Ливърпул, със силата на духа, със силата на мотивацията, просто със сила, спечели Купата на УЕФА и Шампионската лига, но веднъж беше близо до спечелването на Висшата лига. А тогава, защото когато съдбата каже "не" обикновено е или жестока или саркастична, Стивън Джерард, принц Валиант на английския футбол, се хлъзна. Dreams over.
Брендън Роджърс е недвусмислено един от най-талантливите и най-прогресивните треньори, не само на британския или ирландския остров, а изобщо в Европа. Ливърпул с него игра в няколко основни формации, варираше между тях според съперника, играчите на разположение или фазата на сезона, искаше владение и модифицираше начините по които Ливърпул напада, а общото качество на играта експоненциално растеше. Докато, особено след напускането на Суарес и тази изгубена титла, не падна стремглаво. Сезон 2014/15 г завърши със загуба от Стоук с шест получени гола.
Роджърс издържа до октомври 2015 година, но след равенство срещу Евертън напусна клуба. Тогава дойде Юрген Клоп. На Анфийлд се завъртяха зъбните колела на промяната.
Контрапресингът е най-добрият плеймейкър на света, казва Клоп. Това е защото пресата на изгубената топка е най-бързият начин отново да се върне владението и това, често, близо до противниковата врата и то, често, докато съперникът вече е тръгнал да разгръща своите линии, подготвяйки се за атака.
Вероятно никой на света не е по-известен с "гегенпресинг" (в края на краищата, думата е немска) от Юрген Клоп, въпреки че тази система е създадена преди повече от 40 години, при работата на австриеца Ернст Хапел в Адо Ден Хааг и Фейенорд и Ринус Михелс в Аякс. Съществуват четири вида контрапресинг - ориентиран към топката, когато играчите редом нападат топката и нейния владетел, ориентиран към противника (при който футболистите от околните слоеве на пресата стоят до противник, който следват през цялото време), ориентиран към линията на подаване и ориентиран към пространството. Последният модел, в който отборът опитва колективно движение, за да съкрати и погълне пространството за игра, е този, който ползва Клоп.
Най-трудното нещо при контрапресинга е да създадеш в играчите навика, че след като изгубят топката, без спиране, без размисляне, без каквито и да било когнитивни или физически инхибирания, веднага да я преследват. Импулсът е да се тръгне напред, вместо, както е и много по-лесно, да се тръгне назад и да се формира защитна структура.
Клоп е, за невероятно кратко време, успял да въведе този принцип в играта на Ливърпул, въпреки че той, все още, не е изтънчен както беше онзи в Борусия от Дортмунд когато този петдесетгодишен беше треньор на "черно-жълтите".
Веднага след това дошли и насоките на пресата, съответно капаните. Това е принцип според който отборът, който се защитава вкарва отбора с топката в част от терена в която планира да го притисне и да му отнеме кълбото. Може да има динамична или статична подготовка, съответно отборът може да, по време на движението на противника, излезе от своя облик (пример - отбор се брани в 4-4-2, пресинг клопката подготвя така, че крилото излиза високо и прави ситуационна, асиметрична 4-3-3) или може в този облик да стои през цялото време.
Клоп в началото с Ливърпул играеше в система 4-2-3-1, с изразена хоризонтална компактност и много по-добро придвижване с топката, толкова важно във всички видове зонова защита. Това караше противникът природно да търси крилата, където е най-раним, с оглед на това, че теренът е съкратен със 180 градуса по тъч линията. Подаване към левия или десен бек в първата фаза на владението на противника е бил спусък Ливърпул да започна своята преса. Нападателят, както главно прави и днес, прави т.нар. закривено движение и се впуска между двамата централни бранители, пречейки на съперника да рециклира владението и, на практика, преполовява терена. Остатъкът от отбора се движи с топката, създавайки числено предимство в зоната около топката, но и в зоната в която топката може да дойде непосредствено (най-често от първата линия на пресата). Това, когато се проведе качествено, би означавало, че Ливърпул печели владението или кара противника да направи безсмислен дълъг пас, най-често и без вдигане на главата или адекватно положение на тялото. С други думи, и друга евентуалност е носила владението на Ливърпул, само по-далече от вратата, която атакува.
Важно е да се каже, че пресата в Англия е донесена от Греъм Тейлър, който работи с доста успех в Уотфорд. По-сложните пресови системи трябвало да почакат още десетилетия и влизането на чуждестранни треньори от най-висока класа във Висшата лига.
В Ливърпул клопката на пресата полека започнала да се развива. "Червените", които много бързо минали на тясната 4-3-3, в която играят и сега, допускали пас към крилото, но това не било спусък за преса. А, не... Онова което правили е винаги да пуснат възможност за пас на противника назад в полупространство, а чак тогава да притиснат топката от всички ъгли. Защо?
Заради това, че тогава и тяхната контраатака или бързо нападение е било по-опасно, защото е започвало в стратегически много по-добрата вертикална колона на футболния терен. Играта на Ливърпул при Юрген Клоп, с изминатото разстояние и минаване на времето, станала все повече и повече колективно структурирана. Това кара играчите, които играят физически най-изморителния тип футбол, който съществува, все пак да се уморяват по-малко отколкото би било очаквано, просто защото факторите в компактния отбор не трябва да тичат еднакво като членове на разюзден и некоординиран състав.
Сеп Хербергер, селекционер на Германия през 1954 година, с която става шампион на света, е казал, че основната цел на всеки тактически принцип е да измори противника колкото е възможно повече, при това потрошавайки колкото се може по-малко енергия. Точно това опитва Ливърпул и, когато успява в това, изглежда наистина мощно.
Статистиците от Опта са пресметнали, че средната бързина на Ливърпул в атака е 1,75 метра в секунда, както и че включва около 3,5 подавания. Във Висшата лига най-бърза атака имат Стоук и Лестър, но с много по-малко подавания. Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед използват много повече подавания, но са много по-бавни. Когато се погледне така, отборът от Анфийлд изглежда съвършена комбинация от директност и комбинаторика.
Това произтича от две неща, а първото е, недейте дори да опитате да се правите на изненадани, пресата на Ливърпул, съответно нейната структура.
Почти всички отбори на света, когато играят висока и ниска нападателна преса, временно преминават в отбрана "човек на човек" (на един от трите варианта на тази отбрана, които съществуват, да бъдем съвършено верни на прецизността), поне в първите две линии на пресата. Това е защото е невъзможно да се задържи вертикална компактност на блока, защото последната линия трябва да стои около линията на центъра на игрището. Ливърпул отстъпва от този стандарт.
Той се движи като един организъм, пречейки на нейната вертикална прогресия. Зоновата преса означава играчите да държат форма, но и когато отнемат топката, напред знаят къде се намират техните съотборници. Това ги прави много опасни в преминаването към атаката.
На другата страна или, по-прецизно, на дясната страна, Ливърпул играе с истинско крило. От първите седем отбора във Висшата лига през изминалия сезон (а тази линия не е изолирана и ендемично ограничена в Англия), Ливърпул е единственият отбор, който играе с крило, което играе крило. Говорим, разбира се, за Мохамед Салах. В останалите отбори крилата играят флангови защитници във формации с трима защитници (Арсенал, Челси, Манчестър Сити) или бекове във формации с четирима бранители (Антонио Валенсия в Манчестър Юнайтед).
От бразилската 4-2-4 система и легендарния Нилтон Сантос бековете са започнали да стават по-офанзивни. Със създаването на 3-5-2 система и, с нея, крилото-бек, ролята на фланговия футболист допълнително се усложнила. Фланговият бек често е единственият играч, който осигурява нападателната широчина на своя отбор, докато бекът все пак е задължен за временни изтичвания напред, както и за ползване на "овърлеп" и "ъндърлеп" движения (бягания зад гърба и бягания пред лицето).
Крилата главно играят като "обърнати крила" (футболист със силен ляв крак на дясната страна, който влиза диагонално навътре и шутира към вратата), просто като свързващи, които се вмъкват между линиите (Мхитарян в Дортмунд или Мата в Юнайтед) или като втори нападатели (като Анри в националния отбор на Франция на Европейското първенство през 2004 г).
Но Ливърпул има стриктно офанзивен футболист, който прегръща линията на тъча и винаги е в съвършена позиция да нападне слабата точка, най-ранимото пространство на всеки отбор - клисурата между централния защитник и бека. Това е голямото предимство на Ливърпул.
Още един интересен елемент в играта на Ливърпул е техния "скрит диамант". Клоп и в Дортмунд умееше да играе в една базисна формация, а неговият отбор в развоя на мача и чрез предварително тренирани механизми на движение да премине в ромб на средата на терена (както срещу Майнц през 2014 година). Сега в отбора има Фирмино, който играе по-малко като деветка, дори не играе и като лъжлива деветка, защото не започва своето движение от нападателната линия, а най-често играе като десетка. Това прави Ливърпул често да изглежда като отбор в система 4-1-2-1-2, което винаги му дава числено предимство в средата на терена, а и огромно пространство, което Садио Мане и Мохамед Салах могат да използват. Докато противниковите мениджъри се справят и опитват да неутрализират този трик на Ливърпул, често е и твърде късно.
Но Ливърпул има и голям недостатък. Отборът, който играе с доста висока преса винаги е особено оголен в третата част на своя блок (зад пространството около топката и пространството в което топката може непосредствено да отиде). Става дума, разбира се, за пространството в и около защитната линия. Ливърпул, не съществува друг начин това да се каже, има персонал под средно равнище в защитната линия. И това се вижда. Непрекъснато. Във всеки мач.
Опитваха в този клуб да решат това с довеждането на Върджил Ван Дайк от Саутхемптън (който би бил напредване, но въпросът е да би бил достатъчно напредване, особено като изолирана добавка към трагикомично порестата защитна линия), но това просто не успя. Истина, успяха да устоят на атаките на Барселона и да задържат Филипе Коутиньо в Англия, но бразилецът ясно обяви, че иска на Ноу Камп и нивото на неговата посветеност, когато и ако се върне в отбора, също така е нещо което представлява неяснота в отбора, който по никакъв начин не е достатъчно добър да позволи да има макар и една неяснота.
Съществува още един относително лесно видим дефект в играта на Ливърпул, а това е първата фаза на владението. Мнозина треньори смятат, че конструкцията на нападението, чистата прогресия на топката, е основата на успеха на всички останали фази от атаката и крайното създаване на възможности за гол. Отборът на Юрген Клоп често играе в нападателния 2-3-5 облик, с много офанзивни бекове, които в нито един момент не са директно решение за подаване на своя вратар или централните защитници. Добавете към това пасивността на Джордън Хендерсън като ос на въртене, бавността на иначе много качествения и много умел с топката Емре Джан и общата некреативност на Вайналдум, получавате несвързаност на линиите, което довежда до много импровизирани зачатия на нападение, които твърде често остават само това - зачатъци.
В такива ситуации отборите прибягват до създаване на платформи за усвояване на пространство, особено защото отборите главно притискат с двама играчи в първа линия. La Salida Lavlpiana (акция в която халфът влиза между централните защитници и създава временна тройка в първата нападателна линия) или влизането на халфове от лявата или дясната страна на защитната двойка са най-честите принципи. Нито един от тях не е в достатъчна мярка наличен в играта на Ливърпул, най-вече защото неговите играчи не са готови (способни?) да разпознаят контекста на мача и да пригодят своето движение към микроструктурата на отбора (в т.нар. пространство на взаимопомощ) или макроструктура на отбора (в т.нар. пространство на сътрудничество). Юрген Клоп не може да научи футболистите на това тъй като най-вероятно е било прекалено късно да ги учи на водене на топката или фините нюанси на европейския пас.
Следователно, какво може да се очаква от Ливърпул в Шампионската лига през този сезон? В турнир в който нито един английски отбор не е стигал до финал от 2012 година, турнир в който, общо взето, нито един английски отбор не е бил много значим прилично дълго... Безсмислено е да се отговаря на такова питане. Безсмислено е да се опита. Ливърпул е, по начин, който вероятно е възможен само във футбола, еднакво готов на всичко и на нищо. Отбор предопределен да блести, но и да се угаси по-бързо отколкото свещ върху която е сложена чаша.
Ливърпул е забавен отбор. На път е с Клоп да еволюира (във футбола революциите главно са еволюции), но още е на път. А забавните отбори, които са само това и нищо повече, не печелят Шампионската лига. Чак и не се задържат твърде дълго в нея. Но да ги гледаш е, пък, забавно. Пък на който това му е достатъчно...
Това ще изстреля
нагоре веждите на всеки, който е бил
привлечен към футбола за пръв път през
90-те години: английският клуб на 20 век
няма нищо общо с Джак Роули, Боби Чарлтън
или Дейвид Бекъм. Манчестър Юнайтед
може да е отбора на три десетилетия, но
титлата за 20 век принадлежи другаде.
Скучен Арсенал?
Късметлийски Арсенал? Статистиката ще
предложи Успешен Арсенал, като по-точно
и уважително определение. Ливърпул може
да има повече шампионски титли, но по
отношение на постоянност, на преминаване
през трудните години, лондонският клуб,
който започва съществуването си под
името Дайъл Скуеър на терен до който
минавала открита клоака, мирише най-сладко
от всички. „Когато играех за Арсенал“,
казва Тед Дрейк, успешен централен
нападател на отбора през 30-те,“имаше
мисъл „държим това което имаме“. Тази
сентенция потвърждава солидността,
която е налице през почти всичките сто
години.
Съдено по крайното
място в класирането, средната позиция
на Арсенал в топ дивизията на Англия е
8,5, изпреварвайки Ливърпул, чийто резултат
е 8,7. Монополът на „Олд Трафорд“ за
отличия в последно време изведе Манчестър
Юнайтед до четвърто място с 10,9. Изненадващо
за всеки, който следи случващото се на
„Гудисън Парк“ в модерните времена,
Евертън е третият най-добър клуб за
столетието с резултат 10,6.
Мястото на Арсенал
на върха на класацията е много свързано
с Джордж Греъм и Арсен Венгер, които
спечелиха шампионски титли през 80-те и
90-те, но те самите ще се преклонят пред
Хърбърт Чапман, който изпреварва Боб
Пейсли и Мат Бъзби в класацията Мениджър
на века.
През 1925 г Арсенал
придобива лоша слава заради включването
си във възстановеното след края на
Първата световна война първенство за
сметка на Тотнъм Хотспър, ставайки
единственият клуб избран в елита заради
други причини, а не игрови заслуги. Дори
тогава „артилеристите“ са посредствена
и почти фалирала институция, чиято обява
за нов секретар-мениджър в „Атлетик
Нюз“ гласи: „Да се кандидатират само
хора, които няма да харчат големи пари
за трансфери“.
По някаква причина
тази непривлекателна обява привлекла
вниманието на Чапман, който току що е
извел Хъдърсфийлд Таун до две от трите
поредни шампионски титли, а след Купата
на ФА през 1930 г, неговият отбор с Алекс
Джеймс, Клиф Бастен, Дейвид Джак и Тед
Дрейк печели пет купи за седем години.
Мраморните зали,
съблазънта на „Хайбъри“, с репутация
на елитен клуб в Англия, всичко това
произтича от периода между Депресията
и обратното броене до началото на Втората
световна война.
Също толкова важно
за Клуб №1 на века е, че славните дни на
Арсенал не са последвани от изпадане
от елита и 80 поредни години в топ дивизията
го поставят пред Ливърпул, чийто 18
шампионски титли са подронени от два
престоя във Втора дивизия, като вторият
продължава осем сезона – от 1954 до 1962 г.
В система, която
наказва изпадането тези липси се оказват
с голяма стойност, но също така е интересно
как успехът има забавящ ефект. Бърнли,
който е шампион през 1921 и 1960 г, е на 27-мо
място, а Портсмут, също с две титли, е
№30.
Двата клуба от
Шефийлд, които общо имат седем титли,
са в Топ 20, което прави сегашното им
положение още по-непоносимо и подчертава
защо местното мнение е против сливането
им. Наследството и историята никога не
се споделят лесно.
Надолу в списъка има
имена, които се четат като изчезващи
букви на надгробни камъни. Брадфорд
Парк Авеню е №53, пред Рексъм и Транмиър,
докато Ню Брайтън, който някога имаше
стадион с кула, за да се конкурира с
Блекпул за вниманието на туристите, е
№70, Акрингтън Стенли е №73. Печалният
списък на клубове, които вече не
съществуват включва Гейтсхед (57-ми),
който потъва в забрава през 1960 г след
първата молба за преизбиране от 1937 г.
Неговото отхвърляне е може би
най-несправедливото в историята на
Футболната лига.
Питърбро, който
замества Гейтсхед, е едва 86-и сред 99-те
клуба, които покриват изискването за
20 сезона в елитните четири дивизии, но да си новак не
означава непременно ниска позиция в
класацията. Уимбълдън, който влиза в
Първа дивизия през 1977 г, е 28-ми, а Ипсуич
е №25, въпреки че не е част от Лигата до
сезона преди началото на Втората световна
война. Двата клуба преодоляват четири
дивизии, докато се изкачат до елита.
По отношение на
статистиката по десетилетия някои
резултати са толкова забележителни, че
изглеждат като грешки. Средното място
на Манчестър Юнайтед през 90-те години
е 1,9, което означава, че е бил първи
толкова често, че класирането в останалите
сезони не може да го свлече дори до
средно втори. Удивително, но тази стойност
е постигната и от Ливърпул през 70-те и
дори надмината с 1,7 през 80-те.
Ланкашър е доминиращ
след края на Втората световна война,
като от тази област е всеки отбор на
десетилетие. Манчестър Юнайтед е първи
през 40-те (въпреки че не става шампион),
50-те и 90-те, Ливърпул е №1 за 70-те и 80-те,
а Евертън през 60-те. Североизтокът е на
върха на славата си в началото на века,
а в периода между двете световни войни
доминират отборите, водени от Хърбърт
Чапман.
Статистиката
свидетелства и за ускоряващата се
тенденция силата да е привлечена към
ярките светлини на големите градове.
През 50-те Бърнли, Блекпул, Болтън и
Престън финишират в Топ 10, а през 80-те в
най-успешната десетка са Норич и Лутън.
Богатото различие,
което внасят тези клубове бавно умира
благодарение на концентрацията на
телевизионни пари и игрови ресурси към
свиващ се брой отбори. Седем от
най-успешните клубове на 90-те са също
така и най-богатите и няма причина да
се допусне, че клубът на следващото
десетилетие няма да е измежду тях.
Класирането на
„Индипендънт“ се основава на позицията
в първенството – във Футболната лига
и Висшата лига – в края на всеки сезон
през 20 век. За участие в класацията
трябва да са изиграни минимум 20 сезона
в първите четири нива.
За да се изчисли
средната финална позиция в Лигата,
Висшата лига и долните дивизии се смятат
като продължителна таблица. Например,
мястото на Съндърланд в крайното
класиране за миналия сезон (когато
спечели Чемпиъншип) е 21-во.
Топ дивизия: Първа
дивизия до 1992 г, след това Висша лига
Втора дивизия: Втора
дивизия до 1992 г, след това Първа дивизия
Трета дивизия: Трета
дивизия (сезон 1920/21 г), Трета дивизия Юг
или Север (1921-1958 г), Трета дивизия
(1958-1992 г), Втора дивизия от 1992 г
Четвърта дивизия:
Четвърта дивизия (1958-1992 г), след това
Трета дивизия
