Хърватия във финала на Световното първенство изгуби от Франция (2:4). Светът ще помни французите като шампиони, които във финала са били малко по-отпочинали и много по-подготвени, но Хърватия има своя шампион. Защото шампионът не се определя само от трофей, а и способността и силата да се измъкне от най-тъмните моменти на своя спортен живот и да отиде до самия връх, и тогава когато в това почти никой не вярва, освен онези, които са били на терена в Москва. Шампионът се определя от волята да стане когато е тежко и да остави и последната частица от себе си в мисията за осъществяване на подвиг за вечността. Победител в спорта - което е неговата красота, ирония, но и интуитивна нелогичност - можеш да бъдеш и в загубата. И затова Хърватия е шампион.
Умен селекционер
Златко Далич от първия мач правеше прости, но логични ходове, които малко по малко поправяха нелогичността в играта на хърватския национален отбор. Върна Ракитич по-дълбоко в терена и така го върна към живота, защото най-накрая до изразяване дойдоха неговите най-големи качества, а те са поглед върху играта и подаване в отворено пространство пред себе си. Доверието в Анте Ребич най-накрая се изплати с игра и получи второ пробиващо крило, което дава възможност за бързо нападение по двете страни и което хвърли в историята главно неуспешните експерименти с Брозович на тази позиция.
Качество и дълбочина
Този турнир вероятно и на най-големите скептици показа, че това е извънредна група играчи. Основните фигури са в своите най-добри и най-зрели години, обогатени от потентни и гладни сили от които някои вече и сега са титуляри. Широчината на състава е под въпрос само когато става дума за отбранителния дял на отбора, докато тази на останалите позиции е изразително голяма. Най-добър пример за това е позицията на нападателя - Манджукич, Крамарич и Калинич през целия цикъл периодично се сменяха в решаването на мачове и донасянето на победи. Тяхната борба за позицията титулярен нападател до напускането на Калинич беше най-добрият пример за здравословна конкуренция.
Помогна и Калинич
Въпреки отказването да влезе в игра и се превърна в главна издънка на успеха на националния отбор или "престъпник", в зависимост от кой ъгъл гледате, напускането на Калинич и историята около това допълнително обединиха тази група играчи. В психологията съществува феномен, който обяснява това - когато група изгони един от своите членове заради неуважение на нормите, тяхното общо вярване в същите тези норми расте и те допълнително се трудят да ги уважават. Златко Далич нямаше избор - трябваше да изпрати Калинич вкъщи, за да обедини остатъкът от отбора около общата цел, която след тази случка стана още по-ясна и по-чиста.
Манталитет на отписани, сърце на победители
Преди малко повече от половин година, тези момчета с играта и езика на тялото изглеждаха като ходещи мъртъвци. Пътуваха в Украйна, знаейки, че всичко освен победа ги оставя без визи за Русия. В тях не вярваше и по-голямата част от привържениците, нито от медиите, включително и авторът на този текст. Просто изглеждаше, че не е както трябва, а Златко Далич изглеждаше като решение, което малко ще разтърси съблекалнята за която и така няма спасение. Днес са на върха на света благодарение на манталитета на отхвърлени и отписани, който са развили. Срещу Дания, Русия и Англия просто отказаха да отпаднат, знаейки че най-тежките дни на тяхното поколение отдавна са зад тях, дните в които никой, па една част и от тях самите, повече не вярваха в себе си.
Нацията ги прогласяваше за типове, които си избират мачовете, за да не се уморят твърде много и да компрометират своите клубни кариери и зомбита, които бойкотират предходните селекционери. Било им е тежко, защото изглеждаше, че не могат да победят и да задоволят всички около себе си, каквото и да направят. За това събраха главите и далеч от очите на обществеността между себе си и със себе си имаха най-големия мач на истината, в който трябвало да отговорят на въпроса - отбор ли сме и вярваме ли един на друг? Мачовете против Дания, Русия и Англия дадоха най-добрия отговор. Това са типове, които просто отказваха да отпаднат и които бяха най-сърцати и с най-високо вдигната глава тогава когато осъществяването на мечтата изглеждаше много далече. Без оглед на изхода на вчерашния мач, показаха че са шампионски отбор.
Сантиметрите от Виена, Париж и Ланс най-накрая отидоха на правилната страна
Въпреки че от 1998 Хърватия не беше победила в елиминационен мач на голям турнир, в два случая с хронично нещастие и собствена неподготвеност отпада от надпревари. Срещу Турция Шентюрк заби най-шокиращия гол в историята на този турнир, от воле каквото не е правил нито преди нито след това. В Париж ни унищожи бек, чиито единствени два гола в 142 мача за националния отбор вкара точно в този мач, от които онзи с по-слабия ляв крак от 23 метра в малката мрежичка е доказателство, че на Хърватия не й беше съдено да победи. Против Португалия всичко отиваше към изпълнение на дузпи, но португалците в 120-ата минута успяха да направят контра, Роналдо пое криво топката и съвсем случайно я подаде на Куарешма. Ако ударът на Шентюрк беше отишъл няколко сантиметра по-високо, възможно е тогава да бяхме европейски шампиони. Ако ударът на Тюрам беше отишъл където трябва с оглед на неговите нападателни способности, Хърватия щеше да играе финал на Световно първенство. Ако топката на Роналдо беше отишла някой сантиметър вляво, може би щяхме да отстраним отбора, който по-късно стана европейски шампион.
Дълго време изглеждаше, че тези проклети няколко сантиметра, които толкова често във футбола решават, винаги отиват на грешната страна. Така изглеждаше и на този турнир, когато Шмайхел спаси дузпа на Модрич за 1/4-финалите. Дузпите на Модрич срещу Дания и Русия влизаха вътре благодарение на дословно един сантиметър, Фернандес пропусна цялата врата, Кейн две възможности от пет метра, а Субашич, точно като Ладич, се показа тогава когато беше най-нужен на отбора. И колкото и да стои тезата как тези няколко сантиметра не са чист късмет, а трябва да се поставиш в ситуация те да решават, а тогава да имаш прецизност и решителност да натежат точно на твоята страна, често става дума за ситуации извън нашия ясен контрол. Малко късмет е съставна част на спорта, а особено на такива турнири. Тези, които плакаха заради Виена, Париж и Ланс сега най-накрая оставиха тези епизоди в миналото,. Защото колкото и да боли загубата във финала на Световното първенство, и колкото и отново да липсваха тези няколко сантиметра, това е резултат и турнир за историята.
Успех въпреки отговорните
И най-накрая, Хърватия постигна този успех въпреки, а не благодарение на ХНС. Братството на професионалните климащи глава първо е отговорно защо тази чудесна генерация чак сега постигна успех. Приятелите на Ивица Блажичко от Меджугорие назначаваха неадекватни селекционери, за да направи от националния отбор път за продажба на играчи от своята агенция. Същевременно, основните играчи на отбора вместо по терените преди турнира се разхождаха по съдилища, приемайки заплахи от всички страни заради своите участия в най-голямата спортна плячка откакто я има държавата. Заради лични интереси и неспособността на хората, които ръководят хърватския футбол, Хърватия е единственият представителен национален отбор, който няма един сносен стадион, своя база, ясна култура на игра или критерии при назначаването освен онзи роднинския и "ръка ръката мие". Разрушената ХНЛ е дала на този национален отбор едва двама играчи - третия вратар Ливакович и Филип Брадарич, който изигра няколко символични минути. Националния отбор успя като заложник, а не като дете на отговорни хора в съюза. И затова този успех трябва да се използва за осигуряване на условия в които ще властва меритокрация, а най-добрите от най-добрите ще имат и най-добри шансове да успеят. С титлата, това би била най-голямата победа, която това поколение ще остави на хърватския футбол.
Автор: Вице Карин
Няма коментари:
Публикуване на коментар