Най-лошият трик от магията на Санти

Санти Касорла беше един от последните забавляващи в тази игра; като Роналдиньо преди него, беше футболист който се смее на терена, който се наслаждава на всеки момент, всеки дрибъл и пета и прокарване на топката между краката

Най-добрият трик, който Дяволът някога е направил е да убеди света, че не съществува.

Най-лошият трик, който Санти Касорла някога е направил е да убеди света, че не е съществувал.

Когато в края на седмицата на Мадригал, там където всичко е започнало, участва магьосник аматьор и представи сина на този град - роден е далече оттук, но във Виляреал е намерил своя дом, а сякаш това не е по-важно от онова което пише в астурийското кръщелно? - само онези наивните са могли да помислят, че този трик е бил подходящ.

Не е, трик е онова което проститутките правят за пари, трик е измама с карти, онова което трае кратко и изглежда евтино.

Онова което правеше Санти Касорла на терена, това е магия, това е изкуство на илюзията. Или само изкуство?

Ето го, излиза, отново в жълт екип, ходи сякаш не му липсва половината ахилесова пета, която ще изяде някаква бактерия, и в този белег ще изчезне и половината име на дъщеричката на Санти - сякаш не е толкова удобно един такъв талант да пропадне заради нещо което не се вижда и под микроскоп? - и тогава разбираме, всички подред, че професионалният магьосник на този стадион е само един.

Казва се Сантяго, стар приятел е на футбола, и много ни липсваше. А тепърва ще ни липсва...

Почти го забравихме, почти успя да изпълни онзи свой план, да ни убеди, че не е и съществувал; добре че го има Ютуб, па е достатъчно да отидете там и да напишете "Santi Cazorla", онези компилации са ги направили главно привърженици на Арсенал; ако сте почитатели на винтидж порно, напишете "Porron de Cazorla a Seitaridis", това е още от Рекреативо, и този клип е все по-добър с всяко гледане, с всяка година, която минава.

Добре е, че го има Ютуб, па не трябва да се щипем, не трябва да чакаме Примера и някакви петнадесет минути в жълтия екип в който един сезон, спомняме си, се бореше чак и за титлата.

А сега, когато Виляреал представи своето най-звучно подсилване за това лято (някак би било логично с напускането на Арсен Венгер да си тръгне и той), и ние малко се вдетинихме; за момент сме, както когато вуйчо ви показва онзи трик с ръката или когато за пръв път видите клоун, който свива балони, искахме да вярваме в невъзможното.

Да кажем, в това че 33-годишният Санти Касорла ще играе футбол така както го е играл някога, през 2008 година, па в следващото половин десетилетие, когато беше най-атрактивният футболист в един от най-добрите и технически най-подковани национални отбори на всички времена.

Хайде, поне и този сезон, още този един, дай на зажаднялата публика малко радост, па тогава иди и куцай до края на живота...

Санти Касорла беше - простете че мозъкът сам поставя неговите най-големи игрови начинания в минало свършено, този дрипльо понякога е по-силен от сърцето - един от последните забавляващи в тази игра; като Роналдиньо преди него, беше футболист който се смее на терена, който се наслаждава на всеки момент, всеки дрибъл и пета и прокарване на топката между краката, не за да унижи съперника, а защото той не може по друг начин.

Роден е да раздава радост, чак и когато му е най-тежко. А е имало такива моменти за цял един град, дали се казва той Лондон, Виляреал или Саламанка, където, отделен от семейството, на терапия с неизвестен изход е провел последната пролет на Венгер...

Пет години минаха от злокобния ден когато един наглед безобиден удар в дясното стъпало предизвикал твърде голямо пукване на костта. Санти мълчал и търпял, мислейки че това е само още една травма, а на тях, уви, бил свикнал.

Научил се е да играе с болката, която се появявала още на загряването - и въпреки това продължил упорито да се смее! - мислил е, че най-големият проблем е във връзките в неговото ляво коляно, но след като увреди Ахилесовото сухожилие през есента на 2016, оказало се, че в десния му крак се развива гангрена, която е разяла част от костта. Цели осем сантиметра.

Хирургът се, казват, хванал за главата, първото му изречение било псувня, второто било: "Този човек може вече никога да не ходи", споменавала се чак и ампутация, накрая е било "само" осем операции за една година, присадена му е кожа от ръката, кожа на която е било името на неговата най-скъпа особа. Сега тук е само половината име...

А Санти продължава да се усмихва, човече, в редки моменти когато обявявали неговото завръщане, тези 160 сантиметра биха се претворили в цял един увеселителен парк, с балерина, с въжеиграч, с влакче, с блъскащи се колички (защитниците доста често биха изглеждали така когато ги ошашави), със захарен памук.

Не е чудно, че привържениците го обожаваха, този гоблин, който се усмихва и праща стадиона в транс, и докато се смее, рядко някой забелязва, че всъщност е отвлякъл целия мач и че сега всички играят по тактовете на неговите ситни стъпки; от привържениците повече са го обичали единствено треньорите ("Всяко дете на света трябва да гледа как играе Санти Касорла и да го имитира", каза Арсен Венгер); от треньорите повече са го ценили единствено хората с които е делил съблекалнята ("Хората казват за мен, че съм твърде нисък. А виждали ли сте Санти? И до тук не ми е, а е такъв гений", заявил Шави).

Гълтал го е с поглед и Флорентино Перес, всички онези години в Испания, пращал му е съобщения и лично и явно, но Санти Касорла винаги е бил свой, не е мечтал за слава, търсил е забавление и добро разположение, защо би рискувал някой нетърпелив мадридчанин да започне да го освирква, когато има любовта на всички онези, които обичат футбола заради хора какъвто е той.

Не е отказал на Венгер, защото, такъв французинът е търсил още от Анри, Санти е трябвало да бъде калем в лозето в чието подножие е израснал Денис Бергкамп.

Да не се увличаме, и да беше здрав и прав, и да беше доказал, че е най-добрият полузащитник във Висшата лига - потенциално винаги е бил! - съдбата на Професора нямаше да е много по-различна.

Нямаше, но бихме имали още няколко десетки хубави спомени, събрани въпреки всичко и през първите два сезона на Острова, би ни останала още безброй пъти отворена челюстта, бихме се питали, както и толкова милиони, как го прави, дали всъщност е десничар или левичар, къде е научил да се движи така, откъде е дошъл и дали е възможно да отиде в пенсия, а от клубните трофеи да има само онези две купи на ФА...

Не му трябва това, разбира се, докато ги има онези, които знаят колко е бил ценен и колко е умеел да омагьосва стадионите - да наречем тези които знаят, просто, приятели на приятеля на футбола - когато вече няма да ги има, ще ги има тези клипове и нови деца ще попаднат на него, но ние които в неделя следобед ще гледаме първото дерби на Висшата лига, между "неговия" Арсенал и Манчестър Сити, ще знаем, че нещо не е както трябва.

Да, ще има магии колкото искаш, ще ни ги сервират и момчетата, които е избрал Гуардиола и момчетата, които ще предадат на ангро трикове на Емери, но ще усещаме празнина, която само един истински магьосник, с усмивка на лице, може да запълни.

А ето го него там, в жълт екип, в своята къща прередена в подводница, продължава да се усмихва, още малко ще ни радва, па после нека куца до края на живота.

Автор: Марко Прелевич