Шест години след като в сълзи се прости със Санчес Писхуан, Иван Ракитич изпълни своето обещание.
"Севиля е моят клуб и винаги ще бъде такъв", каза Ракитич преди подписа с Барселона в трансфер на стойност 18 милиона евро. От днес (вчера - б.р.) отново играч на андалусийската гордост.
През тези шест години Ракитич беше всичко. И звезда, и помощен персонал, и жертвено агне, и човек, който играе с грешни мотиви. Но във всичко остана тих воин и господин. Трябваше да се промени напълно и да постави гръб за звездите в отбора
Ракитич за нощ от десетка, носител на играта и най-голяма звезда на Севиля, пристигна в клуб в който играеха някои от най-големите играчи в историята на играта. За да се впише в такава среда, Ракитич трябваше напълно да се промени.
От артист стана миньор. От човек в който са насочени всички светлини на сцената стана старателен човек от фона. Шест години Меси не играеше в отбрана, защото Ракитич правеше това за него.
Шест години кърпеше всички възможни позиции в състава, мълчеше и правеше всичко което се иска от него, а понякога и много повече. Понякога и това не беше достатъчно. Във войната първи загиват пионките, така Ракитич беше най-честата мишена на медиите в моментите когато Барселона играеше лошо.
Неинформираните привърженици търсеха по-добър играч и по-голяма звезда, а Ракитич стоически понасяше това и от седмица на седмица оставяше всичко от себе си на терена. Понякога това беше достатъчно за добро постижение и резултат, понякога не, но не съществува играч, който трябваше да върши толкова мръсни работи и който получаваше по-малко благодарност от медиите, клуба и привържениците от Ракитич.
Заради хладната Барселона страда най-много той, а после и националният отбор
Ракитич на три пъти пропусна събирания на хърватския национален отбор. Причина за това не беше, както в някои писания злонамерено се буташе, засищане. Ракитич няколко пъти пропусна националните събирания, а виновник беше Барселона.
Тя чрез медии близки до клуба упорито му търсеше замяна и го поставяше във втори план, без никаква визия по какъв точно начин ще го смени. Снимката на която Ракитич рита шише вода, след като е изваден от игра при загубата от Валенсия за Купата на Краля показва цялата история. Освен в първите два сезона на неговия престой в Барселона, когато тя работеше като функциониращ клуб, непрекъснато изглеждаше, че Ракитич в Барселона играе и живее на кредит без истинска подкрепа на хората от клуба.
Един от най-искрените моменти в които най-сетне показа своята болка дойде преди срещата с Унгария на Полюд. Тогава почти заплака когато един журналист го пита какво мисли за приказките, че повече не иска да играе за националния.
"Болно. Уважавам всяко мнение, но е болно... Никой няма по-голямо желание и не изпитва любовта към Хърватия, която чувствам аз. Оставих зад себе си държавата, която ми даде всичко. Швейцария на мен и моето семейство даде възможност да бъда един от тях, дадоха ни всичко. Но моето сърце избра да бие за Хърватия. Решението не е да играя за ватрените против Швейцария, а за Хърватия. Моята любов е максимална."
След корона паузата се върна с чудесен гол против Атлетик Билбао, който задържа надеждата на Барселона за титлата жива, но още тогава беше ясно, че на Ракитич му стига толкова. Човекът, който години се държеше сякаш играе на кредит вече нямаше кредит за управа, която не го цени.
Гледахме го как расте от Турция до Русия. Остана господин през цялото време
Гледахме неговото израстване от неверието след изпуснатата дузпа против турците до екстаза когато класира Хърватия първо в четвърт-, а после и в полуфинала на Световното първенство. От анонимно хлапе което открихме в емиграция, до един от най-големите полузащитници в хърватската история, който вкара гол във финал на Шампионската лига. През целия този период се държеше и играеше като емоционален човек, воин и господин.
Вместо голяма трансфер сага и сапунка, своето преминаване направи в своя маниер - скромно и загадъчно. Договори се с клубовете и прие двойно по-малка заплата само, за да най-накрая да получи мир, който му липсваше толкова през всички тези години. Остана господин до самия край.
Заради това неговото завръщане в Севиля е хубава новина. Ракитич е заслужил да отиде сред хора на които е ясно, че такива футболисти и спортисти рядко се раждат. Автор: Вице Карин
Кариерата на Месут Йозил отдавна върви по низходящ път. Вече никого не учудва когато чуе данни колко дълго опитният полузащитник не е създавал, или колко малко минути е изиграл в последната година. Или как не иска да си отиде от Арсенал макар и до края на договора да седи на пейката...
Нищо от това не изнервяше твърде много и самия Йозил, но ще го притесни това, че в срок от 24 месеца ще остане без двата най-големи спонсора. Както пишат английските таблоиди Адидас вдига ръце от бившия немски национал след седем години!
Най-платеният футболист на Арсенал (350 000 паунда седмично) договори сътрудничество с немския гигант през 2013, още докато беше в Реал (Мадрид). За седемгодишното рекламиране на продуктите на Адидас получи близо 25 000 000 евро и то след като беше "отмъкнат" от Найк. Междувременно всичко което се случи в последните години около шампиона на света от 2014 очевидно повлия на ръководството на компанията да реши да не предложи ново сътрудничество на Йозил, съобщава Билд, с напомнянето, че през 2018 немецът остана без спонсорството на Мерцедес.
А къде сгреши Йозил? Освен че пред редовното играене даде предимство на редовните астрономически плащания...
Билд твърди, че всичко започна с онова снимане с Реджеп Тайип Ердоган в Лондон, което беше осъдено от цялата нация. След това ще последва фиаското на Мондиала в Русия и началото на края на голямата кариера. Йозил се оттегли от националния отбор, защото, както каза, го прогласили за жертвен агнец и най-голям виновник за ранната елиминация на Елфа. Тогава го напусна Мерцедес.
Непълни две години по-късно и Адидас сериозно му "сложи ръка в джоба".
Говорителят на тази компания не пожела да се изясни по тази тема, но и не отрече твърденията на най-четения таблоид:
"Договорите с клиентите в Адидас и техните детайли главно не се коментират явно", поръча кратко Оливер Бруген.
Испанският полузащитник през зимния трансферен прозорец ще напусне Цървена звезда
Реконструкцията на отбора на Звезда през зимния трансферен прозорец ще започне от позицията опорен полузащитник. На Маракана чакат да се възстанови Бранко Йовичич, имат амбиция да доведат още един физически доминиращ играч, а по път да разтрогнат с опитния испански национал Хосе Каняс. Спортски журнал в днешното издание пише, че бившият футболист на Суонси, Еспаньол и Байерн ще повлече крак за футболистите, които през пролетта няма да носят червено-белия екип.
Катастрофалната игра в сблъсъка с Байерн, когато просто не можеше да парира Алкантара и Толисо, засили мнението на спортния сектор, че испанецът ще напусне Лютице Богдана. Опитният полузащитник пристигна в Звезда без трансферна сума, така че няма да е изненада по идентичен начин да напусне редиците на сръбския шампион, както това през лятото направиха Вуядин Савич и Филип Стойкович. Единственият проблем ще е да се намери клуб, който да му предложи подобни финансови условия като Цървена звезда, тъй като момъкът от Андалусия на Маракана заработва 500 000 евро годишно.
Заслужи преминаваща оценка за постигнатото в квалификациите Хосе Каняс. Изигра добре реванша с Йънг Бойс, но в груповата фаза беше тотално надигран. Ще се помни как Сон го надбяга в Лондон. След травмата не успя да се върне в ритъм. Треньорският щаб го остави на пейката за белградския реванш с "шпорите"...
Каняс беше едва втора опция за средната линия на Звезда по време на летните месеци. Подписа договор едва когато се отказаха от ангажирането на някогашния национал на Того Ромао от Реймс. Оценено е, че ангажирането на играч на 35 представлява голям риск. Оказа се, че Ромао е способен да играе добре продължително, тъй като в момента е един от най-добрите играчи на Реймс.
За всички нас, които футболно сме отраснали в деветдесетте, името Пол Мърсън се изговаря с особено страхопочитание. Легенда на Арсенал, фантастичен талант, но никога реализиран докрай потенциал. Всичко заради лудата глава и склонността към алкохола, дрогата и хазарта с които опропасти кариерата, а и живота.
Роден в Харлесден, в северозападния дял на Лондон, Пол Мърсън през 1984 като хлапе става член на Арсенал. За първия отбор дебютира на 22 ноември против Сити, а легендарният мениджър Джордж Греъм в него вижда играч, който ще разбие мита за "скучния Арсенал" и ще върне някогашния блясък на "топчиите". През седемдесетте и осемдесетте години в английския, а и европейския футбол доминират Ливърпул, Нотингам Форест, Астън Вила, Тотнъм и Евертън. Арсенал е спечелил последната шампионска титла през 1971. Цели 19 години привържениците на "топчиите" трябвало да слушат присмех и да търпят унижения. Арсенал дълго важал за клуб, който играе най-скучния футбол на Острова. А тогава всичко се променило. След 18 години на митичния Хайбъри пристигнала шампионската титла. Пол Мърсън е бил един от ключовите играчи в шампионския отбор на Греъм. През този сезон е вкарал десет гола и е избран за най-добър млад играч в Англия.
Две години по-късно Мърсън с Арсенал печели нова шампионска титла, а награда за върховните мачове пристига във вида на повиквателна в националния отбор. Две години по-късно печели и Купата на ФА и на Лигата, а през 1994 е част от състава, който против Парма, страшната Парма с Бучи, Бенариво, Аполони, Сенси, Асприля спечели Купата на носители на национални купи. Тогава Пол Мърсън беше на върха. Тогава започнаха проблемите.
Ian Wright, Paul Merson, Ray Parlour and Andy Linighan play around with TV camera in 1994. pic.twitter.com/FMSYyfhTdQ
През ноември същата година публично призна, че има зависимост към хазарта, алкохола и кокаина. Футболният съюз на Англия го изпрати на тримесечна рехабилитация. Върна се през февруари 1995, малко преди Джордж Греъм да напусне пейката на Арсенал, а под ръководството на новия треньор Стюърт Хюстън Мърсън играе нов финал в КНК против Сарагоса. В невероятен мач на Парк де Пренс испанците спечелиха с 2:1 след продължения, а този финал беше белязан от гола на Наим, който в 120-ата минута от 60 метра прехвърли Дейвид Сиймън.
Това поражение символично означи началото на края на кариерата на Пол Мърсън. Все по-малко играеше, все повече пропадаше. Повече не можеше да бъде и сянка на силния играч какъвто беше в началото на 90-те. Напусна Арсенал през 1997, отиде в Мидълзбро, на когото помогна да се пребори за влизане във Висшата лига. Последва наем във Вила, която като капитан води до финала за Купата на ФА през 2000. За момент се видя, че умее, че има тази класа, но само за момент. Тук и там би отиграл за народа, но вече не беше същото. Алкохолът и дрогата все повече го унищожаваха. Физически пропадна. Две години по-късно отиде в Портсмут, в който през следващия сезон завърши кариерата. Поне онази сериозната, защото още години играеше във всякакви неизвестни английски клубове като Тамуърт, Уитън Атлетик и Уелшпул Таун, в който през 2012 изигра последния мач на 43 години.
Former England midfielder Paul Merson has thanked fans for their support after revealing he is struggling with a gambling addiction.
"Копаех своята дупка и не можех да се измъкна", в мъчително интервю призна тези дни Мърсън, иначе баща на седем деца.
Мърсън разкри пред британските медии как през деветдесетте за алкохол, хазарт и дрога е похарчил повече от осем милиона лири. През уикендите, признава, е харчил по 23 хиляди евро.
Легендата на Арсенал описа своето желание за залагане като "ненаситно" и твърди че това е "най-лошата зависимост на света".
"Непрекъснато мислех как да стигна до пари, защото трябваше да залагам. Това беше по-силно от мен", каза Мърсън и призна, че проблемите с хазарта и алкохола продължават и сега. Борбата с вътрешните демони продължава.
"Отново напълно изгубих контрол. Копая дупката - не мога да се измъкна от нея. Това е най-лошата зависимост на света."
Какъв играч беше това. Страшен. За онова време Мърсън беше авангарда. Полузащитник изпреварил своето време, играч, който създаваше разликата. Подобрената и наострена версия на Дейвид Плат, футболист, който трябваше да бъде онова което десетина години след него беше Пол Скоулс. Прототип на модерния полузащитен играч. Бърз, пробивен, разрушителен. Технически подкован, ясен и атрактивен. Убийствен.
Европейската футболна централа обяви най-добрият отбор за 2018 година, в който попаднаха четирима играчи от шампиона на Европа Реал (Мадрид) - Серхио Рамос, Рафаел Варан, Марсело и Лука Модрич.
Лука Модрич, носител на Златната топка и най-добър футболист по избора на УЕФА и ФИФА, получи и най-много гласове в страницата на УЕФА - чак 115 440, съответно 68,5% от гласовете за средата на терена.
На вратата е Марк-Андре Тер Щеген от Барселона, отбраната съставят Рамос, Варан, Върджил Ван Дайк (Ливърпул) и Марсело, до Модрич в средата е дуото от Челси Нголо Канте и Еден Азар, а в нападение са Кристиано Роналдо (Ювентус), Лионел Меси (Барселона) и Килиян Мбапе (ПСЖ).
В гласуването общо участваха около 1,8 милиона посетители на страницата на УЕФА.
Догодина, може би, annus mirabilis, с оглед как играе "десетката" на Арсенал
Там където сега живее, това би се казало annus horribilis (на латински ужасна година - б.р.). Този израз е употребила, това го знае всеки англичанин, британската кралица да опише своята ужасна 1992 година, изпълнена със скандали - не ги е правила само Даяна, принцесата от Уелс - които свалиха доверието в короната на най-ниското ниво в модерната история.
Близко до мястото където е роден - от Гелзенкирхен до Холандия няма и седемдесетина километра - съществува дума, която е още по-страшна. Rampjaar, година на пропадане или, още по-добре, година на безчестие, означава 1672, когато младата холандска република е прегазена от чуждестранни ботуши. Брутално е прекъсната златната епоха на държавата отнета от водата, а икономиката през целия следващ век се е оправяла от удара.
До преди метър дни, Месут Йозил преживяваше своята annus horribilis и мислеше, че никога няма да се оправи от своята rampjaar.
Вече няколко сезона, а онзи последния на Венгер особено, един от най-надарените играчи на този век, не само немски, изглеждаше сякаш футболът му е омръзнал.
И някога когато блестеше го обвиняваха, че е анемичен, а на Емирейтс и останалите английски стадиони не беше и блед, толкова прозрачен ставаше, докато не се стопи на тревата и с песимизъм, който като нетретирана туберкулоза изсмукваше живота от всеки в Арсенал.
А това скитане по терена беше като детска игра за всичко което ще дойде после.
Защото, човекът който е определен за малокръвен стана тема на деня точно заради своята кръв.
Някогашната икона на немското единство, син на мигранти от Турция израснал в работнически град, момче от плаката, който беше най-голямото доказателство, че имигранти могат да се интегрират, че културата на обществото е над културата на всяка дневна стая, а че над нея, над всичко, е само Deutschland, любимият футболист и най-драгия лик на Ангела Меркел - канцлерката го, и това е нейният най-добър политически ход, подкрепи и когато всички бяха против него - стана боксова круша, защото под натиска на обществеността и под натиска на слепоочията обяви отказването от Маншафта.
Започна когато Илкай Гюндоган и той, преди Мондиала и непосредствено преди изборите в Турция, се фотографираха с Реджеп Ердоган (осем години по-рано, точно негова фотография с Ангела Меркел, в съблекалнята след победата над "неговата" Турция, от Месут Йозил ще направи герой), което беше сигнал за стрелба не само на арогантни, гласовити, но и нещастни бедни десничарски групи, а и на широкия фронт, който се обедини само с една цел: да унижи Месут Йозил, да го означат като предател.
Говореха това кръвожадните таблоиди, па Оливер Бирхоф, па Ули Хьонес, разбира се, достатъчно да разберете, че ако това братство е против него, тогава може би и не е толкова виновен.
Говориха му да си "ходи вкъщи", ако Турция му харесва толкова, а крахът в Русия само със зловеща черна линия подчерта техните думи.
Наративът се обърна с главата надолу, и по него Месут Йозил не игра толкова лошо против Мексико, защото не е във форма и защото има проблеми и усеща гневът на обществеността, а защото не е "достатъчно немец", а Германия не е загубила, защото селекционерът Льов оплете конците, а защото на терена я е водил човек с разполовени приоритети.
Това е отговорът и на наивното питане защо страда толкова той, а толкова малко неговият ортак от фотографията и националния отбор.
Бързо, лесно и много грозно във футбола, и не само във футбола, се забравят успехите, като онзи когато Месут Йозил вероятно беше "най-големият немец", едва четири години по-рано.
Той, в края на краищата, най-добре обобщи и сам: "Като победим, аз съм немец, когато изгубим, мислите, че съм обикновен мигрант".
И краят на измамното лято не намекваше, че Месут Йозил някога ще се завърне: едва дойде Унай Емери и преди Унай Емери да научи Арсенал отново да играе и отново да се смее, таблоидите, този път английските, бяха напълнени с истории за предполагаем конфликт, много звучен, между баска и немеца.
Емери бързо отрече слуховете - докато Месут, предполагам, беше прекалено уморен и да говори за това - но ако нещо подобно се е и случило, може би е имало положителен ефект, както когато разтърсите сомнамбул или ударите шамар на човек в състояние на шок.
При новия мениджър на Арсенал просто никой, па дори човекът който през февруари подписа нов договор и който още преди това беше проектиран да бъде лидер на новия отбор, нямаше никакъв кредит. Беше трудно, беше чудно, но сега тези вложения се изплащат.
Емери го подкрепяше в медиите, но на тренировките не го глези. Тактически през цялото време търсеше правилната формула за своя ас, па Йозил игра и вляво и вдясно по време на пристойния септември, а тогава и в чудесния октомври, преди в миналия кръг, против Лестър, в средата да покаже, че не е забравил да играе футбол и че не е забравил, че футболът може да ти бъде най-добрият приятел и спасение от всичко лошо в живота.
Ето я, тази характерна усмивка, и най-сетне тази руменина на лицето, след онзи трети гол, който първо забърка, а тогава с външната част на левия крак майсторски и намести; хубаво е когато Арсенал играе хубаво, а още по-хубава гледка е когато заслугата за това е на Месут Йозил.
"Десетката" отново е негова, познатите личности могат на спокойствие да харчат своите дни, защото Арън Рамзи е на сигурно място на пейката, ще бъде така сигурно и в тежкото гостуване на Кристъл Палас. Тежко и заради публиката и защото отборът на Лука Миливойевич никак, за начало, да постигне гол на своя Селхърст, така че това малко градско дерби ще бъде идеална възможност за голям скалп.
За това ще се пита и Месут Йозил, в този нов Арсенал, който понякога наистина прилича на онзи стария Арсенал. Палас е добър тест, но още повече идват в следващите няколко кръга, през които неговият отбор ще се сблъска и с Ливърпул, и с Манчестър Юнайтед, и с омразния Тотнъм в голямото градско дерби.
Като човек, който е хвърлил тежести от краката, Месут Йозил знае, че идният период ще бъде още по-тежък за него и отново ще е под лупата на обществеността, за щастие предимно на онази футболната: ако покаже, че игра като тази против Лестър не е случайност, а наистина е обърнал нова страница и може да бъде постоянен, ще остави зад себе си цялото това вълнение и цялата онази хайка, която заплашваше да бележи неговата 2018, а 2018 да бележи целия негов живот, въпреки титлата световен шампион и подкрепата на канцлерката Ангела Меркел.
Съществува, знае това синът на мигранти от Турция израснал в Гелзенкирхен, онзи друг израз, annus mirabilis (на латински - чудесна година - б.р.)
За 2018 е късно, но Месут Йозил тази есен подсеща, че онази следващата може да бъде прекрасна.
А тогава, предполагам, ще може да прости на всички онези, които искаха от него да направят народен враг. Автор: Марко Прелевич
Реакцията на всеки сърбин би била съвсем очаквана. Тези японци, те и без това не са нормални: къде манга, къде аниме, къде ужаси, къде косплей, хайку, гейнокай, кавай, машинисти, които се хвърлят под влакове, къде караоке, нищо не може да ни изненада което идва от най-далечния изток, ние мислим, че те са извънземни и може би и наистина са такива, и как иначе да обясниш Кейсуке Хонда освен с това, че е японец?
Защото в тази проклета национална пауза - дълбоко дишате, но ни чака още една през ноември, и тогава сме спокойни до 2019 година? - почти под радара минаха някои неща; окей, всички знаем, Гибралтар победи в два мача, и че немците са в крах, и че Мадагаскар за пръв път е участник в Купата на африканските нации, а им честити лично президент, който се казва така просто, Ери Раяонаримампианина Ракотоариманана, но почти никой не чу с какво сега се занимава най-популярният, а вероятно и най-добрият, японски футболист на всички времена?
Да, Кейсуке Хонда през лятото подписа за Мелбърн Виктори, ставайки така още един надарен футболист, който залезът на кариерата реши да дочака там където зимите са смешни, а летата твърде дълги, но в същото време известният японец стана, внимавайте сега, и селекционер на бъдещия представителен отбор на Камбоджа.
Въпреки това, заради подготовката за новия клубен сезон - и това е всичко което трябва да знаем за камбоджанския футбол - Хонда не е водил отбора в последния приятелски мач, който са загубили от Сингапур с 1:2, но, казват, е дал инструкции как трябва да се играе, а трябва да се играе така както играе Кейсуке Хонда.
А това е вече история, можем да я наречем онази за последния цар на Япония, Камбоджа, Австралия и Мексико, за човека, който можеше много и който в същото време направи най-много, което го отличава от класическите разкази за безкрайно талантливи момчета, които просто не са се вписали.
Кейсуке Хонда беше, в държава, която въпреки своята лудост, бейзбол, Нинтендо и Нео-Гео, имаше поне покер приятели на футбола - Хидетоши Наката, Шунсуке Накамура, Казуйоши Миюра, Ясухито Ендо, да кажем че Нагатомо, Шинджо Оно и Кагава никога не показаха своя потенциал изцяло? - най-голямата звезда, човек, който заприлича на Дейвид Бекъм не само заради своите свободни удари и центрирания и, добре, фризури, а преди всичко заради комерсиалното значение.
Известният директор на Дисни Майкъл Айзнър има онзи цитат, че Дисни е толкова голям, че на абсолютно всичко може да се залепят ушите на Мики Маус и то ще се продава; Кейсуке Хонда, което показа и когато дойде за пръв път в Европа, и когато беше в Мексико, и сега когато е там долу, е японският Мики Маус, лик на когото се лепят реклами, спонсори, маркетингови договори и баснословни ТВ права.
Когато би се кандидатирал за японски премиер, вероятно славолюбивия и сърдит Шинзо Абе би разбрал, че му е по-добре да се пенсионира; когато пожелае да бъде император, и Акихито и Нарухито дълбоко биха му се поклонили или извършили харакири. Толкова е голям, най-големият, Кейсуке Хонда.
А всичко това е било, би могло да се каже, макар донякъде въпреки това което се е случвало на терена: защото селекционерът на Камбоджа и титуляр на Мелбърн Виктори не изпълни всичко което е зачертал когато, както е казал за онзи чудесен сайт "Трибуната на играчите", баща му за пръв път му пуснал видеокасета на която е бил запис на Пеле, и когато Хонда разбрал, че искал само и изключително да се занимава с тази игра, която е пропагандирал великият бразилец.
С дръпнати очи от Нагоя на Пикси и Венгер пристигна в малкия Венло, а далекоизточната тайна не можа да мине незабелязано в Европа, точно както онази пеперуда, която размахва крила и прави катастрофа по целия континент. Хонда избра ЦСКА, въпреки това, че и някои по-трофейни клубове, а се е говорило за Арсенал, Дортмунд, Юве, Ливърпул, пращали емисари да гледат ВВВ.
Отначало и той си помислил, твърде амбициозен от малък, че ще се задържи в Русия година-две преди да се върне в посоката на залязващото слънце, но няма да бъде първият японец, който ще потроши зъби в руската зима.
Може би днес, когато погледне назад, Хонда прехвърля всичко точно на тази Москва. Хванали са го в златна клетка, би казал, дал е всичко на тези руснаци, включително и онзи четвъртфинал в Шампионската лига, а те му върнали така, че го заробили и отказвали всички предложения на по-силните клубове докато не му изтекъл договорът; да съм дошъл по-млад в този проклет Милан (добре, може би Кейсуке, който знае какво означава добър ПР, никога не би употребил думата "проклет"), кой знае, днес не бих бил в Австралия и Камбоджа в същото време.
Точно Милан, онзи посталегриевия, онзи който ще остане без Шампионска лига и каквато и да е Европа, ще бъде следващата дестинация на Кейсуке Хонда. Тогава е имал 28 години, дошъл е безплатно, дошъл е в клуб, който е бил по нанадолнището с каквото привържениците на Сан Сиро не са свикнали нито някога ще свикнат - ще говори японецът после, че са твърде жестоки, че са нетърпеливи и непоносими, да освиркват още от петата минута ако не ми хареса онова което се случва долу на тревата - а за да бъде всичко по-лошо, около врата му веднага е окачена тежестта на "росонерския" екип с номер десет.
Наистина беше чудно, че тип от ЦСКА, па още и японец, колкото и вълнение да произведе седем-осем времеви зони по-далеч, получи тази тениска преди и да заиграе за Милан.
"Десетката" е чудесна колкото и онзи пръстен около който се въртяха три книги и три филма, умее на повърхността да извлече и най-доброто и най-лошото от човека, умее да го завладее и сломи.
По-специално, десетката на Милан, натопена с пот и постоянният майсторски парфюм на хора, които са се казвали Джани Ривера, Руд Гулит, Руи Коща, Деян Савичевич... (Окей, точно колкото се срина Милан, толкова се срина и неговата десетка: преди Хонда я носи Кевин Принс Боатенг, а сега ще я задължи Хакан Чалханоглу, и това е, чак и никога да не ви е бил драг Милан, така, сърцето малко да ви заболи.)
В такава компания, въпреки тези скоби, стъпи Кейсуке Хонда, а Индзаги и следващите треньори, включително и Синиша Михайлович, не са позволили да пробва да бъде "трекуартиста", да играе зад нападателите. Бутали са го на крилото, за да отворят пространство на Монтоливо и подобни, а японецът не беше достатъчно подготвен, а камо ли бърз да бъде дясно крило (да вземем предвид, че левият му крак е бил, да бъдем японски прецизни, едно 78% по-употребим от десния), и изваждането от терена много бързо повлия и на неговото ментално състояние.
Не помогнаха и редицата земляци, които нерядко са минавали десет хиляди километра в едната посока само да видят своя идол в екипа на един от най-важните клубове в историята на футбола.
Това, в края на краищата, беше слабост на много играчи от Япония пристигнали с твърде големи очаквания. Не трябва да отиваме по-далеч от Кагава в Юнайтед, който завинаги би могъл да бъде манекен на това ни най-малко роботно разбиране на играта, за да видим че това е много повече правило отколкото изключение; Хонда беше само още един японец, който не успя да се приспособи, и може би наистина са онова което мислим за тях - извънземни...?
И в националния отбор не е вървяло много по-добре, макар че остава съжаление за всички под знамето с червения кръг, че много талантливата селекция не издържа в онзи 1/8-финал на Мондиала в ЮАР, и то след дузпи с Парагвай; на последния турнир, онова сепуко против Белгия в Русия, съвсем подходящо беше и последният мач за амбициозния, понякога и твърде амбициозен Кейсуке Хонда за своята страна.
Преди това играчът с все по-чудни фризури и префинена техника вече беше провел година в Мексико, след като почти обезчестен напусна Милано, а тогава се пресели в Австралия и в същия разход стана селекционер и мениджър, каквото и да означава в Пном Пен това, на една азиатска селекция.
Няма много играчи, чак и в онази епоха преди този суров професионализъм, които са могли да балансират тези две неща - какъвто и да е камбоджанският дял на работата - но футболните алманаси бележат, че Марк Хюз още е играл за Саутхемптън когато е бил селекционер на Уелс; англичаните са се сетили и за Джони Джайлс, който през 1975 в същото време е бил играч-треньор на Уест Бромич и играч-селекционер на Република Ирландия, докато Тери Нийл между 1971 и 1973 е водил в същото време и Хъл Сити и Северна Ирландия.
Не е само заради това, че е японец, Кейсуке Хонда е много повече от футболист: и активист и инвеститор и възпитател, както сам обича да казва, който има проценти в клубове от Австрия до най-затънтения континент.
Човекът от когото Австралия се страхуваше когато се сблъскваха там на азиатските турнири сега е, в разцвета на силата - едва са му 32, а Ендо игра и на 38, а Миюра играе и на 51 - дойде на нов континент, за ново поколение привърженици и нова жътва на слава; а там в Камбоджа, привържениците на един от най-слабите национални отбори на планетата, ще гледат в него като в божество от изтока, надявайки се, че може да направи чудо.
Ако успее, реакцията на всеки сърбин би била съвсем очаквана: тези японци, а особено Кейсуке Хонда, те и без това не са нормални.
Някъде около 130 мача в червено-белия екип, две титли, една купа, повече от 30 гола. Някои и днес се помнят, като онези против Лацио или киевския Динамо. Бранко Бошкович беше идол на привържениците, които в прехода между 20 и 21 век са започнали да следят Цървена звезда, а по-късно беше десетка на ПСЖ, така че е един от потърсените да каже нещо по темата на сутрешния сблъсък на бившите му клубове във втория кръг на Шампионската лига.
А какво ново има да се каже?
"ПСЖ има отбор от скъпо платени звезди, там буквално няма слабо място. За съжаление, днес парите диктуват всичко. Невероятно е, че се харчат толкова много пари за играчи... Не бих и хабил думи за техния отбор. Всички говорим за Неймар, Мбапе, Кавани, Ди Мария... По-опитни са, по-скъпи... Цървена звезда има задължение само към своите привърженици, да играе сериозно и максимално. Никой за нищо няма да ги критикува, ако бъде така, па и да изгубят... Звезда трябва да играе своята игра, така мъжки. Не е срамота да се изгуби, защото всички знаем кой е ПСЖ", заяви Бошкович.
Все пак, потайно се надява, че разпознаваемата здрава игра на червено-белите при Владан Милойевич може поне да затрудни работата на "светците".
"Цървена звезда ми изглежда стабилен отбор, а резултатът е влизането в Шампионската лига след като миналия сезон стигнаха до елиминационната фаза на Лига Европа. Отборът е правен с години, а не за една нощ. Три пъти са мерили, веднъж рязали когато са довеждали играчи. Одушевиха ме със зряла игра, бегови възможности и тактическа поставка в квалификациите за Шампионската лига, особено против Залцбург и по-късно с Наполи. Вижда се, че са готови", сподели Бошкович.
Кой му харесва специално?
"Специално ми харесва Неманя Радонйич. Сега ми допада Велько Симич, голям потенциал е, играч с огромни възможности. Знам го от младежките категории на Звезда. От чужденците, веднага ми хвана окото Бен, футболист, който винаги има вярно решение. Тук е и моят приятел Вуядин Савич, вратарят Борян е отличен, да не ги хваля много", смее се Барнко Бошкович.
Спомня си и за своите дни като играч на Парк де Пренс. Признава, че е могъл и по-добре, но е имал неблагодарната роля да замести напускането на Роналдиньо в Барселона. Все пак, въпреки някои прилики е наясно, че това време сега няма много допирни точки с периода в който той игра в Париж.
"Играчите живеят извън Париж, в Сен Жермен по когото клубът е получил името. Тогава е било така, а може би сега ходят с хеликоптери на тренировка", още веднъж шеговито се обръща Бошкович.
Лука Модрич въодушеви футболния свят със своята емоционална реч когато получи наградата за най-добър играч в света в понеделник в Лондон.
Колко емоционална беше речта достатъчно говори лицето на Звонимир Бобан, който се разплака в публиката, а сега, няколко дни по-късно изплува още един детайл, който одушеви футболните привърженици в социалните мрежи.
Лука Модрич продължава да използва iPhone 5s, застарял модел на познатата марка мобилни телефони в света.
"Най-добрият футболист в света, трикратен пореден победител в Шампионската лига, финалист на СП и носител на наградата на ФИФА за най-добър футболист на СП Лука Модрич все още ползва iPhone 5s. А някои девойки, които още не са завършили основно училище искат от своите родители да им купят iPhone 7", е само едно от съобщенията в Туитър.
Luka modric ballon d’or winner Uefa champions league three time back to back winner fifa World Cup finalist , World Cup golden ball winner uses iPhone 5s ..... and you useless girl who doesn’t even have a grade 10 certificate, who calls ppls fathers childish wants iphone 7 ...... pic.twitter.com/yuHwQaT3Tl
Една от главните теми след прогласяването на Модрич за най-добър играч в света на гала вечерта на ФИФА е фактът, че Лионел Меси и Кристиано Роналдо не се появиха на церемонията в Лондон.
Роналдо оправда отсъствието си с клубни задължения (Ювентус игра в неделя вечерта и отново играе в сряда), а Меси със семейни причини. Португалецът беше номиниран за най-добър играч на годината, но прескочи идването, след като заключи, че вероятно няма да победи.
Меси не беше номиниран в нито една от категориите, но като един от най-добрите играчи в историята можеше да дойде на церемонията, което не остана незабелязано от редица футболни легенди.
"Това е липса на уважение към колегите играчи и към футбола. Може би са спечелили прекалено много и не обичат да губят, но трябва да бъдат големи и когато не побеждават", остър беше големият италиански треньор Фабио Капело.
"Жалко. Това е церемония за всички играчи и смятам, че е важно да си тук без оглед на това кой какво е спечелил. Играчът трябва да покаже своето отношение и поведение, защото те са пример за целия свят", допълни бившият уругвайски национал Диего Форлан, а Меси и Роналдо критикува и Серхио Рамос:
"Те са най-добрите в света. Това е церемония в която се избират най-добрите в света и трябваше да дойдат. Искаше ми се да са тук, но те решиха друго. Драго ми е, че Лука беше обявен за най-добър", заяви съотборникът на Модрич.
Лука Модрич е новият носител на наградата на ФИФА The Best за най-добър футболист през миналия сезон. Това е най-голямото признание в индивидуален план в голямата кариера на най-добрият хърватски играч в историята.
Напълно заслужено
Лука Модрич зад себе си има чудесен сезон. Шампионската лига, сребро от Световното първенство и Златната топка в Русия и наградата за най-добър полузащитник в света говорят достатъчно за това как е играл през изминалия сезон. Беше най-добрият играч на Реал (Мадрид) по пътя към рекордната 13-а "ушата" титла. Не вкарваше като Роналдо, не асистираше като Иско, но беше най-постоянният играч на Кралския клуб, който правеше абсолютно всичко. И най-накрая се възнагради тази универсалност. От воденето на ритъма на игра и разиграването на съотборниците, през отнемането на топката и попречване на притежанието на съперника, всичко с неизмеримо лека първа стъпка и продължително създаване на преимущество заради което е почти невъзможно да му се отнеме топката. Въпреки че Хърватия преди началото на Световното първенство се котираше като една от потенциалните изненади на турнира, нейното класиране във финала предизвика голям национален ентусиазъм, но и думи на похвала и удивление във футболния свят. По пътя до финала Модрич вкара два гола, веднъж асистира и два пъти се разписа от дузпи след продълженията. При това неговото представяне в разбиването на Аржентина е вероятно и най-доброто индивидуално представяне в целия турнир, а до трилъра с дузпите против Дания се стигна само, защото Ребич беше спрян непозволено след негово идеално подаване в последните секунди на мача. Така Модрич завърши брилянтен сезон - и с оглед на това, че в годината на големи турнири преднина винаги имат играчите, които на тези надпревари и отборно и индивидуално са постигнали нещо, тази награда може би беше и очаквана. Но тя потенциално носи и пробив от доминиращия и погрешен дискурс при оценяването на постиженията на играчите.
Нова ера?
Никога нито една футболна ера не е била белязана от дуопол и дуел каквито в предходните десет години ни представиха Лионел Меси и Кристиано Роналдо. Най-големите играчи на своето поколение, а според някои и в историята на играта, не само одушевяваха със своите рекорди и ходове. Те, а за това не са били и наясно, дълбоко увредиха и без това чупливите критерии в обществото за индивидуалните футболни награди.
Просто, взимаха всичко. С 500, 400 и 300 точки разлика пред първите си подгласници бяха недосегаеми. Андрес Иниеста през 2010 спечели испанското първенство и стигна до полуфиналите на Шампионската лига в които отпадна за един гол. Месец след това, с Вийя отведе Испания до първата й титла световен шампион в историята. При това вкара гол в продълженията на финала като корона на почти съвършения сезон на един от най-добрите полузащитници в историята на футбола. Всичко това беше достатъчно за само 5% от гласовете в сравнение с повторния носител, Лео Меси.
Всеки който веднъж е виждал как Меси удря топката е наясно, че той просто не е от тази планета и че вероятно никога не е съществувал някой толкова добър. Всеки който веднъж е виждал Роналдо на терена е наясно, че става дума за физическо чудовище, един от най-добрите голмайстори на всички времена и тип, който с брутални работни навици е заслужил статус на неприкосновен победител. Напълно е оправдано, че точно тези двамата взеха всички тези награди (въпреки че авторът не е съгласен с "ремито" в този двубой) и в никоя паралелна вселена Меси и Роналдо не са виновни, че са толкова добри. Но тяхното съперничество надрасна самата игра и поляризира футболния свят както никога в историята. Почти всеки, който е бил член на един от двата лагера и до смърт е бранил тезата, че неговият любимец трябва да спечели наградата. От седмица на седмица тези двамата междуособно са събаряли рекорди стари и по няколко десетилетия и пласираха бройки каквито досега не сме виждали. Спомняте ли си когато 20 гола на сезон бяха достатъчни някой нападател да се смята за майстор? И аз не.
Проблемът е, че светът някъде в този процес престана да гледа футбол и започна да брои голове. Наградите за най-добър играч в света станаха де факто награди за най-добрите стрелци. А е напълно ясно, че Нойер, Шави, Иниеста, Робен или Модрич тук не могат да се конкурират с голямата двойка. Никога не се е ценил по-малко процесът, който довежда до гола и ценностите, които пречат на противника да постигне гол. Колкото и да е добър някой вратар, защитник или централен полузащитник, всички техни вещини и заслуги отиват на трети план когато дойде време това да се "наплати" с индивидуални награди, дебело зад стотината голове, които Меси и Роналдо редовно вкарваха. Иронично, точно в епохата на най-голямата футболна прогресивност и напредък на анализа, станахме роби на най-баналните критерии, които имахме като деца на улицата. Наградата на Модрич е стъпка в друга, по-правилна посока.
Това е награда, която означава, че полузащитник може да бъде най-добър в света и без голове, защото върши други неща, които създават възможностите за голове. Никога колкото през изминалия сезон не съм чел, слушал и гледал толкова за - играта. Не само за головете и сухите бройки, а точно за играта - способността за дрибъл, задържане на топката, пласиране на топката в точното време на точното място, движението и оптималната позиция и попречване на съперника във всичко изброено. А във футболната игра, модричите най-сетне имат шанс да бъдат признати на най-високо ниво. Победата на Лука Модрич е победа на един здрав футболен дискурс и разбиране за най-важното "второстепенно" нещо на света. Автор: Вице Карин
Лука Модрич вчера получи наградата за Най-добър футболист в света, а е интересно да се види как гласуваха членовете на ФИФА в избора, особено държавите от региона Словения, Черна гора, Босна и Херцеговина, Сърбия (заедно с Хърватия и Македония - бивша Югославия - б.р.) и Унгария, пишат хърватите.
Всяка страна е имала три гласа. Избираха капитанът на националния отбор, селекционерът и представител на медиите, а всеки е предложил три играча в избора си. Онзи за когото са смятали, че заслужава най-много наградата получава пет точки, вторият три, а третият една. Модрич е събрал общо 29,5% от гласовете и така взе наградата пред Кристиано Роналдо, който имаше 19,8%.
Поне по един от тримата представители от гореизброените държави е избрал Лука Модрич като най-добър играч за изминалия сезон, освен гласувалите от Сърбия. Капитанът Александър Коларов го е поставил на трето място, след Лионел Меси и Кевин Де Бройне. Селекционерът Младен Кръстаич като най-добри е посочил Роналдо, Азар и Гризман, а за Милан Рашевич, представител на медиите, най-добър е Мбапе, на второ място е Модрич, а на трето Салах.
Всички представители на Словения са дали гласа си за Модрич като №1, а капитанът и селекционерът на Черна гора - Стеван Йоветич и Любиша Тумбакович са направили същото. Представителите на Унгария също виждат Модрич като най-добър, както и капитанът и селекционерът на Босна и Херцеговина - Един Джеко и Роберт Просинечки.
Лука Модрич вчера в Лондон получи наградата на ФИФА за Най-добър футболист в света за 2018 година.
Италианският вестник "Газета дело Спорт" на корицата си пише за мача довечера между Интер и Фиорентина и история за новия тандем на Ювентус "Роналдески", съответно Роналдо и Бернардески. Намерило се е място за волейбол и Джиро д`Италия.
Едва на 25-а страница, след всички възможни футболни новини, има малък текст за наградата на ФИФА със заглавие "Модрич е най-добрият."
Френският "Л`Екип" от своя страна не споменава Модрич в нито едно заглавие. На корицата на спортния вестник е голф... Битката между националните отбори на Европа и САЩ - Купа Райдър.
На 15-а страница има текст за наградите на ФИФА в който доминира избора на Дешан за най-добър треньор в света. Модрич се споменава в едно подзаглавие.
Причината за това вероятно е в целия низ награди, които се връчват всяка година, с което се стигна до засищане, а французите и така смятат Златната топка, която дава Франс Футбол в края на годината, за главната награда.
На церемонията в Лондон Лука Модрич получи наградата на ФИФА за най-добър футболист в света. При това разплака великана от който наследи десетката и капитанската лента на хърватския национален отбор.
Сломи емоционално славния бивш футболист, а днес първи съветник на президента на ФИФА когато в речта си при получаването на наградата специално благодари на Бобан, като играч, който му е бил пример и вдъхновение:
"В този момент бих искал да благодаря на моя идол Звоне Бобан, моето голямо вдъхновение. И поколението хърватски футболисти, които през 1998 г спечелиха световния бронз. Бяха ни голямо вдъхновение и като отбор ни дадоха увереност да повярваме, че и ние можем да направим нещо голямо в Русия. Надявам се, че ние ще бъдем вдъхновение за някое следващо поколение, което идва. С тежък труд, вяра и решителност можем да бъдем най-добрите и да сбъднем всички мечти."
Ремито против Наполи отдавна е архивирано, а в мислите на футболистите на Цървена звезда е срещата от 9-ия кръг на Супер лигата против Партизан.
Низът предизвикателства за шампиона на Сърбия продължава в съседство, а Горан Чаушич преди дуела в Хумско не крие най-високи амбиции.
- След Европа и изключително трудния мач с Наполи следва още една несгодна среща. Очаквам тежък и борбен мач против Партизан, а отборът с по-голямо желание ще бъде по-близо до победата. Имаме по-добър състав от черно-белите в този момент и всички очакват, че лесно ще победим. Все пак, дербито е специален мач за всеки играч и е трудно да се предвиди развитието и изхода - заяви футболистът от средата на терена.
Време за отморяване няма много, но червено-белите очакват гостуването на големия съперник без причина за тревога.
- Имахме пет дни за почивка и подготовка. Притежаваме голям брой качествени футболисти, адекватни замени за евентуално уморени играчи и който и да получи шанс няма да се усети разлика или липса.
От лична перспектива Чаушич има мотив повече да заблести на стадиона в Хумско.
- Много съм развълнуван, с нетърпение очаквам срещата. Играл съм дербита в младежките категории, но това ще ми бъде първо в мъжкия футбол. На края точките се делят и всяка е много важна. Въпреки че има още доста да се играе, победата значително би ни приближила към защита на титлата - смята Чаушич.
РАААКИТИИЧЧЧЧ! Всички знаят къде са били на 1 юли тази година в късните вечерни часове когато Иван Ракитич вкара последната дузпа срещу Русия на 1/4-финалите на Световното първенство. Точно този гений тази вечер от 21:45 ч в Елче ще изиграе мач №100 за Хърватия. Вицекапитанът на националния отбор, който е роден в швейцарския Райнфелден на 10 март 1988 година, ще се изравни с Дарио Шимич на седмо място във вечната класация, а пред него са Ведран Чорлука (103), Ивица Олич (104), Йосип Шимунич (105), Лука Модрич и Стипе Плетикоса (114) и рекордьорът Дарио Срна със 134 участия в хърватския екип.
Родителите на Иван в началото на войната през 1991 са напуснали страната и никога повече не са се върнали, а той и брат му Деян са родени в Швейцария. Всичко което знаели за Хърватия са го гледали по ТВ и попивали от бащата Лука, който е от Сикиревци, докато майката е от Жепче. Като дете никога не е бил в Хърватия, но в семейството са я наричали родина. След победата над Аржентина (3:0) на Световното първенство разкрил цялата история и как е преживял всичко...
"Спомням си, бях на четири или пет години когато по ТВ видях новините. Гледах фотографии и видео от войната и лежейки в кревата помислих: "Това е невъзможно, как това може да се случва?" И преди Хърватия да обяви официално независимост, нашият национален отбор вече изигра мач. Смятам, че това ясно може да опише колко означава футболът за нас, нашата държава и хората, без значение къде живеят. И така, когато татко Лука взе нож и отвори този пакет от който извади два хърватски екипа за моя брат и мене... беше много емоционално. Помислихме нещо като, о, да, ние също сме част от това. Спяхме в тези екипи. Носихме ги на следващия ден в училище. И на следващия ден. Не искахме да ги свалим. Уау, ние имаме хърватските червено-бели екипи без имена на гърбовете. Искахме да имаме 10 такива, защото не искахме да обличаме нищо друго. Толкова специални ни бяха", написа Ракитич за "Плейърс трибюн".
All I can say is wow... The Best Shirt in the World | By Ivan Rakitić https://t.co/gNvpZmiBXq
Футболната кариера е започнал в Базел, а от 2006 до 2007 е играл за младежкия национален отбор на Швейцария до 21 години. Последвала голяма борба между двата съюза за него. Накрая избрал Хърватия, въпреки че не било лесно. Голяма роля е имал Славен Билич, тогавашният селекционер и негов герой от детството от онова бронзово лято през 1998 година във Франция...
"Когато едва започвах да играя, да бъда искрен, не носех хърватския екип. Носих екипа на своята втора родина, Швейцария. Говорех на хората, че съм швейцарец. Винаги това изглеждаше малко чудно. "Швейцарец? Иван Ракитич?". Но съм роден и отраснал в Швейцария, ходил съм там на училище, моите приятели са швейцарци... Бях и много горд, че нося екипа на Швейцария в младежките категории. Но най-големият дял от моето сърце все пак принадлежи на Хърватия. Винаги е било така. Преди 10 години Славен Билич и президентът на ХНС дойдоха да ме гледат в Базел, а след това поговорихме. "Ела с мен. Ела да играеш за своята родина", каза ми Славен Билич, а аз помислих: - "Всичко ще направя за този човек, защото той е мой герой". Когато дойде момента да реша за кого ще играя, Хърватия или Швейцария, знаех, че баща ми подслушва край вратата моя разговор с швейцарския треньор. Когато накрая отворих вратата, само стоеше и ме гледаше. "Продължавам да играя за Швейцария", му казах, а неговата реакция беше "Ох... Ок, добре..." Започнах да се смея и - "Не, не, ще играя за Хърватия!", след което му тръгнаха сълзи и заплака", припомня си "Ракетата".
И така през 2007 е заиграл за младежкия национален отбор, а за А състава дебютира на 8 септември 2007 против Естония (2:0) в квалификациите за Евро, а влиза в 61-ата минута вместо Нико Кранчар на Максимир. Своят първи гол вкарва четири дни по-късно, против Андора (6:0) в 64-ата минута.
След това отива на Европейското в Австрия и Швейцария, където веднага става един от важните играчи, а един от най-добрите мачове изиграва в групата срещу Германия (2:1). В тази нощ на 12-ти юни в Клагенфурт показа какъв играч е получила Хърватия. Накрая се случиха Турция и Семих Шентюрк, а "Ракетата" беше един от онези пропуснали при дузпите.
Иван е играл за Хърватия почти винаги, бил е част от състава на Световното първенство в Бразилия през 2014, Евро 2016 и историческото СП 2018. Още един от неговите мачове за всички времена беше през 2014 против Италия в Милано (1:1), който за кратко беше прекъснат от хърватските привърженици на Сан Сиро, в който асистира на Иван Перишич.
Подлудяваше италианците заедно с Лука Модрич в средата, а същото правеше и на Европейското във Франция две години по-късно против Чехия (2:2), на която вкара в 59-ата минута и майсторски прехвърли големия Петър Чех.
Междувременно от Базел стигна до Севиля в която беше капитан и спечели Лига Европа, а от там до Барселона и шампионската титла в Испания и Шампионската лига с гол срещу Ювентус в Берлин през 2016 за победата (3:1) и голямото празнуване. И тогава на ред идва и гореспоменатата Аржентина (3:0), против която блестя на тревата и сложи точка на спора в 91-ата минута.
Вкара и победоносната дузпа против датчаните на 1/8-финала, прецизен беше и срещу руснаците на 1/4-финалите на СП, а майсторска партия направи и в историческата победа (2:1) над Англия в полуфинала и заедно с останалите класира Хърватия на финала. Там момчетата на Златко Далич изгубиха (2:4) от Франция, но Ракитич и Модрич показаха на целия свят, че в момента са най-добрата полузащитна двойка от която се плашат всички национални отбори, а Испания тази вечер не е изключение.
"Квалификационният мач против Гърция ни беше най-добрият в последните пет-шест години и казах на момчетата в съблекалнята - "Па хайде да продължим така!". Модрич и аз се спогледахме - "Уау, защо не сме правили това и досега?", спомня си Ракитич, а всичко след това е история, след която е помислял за отказване от националния отбор, но когато преживял такова посрещане в Загреб отново е послушал своето сърце и продължава да брани най-драгите цветове.
Въпреки всичко никога не е забравил Хърватия, а онзи пакет с екипи, който бащата Лука е отворил пред него и брат му сега е изнесъл пред своите дъщери и съпругата Ракел Маури...
Публикация, споделена от Ivan Rakitic (@ivanrakitic) на
"Както знаете, и моето семейство отраства в различни държави. Жена ми е испанка и отглеждаме две дъщери в Барселона. И те преживяват същото което и аз, гледат на живота различно, защото са от друга държава. А моите момиченца са моите най-големи привърженички, със сигурност, така че преди началото на СП имах специална поръчка... и дойдох вкъщи с пакет за тях. Два нови хърватски екипа. Казаха ми, че никога няма да ги свалят. Знам как се чувстват", заключи преди два месеца Ракитич.
Човекът, който тази вечер празнува юбилей в най-скъпия екип. Би било прекрасно да го отпразнува с победа в Елче.
Детето на Звезда Горан Чаушич е едно трите последни подсилвания в самия край на летния трансферен прозорец и при завръщането на Маракана разкри коя му е най-голямата цел в "червено-белия" екип.
Спортният директор на Цървена звезда Митар Мркела първо представи 26-годишния полузащитник.
- Винаги ми е удоволствие когато дойде играч, който ще подсили Цървена звезда, а особено когато това е някой, който е минал през нашата школа. Искахме Чаушич и миналата година, разговаряхме с него, и тогава отново говорихме с него през юни. Тогава подадохме ръка и обещахме, че неговото завръщане ще се случи тази година. Идва в точния момент, тогава когато Звезда играе в Шампионската лига. Роден е през 1992 година, играе на позиция опорен халф, може да е и офанзивен, и вярвам че ще бъде голямо подсилване за Цървена звезда - заяви Мркела.
Чаушич не скри одушевлението си заради завръщането в клуба в който е израснал.
- Благодаря на директора Мркела за хубавите думи и доброто посрещане. Удоволствие е за мен, че дойдох в Звезда, в която съм провел 12 години... Най-важно ми е, че се върнах и то може би в най-хубавия момент за Цървена звезда, докато владее тази еуфория - поръча Чаушич.
Момъкът роден в Белград едва чака да се придружи към новите си съотборници на терена.
- Едва чакам първата тренировка, в четвъртък е, ще трябва още малко да изчакам. Ще дам максимума да помогна на отбора, имаме добър фонд от играчи, играе се на три фронта и ще бъде тежко, но имаме минимум по двама добри играчи на всяка позиция да изнесем този сезон. Конкуренцията е много важно нещо, защото ни чакат борби в Супер лигата, и в Шампионската лига, и в Купата на Сърбия, затова най-важно е всеки да даде своя максимум.
Чаушич е отлично запознат с работата на треньора Владан Милойевич, с който е работил в школата на Цървена звезда.
- Познавам неговата работа и няма да ми е нужно много време да се адаптирам. Говорих с треньора Милойевич и миналата година и сега, каза ми че иска отново да ме види в Цървена звезда и това ми беше достатъчно. Вижда ме на позиция централен и опорен халф, това са места на които мога да дам най-много. Винаги давам максимума и на тренировка и на мач, той е преценил тогава аз да бъда този и ми даде капитанската лента в младежкия отбор.
Новият полузащитник на Звезда изтъкна и кое му е най-голямото желание.
- Започнах да играя футбол, за да печеля трофеи с Цървена звезда, сега най-важно ми е да спечелим дубъл - сподил Чаушич.
Той дойде на Маракана от Арсенал (Тула), където го тренираше Миодраг Гроф Божович.
- Честити ми за подписа и ми пожела всичко най-добро. Имахме чудесна година в Русия и се надявам в бъдеще отново да имам възможността да работя с него. Може да се каже, че мина един от добрите сезони в моята кариера. Имахме най-добрият резултат в историята на клуба и всичко беше по-лесно с Грофа, заради него преминах в този клуб.
Обърна се и към противниците в Шампионската лига - ПСЖ, Наполи и Ливърпул, с които Звезда ще играе в Група С.
- Следя резултатите на ПСЖ, Наполи и Ливърпул в първенствата, не съм ги гледал, защото събирах багажа и имах някои задължения преди идването в Белград. Всички добре знаем какви отбори са това и не трябва да харчим много думи за тях. Това ще бъде спектакъл, хората в Сърбия дълго чакаха такива отбори да дойдат на Маракана. Надявам се да можем срещу тях - завърши Чаушич.
Характеристики като амбиция, кураж, посвещение и упоритост изразяват себе си само когато нещо предизвика тяхното съществуване. Ако бягаме от предизвикателство, оставаме заклещени на същото ниво. Ако изберем да приемем предизвикателството, тогава неминуемо ще създадем нова част от своето вътрешно аз в тази борба. Ние се развиваме и растем спрямо цялостта на нашата истинска природа. Разкриваме собствения си потенциал. Точно така реших за следващата страница от моята кариера, да изляза от своята зона на комфорт, да се изправя пред ново предизвикателство и да съм част от ново изживяване. Въпреки че беше трудно решение да напусна дома, знам, че правилните решения винаги са най-трудните. Нямам съмнение, че взех правилното решение да започна ново пътешествие, това е начинът по който моята история ще бъде дестилирана. Към Борусия (Дортмунд)
Голяма привилегия е за мен да посветя 15 години от моя живот на клуба, който ме направи това което съм сега. В миналото, и двамата изпитахме, че домът може да е място което краката ти да напуснат, но сърцето ти винаги ще е там. Ще бъда горд член на толкова голямо семейство за остатъка от живота ми, ще дам най-доброто от себе си да предавам ценностите на клуба на следващите поколения и ще нося отговорността да ги вдъхновявам извън терена. Бих искал да използвам тази възможност да изразя най-дълбоката си благодарност към г-н Ханс-Йоаким Ватцке и г-н Михаел Цорк, за тяхното доверие и увереност в мен през целия път. Те ме вдъхновиха с тяхното лидерство и ме накараха да осъзная важността на ценностите за създаването на култура на високо представяне. Към моите съотборници
Времето не отнема от нашето приятелство, нито разстоянието. Към Жълтата стена
До последния ми дъх, когато затворя очи, ще ви чувам да пеете моето име. Това е меко довиждане спрямо нашата силна любов и усещам, че ще намерим начин отново да бъдем заедно. Към привържениците от моята родина
Вашата безусловна подкрепа ме прави по-силен, вашата признателност поставя усмивка на моето сърце. Към моето семейство, и тези, които станаха мое семейство
Вие ме държите фокусиран върху това което има значение в живота. Благословен съм да ви имам. Към Вердер (Бремен)
Толкова съм доволен и развълнуван, че ще се боря за клуб, който има амбицията да вдигне летвата, за да постигне велики неща. Вашият глад. Моята страст. Нека растем и се развиваме заедно.
.jpg?width=765&height=527)
