Преди началото на Лигата на нациите за държавния отбор на Сърбия, а половин век след големите мачове (във финала са изиграни два мача, защото първият завършил 1:1), припомняме си финала на Европейското първенство в Рим, в който се срещнали избраните отбори на Югославия и Италия.
Златна ера на югославския футбол, която съвпада с големите успехи през шейсетте, имала своето кресчендо в Рим, във финала на ЕП, изигран точно преди половин век. Говорило се е тогава, че Югославия, с футболистите, които е имала, може да направи три национални отбора.
Отборът на някогашната държава са съставяли футболисти, които тогава са играли в националния шампионат, а идвали от шест клуба. Играчи, които са играли в чужбина, като да кажем Велибор Васович (Аякс) или Владимир Дуркович (тогава силния Сент Етиен), не са повикани.
Отборът, който са водили Райко Митич и Бранко Станкович в полуфинала победил Англия, докато Италия в мача за титлата отишла, защото била по-успешна в хвърлянето на монета от Съветския съюз. След полуфинала шампионите на света се оплаквали от грубости на югославяните.
Нашият събеседник Илия Петкович решително отрича този елемент в играта на Югославия. Чак твърди, че ако е имало прекомерни грубости, те всякак са произтичали от играчите, които са носили екипите с трите лъва на гърдите.
Що се отнася до самия противник във финала, той е бил страховито мощен. Италия е била насред най-успешния период на катеначото, с Интер и Милан като владетели на планетата. Отборът, който по-късно ще играе и финал на Мондиала, обаче е бил надигран от Югославия. За съжаление, не го е и победила.
Много се е изговорило оттогава за лошите решения на съдията от Швейцария, но е малко познато, че и италианските медии с голяма доза критика са писали за неговото съдене.
Но, както винаги трябва да бъде, най-важен е футболът, а Югославия го е играла в много напредничава система. Номинално 4-3-3, подобно на онова играно в Южна Америка в това време, било базирано на необичайното движение на крилата. Драган Джаич опразвал страната и влизал навътре, а на негово място идвал полузащитник.
Това е необичайно по причината, че в подобни ситуации, и тогава е било (да кажем в Селтик, шампион на Европа за 1967 г), а особено днес е обичай такъв тип свързаност да съществува между крилото и бека.
Огромен дял от тактическия подход на югославяните е бил базиран на дефанзивна асиметрия. Лявото крило Драган Джаич е оставал в първа линия поред Мусемич, докато Илия Петкович от дясното крило отивал една, понякога и две линии по-ниско. Джакинто Факети, легендарният офанзивен ляв бек или terzino fluidificante, както наричат тази позиция в Италия, не е играл много футбол в този финал, точно благодарение на младежа от ОФК Београд.
Илия Петкович, интересно, никога по-рано не е бил дял от националната селекция, а сега е повикан най-вече заради невъзможността на повиквателните да се отзоват Джемалудин Мушович и Силвестер Такач. Петкович, любимец на белградската преса, а и на привържениците на Цървена звезда и Партизан, които в онова време с голямо внимание следили играта на отбора от Карабурма, след това блестял в квалификационния мач с Франция. Това е било неговото официално влизане във фолклора на югославския футбол.
Югославия в два мача не е успяла да победи Италия в Рим, но е показала на остатъка от света, че и катеначото има слаба точка и може да бъде надиграно. Онова което по-късно, най-сетне, ще направят холандците и немците с "тоталния футбол", първи са го направили югославяните.
Няма коментари:
Публикуване на коментар