Защо е важно, че Модрич свали от трона Меси и Роналдо

Лука Модрич е новият носител на наградата на ФИФА The Best за най-добър футболист през миналия сезон. Това е най-голямото признание в индивидуален план в голямата кариера на най-добрият хърватски играч в историята.

Напълно заслужено

Лука Модрич зад себе си има чудесен сезон. Шампионската лига, сребро от Световното първенство и Златната топка в Русия и наградата за най-добър полузащитник в света говорят достатъчно за това как е играл през изминалия сезон. Беше най-добрият играч на Реал (Мадрид) по пътя към рекордната 13-а "ушата" титла. Не вкарваше като Роналдо, не асистираше като Иско, но беше най-постоянният играч на Кралския клуб, който правеше абсолютно всичко. И най-накрая се възнагради тази универсалност. От воденето на ритъма на игра и разиграването на съотборниците, през отнемането на топката и попречване на притежанието на съперника, всичко с неизмеримо лека първа стъпка и продължително създаване на преимущество заради което е почти невъзможно да му се отнеме топката. Въпреки че Хърватия преди началото на Световното първенство се котираше като една от потенциалните изненади на турнира, нейното класиране във финала предизвика голям национален ентусиазъм, но и думи на похвала и удивление във футболния свят. По пътя до финала Модрич вкара два гола, веднъж асистира и два пъти се разписа от дузпи след продълженията. При това неговото представяне в разбиването на Аржентина е вероятно и най-доброто индивидуално представяне в целия турнир, а до трилъра с дузпите против Дания се стигна само, защото Ребич беше спрян непозволено след негово идеално подаване в последните секунди на мача. Така Модрич завърши брилянтен сезон - и с оглед на това, че в годината на големи турнири преднина винаги имат играчите, които на тези надпревари и отборно и индивидуално са постигнали нещо, тази награда може би беше и очаквана. Но тя потенциално носи и пробив от доминиращия и погрешен дискурс при оценяването на постиженията на играчите.

Нова ера?

Никога нито една футболна ера не е била белязана от дуопол и дуел каквито в предходните десет години ни представиха Лионел Меси и Кристиано Роналдо. Най-големите играчи на своето поколение, а според някои и в историята на играта, не само одушевяваха със своите рекорди и ходове. Те, а за това не са били и наясно, дълбоко увредиха и без това чупливите критерии в обществото за индивидуалните футболни награди.

Просто, взимаха всичко. С 500, 400 и 300 точки разлика пред първите си подгласници бяха недосегаеми. Андрес Иниеста през 2010 спечели испанското първенство и стигна до полуфиналите на Шампионската лига в които отпадна за един гол. Месец след това, с Вийя отведе Испания до първата й титла световен шампион в историята. При това вкара гол в продълженията на финала като корона на почти съвършения сезон на един от най-добрите полузащитници в историята на футбола. Всичко това беше достатъчно за само 5% от гласовете в сравнение с повторния носител, Лео Меси.

Всеки който веднъж е виждал как Меси удря топката е наясно, че той просто не е от тази планета и че вероятно никога не е съществувал някой толкова добър. Всеки който веднъж е виждал Роналдо на терена е наясно, че става дума за физическо чудовище, един от най-добрите голмайстори на всички времена и тип, който с брутални работни навици е заслужил статус на неприкосновен победител. Напълно е оправдано, че точно тези двамата взеха всички тези награди (въпреки че авторът не е съгласен с "ремито" в този двубой) и в никоя паралелна вселена Меси и Роналдо не са виновни, че са толкова добри. Но тяхното съперничество надрасна самата игра и поляризира футболния свят както никога в историята. Почти всеки, който е бил член на един от двата лагера и до смърт е бранил тезата, че неговият любимец трябва да спечели наградата. От седмица на седмица тези двамата междуособно са събаряли рекорди стари и по няколко десетилетия и пласираха бройки каквито досега не сме виждали. Спомняте ли си когато 20 гола на сезон бяха достатъчни някой нападател да се смята за майстор? И аз не.

Проблемът е, че светът някъде в този процес престана да гледа футбол и започна да брои голове. Наградите за най-добър играч в света станаха де факто награди за най-добрите стрелци. А е напълно ясно, че Нойер, Шави, Иниеста, Робен или Модрич тук не могат да се конкурират с голямата двойка. Никога не се е ценил по-малко процесът, който довежда до гола и ценностите, които пречат на противника да постигне гол. Колкото и да е добър някой вратар, защитник или централен полузащитник, всички техни вещини и заслуги отиват на трети план когато дойде време това да се "наплати" с индивидуални награди, дебело зад стотината голове, които Меси и Роналдо редовно вкарваха. Иронично, точно в епохата на най-голямата футболна прогресивност и напредък на анализа, станахме роби на най-баналните критерии, които имахме като деца на улицата. Наградата на Модрич е стъпка в друга, по-правилна посока.

Това е награда, която означава, че полузащитник може да бъде най-добър в света и без голове, защото върши други неща, които създават възможностите за голове. Никога колкото през изминалия сезон не съм чел, слушал и гледал толкова за - играта. Не само за головете и сухите бройки, а точно за играта - способността за дрибъл, задържане на топката, пласиране на топката в точното време на точното място, движението и оптималната позиция и попречване на съперника във всичко изброено. А във футболната игра, модричите най-сетне имат шанс да бъдат признати на най-високо ниво. Победата на Лука Модрич е победа на един здрав футболен дискурс и разбиране за най-важното "второстепенно" нещо на света.

Автор: Вице Карин