Футболните клубове умират в тишина - имало някога един Бери

Колко е лесно да махнеш от ума си всички неудачи когато всичко ти върви добре! Изглежда ти, че всичко е наред в света, макар че далеч от рефлекторите и милионите за които се говори живеят и умират футболни клубове, а с тях и цели градове, свързани с тях с пъпна връв, къде от небрежност, къде от традиция, къде от нужда...

Чудесна е онази мушама на Шампионската лига, особено когато се настани в твоя град, па ти се струва, че винаги е била тук и ще остане, като добрата, стара, а винаги чиста покривка върху телевизора в дома на твоите родители.

Умеят тези светлини на голямата сцена да заслепят, като заблестят спонсори, като засветят камерите, като загърмят колоните, па да помислиш, че футболът е само това, една голяма борба след която следва екстаз, или облекчение. Нещо хубаво, нещо което трае, нещо което разкрасява деня, живота и града.

Но футболът не е само това. И не е само това футбол...

Колко е лесно да махнеш от ума си всички неудачи когато всичко ти върви добре! Изглежда ти, че всичко е наред в света, макар че далеч от рефлекторите и милионите за които се говори живеят и умират футболни клубове, а с тях и цели градове, свързани с тях с пъпна връв, къде от небрежност, къде от традиция, къде от нужда.

Не са това едни и същи неща, разбира се, и ако някой знае какво са неудачи и какво е бедност, това предполагам сме ние от тези простори, всъщност онова което се случва в същото време когато сме били обсебени от Шампионската лига, и в същите дни, седмици, месеци, когато всички са обсебени от Висшата лига и останалите примамки за пари, само че е другата страна на медала, другата страна на Луната, онази по-тъмната.

Умря, някъде далеч от Белград (а тук, на едно завъртане с мишката в картата на Гугъл!), някъде далеч от Манчестър (а тук, на едно возене с градски транспорт!), някъде далече от Шампионската лига и Висшата лига (а тук, с топка със същия облик, с трева със същата дължина, със стадион, който в себе си пази митове и легенди!), умря един футболен клуб.

Паралелите са реални и в същото време прекомерни, това наистина може да звучи популистки и тенденциозно като онези, които пишат в социалните мрежи "... а децата ни се лекуват в чужбина", но все повече изглежда, че това наистина не е същия спорт като онзи в който се влюбихме.

Защото какъв е този Спорт, какво е това благородство, какво е това стремление към по-висшето, по-доброто, по-хубавото, какъв свят е този, който позволява да си замине един футболен клуб?

А не който и да е, не играчка на някакъв богаташ, нито онези, които се основават на село, за да има какво да правят младите, вместо да шетат по улицата и да пият пред магазина, макар че е тъжно когато който и да е, па и такъв изчезне, и каменоделецът бавно и дълбоко вреже епитафията: "Всички щастливи футболни клубове приличат един на друг, всеки нещастен футболен клуб е нещастен по свой начин."

Умря ФК Бери, да му изброите 130-те години живот отново би бил застигнат от някакъв кусур; един от първите клубове в Англия, който още през 19 век играл в Първа дивизия - да е съществувала Висша лига, би играл в нея! - двукратен носител на Купата на ФА (веднъж е победил с 6:0 във финала, и който е имал прадядо или прародител с билет с Кристъл Палас е бил главен пич в училище в Бери) е ритнат като краставо куче, отписан е от Лига 1 и изхвърлен да не се състезава повече никъде.

Онези дигитални стрелки, които в Скай Спортс и подобни канали обикновено отброяват до края на трансферните прозорци, със запенени водещи, които говорят за милиони и бонуси, този път отброяваха, перверзно, но на всички да бъде ясно докъде е стигнал футболът, до момента когато бирниците на нейно кралско височество ударили подпис на вече рамкирания некролог и заключиха Гиг Лейн.

А това не е какъв и да е стадион, а онзи на който топката се преследва без спиране от 1885 година, знае се и датата, 12 септември, когато Бери победил Уигън с 4:3; стадион, който винаги е бил повече от игрище, така бива то в градове в които не остава много за какво да се зорят; а имат футболен клуб.

Защото е техен. Защото е твой. Защото е място на събиране, светла точка в черните дупки в които се превръщат постиндустриалните населени места, едва нещо повече от спални на близките големи места. Защото е най-важният дял на града, нещо по което ще се ориентираш, нещо с което на залутали туристи или гости ще обясниш накъде да продължат. Защото тук е бил баща ти, и дядо, и неговия баща. И си мислил, че и твоето дете, и детето на твоето дете.

Имало е в последните дни, докато онзи перверзен секундомер е вървял към нулата и безсмислието, много топли сцени около Бери - и също така около Болтън, на когото идентична съдба отдавна се е ухилила и си е сипала коктейл - онези, които само футболът, предполагам, и любовта към един футболен клуб, колкото голям или малък да изглежда той в очите на наблюдаващия, може да роди.

Привържениците на Бери, подпомогнати от добри хора от най-големите противници (Олдъм, Рочдейл, и баш Болтън; дошли от Лийдс, Акрингтън, Блекпул), се отзовали на призива да измият стадиона и да го подготвят за потенциалния следващ мач - всички от началото на сезона са били отложени, докато клубът се борил с администрацията - тъй като пари за професионално поддържане не е имало.

Дошли са пълни с оптимизъм, малко неща пробуждат човека и му предизвикват усмивка като усещането, че ти, така малък и така нищожен, можеш нещо да промениш; дошли са и донесли гъби, кофи, парцали с дръжки, магически кърпи, който каквото е имал.

Но за едно нещо не са се сетили.

Лицето не се измива. Това го имаш или го нямаш.

А въпросното мръсно лице, два пръста полепнала кал под която няма нищо, принадлежи на Стив Дейл, спорен, малко е да се каже, бизнесмен, който миналата зима купил клуба въпреки че не е имал средства да влага в него; лъгал, че всичко ще бъде наред, лъгал е играчите, служителите, лъгал е привържениците и целия град, с тези лъжи и с надеждата, че от тях зависи, Бери през пролетта играл като в мечти, бил втори в Лига 2 и влязъл в по-висшия ранг надпревара, а тогава се случил челният удар с реалността, с дълговете.

Това е било съвместно престъпно начинание на арогантен и безотговорен собственик, и на онзи преди него, същия такъв, и онзи преди него, същия такъв, и аматьорска принудителна управа, която не е умеела, нито желала, да се помъчи да намери нов собственик и партньор.

Клубът заради милионни дългове и невъзможност да изплаща заплати и да съществува като предприятие, е изхвърлен от Футболната лига, е само въпрос на дни да бъде и формално ликвидиран - ако нямаш къде да играеш, нямаш как да осъществяваш приходи, а приходите са, не знаем дали сте чули, второто главно нещо в днешния футбол.

Първото е печалбата...

Изваждането на Бери от първенствата, от футболната карта, представлява един от най-мрачните дни в английския футбол в това десетилетие - чак и ако мнозина още не разбират това - и макар че е единственият такъв случай в 21 век, горчивата съдба може да сполети още някои, които опасно дълго балансират на ръба на ножа.

Това, за съжаление, би могло да бъде демонстративно упражнение. Някой политик, някой оперативен, някой бизнесмен ще види, че всичко завършва с протестно събиране на привърженици, с такива жални вопли в медиите и изливане на гняв в туитър, и това е.

Някой ще каже, че някога пирамидата ще изгори, ако й се разрушат основите, а основата е малкият, местният, всеки футболен клуб, някой ще каже, че някога това ще настигне и нас, ако не въстанем, но и това ще бъде само дърво което пада в гората и никой не го чува.

Няма да има солидарност, няма да има нищо освен (не)искрено съболезнование, следващата събота отново ще се затъркаля топката във Висшата лига и ще ни заслепят светлините на Шампионската лига и онази хипнотизираща мушама, и ще изглежда, че само това е важно, а отсъствието на една двойка, на едно име в някаква там трета лига, липсата на четири букви в букмейкърския списък в който ни беше драг гост, ще бъде баята, вчерашна новина.

Автор: Марко Прелевич