Най-спортната нация в света

"Най-спортната нация в света", или нации, така никой няма да се ядосва, трябва да бъдат онези, които са такива въпреки околностите, които побеждават и създават шампиони, от поколение на поколение, в тежки условия

Проблемът с термина "спортна нация", с който често обичаме да се китим по тези пространства, е този, че всеки може да го тълкува по свой начин.

Някой би казал, че балансът на медали на големи състезания, преди всичко Олимпийски игри, е единственият съответстващ, заради което чак и - нищо против тях - държавите от бившия източен блок и Азия, които събират трофеи в борбата и вдигането на тежести, могат да надянат на себе си тази титла.

Но, предполагам, че ние тук го знаем най-добре, не е всичко в сбора и умножението; както и спортът не е математика и точна сметка, иначе би бил популярен точно колкото и математиката...

"Най-спортната нация в света", или нации, така никой няма да се ядосва, трябва да бъдат онези, които са такива въпреки околностите, които побеждават и създават шампиони, от поколение на поколение, в тежки условия.

Кризите главно създават плодовита почва за развитие на отборен манталитет, а отборните спортове, онези на национално ниво, имат специално място.

Затова Сърбия, дори и чудесните волейболистки да не бяха спасили това лято завършено с баскетболна горчивина и сега вече пословичната футболна посредственост, е една от най-големите спортни нации.

С този брой жители, с такива условия - или неусловия - с такъв обществен климат, да си във върха или близо до него вече десетилетия, това е чудо с което се занимават дори и учените.

А тогава тук е и страстта, и отдадеността, и песните от трибуните, степента на радост, която ти донасят спортистите, идентификацията с тях, задоволството като проведеш анкета в основното и средното училище, сред героите на младите най-напред са те.

И затова Сърбия в голямата си част, защото подобен на подобен се радва - окей, и защото испанците в баскетбола толкова ни нервират, че станаха нещо между нашия немезис и черни зверове, че са ни най-големите съперници, онези спрямо и с които се мерим - днес ще бъде за Скола, Кампацо, Брусино, с един народ, който също така може, с пълно право, да каже за себе си, че е спортен, па и най-спортен или тук някъде, на цялата планета.

Аржентина е коронното доказателство, че спортът може да преодолее проблемите и да сплоти нацията около една топка, било дали тя е кръгла или, в аржентинския случай, често яйцевидна.

Някои от нас, които мечтаят за мириса на Южна Америка често забравят с колко хаос е обременена скорошната история на този дял на света; Аржентина десетилетия преживява хаос като своя тежка съдба, а трябвало да им призлее, точно както и на нас, когато са дошли деветдесетте, толкова щастливи там на Запад, толкова депресивни в Балканите или Аржентина.

Тогава се завъртяла отново рулетката, дошла още една криза, па още една, и политиците престанали да вярват в своите лъжи, народът отново бил на улиците, гладен за правда, свобода, или само хляб, а насред този мрак, като фара в Рио де ла Плата или кулата на Авала, светел само спортът.

Аржентина в края на хилядолетието, когато икономическата криза обезсмислила местната валута и хвърлила прекалено голям дял от населението в сиромашия, точно тогава, родила няколко чудесни поколения във всички спортове.

За футбола, който там се обича както никъде другаде, не трябва да се харчат думи; за златното поколение на Ману Джинобили ще се говори специално днес, макар че никога не трябва да престава да се говори за него (още една причина, че трябва да обичаме, въпреки дълбоката рана, която ни нанесоха, отборът на Аржентина на този Мундобаскет: играят като техните учители, бързо, енергично, със сърце голямо като континент, играят за своя народ и с него!); а скоро, няма и седмица, ще започне и голям турнир, който по броя зрители, спонсорски договори, но и напрежение, ще надмине Мундобаскет - Световното първенство по ръгби.

И там "пумите", четвъртата най-добра селекция в южната хемисфера ще са с намерението да станат още по-конкурентни на Нова Зеландия, Австралия и ЮАР, и там "пумите", които бранят четвърто място от миналата Световна купа, предвождани от Матер, Санчес и Легисамон, ще играят роля, която няма да е епизодична.

Жителите от държавата, която е огрявана от майското слънце с 32 лъча няма да пропуснат да ви кажат, че са солидни във волейбола, където само малко късмет им липсва за полуфинал на Олимпийските игри, а тогава да подчертаят, че са отлични в още един глобален спорт, който при нас никога не започна да се следи, хокеят на трева - и неговото семе, точно както и футболното, са пренесли английски моряци, учители, индустриалци и останалите авантюристи - че винаги имат тенисисти, които им донесоха Купа Дейвис във футболна атмосфера, че Хуан Мануел Фанджо е от предградие на Буенос Айрес.

Ще ви кажат, и то с гордост, че не са само мускулести деца от бариоса, които в спорта виждат спасение от бедите, световни звезди, а и аржентинските голфъри, членове на средната и висшата класа, често хващат за гушата британците и американците, макар че има поетична правда, че най-добрият аржентински голфър на всички времена, "Ел Пато" Кабрера, е израснал без родители, в тежки условия, издържал се е като кеди и стика в ръце главно хващал когато трябвало да спечели някой бас...

Точно какъвто е и случаят със Сърбия, така експерти от различни науки са опитвали да обяснят феномена на аржентинския спорт. Едно от обясненията е хранително: аржентинската диета е богата на месо и картофи, заради което са физически силни (но не и бързи, така, поправете ни ако грешим, няма да видите аржентински спринтьори или плувци); второто е онова географското, тъй като климатът се харесва на духа и тялото.

Има го и това, сигурно, както и ги има непрекъснатите бедствия и бедност; но има и ритъм, заради който и на тревата и на паркета са различни, грациозни движения; има и смесица от всички култури и нации, които, някои от нужда някои от желание, идвали и оставали тук, превръщайки простора около "сребърната река" в съвършен меланж на Европа и Южна Америка.

А шампионите, и това е може би най-важното, раждат нови шампиони, знаем ние това добре: как баскетболните терени са никнали или, като в онази хубава акция, се обновяват след всеки голям турнир, как мрежите за тенис изникват там където никога не ги е имало, как от два камъка или ученически раници веднага се прави футболен терен, значим и шумен като "Маракана"...

Когато се разбере както трябва - а аржентинците го разбират точно както трябва - спортът може да разкраси, засили идентичността на нацията. Често ги подценяват, често гледат на тях като на държава от третия свят, а тогава те се появяват, силни в своята общност, с желание да оправят някои сметки и на милионите, които заради тях не спят или се будят (как ли е да се гледат най-важните мачове "в невреме"?!) да подарят още една причина да бъдат горди, да пеят, да излязат на улицата, този път заради добри причини.

Ето, и затова - добре, сякаш са ни били нужни още причини! - днес си струва с цяло сърце да си за Скола (особено за Скола!), Кампацо, Гарино, Лапровитола...

Онова поколение, поколението на Ману, в което разбира се беше Скола, отборът с Ночиони, Делфино, Сконокини, Оберто, донесе златен медал от Олимпийските игри, би американците там където им е най-тежко, на изглежда единствения турнир, който продължават да приемат сериозно, но и две години по-рано в Индианаполис, по вина на една друга голяма спортна нация им се измъкна световния трон.

Дали е, в залеза на една голяма кариера, а в разгара на още една голяма икономическа криза, която заплашва аржентинците с беднотия и глад - и политическата криза, която носят със себе си, но която вероятно няма да решат, президентските избори през октомври - време спортът отново, макар и за някой ден, да бъде онзи фар, който блести в мрака, в ритъма на тангото и обувките, които скърцат по паркета?