Ерлинг Халанд - грехът на неговия баща

Детето сега вече е толкова известно, че никой не мисли, че Ерлинг Браут Халанд е "синът на онзи тип, който бе осакатен от Рой Кийн", а "онзи малкият, който вкарва голове като ненормален"

Наскоро свърши сериалът "The Affair", който върна в обсъждането популярната в психологията вечна, антична, философска тема за злополуките на нашите родители. Дали и лошият късмет, като гените, слабото сърце, хипертонията и склонността към надебеляване, може да се пренесе към следващото поколение? Дали сме тук да окаем греховете на нашите (непосредствени) предци или да повторим тяхната съдба? Може ли да се побегне от фамилията и кръвта?

Може би "грях" е твърде тежка дума за кръста, който е носил - и понякога още го дърпа, когато го подсетят за случая отпреди 18 години - Алф Инге Халанд. Единственият негов грях, всъщност, беше, че не е бил достатъчно известен, а сигурно не колкото онзи, който (и) на него направи име и имидж.

Никой днес няма да каже, че Алф Инге Халанд е бил супер момък, благодарен играч, ценен в съблекалнята и като цяло пристоен тип; ма не, на всички първата мисъл ще бъде, аха, това е онзи, който беше осакатен от Рой Кийн.

Футболът често е брутален спорт, контузии се случват и винаги ще се случват, но това е цената на билета за тази игра. Въпросът е в консенсус: когато някой наистина би ударил някого по тибията докато той мирно чака трамвай, вероятно поне би бил арестуван; тъй като знаем правилата и знаем, че те са ограничени с бели линии на зелен правоъгълник, и най-големите костотрошачи нямат криминално досие.

Само че продължава да ги има онези, които твърдят, че Рой Кийн е трябвало да отговаря пред съда за онова което направи на Халанд в дербито на Манчестър, 21 април 2001 година.

И заради това, че Кийн с това брутално влизане прекрати кариерата на Халанд - здравият норвежец от Ставангер никога след това не е играл официален мач, и на 30 години трябваше да каже сбогом на мечтите, а мечтите предходно го отведоха и на Световно първенство - и защото това, както сам е признал, а по-късно отрекъл, е направил нарочно.

Това е било убийство на една кариера с предумишленост.

Играч, за когото "ядосан" е едва евфемизъм от детска книжка с картинки, три години е правил схеми, размислял за контрамерки, поставял прибори за това ледено отмъщение. Три сезона по-рано, докато Халанд още е бил в Лийдс, Кийн се контузил сериозно, чул е, казвал е, как нещо му пукнало в коляното, връзките наведнъж тръгнали по свой път, а този ужасен норвежец стоял над него и му крещял да не се преструва.

Едно "ще ми дойдеш", едно "когато тогава", едно "добре съм те запомнил".

Някъде в главата на Рой е щракнал някакъв мрачен превключвател. Някъде където футболните богове пазят пясъчните часовници, едно зърно се търкулна в бездната.

Било е, ясно, само въпрос на време.

Историята е получавала епилог много дълго: Кийн първо избегнал голямо наказание, па после все пак го получи, а после в своята автобиография написал, че го е направил нарочно, че не му е било жал, че е бил много щастлив заради всичко, а когато се вдигнал скандал, обвинил журналиста, който от негово име съставял тези редове, че е "пресолил" историята (във второто издание, версията е изменена и смекчена), а Халанд екип от най-добрите норвежки и английски адвокати дълго съветвал да заведе дело и да си наплати физическата, душевната и болката от загубените пари.

Далеч от това да е бил снежинка и да не е умеел и той да играе мъжки - затова са го, в крайна сметка, обичали привържениците във всички клубове за които е играл - но това с "мъжкото", да се разберем, не е имало връзка.

Алфи, както са го нарекли още когато като хлапе дошъл от родния Ставангер в Нотингам Форест, останал "типът, който беше осакатен от Рой Кийн". Рой Кийн остана легенда на Манчестър Юнайтед. Алфи никога вече не е изговорил думата "Рой", нито думата "Кийн." Във всички интервюта, във всички спомени, пред всички камери, за него е злодей, идиотът, който го е отделил от онова, което най-много обича, бил е само "онзи".

Грехът понякога не е в нас, грехът е във времето в което живеем: мнозина привърженици на отбора от Олд Трафорд, мнозина жители на ирландския остров продължават да мислят, че Рой Кийн е герой, а Алф Инге Халанд е само на неговия път, както когато в картите ударите петата дъска и продължите нататък, загледани в триковете.

Но животът понякога наистина прилича на антична драма, а някои деца получават шанс да бъдат по-добри, или поне по-щастливи - ако това не е същото? - от своите родители.

През лятото на 2000, в Лийдс, там където Алф Инге Халанд е бил най-щастлив - с известния отбор на Дейвид О`Лиъри ще стигне чак и до полуфинала на Купата на УЕФА и ще играе в Шампионската лига, макар че главно е служил като смяна и помощ на тогава младия Джонатан Уудгейт - му се родил син.

И това така се намества, кой знае как Алфи би преживял края на кариерата и какви тежки последици би имало за неговото душевно здраве всички тези дълги и накрая неуспешни опити за рехабилитация (толкова изморителни, че, накрая, трябвало да остави футбола заради лявото коляно, онова на което Рой Кийн не налетял), кой знае дали би останал този тих, ненатрапчив, приятен за всички момък, да не е имал това дете да се грижи за него и да му бъде пример.

Детето сега вече е толкова известно, че целият свят говори за него; детето всъщност е толкова известно, че никой не мисли, че Ерлинг Браут Халанд е "син на онзи тип, когото Рой Кийн осакати", а "онзи малкият, който вкарва голове като ненормален".

Всъщност, Алф Инге Халанд е само едно изречение в нарастващата биография на норвежкото дете чудо, което тези дни привежда края на неуспешните квалификации, а всъщност тренира за баража в който отборът на Ларс Лагербак се среща със Сърбия.

Против фарьорите не получи шанс, но е съвсем възможно в понеделник в Малта да постигне и своя първи гол, или три, за скандинавските лъвове.

Головете на високия деветнадесетгодишен до тогава биха могли да пресъхнат (малко е трудно да се очаква да задържи сегашната средна стойност от 26 гола в 18 мача през сезона?) макар че, когато го гледате на терена, особено както изглеждаше там в неговата родна Англия - момчето, иначе, подкрепя Лийдс Юнайтед - на Анфийлд, изглежда, че ще бъде само по-добър, и че подръпни-потегни-режи-уши-кърпи-дупе отбраната на Сърбия би могла да има сериозни проблеми с него, още повече в тандем с Джошуа Кинг от Борнемут...

Но за онези така наречени грехове, за онези битки от миналото, още по-интересен е развоят на събитията, който би могъл Халанд младши, воден от търпеливата ръка на неговия горд баща и алчната ръка на неговия агент Мино Райола, да отведе там където всичко се завърши.

Или, ще бъде, там където всичко е започнало?

Английските медии тези дни говориха, че Оле Гунар Солскяер е пратил своя личен скаут Саймън Уелс - човек с най-голямо доверие - много явно да гледа последните няколко мача на Ерлинг Халанд, с все по-силни съобщения, че мазна оферта може да последва много бързо.

Солскяер е норвежец и се надява че, ако остане където е, ще може да заиграе на патриотичната карта когато се бори с половин Европа за подписа на Халанд; но каква история би била, каква символика, какъв шамар за Рой Кийн и спомена за онова тъжно манчестърско дерби, ако синът на Алфи наистина заиграе на стадиона на който кариерата на неговия баща беше кръвнишки приключена?

Да си представим, че целият Олд Трафорд пее неговото име, да се появят транспаранти, които величаят потомъка на онзи, който стенеше на същата тази трева преди само двадесетина години.

Дали тогава някой би могъл да се съмнява, че сме тук, всъщност, само да бъдем по-добри и по-щастливи от своите родители?

Автор: Марко Прелевич
18 ноември 2019 година