Един Джеко: Писмо до децата на Босна и Херцеговина

 

Скъпи деца на Босна и Херцеговина,

Искам да ви кажа нещо важно. 

Нищо не е невъзможно.

Абсолютно нищо.

Ние имаме късмета, че сме босненци и херцеговци. И не ви казвам това само като човек, който е сбъднал своите мечти, а като момче, което преживя войната и което много лесно можеше да има съвсем различна съдба.

 Не обичам да говоря за времето на обсадата на Сараево, но е важно да разберете как беше наистина. Бях на шест години когато всичко започна. Спомням си първите сирени, мама ме сграбчваше и се криехме зад шкафа за обувки. Това беше първият ден. Продължи през следващите четири години. Не разбирахме какво наистина се случва, но всеки ден бяхме уплашени. Когато вече не беше сигурно да останем в нашата къща се преместихме в апартамента на моите дядо и баба. Беше малък апартамент, може би четиридесет квадрата, а ние петнайсетима спяхме на пода.

Често играехме Монополи. Знаете тази игра? Беше твърде опасно да излизаме навън, защото снайперисти дебнеха от всички страни, така че аз и моите роднини с часове седяхме на пода до балкона и играехме Монополи. Не мога да ви кажа, че ни беше забавно. Не бяхме щастливи, не можехме да се наслаждаваме на играта. Отвън се чуваха сирени и експлозии на гранати. Понякога всичко се тресеше толкова, че фигурките завършваха разхвърляни по пода.

Но всеки път когато играехме, това бяха малки моменти, когато можехме поне малко да побегнем в свой свят. За няколко минути забравяхме войната.

Забравяхме, че светът около нас се руши.

За момент можехме да сме само деца.

Разбира се, че често искахме да излезем навън и да играем футбол, но всеки ден гледахме как от съседство извозват ранени и убити хора. Все пак, как да задържиш дете искащо да играе затворено вътре четири години? Това е невъзможно, и това знаеха и нашите родители. Понякога, когато денят беше малко по-спокоен, мама отваряше вратата и аз излизах навън да играя с децата от околните сгради. Никога няма да забравя израза на нейното лице, когато отваряше тази врата. Имаше блага усмивка, защото беше щастлива да ме види как си играя. А тогава поглеждах в очите й и виждах колко е загрижена, че може никога да не се върна.

 

Всички от време навреме бяхме принудени да излизаме навън. В апартаментите нямахме вода, трябваше да се вземат туби и бидони и да се чака на улицата да ги напълниш. Разбира се, асансьорите не работеха. Нямаше ток. Така че с пълните кофи полека се качвахме. Трети етаж... четвърти етаж... още само шест етажа. Сигурно бях най-подготвеното дете в Сараево. И храна нямаше достатъчно. Нашите родители рискуваха живота си, за да ни осигурят да има нещо да ядем. Но понякога, като по чудо, храната падаше от небето. Ние ги наричахме просто пакети. Нямахме представа откъде идват, нито ни интересуваше. Това бяха порции за войници. За нас имаха вкуса на най-хубавата храна на света. Когато всеки ден ядеш едно и също, фъстъченото масло изглежда като дар от небето.

Накрая преживяхме. Когато днес си спомня за всичко това, невероятно ми е колко силни сме били. А бяхме само деца. Но войната нямаше никакъв смисъл. Толкова невинни хора бяха убити, а заради какво?

Заради пари. Власт. Нечие его.

 А всъщност за нищо.

Днес, когато в новините видя война където и да е по света, изпитвам гадене в стомаха.

Не искам да виждам това повече, никъде по света.

Но по някаква причина, възрастните никога не се научават.

 

Бях на почти десет години когато обсадата свърши. Не мислех за това да стана футболист.

Искрено, изглеждаше ми толкова невъзможно, че не се и реших дори да мечтая за това. Знаете ли, тогава всичко беше разрушено. Терените, които днес виждате, на които играете, бяха изгорени до основи. Продължих да играя футбол само защото много го обичах. Баща ми ме водеше в малка училищна спортна зала където тренирах през първите месеци. После хората полека взеха да чистят терена и чертаеха бели линии по изгорялата земя. 

Моят баща по това време работеше като доставчик на хляб и сладкиши, но когато започнах да играя в първия си клуб, взимаше почивки от работа, за да може да ме кара на всяка тренировка. По пътя винаги ми говореше, че най-важно е да бъда добър човек и да уважавам всички хора еднакво, без значение кои са, откъде идват и с какво се занимават. Това няма да забравя никога. Той се е занимавал с футбол, играл е в ниските дивизии и беше мой герой. Всеки път когато слизах от колата, той ми даваше банан и казваше "късмет, сине".

През уикенда заедно гледахме мачове, което за мен беше малка пауза във всекидневното гледане на мексикански сапунки с майка ми. По това време италианската Серия А беше най-доброто първенство. Чували ли сте за Шевченко, нападателя на Милан? Обожавах Шева. Обожавах Италия. За мен тогава изглеждаше като държава от приказките на другия край на света. Не можех да си представя, че един ден ще играя футбол там. Не изглеждаше реално. Само се надявах да играя за първия отбор на моя Железничар. Тогава един от треньорите в клуба започна да ме нарича Шева, защото бях рус и вкарвах много голове. Помислих си, добре, може Шева!

 

Тогава един ден, когато бях на 19 години, дойде друг треньор и каза, че иска да ме вземе в Чехия. Не исках да напусна Босна и Херцеговина, но ми говореше, че там ще имам по-добра възможност да сбъдна мечтите си. Да ви кажа честно, нямах представа какви са мечтите ми. Само исках да съм по-добър. Вярвах в себе си. Най-силната част от моето тяло беше моят ум. Когато дойдох в Теплице си казах: "Едине, трябва да работиш повече от всички останали или ще те пратят вкъщи."

 За мен платиха 25 хиляди евро.

Почти две години по-късно подписах с Волфсбург. Когато играхме срещу Милан, смених тениската си с Шева.

Тогава преминах в Манчестър Сити срещу 37 милиона евро.

После заиграх в Рома.

Израснах във война. Изведнъж живеех в приказка.

Никога нищо не е невъзможно.

Чак и да отведеш Босна и Херцеговина на Световно първенство.

 

Спомняте ли си 2014 година? Повечето от вас вероятно тогава не са били родени. Но когато се класирахме на нашето първо Световно първенство, това беше един от най-щастливите дни в нашите животи.

Спомням си решаващия мач в Литва. Играхме на някакъв стар стадион. Когато съдията свири край, много наши хора започнаха да прескачат оградите, скачаха от стените и влизаха на терена. Проблемът беше, че тези стени бяха високи поне два метра и от тях се скачаше право на бетон. Спомням си, че се обръщах около себе си и гледах как хората тичат в екстаз към нас и си помислих: "Драги Боже, тези хора не са нормални."

Тогава забелязах един човек, който тичаше по-бавно от останалите. Куцаше и вървеше точно към мен. Видях сълзи в неговите очи. 

Това беше моят баща.

Питах го какво му се е случило.

"Ударих си крака като скочих", ми каза. "Но не се притеснявай. В този момент не усещам никаква болка!"

Само се прегърнахме и започнахме да плачем заедно.

 За съжаление, в Бразилия нямахме и късмет. Няма да се сетите за това, но аз вкарах гол на Нигерия, който трябваше да бъде признат. По това време нямаше ВАР, съдията сгреши и ние завършихме турнира в груповата фаза. Но нашата малка страна игра на известната Маракана. Показахме на света кои сме.

А сега отново сме тук.

 

Знаете ли кое е смешно? През март навърших четиридесет години, но още не съм празнувал рождения си ден. Аз съм мюсюлманин, беше времето на Рамазан, а след това имахме важна работа срещу Уелс и Италия. Па си помислих "знаеш ли какво, хайде да превърна това в забавление за рождения ден".

Добре си спомням момента в Уелс, губехме с 0:1, а аз погледнах таблото.

85 минута.  

Започна да ме обзема паника.

Изтича ни времето.

Получихме корнер, а мен ме пазеше по-ниско момче и помислих: отлично! Скочих, закачих топката с глава и тя завърши в мрежата. Но докато още празнувах си спомних, че в своята кариера четири пъти съм завършвал мач с дузпи. И всичките четири загубих.

За щастие, нашите младежи в националния отбор знаят как се бият дузпи. За разлика от нас ветераните, те не мислят твърде много, само ритат и вкарват.

 

А тогава в Зеница посрещнахме Италия, а мен искрено ме беше страх от Донарума. Знаете, той е огромен човек. Наистина не бях сигурен, че бих вкарал дузпа, ако бях изпълнил срещу него. Но стана така, че си контузих рамото в последната минута на продълженията и трябваше да изляза от терена. Всъщност не можах и да видя нашата първа дузпа. Докторът още ми фиксираше ръката към тялото, седях на пейката, а треньорите и другите играчи ми скриваха гледката. Само чух викът на трибуните, когато топката влезе във вратата и помислих...

Виж, това може да е знак, че не трябва да гледам. Не смея да гледам. Няма да гледам. Само ще слушам народа. Само ще слушам своя народ.

Тогава Италия изпусна и шумът стана невероятен. 

Пропуснаха отново и реакцията на хората беше луда. Но само седях и се молех и се молех. Всичко което можех да видя бяха гърбовете на нашите треньори.

Когато Есмир тръгна да изпълни решаващата дузпа, нашият селекционер се обърна и само ми каза, че и той повече не може да гледа. Дойде до мен, прегърнахме се, подпряхме глава един на друг, затворихме очи и слушахме...

Това беше най-чудният звук някога.

Чухме когато Есмир удари топката.

Публиката въздъхна "аххххххх..."

Джиджи закачи топката с пръсти.

От трибуните се чу "Охххххх..."

Стадионът утихна напълно за миг. Това беше най-дългата милисекунда в моя живот. А тогава... Експлозия.

Крясъци, факли, дим и заря. Хора скачат навсякъде. Всички от нашата пейка търчат към терена. Аз прегърнах моя селекционер още по-силно, погледнах в небето и пуснах най-шумния вик в моя живот.

"ААААААААААААААХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ!!!!!!!!!!" 

Двадесет секунди, без прекъсване, само крещях.

Малката Босна и Херцеговина отново е на Световно първенство.

 

Да се направи всичко това не беше лесно. Не е лесно и сега когато съм на четиридесет години, когато гърбът боли всеки път като станеш от кревата и когато отново трябва да взимаш лекарства срещу болката. Но всеки път когато моето тяло иска да се откаже, спомням си всички празници, които съм пропуснал, месеците, които съм провел далеч от своето семейство, летните почивки, които съм прекарвал тренирайки и играейки, докато моите хора пиеха коктейли на плажа. Психически, много е тежко. Всяка критика продължава да боли. Но всеки път когато изляза на терена, аз още се чувствам като дете, като един от вас, с пеперуди в стомаха и блясък в очите.

И всеки път си казвам същото.

Струваше си.

Всичко си струваше.

Защото без лошите моменти ги няма и онези добрите. 

След като победихме Италия, първо се поздравих със своите приятели с които съм играл в Серия А. Тогава отидох да намеря семейството си на трибуните. Целунах своята съпруга. Прегърнах родителите. Без тях нищо от това не би било възможно.

 

Тази нощ и само да бъдеш в Зеница беше нещо специално.

 Колкото по-дълго съм отдалечен от Босна и Херцеговина, толкова повече я обичам. Вече двадесет години живея навън. Девет в Италия. Моите деца са родени в Рим. Това винаги ще бъде моят втори дом. Но всеки път когато посетя родителите в Сараево, всеки път когато моята майка готви, когато всички сме заедно, аз съм щастлив. Когато нося този екип, моето сърце бие по-силно.

Аз играя за своя народ. Аз играя за момчетата и момичетата от сараевските улици. Аз играя за всички различни култури и религии, които правят моята страна красива, въпреки че продължава да има хора, които искат да ни разделят.

Няма да успеят.

Не заради мен. Не заради възрастните. Ние никога не се научаваме. А заради вас, деца. Вие никога не се променяйте. 

Затова ви моля още едно нещо, може ли?

Няма значение дали живеете в Сараево, Рим или Сейнт Луис... Няма значение дали сте мюсюлмани, евреи, католици или православни...

Никога не забравяйте откъде идвате.

Вие сте босненци и херцеговци. Светът е ваш.

Обичам всички вас.

Ваш, 

Един